Александър Карасимеонов
Двойна игра (25)

Глава XXV

Прекарах една безсънна нощ.

Бях се прибрал направо в къщи.

Като минавах край стаята на майка ми, тя леко покашля. Това беше знак, че е будна и ако имам желание, мога да й се обадя.

Както почти винаги, не обърнах внимание на този знак и влязох в хола, който през деня служеше за приемане на мамините съседки, а нощем бе моя спалня. Диванът бе застлан за спане и веднага легнах. Опитах се да заспя, преди мислите за Неда да залеят мозъка ми. Не успях! Лежах с вперен в тавана поглед, опитах се да приложа техниката за изключване на съзнанието, след това се отказах. И тогава за пръв път направих това, което се бях зарекъл да не правя. Като при спасител се втурнах при майка ми и й поисках от нейните лекарства. Знаех, че има приспивателно. Прочетох каква е дозата и взех двойна.

Приспивателното започна своето действие, но стигна донякъде и спря. И това „някъде“ беше едно безсилно състояние на мозъка, когато обзелата те сънливост въпреки всичко не може да прогони мислите, само ги прави немощни и преливащи се една в друга като водни бои върху попивателна, прави ги малоценни и лесно поносими.

Така стигнах до самосъжаление, отдадох му се с удоволствие… Аз живея в дълбоките сенки на този град. Хилядите хора зад прозорците, които наглед живеят щастливо, не могат да ме излъжат, аз знам, че зад всеки от тези прозорци може да пролази, да хвърли семе, да поникне и да избуи нечовещината, един вечно тлеещ въглен чака сгодата, за да изстреля своята искра и зад най-чистия прозорец да лумне огънят на омразата или жаждата за имане!

Спомням си, че накрая, когато вече зад прозореца беше започнало да светлее, успях да изплета някаква система на отношение към белия свят… Неда живее бедно в своето мазе и като че ли не иска да има нищо повече. Тя търпеливо и честно се мъчи да придобие собствена стойност и да вземе свое — някакво — място (такова, каквото тя иска, но аз не знам какво); тя не се стреми да уреди живота си по един практичен начин, за което аз мога да свидетелствувам; може би Неда в моите представи е един неистински образ от икона, мое собствено творение, но не беше ли тя опора за мен в този град, не беше ли нейното мазе един слънчев остров сред мъглите!… Неда не знае, мислех си аз злорадо, че никаква нейна изповед, колкото и да е тъмна и отчайваща, не ще ме накара да се откажа от образа, който съм си създал. Нали аз мога да живея, както досега, с тази половина от нейния живот, която отговаря на моите представи, аз можех да имам Неда такава, каквато ми се искаше, въпреки онова знание, което тя ми натрапи… Аз съм толкова добре привикнал да се приспособявам, да забравям, да унищожавам в себе си знанията за човешка нищожност, че съм готов, ако не да оправдая, то да си обясня и най-странната проява. Не бях ли научен и свикнал да играя тази двойна игра, за която се беше досетила Неда, не е ли животът на човек един низ от сцени и преживявания с двоен смисъл?

Такива мисли ми се въртяха в предразсъмването из главата — какво ли не може да направи едно сънотворно!

Сигурно съм заспал при първата светлина на деня.

 

 

Настана третият от дните, които Троянски великодушно ми беше отстъпил.

Събудих се с помътена глава, приложих техниката за съживяване: гимнастика с крайно натоварване на дробовете и сърцето, душ, бръснене и конска доза кафе.

По пътя към службата изпитах нещо странно: изведнъж се улових, че размислям за участието на Зорница Стойнова, като че ли тя не беше напуснала този свят, включвах я като свидетел във възможния диалог, който ще водя с Красен Билялов. Аз се позовавах на нейния разказ, който противоречеше на описаните от фризьора събития, и я подканвах да го потвърди и тогава в един миг осъзнах, че това не е възможно. В един кратък миг преживях потреса от вестта за нейната смърт, но това се замени по-късно с нещо друго, още по-чудновато: аз изпитвах съжаление, че майсторката на сувенири вече не може да участвува в играта, съжаление, че съм изгубил един незаменим партньор, с блестящо въображение, след чието изчезване светът стана по-скучен, еднообразен, с точно определените стойности на обикновената сива действителност…

Седях в стаята, Донков влизаше и излизаше, хвърляше ми уплашени погледи… Седях като акумулатор, включен в зареждащо устройство, постепенно загрявах, но бях далеч от точката на кипенето.

Гласът на мъжа в дома на Зорница! На невидимия, произнесъл една-единствена дума преди малкия спектакъл, който Зорница беше разиграла на двете момичета. Скандалът пред строените кукли загубваше стойност, оставаше единствено показанието на моята позната Недялка, лекомислена млада жена, влязла в съприкосновение с нечовещината, опитала се с неопитни пръсти да разплете един възел, който не подлежеше на разплитане. Неда и дъщерята на обесения са чули мъжки глас… На невидимия е бил зададен въпрос за парите на Ангел Борисов.

Трябваше да се захване от самото начало… Инженер Ангел Борисов е напуснал гаража на Спиридон Спасов в компанията на своя приятел и съдружник по търговия със злато Владимир Патронев. Патронев му е казал някои истини, които биха могли да го отрезвят. Бил ли е в състояние Ангел Борисов да оцени съобщението, което разголва неговата приятелка, сваля ореола й, дали розовите му представи потъмняват, преливат в алено, в мътно кървавочервено… През следващите три часа Ангел Борисов намира някакво място, където получава много коняк, снабдява се с приспивателно… Към десет напуска с колата си мъгливия град и пристига във вилата под лешниковия скат. Там подготвя съоръжението за преселване на оня свят, нещо, което наглед не е трудно — качва се върху масата, сваля глобуса, завързва здраво въжето за куката, отмества масата, стъпва върху табуретката, слага си примката и подскача.

Всичките тези прости и механични действия могат да бъдат вършени без особено усилие. Но за пиян и приспан човек това надали е било удоволствие от труда. Белият прах е бил в голямо количество, както установи лабораторията. Дали желанието за самоунищожение може да придаде такава свръхчовешка сила, че Борисов да преодолее действието на бутилка коняк и флакон приспивателно, да подготви краткото си пътешествие и да го завърши със стопроцентов успех?

А в това време обектът на любовта му и майсторът на фризури се приближавали към своята победа в състезанията по красота.

Разбира се, това беше съчинение в стила на майсторката на сувенири, нещо, което вече ми беше добре познато.

Каква е истината?

Не е ли настанал часът на истината?

— Донков — казах, — сега ще те разкарам малко… Трябва да поискаш от лабораторията един от следствените предмети, взети от мястото на произшествието.

— Кой по-точно?

— Въжето.

Донков ме погледна озадачен.

— Но въже нямаше. Имаше ножче за бръснене.

— Не се разбираме, Донков. Сега имаше ножче за бръснене, но преди това, предишния път имаше въже… Онзи човек, Ангел Борисов, висеше на въже.

— Извинете, забравих предишния клиент.

— Вземи въжето и се връщай бързо.

— Слушам!

 

 

Към десет пристигнахме с Донков в дома на Зорница Стойнова.

Вратата все още бе запечатана — докато следствието е в ход, този малък дом трябва да пази сянката на стопанката си, нищо не бива да бъде докоснато от случайни очи и ръце.

Донков държеше в ръце малкия пакет с въжето. Тънък слой прах покриваше вече масата, върху която майсторката рисуваше своите кукли. Една кутия, пълна с разнокалибрени четки, и два реда туби с бои — средствата за производство на Зорница, чакаха подготвени за работа. Неопределимата патина на напуснат дом вече слагаше своя отпечатък върху всички предмети в стаята, дори стъклата на прозорците бяха помътнели за изминалите дни. Вратата на гардероба бе останала полуотворена след моето вехтошарско тършуване. Затворих я, завъртях ключа.

Разгънах върху масата пакета на Донков.

Вътре имаше бележка с описание на следствения предмет.

Дължината на въжето е метър и осемдесет и три сантиметра.

В двата края то бе огънато — следи, останали от връзване.

Едната следа от връзване е от куката, на която висяло въжето във вилата. Другият край е нагънат от възела на примката, на която висеше Борисов.

— Донков — казах, — иди в кухнята, отключи вратата на балкона и излез.

Усетих въпросителния поглед на Донков. Чух го как излезе.

Продължавах да стоя приведен над масата.

— Готово — обади се Донков.

— Виж дали на стените на балкона има куки, на които е било връзвано въже за простиране.

Донков забави отговора си.

— Има — каза той. — Но само една.

Взех въжето и отидох на балкона. Върху лявата стена стърчеше кука, закрепена в мазилката. Върху дясната стена на балкона нямаше кука. Имаше изронена дупка, несъмнено за кука. Върху цимента точно под дупката се бе посипал сив прах. Куката е била извадена неотдавна, и то бързо, насила, небрежно.

Завързах единия край на въжето за оцелялата кука. Опънах въжето.

То стигна точно до другата стена на балкона, до дупката, изронена в мазилката, огънатият от възел край сякаш очакваше да му върнем куката, за която е бил вързан.

— Въжето е взето от този балкон — каза Донков с изключително прозрение.