Александър Карасимеонов
Двойна игра (1)

Глава I

Борисов не беше оставил писмо. Във вилата нямаше гардероби, шкафове, чекмеджета, ако не се смятат двете кухненски долапчета, пълни с чинии и чаши, подредени акуратно, както би ги наредила женска ръка. Едната стая беше спалня, с две добре застлани легла, одеялата, червени, с големи черни цветя, бяха еднакви и добре опънати. Малки възглавнички бяха нахвърляни върху тях в живописен ред. Почти нищо друго нямаше в спалнята, ако не се смята една прикрепена върху стената лакирана дъска, от която стърчаха четири месингови куки. Тук, на тази закачалка, имаше следи от минутите преди последното решително действие. До един червен халат (отбелязах си сходството му с цвета на одеялата) висеше сакото на Борисов, което той е свалил, за да бъде свободен в движенията си, а не защото му е било топло. Вилата бе пронизана от влажен хлад, трудно би се чувствувал човек по риза удобно в тези стаи, освен ако вече е престанал да възприема нормално света със сетивата си.

Стаята, в която намерихме Борисов в онова неудобно положение, беше замислена навярно като трапезария, но още не беше обзаведена. Имаше само една кръгла маса от масивен дъб, без столове, само две кухненски табуретки, покрити с бял гетинакс, придружаваха дъбовата масичка и всъщност едното от двете столчета, катурнато под краката на Борисов, можеше да бъде помощник в последното съзнателно действие на стопанина на вилата.

Огледът не ни даде данни за произхода на въжето. Във вилата не се намериха други въжета, нито остатъци, нямаше следи от място за простиране (надали някой тук е перял, разбира се), всичко сочеше, че въжето Борисов е донесъл със себе си. Подготовката щеше да бъде изрядна, ако бяхме намерили и следи от сапун по въжето. Сапунът обаче си беше на мястото при мивката в кухнята.

В сакото на Борисов намерихме документи, ключове, отделно ключ за волвото, паркирано пред вилата. Имаше и отворена кутия „Марлборо“ с осем цигари, позлатена запалка. Борисов е бил пушач. Но никъде в къщата не се намериха угарки, нито пък имаше миризма на тютюнев дим.

Две дълги отвесни гънки върху гърба на тъмносиньото сако се бяха врязали дълбоко — така, както човек може да си развали вида, ако дълго време седи (или лежи) неподвижно.

Предположих, че като е седял така дълго и си е направил гънки върху сакото, сигурно ще има и върху панталона. Но панталонът от сив вълнен плат нямаше гънки, изглеждаше сравнително скоро гладен. Борисов е бил човек, който се грижи за дрехите си. Бялата риза е облякъл навярно в деня преди последната си нощ.

Гънките върху сакото биха могли да се получат след продължително шофиране. Пътят от центъра на града до вилата обаче не е повече от петнадесет минути. Можеше да се предположи, че е дошъл отдалеч.

Борисов присъствуваше (или поне това, което беше останало от него) във вилата, без да е оставил никакви следи от пребиваването си. Ако се направи предположение за събитията, които са се разиграли в минутите преди неговата смърт, трябва да се смята, че той е оставил колата, влязъл е стремително във вилата, съблякъл е сакото си, свалил връзката, след това стъпил на столчето, привързал въжето за куката, на която виси малкият бял глобус, може дори да се предполага, че примката е била предварително вързана, оставало му е само да си я надене. Нито един предмет в къщата не издаваше присъствието на човек, след като е била наредена и напусната. Едно стремително действие, решено, премислено и хладнокръвно осъществено. Върху лицето му бе останал изразът (след мъчителната тръпка) на спокойствие, на човек, който не е имал размисли, след като веднъж е взел своето решение…

Тази изключителна чистота и очевидност в действията на самоубиеца, разбира се, може именно за това да предизвиква съмнения. В съмненията си относно очевидната версия включих единствено гънките върху сакото.

Наредих взимането на отпечатъци от съборената табуретка, дръжките на вратите, всички възможни отпечатъци в колата.

След това разреших свалянето на трупа от въжето.

 

 

На другия ден след обяд Марин Вълчев донесе фотографиите със залепен обяснителен текст и подписани. Прибавих, моя подпис. Прикачихме се с Марин към финала на един живот.

Тогава именно той извади снимката, на която беше документирано моето присъствие до висящия Борисов.

— Изключително постижение в контражура. Приведен си в стойка като ловен пес. Острота на силуета върху изключително светъл фон. И идеалният фокус на самоубиеца.

— Ако е самоубиец — вметнах аз.

Внимателен взор от страна на фотографа.

— Нещо ново ли?

— Не. Разсъждения.

— Хайде де, все трябва да ровите, да измъкнете нещо скрито, това е болезнено старание.

— Не е старание… Професия.

— Някой си е търсил спокойствието. Оставете го на мира!

— Прекалено го е търсил. Първо се налива с коняк, после се зарежда с приспивателно — конска доза, и чак след това си слага примката.

Марин не се учуди. Имаше прекалено голяма практика, двайсет и две години са го учудвали, трудно е вече да се постигне такъв ефект.

— Двойна подсигуровка. Правят го ония, които веднъж не са сполучили. Или хората на реда. А този — той размаха „художествената“ си снимка — е бил старателен човек. От тези, които, като вършат нещо, го вършат с изключително старание. Това е всичко. Останалото е нашата подозрителност!

 

 

Започвам с този кратък разговор с Марин Вълчев, защото по съвпадение през последните дни живеех с едни събития от личен характер, които ми бяха дали доста материал за размисъл. И то във връзка с начина на живот, който водех. Повод за тия размисли беше станал един странен и до известна степен съдбоносен разговор. Трябваше да размислям по въпроса, дали играя някаква двойна игра през последните години, откакто служа в това ведомство. Мисълта, че човек води двойна сметка на живота си, не е труднодостъпна, но едно е да я знаеш, а друго е да опиташ да разкриеш собственото си двуличие. Към тези размисли ме подтикна една млада жена на име Недялка, или Неда, както я наричат приятелите й. Въпреки всички моменти на нашата близост, каза ми тя, винаги е изпитвала нещо като страх от мен (много силно казано, както после си призна) и в един миг формулира причината за своя страх — бил съм водел двойна игра в живота си. Много високопарна фраза. При това изрично беше отбелязано, че обвинението й не се отнася до отношенията между нас, двамата, тя била абсолютно убедена в искреността ми към нея, а че моето двуличие се проявявало в начина ми на живот или, казано по-конкретно, в работата, която върша. Според нея, така както ме била опознала за тези две години и тъй като ме е наблюдавала скрито (искала да си признае!), в последно време започнала да изпитва някакво странно чувство на несъответствие. Човек би трябвало да подхожда за професията си (особено такава професия), както, да кажем, острие подхожда за канията си. Невероятно сравнение в устата на това нежно същество. Следствие навярно от любовта й към книгите. А аз въпреки старанието и усилията си съм бил вътрешно противопоказан за разобличаването на престъпници. Не съм и не бих могъл да бъда острие. Не е ясно откъде се е появило това нейно впечатление, то е по-скоро, каза тя, вътрешно движение, душевно, понеже аз нали съм най-близо до теб в сравнение с всички други хора. Ето защо грижата си за теб аз възприемам с удвоена сила и всъщност това не е грижа, а чувство за отговорност. Мълчах две години и сега е време най-после да ти го кажа. Ти водиш двоен живот. Пред началниците си — не, всъщност това не е важно, — най-вече пред себе си ти се преструваш, че твоята специалност по убийствата ти е извънредно приятна, а всъщност изпитваш дълбоко скрито отвращение… (тук аз не издържах и направих един красноречив възмутен жест, след което тя се поясни): може би не, пресилено е да се каже отвращение, но ти трябва непрекъснато да преодоляваш един вътрешен отказ. Виждам това много добре и каквото и да ми кажеш сега, няма да ме разубедиш… И единственото, което според моите разбирания е твое достойнство — ти притежаваш преувеличено чувство за дълг и това те кара да се занимаваш с нечовещината.

Този разговор се водеше в малката подземна стаичка на Неда, едно пригодено за живеене мазе, отоплявано от стогодишна електрическа печка. Печката се включва в електрическата мрежа чрез две действия: първо се вкарва щепселът в контакта, но това не е достатъчно да я събуди — след това печката трябва да бъде побутната с крак, с точно определена сила, нещо, което бях усвоил, един лек ритник, след което тя изръмжаваше, реотанът й започваше да руменее и най-накрая, съвсем събудена, започваше да отделя топлина. Неда сядаше на една шарена, саморъчно избродирана възглавничка до печката и оттам двете ме гледаха, докато аз бях предоставен да си избера каквато искам поза върху леглото на Неда — седнал, облегнат на лакът или дори легнал…

Когато поведе своя неочакван разговор, Неда точно така беше седнала срещу мен и печката от време на време се обаждаше заканително. И Неда я побутваше, за да млъкне.

Знаех, че Неда трудно може да впрегне в подкрепа на странното си твърдение за моята професионална непригодност някои факти. Наистина невинаги можех да скрия мрачните си настроения. Но моите разкази пред Неда за служебните ми приключения бяха лишени от описания на ужаси. Бях претръпнал, моят поглед оглеждаше един труп със същото равнодушие, с което нашите доктори след това го режеха, за да ми доставят допълнителни сведения. Например в случая с Борисов, моя трети обесен, ако трябва да, разровя своето лично счетоводство, вниманието ми беше насочено изключително към подробностите от мъртвата природа, която заобикаляше, която бе придружавала събитието. В същото време човешката личност на пръв поглед като че ли не занимаваше моето съзнание. Гънките на дрехите му и катурнатото столче бяха в този момент елемент от разигралите се събития и значи по-важни от това, че един човек, като този, който виси на въжето, е мъртъв и това поражда не само въпроси, как, кога и защо е станало, но също така би трябвало да тикне мисълта на съвестния човек към онова, което тепърва ще става. Защото от тази усамотена вила, както от една точка във водата като концентрични кръгове във всички посоки ще се разпространят вълни, тази смърт щеше да е начало на бурно раздвижване, нещо като взрив сред хората, които са били негови близки. Всичко това при огледа аз изключвах, като че ли изобщо не мислех за него, като че ли не ми достигаше не само чувствителност, но и интелигентност, която да ме накара да си представя последствията…

Не беше така! Когато стоях пред прозореца и гледах към огрения от слънце бял град, не можах да се освободя от мигновения потрес, който бях изпитал и който се опитвам да си обясня с чувството на непоносимост, свръхестественост на положението на онова тяло в пространството, внушението за върховно безсилие и примирение.

Също така странно беше това, което изпитах на другия ден, щом видях снимката, произведена от фотографа „художник“, необикновеното съседство на висящия човек с несъсредоточен, безразличен израз на лицето и моята фигура, черно изрязана върху белия квадрат на прозореца. Това беше някакво предчувствие за обвързаност, като че ли случайното и ако е било нарочно, нелепо хрумване на Марин Вълчев да ме включи в „кадъра“, е било някакво предопределение, съдба… Няма логика, няма логика да разсъждавам с такива думи и изобщо този род настроения са, разбира се, противопоказни на професията. Ето защо аз свързах снимката с необикновената характеристика, която ми бе направила Неда. Достатъчно е да хвърлиш едно семе в съзнанието на човека, за да израсне остро стръкче, което никога, никакви сили не могат да изтръгнат. Неда дълго се била колебала дали да сподели с мен своето съмнение, че играя двойна роля, че се раздвоявам, или каквото и да е там определение. Тогава аз се замислих, разбира се, каква е стойността на това твърдение, то щеше да има стойност за мен, ако имах добро мнение за интелектуалните качества на Неда. Имах добро мнение. При това Неда много рядко се опитва да дава определения за хората, гледа с един всеопрощаващ и леко насмешлив, но добродушно насмешлив поглед на толкова странните човешки постъпки, с които всички сме заобиколени и които всички ние предприемаме поради душевна неподготвеност и неосъзнати вътрешни импулси. Това ме караше да предполагам, че самата Неда има в кратката сметка на своя живот доста постъпки и преживявания, последствия от тези постъпки, една доста пъстра (или пък не пъстра, това не е точната дума), по-скоро богато нюансирана душевна биография. Ето защо на нея можеше до известна степен да й се вярва или най-малкото да се обмисли нейното твърдение.

— Нямаш факти — отвърнах аз тогава. — Отнасям се към професията си с чисто сърце, сам съм я избрал, както знаеш, отказах се да ставам съдия, да ставам адвокат.

— Не знам точно как е било, тогава не съм те познавала, но самият ти си ми казвал, че не си искал да чакаш, че просто си приел предложението за работа, което ти е давало възможност да започнеш веднага, а не да се мъкнеш по кабинети и канцеларии, да търсиш връзки, за да се настаниш на топло.

Така беше, въпреки че размислите за топло и студено и темата за връзките тогава не ме бяха занимавали. Наистина, за да не се мотая, докато чакам назначение (а имаше вероятност да чакам дълго), аз приех предложението за една работа, за която, знае се, няма голямо натискане. Освен това значение за мен тогава имаше и мнението на един човек на име Троянски, за когото ще стане дума по-нататък. И после, най-после ще трябва да спомена това, за което и Неда в онзи разговор намекна, това нещо, което е много трудно определимо, което тя нарече „чувство за дълг“, тържествена фраза и може би дори смешна, зависи от каква гледна точка я гледаш, определение, доста изтъркано от употреба. Наистина подобен род понятия, като чувството за дълг, са силно девалвирани, защото се употребяват под път и над път. Но това е предмет доста сложен и надали е добре да се разисква общо теоретически, по-добре е, ако се намерят факти, тогава да се разнищи този въпрос и да се вадят заключения.

— И какво остава тогава — отвърнах, — остава да си гледам работата, която съм си избрал, тъй като това вече е въпрос, както ти казваш, на дълг, а пък аз съм имал, казваш, такова чувство.

— Имаш, и това ти е хубавото и лошото.

— Е, как така? Или едното, или другото.

— Зависи в какво дело си впрягаш качествата. Ако е в някаква глупост, в нещо несъстоятелно, тогава, разбира се, това чувство на дълг може да доведе само до лошо и дори понякога до нещастие. При тебе може би е дори по-сложно и по-опасно — по-опасно за тебе самия, никого другиго не заплашва ситуацията, в която си попаднал, заплашва само теб. Така човек, ако живее постоянно в едно противоречие със самия себе си, почва постепенно да се руши, може да стигне дори до самоунищожение…

Ето това най-вече исках да предам от онзи разговор с Неда. Това вече беше нещо като присъда, при това Неда е такъв човек, че пред нея, ако тя е убедена, присъдата й не може да се обжалва. Или ще трябва да приемеш Неда с нейното мнение, разбира се, ще си лелееш надеждата да я опровергаеш в един момент, или да се откажеш от самата Неда, да я оставиш с мнението й за теб (погрешно, обидно мнение, остава си за нейна сметка) и да напуснеш завинаги Нединото мазе.

Аз не напуснах, само се разсмях така, че ме заболяха устата от разтягане. След това изведнъж престанах да се смея, тъй като заедно със смеха се погледнах отстрани и видях, че играя, и то фалшиво. Срамът, който изпитах, взе да се преобръща в нещо като обида. Сигурно се е изписало на лицето ми, защото Неда седна до мен, прегърна ме и като ме гледаше с една много мила, дори нежна, но и малко крива усмивка, каза:

— Хайде да не говорим глупости, не ми обръщай внимание. Това, което ти наговорих, беше като съчинение на определена тема. Всичко е заради това, че аз самата изпитвам отвращение към ужасите, с които си заставен да се занимаваш… Пък и всеки нормален човек, ако… не е привикнал… не е привикнал!… би изпитвал същото, нали. Не ми се сърди!

Заслужаваше си да чуя страшната прогноза за моето самоунищожение, за да се настрои Неда на тази извинителна вълна, да извади от себе си нещо много силно и сгряващо. Много добре, нежно и размекващо се чувствувах в следващите минути до Неда на леглото й.