Рос Томас
Ако не можеш да бъдеш почтен (27)

27.

Синкфилд се приближи към охраната на «Уотъргейт» и каза:

— Ще се качим при сенатора Еймс, само че не искаме да го предупреждавате.

Мъжът кимна.

— Разбрано, лейтенанте — рече той. — Разбрано.

В асансьора Синкфилд каза:

— Знам, че правя грешка, като водя тебе вместо Проктър.

— Тя ти е приятелка — рекох аз.

— Това не биваше да го казваш пред Проктър.

— Не съм сигурен — отвърнах аз. — Стори ми се, че беше възхитен от тебе.

— Добре, но не трябва да го казваш на никой друг.

— Май не трябва.

Бяхме оставили Проктър да се погрижи за мъртвия Артър Дейн. Тръгнахме тъкмо когато две полицейски коли пристигнаха с виещи сирени, внасяйки още малко вълнение в сивото ежедневие на моите съседи. На Проктър му се искаше да дойде с нас, но не настоя много. Само се ухили на Синкфилд и подхвърли:

— Май тоя път ще е по-добре да не й посягаш, Дейв.

— Да — бе отвърнал Синкфилд, — май ще е по-добре.

Докато пътувахме към «Уотъргейт», Синкфилд рече:

— Знаеш ли?

— Какво?

— Чудя се кой ли е направил първата стъпка?

— Тя е предложила на Дейн — казах аз.

— Откъде знаеш?

— Не знам. Не бих могъл да го докажа, но съм сигурен.

— Както беше сигурен, че именно Дейн е бил в комбина с нея.

— Все някой трябваше да е.

— Как го усети, а? Да не би да е оставил цял куп хубавички тлъсти улики?

— Ами! Той и улики — рекох аз. — Единствената улика, която остави, беше вещината му. Ако някой би могъл да наеме някаква си мъжкарана от Лос Анджелис, за да ме очисти, това е Дейн. Ако някой би могъл да си направи вкъщи гърмящо куфарче, това е Дейн. Ако някой би могъл да направи едно двойно самоубийство, това е Дейн. Говори ли с шерифа на окръг Талбът?

— Тая сутрин — отвърна Синкфилд. — Каза, че случаят може да бъде приключен като убийство — самоубийство. Говорих с него, след като бях разговарял с тебе, и му казах да изчака.

— Интересно какъв ли щеше да бъде паят на Дейн? — рекох аз.

— Кога, преди или след като се отървяха от сенатора?

— Смяташ, че е бил следващият по ред, а?

Синкфилд кимна.

— Би трябвало.

— Може би Дейн е рискувал — казах аз. — Може би не е имал намерение да вземе своя дял, докато не сложат ръка върху всичките двайсет милиона.

— Нещо ми подсказва, че никога няма да разберем с положителност — рече Синкфилд. — По дяволите, сигурен съм, че тя няма да признае абсолютно нищо.

— Как я нави да легне с тебе? — казах аз. — Питам само от любопитство.

Синкфилд отмести очи от платното и ми отправи продължителен поглед, изпълнен със съжаление.

— Вглеждал ли си се добре в мене? — попита тон.

— Да, вглеждал съм се.

— А вглеждал ли си се добре в нея?

— Да, в нея също.

— Е, как мислиш, кой кого е завел в леглото? — той запали цигара от фаса си и го хвърли през прозореца. — Можех да ти кажа, че съм спал с нея, защото съм се опитвал да спечеля доверието й, и да разкрия всичко, нали? Имай предвид, че можех да ти кажа точно това.

— Да, можеше.

— Но нямаше да ми повярваш.

— Не. Сигурно нямаше да ти повярвам.

— Не ти се сърдя — рече той. — Затова ще ти кажа истинската причина. Истинската причина да легна с нея е, че тя ми позволи, а знам, че вече никога няма да ми падне такъв случай, дори да живея сто години, и ако можеше да видиш жена ми, щеше да разбереш какво искам да кажа.

— Мизъл може да използва това, нали разбираш? — казах аз.

— По какъв начин?

— Ако опре до съд.

Синкфилд отново ме погледна със съжаление.

— Да не смяташ, че тая работа изобщо може да опре до съд, а?

— А ти как мислиш?

Той поклати глава.

— Не, просто няма начин.

Кони Мизъл ни пусна да влезем. Тя отвори вратата, усмихна се на Синкфилд, кимна на мен, а после ни поведе към дневната.

— Сенаторът е съвсем разстроен заради жена си — каза тя. — Беше истински удар за него.

— Кога е погребението? — попитах аз.

— Утре. Но ще бъде в съвсем тесен кръг.

— Най-добре е да го повикате тук — рече Синкфилд.

— Той е направо съсипан.

— Ще се съсипе нацяло, като чуе това, което имам да му кажа.

Кони Мизъл беше облечена в черен пуловер и черни панталони, навярно от уважение към мъртвата съпруга на сенатора. Изглеждаше сексапилна в черно. Тя изглеждаше сексапилна в каквото и да е. За мене Кони Мизъл бе олицетворение на секса — на истинския, съвършен секс. Не я харесвах и нейният ум ме плашеше, защото беше по-пъргав от моя, но разбирах какво изпитваше Синкфилд към нея. Разбирах и му завиждах.

Тя гледаше Синкфилд с любопитство.

— Какво имате да му казвате, лейтенанте?

— Ами първо, че Дейн е мъртъв. Застрелях го тази сутрин.

От нея можеше да излезе великолепна актриса. Лицето й остана неподвижно — с изключение на очите. Те премигаха.

— За Артър Дейн ли говорите?

Синкфилд кимна.

— Точно така. Артър Дейн, частния детектив. Най-добре е да повикате сенатора.

Кони Мизъл погледна втренчено Синкфилд. После каза:

— Да, може би трябва.

Докато я нямаше, аз казах:

— Какво смяташ да правиш?

Синкфилд се усмихна едва. Усмивката му беше сурова.

— Стой и гледан — отвърна той.

— Добре. Ще стоя и ще гледам.

Сенаторът се дотътри със старческа походка. Носеше сако от туид, риза без вратовръзка и сиви панталони. Беше обут в домашни пантофи. Влачеше краката си. Уловила го под ръка, до него вървеше Кони Мизъл.

— Здравейте, сенаторе — рече Синкфилд.

Еймс кимна на Синкфилд.

— Искали сте да ме видите? — каза той.

— Съжалявам за съпругата ви — рече Синкфилд. — Заловихме човека, който я е убил. Аз го застрелях тази сутрин. Той е мъртъв.

Бившият сенатор огледа вяло стаята.

— Мислех… мислех, че се е самоубил. Казаха ми, че застрелял Луиз и после се самоубил.

— Не — каза Синкфилд. — Друг човек уби жена ви. Казваше се Дейн. Артър Дейн. Беше частен детектив и работеше за жена ви. Той ги е убил и двамата.

Еймс се добра до едно кресло и се отпусна в него. Той погледна към Синкфилд.

— Но тя все пак е мъртва, нали? Искам да кажа — Луиз. Все пак е мъртва.

— Сенаторе? — рече Синкфилд.

— Да.

— Всичко свърши. Наистина всичко. Не е нужно да се преструвате повече. Знаем за Лос Анджелис през четирийсет и пета. Знаем за онзи мъж, когото сте убили там. Пърлмутър.

Сенаторът премести поглед от Синкфилд върху Кони Мизъл.

— Не съм предполагал, че ще стане така — каза той. — Никога не съм предполагал, че ще стане така.

— На твое място не бих говорила повече, скъпи — обади се тя.

Сенаторът поклати глава.

— Те знаят. Какво значение има вече? — Той погледна към мен. — Франк Сайз ще остане доволен, нали, мистър Лукас? Веднъж, когато бях много млад, се напих и убих човек. Бива си я тая история, а?

— Не е кой знае какво — рекох аз. — Такива неща се случват всеки ден. Цялата работа започва след това. Цялата работа е, че си мълчахте, когато убиха дъщеря ви, защото е знаела как са ви изнудвали. Цялата работа става още по-лоша, защото продължихте да мълчите и след като Игнейшъс Олтигбе беше застрелян на улицата. Вашето мълчание струваше живота на жена ви и на оня младеж, дето се мъкнеше с нея. Но най-интересното в цялата работа е как мис Мизъл ви е заставила да направите всичко това. Любопитно ми е, сенаторе. Какво изпитва човек, като живее под един покрив с изнудвача си?

Еймс погледна към Кони Мизъл.

— Обичам я — отвърна той. — Ето какво изпитвам, мистър Лукас.

Тя се усмихна на Еймс, а после отправи същата усмивка към Синкфилд.

— Ще арестувате ли сенатора, лейтенанте?

— Точно така. Ще го арестувам.

— В такъв случай не следва ли да му кажете какви са правата му? Нали това е ваше задължение, да го уведомите за правата му?

— Той знае какви права има. Знаете какви са правата ви, нали, сенаторе?

— Имам право да мълча — отвърна Еймс. — Имам право да… — Той погледна към Синкфилд и въздъхна. — Знам какви са правата ми. Да свършваме с тази история.

— Не бързайте — рече Синкфилд. — Мисля, че все още не разбирате какво става. — Той кимна към Кони Мизъл. — Тя и Дейн стоят зад всичко това. Тя ви е изнудвала, а Дейн е извършвал убийствата. Първо дъщеря ви, после нейния приятел, след това жена ви и онзи Джоунс. Дейн ги е убил всичките. Вие сте променили завещанието си и сте я направили ваша единствена наследница. Как е успяла да ви принуди?

Сенаторът поклати глава.

— Нещо грешите — каза той. — Идеята беше моя. Аз промених завещанието си.

— Разбира се, че е била ваша — рече Синкфилд. — Може би щяхте да преживеете още месец, или даже година-две. Когато двайсет милиона са заложени на карта, никой не бърза много. Биха могли да си позволят да бъдат търпеливи.

Еймс отново погледна към Кони Мизъл.

— Това не е истина, нали?

— Не, това не е истина — отвърна тя.

Лицето на Еймс просветна.

— И аз така мислех. Убих човек, лейтенанте. Преди много години. Сега съм готов да отговарям за последствията.

— Това е чудесно — рече Синкфилд. — Това наистина е чудесно.

— Оставете ни насаме — каза Кони Мизъл.

— Разбира се — рече Синкфилд и се извърна.

Видях как Кони Мизъл се приближи към креслото на сенатора и коленичи до него. Той я погледна и се усмихна. Тя погали с ръка лицето му. Той сложи ръка върху нейната. Тя притегли главата му надолу, така че ухото му да е близо до устните й. Видях я да шепне нещо. Лицето на Еймс беше сиво, почти като цвета на мокър чаршаф. Сега то побеля. Устата му се отвори и той втренчи поглед в Кони Мизъл.

— Не — рече той. — Не може да бъде. Просто не може да бъде.

— Истина е — каза тя меко.

— Трябваше да ми кажеш — рече той, ставайки с мъка от креслото. — Не трябваше да го криеш от мен.

— Това е истината — каза тя.

— Боже мой — промълви той. — Боже мили. — Обърна се към Синкфилд. — Извинете ме за момент, лейтенанте — каза той. — Трябва да взема нещо от кабинета си.

— Разбира се — отвърна Синкфилд. — Но се налага да ви отведем с нас, сенаторе.

Еймс кимна.

— Да. Зная. — Той впери поглед в Кони Мизъл. Гледа я дълго, после се обърна и бавно тръгна към кабинета си, прекосявайки дневната. Затвори вратата. Изстрелът се чу миг по-късно. Погледнах Кони Мизъл. Тя се усмихна, когато чу изстрела.