Рос Томас
Ако не можеш да бъдеш почтен (7)

7.

Тази техника на разпитване бях усвоил с годините. Обичах да изреждам с монотонен глас известни факти или да задавам безинтересни въпроси, за които имаха готови отговори. После пусках бомбата и гледах какво ще стане. Понякога тия отсреща кипваха. Понякога се разкашкваха като мокри книжни салфетки. А понякога си мислеха, че блъфирам и решаваха да не се поддават. Това направи и Багър.

Лицето му не трепна. Ако носеше онзи монокъл, той нямаше да помръдне от мястото си. Усетих как Кътър застина до мен. Погледнах го и той ми заприлича на жаба, готова да скочи. Една зла жаба. По знак от полковника можеше да ми счупи ръката. Сигурно дясната.

Но полковникът не даде знак. Наместо това той се усмихна. Усмихна се едва-едва, колкото да ми даде да разбера, че оценява невинната ми шега, макар да я намира малко безвкусна.

— Нещо ми подсказва, мистър Лукас — рече той, — че напоследък сте били доста зает.

— Около три седмици — отвърнах аз.

— Меркерс — каза той, така както хората произнасят някое име, когато искат да ви услужат, но не могат да го изровят от паметта си.

— Германия — рекох аз. — Четвърти април 1945. Били сте старши лейтенант. Кътър е бил обикновен сержант. В архивите е отбелязано, че сте били в специален моторизиран разузнавателен взвод, който се е движел пред дивизията. Деветата. Били сте с джип. Вярно ли е дотук?

Багър погледна Кътър, който сви рамене.

— Вървяхме напред — каза Кътър. — Това си спомням. Не си спомням никакъв Меркерс.

— Няма го на повечето карти — казах аз. — Много е малък. Според показанията, дадени по-късно от трима цивилни немци, в тринайсет нула нула часа в Меркерс пристигнал един военен джип с двама американски войници и те разпитвали за пътя. Немците не знаели английски, войниците не знаели немски. Немците помислили, че търсите солните мини, защото наоколо нямало нищо друго. Това е от доклада на криминалния отдел. От криминалния отдел не успели да установят кои са били тези двама американски войници. Аз установих.

— Нима? — подхвърли Багър. — Как?

— Съпоставяйки мълвата с интуицията си. Според мълвата вие с Кътър сте натрупали много пари от черна борса в Германия и по-късно — в Корея. Но това е само мълва. След като изрових архивите на специалния разузнавателен взвод, почти със сигурност мога да заявя, че вие с Кътър сте били в Меркерс в един часа на обяд, на четвърти април 1945 година. Няма кой друг да е. Никой друг не се е возил с джип и никой друг не е бил толкова далече пред Девета дивизия.

— Разбирам — рече Багър.

— Искате ли да чуете и останалото? — попитах аз.

Полковникът сви рамене.

— Защо не?

— Само един човек е охранявал солните мини. Бил е възрастен. Цивилен немец. Казвал се е Вилхелм Весер. Шейсет и две годишен. Той е обслужвал и товарния асансьор с капацитет петнайсет души, който е слизал в мините на две хиляди и сто фута под земята. Там са държали всичко.

— Какво са държали? — обади се Кътър.

Знаех го наизуст.

— Там са държали четири хиляди платнени чувала с печата на Райхсбанката. Всеки чувал съдържал по двайсет и пет фунта злато, отлято на малки кюлчета. В добавка е имало и запечатани сандъци с чужда валута. Те са съдържали дванайсет милиона американски долара, един милион френски франка, сто и десет хиляди английски лири и четири милиона норвежки крони. Сигурно знаете как немците са си водили отчетите.

Нито Багър, нито Кътър казаха нещо. Само ме гледаха. Разказах им и останалата част от историята:

— Двамата американски войници взели по сто хиляди долара и по два чувала със злато. Не са могли да носят повече. Може би и старикът им е помогнал. Във всеки случай толкова е липсвало, когато проверили накрая. Асансьорът потеглил нагоре. Скърцал. Може би е бил на половината път, когато е станало това. А може би само на една трета. Но един от войниците извадил от кобура си автоматичен колт четирийсет и пети калибър, опрял го в гърба на стареца и почти го направил на парчета. По-късно намерили куршумите в асансьора. В старика било стреляно два пъти.

Това бе всичко. Това беше историята, която ние със смахнатия майор успяхме да сглобим. Тя се състоеше отчасти от интуиция, отчасти от предположения и много малко факти. Дали беше вярна щеше да зависи от следващите думи на Багър.

Той ме изгледа, както ми се стори, доста продължително, преди да проговори:

— Какво искаш, Лукас?

— Истината за сенатора Еймс.

— Каква истина?

— Какво знаете за него?

— Защо мислиш, че знаем нещо за него?

— Не може да не знаете — рекох аз. — Защо иначе някой ще вземе думата в Сената и ще си съсипе кариерата? И то за петдесет хиляди долара. Сенаторът не е имал нужда от тях. Той притежава най-малко един милион. Значи трябва да е бил принуден. Няма друго обяснение.

Багър се усмихна отново.

— Мислиш така, защото не си в нашия бизнес — каза той.

— Какъв бизнес? Купуването и продаването на американски сенатори?

— Позволи ми да ти разкажа една историйка — рече той. — Не можеш да я използваш, защото няма как да се докаже нищо. Пък и да успееш, това няма особено значение, защото човекът е мъртъв.

Той погледна към Кътър:

— Ще му разкажа за съдията Остин.

Кътър кимна:

— Да, тази си я бива.

Багър се облегна назад, сключи ръце зад тила си и впери поглед в тавана.

— Може да не взимаш всичко за чиста монета — подзе той, — но да кажем, че веднъж на някакви наши приятели им наредили да подкупят един съдия на федерален районен апелативен съд. Съдията Теодор Остин. Чувал ли си за него?

— Струва ми се, че съм чувал.

— Та той бил доста образован, този съдия Остин. Имал степените бакалавър и магистър от Рътгърс и бакалавър по богословие от университета «Бейлър» в Уейко, където две години преподавал санскритски, гръцки, латински и староеврейски. След това отишъл в Канада и прекарал там една година в учение. После още две години — в Бонския университет. След всичкото това учене го ръкоположили за баптистки пастор и му поверили паството на една черквица в Гроув Сити, Пенсилвания. Но неговата любознателност все още не била задоволена и ето че се записал да учи право в Пенсилванския университет, а след като се дипломирал, започнал да практикува във Филаделфия. Взел да проявява интерес към политиката и бил избран в щатския сенат на Пенсилвания. Няколко години по-късно Хари Труман го направил прокурор на Пенсилвания, а като се овакантило място в апелативния съд на трети съдебен окръг — е, дали мястото на нашия човек, специалиста по санскритски. Преди няколко години той излезе в пенсия, отрупан с почести и привилегии и с неопетнена репутация. Трудно се подкупва такъв човек, а?

— Бих казал, че е невъзможно.

— Така смятали и нашите приятели, но все пак решили да опитат — много деликатно, нали разбираш? И така, срещнали се с Остин и започнали, както се надявали, отдалече. След пет минути съдията ги прекъснал. Познай какво им казал?

— Нямам представа.

Багър се усмихна.

— Казал им: «За каква точно сума става въпрос, господа?» — Багър се изсмя. — «За каква точно сума става въпрос, господа?» — повтори той, сякаш за да е сигурен, че съм го разбрал добре. — След това нашите приятели успели да купят съдията за двайсет и пет хиляди долара на присъда и да го продадат за петдесет хиляди. Съжаляваха много, когато излезе в пенсия.

— Трудно е за вярване — казах аз.

— Защо? — рече той. — Защото «храмът на Темида е място свято и следователно не само съдийският стол, но и нещо друго, нещо друго трябва да се пази от скандал и корупция». Това май е цитат или част от цитат.

— Това е въведението към каноните на правната етика на американската асоциация на юристите — отвърнах аз. — Но какво искаш да кажеш?

— Господи, много е ясно — обади се Кътър. — Аз не съм завършил и девети клас, но ми е напълно ясно. Работата е там, че никой преди това не е питал съдията дали иска да бъде подкупен.

— Именно — рече Багър.

— Искаш да кажеш, че никой досега не се е опитвал да подкупи сенатора Еймс?

Багър не отговори. Вместо това той стана, приближи се до прозореца и погледна навън, за да види какво е положението с трафика по улица «Кю». След малко се обърна и ме погледна.

— Онази фантастична история, дето ни разправи одеве. За… м-м… Меркерс, в Германия, така ли беше?

— Точно така — отвърнах аз. — Меркерс.

— В нея няма нищо вярно, разбира се.

— Така ли?

— Така. Но ти се иска да я размениш срещу нещо, нали?

— Може би — рекох аз.

— И да я отпечата, Франк Сайз не би могъл да докаже нищо.

— Той може да я отпечата и да остави армията да се погрижи за доказателствата — отвърнах аз. — За убийствата няма давност. Ще изровят същите стари архиви, които изрових аз. Криминалният отдел на армията ще се разтършува в Германия. И така нямат много работа там. Може да намерят и свидетели. Аз дори не се и опитах. Това, което имам, не е много, но за Сайз е достатъчно като начало. Той никога не се е интересувал особено от фактите. Естествено можете да го съдите. Но така или иначе ще си имате неприятности.

— Какво искаш, Лукас? — попита Кътър.

— Вече ме питахте за това — отвърнах аз. — Трябва ми истината за Еймс.

Кътър кимна.

— И ако я имаш, ще ни оставиш на мира с тази мръсотия за Германия?

— Бих могъл — рекох аз. — Ако сметна, че сте достатъчно искрени.

— Кажи му — каза Кътър.

— Той блъфира, Джони — рече Багър.

— Да, но все пак не ми се ще онези приятелчета от криминалния отдел да се ровят в досието ми. Тия приказки за Меркерс или къде беше там са празни дрънканици, но има едно-две други неща, за които могат да се хванат. — Той ми се ухили. Усмивката му беше скована и сурова. — Никой не е безгрешен — добави той.

— Разбира се.

— Е, добре, мистър Лукас — каза Багър, като се отпусна удобно на стола си. — Ще ви разкажа за сенатора Еймс, но боя се, че ви очаква разочарование.

— Ще се опитам да го преживея.

Багър се отпусна назад в стола и събра пръсти, които образуваха шпил под брадичката му. Изглеждаше донякъде така, както се надявах, че би изглеждал ректорът на моя въображаем университет.

— Няма никакъв подкуп от петдесет хиляди долара — рече той.

— Казах ви, че искам истината.

— Ще я научиш, остави ни да се изкажем — обади се Кътър.

— Вярно е, че бяхме изтеглили от банката петдесет хиляди, за да си купим послушен сенатор — каза Багър. — Но не сме толкова наивни, че да дадем тези същите пари на нашия… е, мисля, че мога да го нарека нашия продажник.

— Хубава думичка — рекох аз.

— Ако беше ги поискал в брой, щяхме да му ги доставим в такива банкноти, че да не могат да се проследят. Или пък можехме да му уредим банков заем. Негарантиран заем, чието погасяване би могъл да прекрати след двегодишно плащане на лихви. Без да пострада неговата кредитоспособност. Можехме също така да направим дарение от петдесет хиляди долара за любимото му благотворително заведение… или за фонда на предизборната му кампания. Стига човек да не е съвсем зелен в тази работа, е… разбираш какво искам да кажа.

— Мисля, че разбирам — отвърнах аз. — Все пак няма никакво обяснение за двете хиляди долара в стодоларови банкноти, които са били проследени от вашата сметка до неговата сметка. Когато Сайз разгласи новината, вие заявихте, че било личен заем. Естествено никой не ви повярва. Всички смятаха, че сенаторът е използвал двете хиляди, за да закръгли банковата си сметка, а останалата част от петдесетте хиляди си е скътал в личния банков сейф или е скрил под дюшека.

Багър въздъхна. Това бе дълга, търпелива въздишка.

— Наистина беше личен заем — рече той. — Срещнахме се с него в кабинета му една събота сутрин. Същата вечер трябваше да говори в Лос Анджелис. Тогава разбра, че си е забравил портфейла и билета за самолета — това стана, след като вече се беше съгласил да произнесе онази реч. Поне така каза — че ги е забравил. Попита ни дали не разполагаме с някакви пари — колкото да си плати билета и да си покрие разноските. Носех у себе си петдесетте хиляди, така че му дадох две хиляди назаем.

— Той защо не се върна вкъщи да си вземе билета и портфейла? — попитах аз.

— Знаеш ли къде живееше тогава?

— В Мериленд, залива Чесапийк.

— Самолетът излиташе от Дълес. Трябваше да пропътува целия път до Мериленд и после — обратно до Вирджиния, за да хване самолета. Нямаше да му стигне времето.

— Но не е похарчил двете хиляди — казах аз. — Вложил ги е в банковата си сметка.

— Той не държа и речта в Калифорния — намеси се Кътър. — Отложи я в последния момент.

Неволно поклатих глава.

— Постъпил е като глупак — подхвърлих аз.

— Сякаш е искал да го хванат — каза Багър.

— И това е възможно — рекох аз, — макар че едва ли. Е, добре, има сто американски сенатори. Защо избрахте точно него?

— Не сме го избирали — каза Багър. — Има най-малко четирима сенатори, без да споменавам имена, които за петдесет хиляди долара са готови да ти направят салтомортале. Поне един от тях е в Сената само заради парите, които може да изкара, и вече е натрупал страшно много. Бяхме намислили да отидем при някого от тях — не бяхме решили при кого точно — когато научихме за сенатора Еймс.

— Какво научихте за него?

— Че бил… м-м, как да кажа, узрял.

— От кого го научихте?

— От наш човек, чийто обект е Сенатът.

— Той пък откъде го е чул?

Кътър хвърли поглед към Багър. Двамата се подсмихнаха.

— Бих казал, че тя го е чула в леглото, нали, Джони?

— Лежейки по гръб — рече Кътър.

— Да не би това да е блондинката, с която той живее сега?

— Точно тя е — каза Багър.

— Как се казва?

— Кони Мизъл.

— Откога работи за вас?

— Вече не работи за нас — каза Багър.

— Уволнихте ли я?

Кътър изсумтя:

— Напусна, преди да успеем да го направим.

— Колко време работи при вас?

— Колко време, Джони? — попита полковникът. — Имаше ли година?

— Горе-долу.

— Какво знаете за нея?

Полковник Багър вдигна рамене.

— Тя е от Калифорния. Завършила е средно училище в Лос Анджелис. Мисля, че беше «Холивуд Хай». После е получила стипендия за «Милс» в Оукланд. След колежа е работила тук-там по крайбрежието. Била е в някаква малка рекламна агенция в Лос Анджелис, после в музикална радиостанция в Бърбанк, а след това е работила при един лобист в Сакраменто. Затова я наехме, защото имаше опит със законите.

— Как е попаднала във Вашингтон?

— Работила в рекламата при някакъв самозван импресарио на рок група. Той искал да им даде много силен и много бърз старт, а те се провалили с гръм и трясък, когато четири пети от местата в залата се оказали празни. Тя останала без средства. Дойде при нас да търси работа. Ние я наехме.

— На колко години е?

— На колко, Джони — на двайсет и пет или двайсет и шест?

— На двайсет и седем — рече Кътър.

— И сега живее със сенатора?

— Да — отвърна Кътър. — Имат си любовно гнезденце в Уотъргейт.

— И как е успяла да го накара?

— Да произнесе речта ли? — попита Багър.

Кимнах.

— Тя ни каза, че просто го помолила. По това време вече бяха доста добри… ъ-ъ… приятели. Така че когато го помолила да произнесе речта, той се съгласил. Когато му съобщила, че от цялата работа той ще спечели петдесет хиляди, сенаторът отказал, не ги искал.

— И вие повярвахте ли й?

— Ти нямаше ли да й повярваш, ако можеше да спестиш петдесет хиляди?

— Тя кога ви каза, че той не иска парите?

— Когато отивахме при него.

— След като вече бяхте изтеглили парите от банката, така ли?

— Бяхме изтеглили парите в петък. Това бяха парите, които щяхме да използваме ние — не тези, дето възнамерявахме да му дадем. Но някои искат да ги погледнат. Дори да ги пипнат. Помислихме си, че сенаторът може да е от тях.

— Но се оказа, че не е такъв — рекох аз.

— Да — каза Багър. — Оказа се, че не е такъв.

— Кони Мизъл откога живее с него?

— Откога, Джони? — попита Багър.

Кътър се замисли за момент.

— Трябва да има вече пет-шест месеца. Откакто той се оттегли.

— А жената на сенатора?

— Какво за нея? — рече Багър. — Това не е наша грижа. Ако искаш да научиш нещо за жената на Еймс, защо не попиташ самата нея? Може би ще изчакаш да мине погребението на дъщеря й. Кой знае! А може и да не изчакаш.

— Опечалените родители са моя специалност — казах аз.

Полковникът погледна часовника си.

— Има ли друго? — попита той. — Ако не… — Той не довърши.

— Засега не — рекох аз. — По-късно може да изникне нещо.

До мен Кътър се надигна от стола си. Той ме потупа с ръка по лявото рамо. Вдигнах поглед към него.

— Знаеш ли какво? — каза той.

— Какво?

— Всичко това за Меркерс или какво беше там, в Германия. На твое място, драги, не бих се престаравал толкова. — Пръстите му се впиха в рамото ми и аз едва се сдържах да не извикам или дори да не изкрещя. — Разбра ме, нали? — Той още веднъж стисна рамото ми и отново ме прониза болка.

— На твое място не бих си позволил пак такова нещо — казах аз.

— Така ли?

— Да — рекох аз. — Някой може да пострада.

— Точно така — отвърна той. — Някой може да пострада.