Рос Томас
Ако не можеш да бъдеш почтен (4)

4.

Дъщерята на сенатора закъсняваше, вече закъсняваше с двадесет и четири минути и зачатъците на учителя у мен ме караха да гледам на това като на немарливост — нещо, което не понасям, — затова се въртях на твърдия зелен метален стол в кафенето и прехвърлях наум запаса си от унищожителни забележки, но знаех, че няма да ги използвам. Не и срещу нея.

Тя се появи в три и двадесет и пет, вече преполовила разстоянието между двете пресечки по източната страна на Кънектикът авеню, откъм парк-хотел «Шератон», забързана така, както някои жени го правят, когато закъснеят непростително дълго — загледана право пред себе си, с вирната брадичка и изпъчени гърди, с полуотворена уста за почти готово извинение, тя се движеше с бързи ситни крачки, които заплашваха да преминат в тръс.

Когато приближи на малко повече от петдесет фута, видях, че отговаряше почти напълно на описанието, което ми бе дала. Беше над среден ръст, около пет фута и девет инча, руса, в тъмнобежов гащеризон с месингова тока на колана, леко увиснал под кръста й. На лявото си рамо бе преметнала кафява кожена чанта с връзки, а в дясната си ръка носеше дипломатическо куфарче от зелена кожа.

Не беше ми казала, че е толкова хубава, нито че слънчевите отблясъци в този почти великолепен майски следобед ще си играят с косите й и те ще се превърнат в шапка от разлепено злато. Беше ми казала, че ще носи очила — големи, кръгли, с телени рамки и пурпурни стъкла, но нямаше очила. Все пак всичко друго съвпадаше, тъй че аз спрях да се ровя в колекцията си от хапливи забележки и започнах да се питам дали очите и ще се окажат кафяви, или сини, или пък дори зелени.

Никога не узнах. Когато бе на по-малко от четиридесет фута, се чу остър пукот, малко по-приглушен от пушечен изстрел, и зеленото кожено куфарче изчезна. Беше там, а в следващия миг го нямаше и косата на момичето не бе вече златна, а доби цвета на огъня, пламъците лумнаха около един фут над главата й, после се плиснаха надолу, обгръщайки я в нажежено оранжево кълбо.

За момент тя затанцува на място в такта на безумна, паническа джига, после изпищя, но само веднъж, макар и да ми се струва, че все още я чувам. След писъка тя се опита да се втурне към уличното платно, сякаш чувстваше, че потокът на движение ще я охлади, а всъщност, залитайки, направи няколко бързи несигурни крачки, преди да се свлече на тротоара, където умря, превръщайки се в сгърчена овъглена купчинка, която тъкмо бе започнала да дими.

Разнесоха се силни викове и писъци, и «о, боже», докато един досетлив мъж с шкембе и посивели коси си свали сакото и взе да задушава пламъците, които и без това вече стихваха. Шкембестият мъж мяташе сакото си върху пламъците и дори след като ги беше угасил, продължи да замахва, макар че не бе останало нищо друго, освен овъглената сгърчена фигура на тротоара, която, свита на кълбо, димеше леко в майския следобед.

Действията на шкембестия мъж ставаха все по-бавни и по-колебливи и накрая той спря. Сега плачеше. Вдигна сакото и го погледна. После коленичи и покри с него главата и раменете на момичето. Изправи се, но пак се наведе, за да си извади портфейла от сакото. За миг остана така, разплакан и загледан в момичето. Сетне вдигна поглед и с ясен, висок глас рече: «Накъде, по дяволите, отиваме?» Когато никой не можа да му отговори, той се обърна, проправи си път през тълпата и бавно се изгуби надолу по улицата.

Надигнах се предпазливо от стола си. Извадих еднодоларова банкнота от джоба на панталоните си и я мушнах под чашата чай с лед. Забелязах, че ръцете ми треперят, затова ги пъхнах в джобовете на сакото си и заобиколих тълпата, насъбрала се около мъртвото момиче. Не знам защо, но се стараех да не бързам, докато вървях надолу по улицата към паркинга.

— К'ва е твойта? — попита служителят от паркинга, като мушна жетона ми в брояча.

— Кафяво пинто.

— Един долар. К'во има там? Някаква злополука?

— Не знам — отвърнах аз.

Трябваше да почакам, преди да мога да поема на север по Кънектикът авеню, тъй като движението се задръстваше, докато минаващите зяпачи забавяха и дори спираха колите си, за да разгледат онова, което лежеше на тротоара. После потегляха отново, като че неохотно. Нейде в далечината като закъснял отговор се разнесе припреният вой на полицейска сирена.

Докато чаках за някоя пролука в движението, мислех си за куфарчето, което трябваше да е натъпкано с магнетофонни записи и документи и кратко изложение от петдесет страници, написано лично от Каролин Еймс, дъщерята на сенатора, и се питах дали го бе писала на машина, или на ръка, а после се запитах с какво още е било натъпкано куфарчето. Напалм вероятно, защото нищо друго не гори така ярко.

Когато най-сетне успях да се включа в автомобилния поток, замислих се за Каролин Еймс и за това какво ли я бе накарало да закъснее двадесет и пет минути, дали е било нещо незначително — като многословен разговор по телефона, или спрял часовник, или изпуснат рейс.

И едва след като бях изминал всичките близо четири мили до Чеви Чейс Съркъл, успях да събера мислите си и да се запитам какво щеше да стане, ако дъщерята на сенатора не бе закъсняла. Когато се замислих над това, трябваше да спра пинтото, да се протегна, да отворя дясната врата и да повърна върху нечия добре поддържана морава.