Рос Томас
Ако не можеш да бъдеш почтен (3)

3.

Разпъването на кръст на бившия сенатор Робърт Ф. Еймс, демократ от Индиана, бе започнало преди около седем месеца, когато в един дъждовен ноемврийски следобед той взе думата в Сената и отегчи до смърт присъстващите там четирима други сенатори с една дълга, скучна половинчасова реч за това какво благородно дело щял да извърши онзи малък конгломерат, наречен «Анакостия Корпорейшън», като погълне поредната си жертва — Кап-Ам Майнинг.

На другия ден една вашингтонска лобистка фирма разпрати с въздушна поща копия от речта на сенатора, отпечатана в «Конгрешънъл Рекърд»^[1], до всички акционери, които имаха отношение към въпроса. Петнадесет дни по-късно «Анакостия Корпорейшън» погълна Кап-Ам Майнинг, без дори да се оригне.

На Коледа Франк Сайз помести в рубриката си, както той твърдеше, неопровержими доказателства, че на сенатора от Индиана са били платени 50 000 долара от вашингтонската лобистка фирма, за да произнесе речта. Сайз го окачестви като подкуп и заяви, че имал серийните номера на някои от стодоларовите банкноти, които са били дадени. Той писа, че двадесет от банкнотите били проследени от банката «Ригс», където лобистката фирма имала сметка, до личната сметка на сенатора в Първа национална банка във Вашингтон. Все още нямаше сведения за останалата част от сумата.

Други вестници и телеграфните служби подхванаха това и пуснаха репортерската хайка по следите. Репортерите Надникнали в историята около поглъщането на Кап-Ам Майнинг и установили, че това е една от онези сделки, при които компания с големи ликвидни авоари плаща за собствената си кончина — което е в ущърб на почти всички заинтересовани, освен за неколцина притежатели на контролни акции.

Скандалът започна да набира инерция и да се разраства и през януари, когато Конгресът възобнови сесиите си, Сенатът с неохота реши, че отново трябва да се занимае с морала на един от своите членове. Беше определена датата за изслушване, но преди това сенаторът Робърт Ф. Еймс се оттегли — след като бе членувал точно пет години и четири дни в най-недостъпния клуб на света, както някои все още го наричат. След двуседмично шумно прочистване на гърлото, Министерството на правосъдието реши, че няма достатъчно доказателства, за да възбуди съдебно разследване. Два дни по-късно сенаторът Еймс напусна съпругата си — милионерка, за да заживее по ергенски с една двадесет и седем годишна блондинка, служителка в лобистката фирма, която според слуховете му бе дала подкупа. Сенаторът Еймс току-що бе навършил петдесет и две.

— Той е мъртъв — рекох аз, затваряйки папката. — Някой просто е забравил да го погребе.

Сайз поклати глава.

— Тук има и още нещо.

— Какво?

— Първо, защо ще взима този подкуп от петдесет хиляди долара? Той си има пари. За четирийсетия си рожден ден получил от жена си като подарък един милион долара.

— Може да ги е похарчил.

— Има още много. Е, щом не са му трябвали тези пари, защо ще взима подкупа?

— Може да не го е взел.

— По дяволите! — рече Сайз. — Взел го е.

Огледах кантората на Сайз. Беше доста скромна за национална знаменитост като него, получаваща по 3000 долара на една реч, когато успее да вмести такова нещо в претъпкания си график. Той притежаваше апартамент на Пенсилвания авеню 1700, на една пряка от Белия дом, на шестия етаж в сравнително нова сграда, която някога бе имала затревен покрив — игрище за голф, докато прокапало върху наемателите отдолу. Мейбъл Сингър владееше достъпа до апартамента. Вляво от нея беше бивакът на шестимата вестникари. Отзад се намираше кабинетът на Сайз, който съдържаше един зелен килим от синтетична материя, кафяво писалище, вероятно — с орехов фурнир, шест стола с прави облегалки, тапицирани със зелена изкуствена дамаска, на един от които седях аз, някакви зелени лъскави пердета и ръчна пишеща машина на метална поставка. Това бе всичко. Никакви снимки по стените — негови и на президентите, с които се бе познавал. Никакви сувенири на бюрото му.

Станах.

— Окей — рекох аз. — Искаш цялата история, нали?

— Точно така. Цялата история.

— Колко време имам?

Сайз сви рамене.

— Колкото ти трябва.

— Ами ако няма никаква история?

— Има. Забравяш за безпогрешната ми интуиция.

— Прав си — отвърнах аз. — Така е. Ще работя вкъщи, нали?

— Освен ако не поискаш да ти сложим едно бюро там — той кимна към бивака.

— Не, благодаря.

— Има ли друго?

— Само едно нещо. Кога плащат?

— На всеки две седмици.

— Много добре — рекох аз. — Ще се видим на заплатата.

 

 

Три седмици по-късно телефонът иззвъня тъкмо когато Мартин Ръдърфорд Хил, присвивайки очи, остави жестоката си усмивчица да пропълзи по влажните му устни, прицели се внимателно и запрати купичката си с овесена каша по Фулиш, котарака. Фулиш, петгодишен охранен побойник, близна от кашата, реши, че не му харесва, скочи на високия стол и перна по носа двегодишния Мартин Ръдърфорд Хил със свитата си лапа. Детето изпищя; Фулиш се озъби, хвърли се от високия стол и се стрелна към дневната, а лапите му изскърцаха яростно по кухненския линолеум. Поредната малка схватка от една дълга война, в която нямаше победител.

Оставих моя «Вашингтон Пост», вдигнах поглед към тавана и изкрещях към едно невидимо присъствие:

— Няма ли да вземеш това проклето хлапе!

На Мартин Ръдърфорд Хил казах:

— Млъквай, нищо ти няма.

Детето нададе вик и ме замери с пластмасовата си лъжица, докато вдигах слушалката на стенния телефон при четвъртото му иззвъняване.

След моето «ало» женски глас попита:

— Мистър Лукас?

— Да.

— От кантората на Франк Сайз ми дадоха вашия номер. — Глас на млада жена, помислих си аз, не повече от двайсет и пет, но вероятно по-близо до двайсетте.

— С какво мога да ви услужа?

— Казвам се Каролин Еймс. Аз съм дъщерята на Робърт Еймс.

— Да, мис Еймс.

— Разпитвали сте из града за баща ми. — Не прозвуча като обвинение, а като тъжна констатация на един факт. Ако трябваше да съобщи, че кученцето й е умряло миналата нощ, навярно щеше да го каже със същия глас.

— Да, разпитвах за някои неща — рекох аз. — Всъщност бих искал и на вас да задам някои въпроси.

Последва кратка пауза и после тя каза:

— Вие честен човек ли сте, мистър Лукас?

— Донякъде — отвърнах след малко. Трябваше ми време, за да размисля, защото никой не беше ми задавал въпроса по този начин.

— Ако разберете истината за баща ми, ще пишете ли за това?

— Да — този път без никакво колебание отвърнах аз, — ще пиша.

— Франк Сайз ще я отпечата ли?

— Да, почти съм сигурен.

— Дори ако с това се окаже, че е лъжец?

— Имате предвид Сайз?

— Да.

— Той обикновено си признава, когато е сбъркал. И даже го прави с радост.

— Това не са весели неща.

— Не са — казах аз. — Сигурно.

Настъпи нова пауза и когато тя заговори, думите й прозвучаха така, сякаш ги четеше или са били старателно заучени, само че не я биваше много за актриса.

— Разполагам с някои сведения, които ще докажат, че баща ми е станал жертва на обстоятелствата. Има доказателства, записани на магнетофон, и друг писмен материал, включващ изложение от петдесет страници, което написах сама. За да спася доброто име на баща си и за да бъдат наказани истинските виновници, аз съм готова да ви предам тези материали днес в три часа следобед.

Записва, помислих си аз, и реших да бъда също толкова предпазлив и официален.

— Аз съм готов да приема описаните от вас материали. Къде да се срещнем?

Тя спомена името на едно кафене на Кънектикът авеню, недалече от Шорам.

— Навън ли? — попитах аз.

— Да, навън. Предпочитам на съвсем публично място.

— Как ще ви позная?

Описа ми накратко как изглежда и добави:

— Ще нося зелено дипломатическо куфарче. — После затвори телефона.

Онова невидимо присъствие и майка на детето се появи и взе да бърше овесената каша, която Мартин Ръдърфорд Хил бе разсипал на пода. Детето наблюдаваше как Сара Хил почиства пода, усмихна се, когато тя свърши, и каза гу-гу.

— Ще гукаме после — рече тя, като се изправи. — Кой спечели? — обърна се тя към мене. — Проклетото хлапе или проклетият котарак?

— Реми.

— Е, изял е по-голямата част.

— Нямаше да се раздели с кашата, ако беше още гладен.

— Искаш ли още кафе? — попита тя.

— Да, ако обичаш.

Сара Хил ми наля една чаша, после и на себе си. Седна до кръглата кленова масичка, опря лакти на нея, като хвана с две ръце чашата си, и над ръба й впери поглед в градината, която се виждаше през отворената остъклена врата. Градината, съвсем тясна и дълга, бе нейно владение — кучешкият дрян и азалиите бяха цъфнали и грабваха вниманието. Розите щяха да разцъфнат по-късно, през юни, но две лехи с късни жълти нарциси все още следваха с главички пътя на слънцето. Нямаше трева, само цветя и храсти, и една настлана с тухли пътечка, която силно криволичеше, без особено да бърза да те изведе нанякъде. Три високи стари бряста осигуряваха сянка и известно достолепие. Градината изглеждаше малко дива и някак неподредена, без план, а Сара Хил се беше потрудила доста, за да постигне това.

— Ружи — рече тя.

Обърнах се да погледна.

— Къде?

— В оня ъгъл до розовия кучешки дрян.

— Права си. Там ще стоят добре.

— В тях могат да се ловят пчели.

— В ружите ли?

Тя кимна.

— Можеш да ги затвориш вътре и да слушаш жуженето им.

— И после какво ги правиш?

— Пускаш ги, какво друго. Брат ми обичаше да ги стъпква с крак.

— Винаги съм смятал, че е долно копеле.

Ние със Сара Хил живеехме заедно малко повече от година. Един съботен следобед се бяхме срещнали в Библиотеката на Конгреса, аз я бях поканил вкъщи да пийнем по чашка и тя просто остана — само през следващата седмица си пренесе книгите, бебето и фотоапаратите. Без дори да обсъждаме въпроса, ние си разпределихме домакинските задължения — тя пое грижата за градината и за почистването на къщата, а аз приготвях вечерята, след като тя даде да се разбере, че няма особено желание да се занимава с това. Аз правех и покупките, докато Сара не откри, че съм най-импулсивният купувач в света.

На свободна практика тя се занимаваше с портретна фотография на естествено осветление. Услугите й бяха търсени много от разни организации, чиито централи се намираха във Вашингтон и които искаха нещо по-оригинално в рекламните снимки на своите служители и членове на управителни съвети. Често пъти само с някоя стара «Лайка» с високочувствителен филм Сара правеше поразителни, непринудени портрети, на които моделите и, повечето на средна възраст, изглеждаха сърдечни, мъдри, духовити и прекалено човечни. Тя настояваше да ми дава по 200 долара на месец за своя дял от наема и домакинските разходи. Внасях парите по сметка в банката на името на Мартин Ръдърфорд Хил.

Общо взето, добре я карахме заедно и изпитвахме истинска привързаност един към друг. Може и да сме били влюбени; поне се опитвахме да бъдем, но след горчилката на двата брака, които бе имал всеки от нас, знаехме, че за това трябва да се полагат усилия.

— Кой беше? — попита тя.

— Дъщерята на сенатора.

— Можем ли да намерим в събота?

— Какво да намерим?

— Ружи.

— Мисля, че можем.

— Все пак не вярвам да го е направил.

— Кой?

— Сенаторът Еймс.

— Да е взел подкупа ли?

— Да.

— Защо?

Сара навлажни с език книжката салфетка и с нея избърса засъхналата овесена каша по устните на сина си. Детето се усмихна щастливо и каза «храп». Тя му направи гримаса. То се изкикоти и рече «хру-у». Тя пак му направи гримаса и каза:

— Не ми прилича на такъв, дето ще вземе подкуп. Изглежда толкова романтичен с тази вълниста сива коса и тъжни кафяви очи, и с този негов израз, сякаш ти казва «само ние двамата си знаем». Просто не вярвам, че го е взел.

— Защото има тъжни кафяви очи ли?

— Защото жена му има пари, умнико. Тя има капитал от осемдесет милиона долара.

— Повече ми приличат на осемнайсет милиона — казах аз и погледнах часовника си. — Трябва да тръгвам.

— В библиотеката ли?

— Да.

— Ще вземеш ли колата?

— Ще се върна за нея после.

Къщата, в която живеехме със Сара, беше тясна, двуетажна, от червени тухли с гладка фасада, построена бе преди около осемдесет години на Четвърта улица, югоизток, на крачка от Библиотеката на Конгреса, и само зад ъгъла бе мястото, където е бил роден Джон Едгар Хувър.

Преди пет години къщата е била купена, съборена отвътре и луксозно преустроена от един богат млад и зелен конгресмен от Сан Франциско, който смяташе, че на неговите избиратели ще им се хареса, като разберат, че е предпочел да живее в един от вашингтонските квартали за черни и бели.

Избирателите, повечето негри, очевидно не ги е било грижа къде живее той, защото не го избраха за следващия мандат. Така че бившият конгресмен ми отстъпи къщата срещу малък наем, при условие че ще я освободя в срок от един месец, след като бъде преизбран. Живеех в къщата вече трета година и съдейки от последната му изборна кампания, мисля, че бих могъл да си остана тук завинаги.

— Ще се върнеш ли за обяд? — попита Сара, като се изправи и взе да прибира чашите.

Станах и аз.

— Не, сигурно ще хапна някъде в града. Какво ще правиш днес?

Тя се обърна, погледна ме и се усмихна. Нейната опасна усмивка, която казваше «дойде ми до гуша от всичко това».

— О, днешният ми график е запълнен с куп вълнуващи събития, призвани да обогатят ума, а също и духа ми. Със сина ми например ще трябва да отскочим до онова приятно магазинче в гетото, където ще ни вземат приблизително пет процента повече за продуктите, които ще сготвиш довечера.

— Какво ще имаме за вечеря?

— Говежди ребра.

— Добре.

— За компания, разбира се — продължи тя, — имам събеседник на две години, който говори на непознат език, плюс мисис Хачър, съседката, която обикновено иска да знае дали не може да заеме чашка джин. Ала кулминацията на днешния ми ден ще бъде почистването на котешкото сандъче, за да може Фулиш да си пикае на чист пясък, и ако в тази къща нещата не се оправят в близко време, ще си намеря любовник, за да внесе малко радост в живота ми — например една разходка до Балтимор някоя неделя следобед.

Кимнах.

— Чудя се какво ли е приготвила?

— Кой?

— Дъщерята на сенатора Еймс.

— О!

Аз съм малко по-висок от шест фута^[2], но не трябваше да се наведа много, за да целуна Сара — висока малко повече от пет фута и десет инча, стройна, с удивително лице, което би могло да се нарече красиво, ако не бяха интересните му плоскости и вдлъбнатини. Имаше раздалечени зелени очи и дълга лъскава синкавочерна коса, която стигаше почти до кръста й. Индианска коса, както я наричаше тя, и на всеки разправяше, че е една четвърт чокто^[3], макар да беше всъщност само една тридесет и втора.

— Хм — казах аз, като я прегърнах, — добре ти работи езичето.

— По дяволите, ти не чу и думичка от това, което ти казах, нали?

— Чух всичко — отвърнах. — Ще си намериш любовник да ти сменя пясъка в котешкото сандъче.