Рос Томас
Ако не можеш да бъдеш почтен (28)

28.

Синкфилд пръв се втурна в кабинета. Аз го последвах, а Кони Мизъл последва мене. Еймс седеше зад бюрото си. Главата му бе килната неестествено назад. Беше стрелял в небцето си. Гледката бе ужасна.

Библията стоеше на бюрото, онази — кухата Библия. Тя беше отворена, но револвера, който преди се намираше там, сега го нямаше. Заобиколих бюрото. Револверът лежеше на килима, недалеч от безжизнената дясна ръка на Еймс. Той беше тридесет и втори калибър, с къса цев. Колт със седефена дръжка. Имитация, помислих си аз.

Синкфилд пристъпи към Кони Мизъл. Той се наведе, докато лицето му съвсем се доближи до нейното.

— Какво му каза? — изкрещя той. С всички сили се мъчеше да се овладее. Видях го как стисна челюсти. Сниши глас и сега той звучеше като сухо стържене.

— Какво му каза, та го накара да дойде тука и да направи това? Какво му каза?

Кони Мизъл му се усмихна. Тя протегна ръка и докосна лицето му под лявото ухо. Прекара пръст надолу по бузата му и го потупа леко по брадичката.

— Внимавай с какъв тон разговаряш, скъпи лейтенанте. Сега ти разговаряш с двайсет милиона долара. Те не обичат да им се крещи.

— Какво му каза? — Синкфилд почти прошепна думите.

— Не знаеш ли? — обадих се аз.

Той ме погледна.

— Не знам. Не знам какво толкова е могла да му каже, че да го накара да дойде тука, да налапа револвера и да натисне спусъка. Това не мога да го разбера. Беше готов да дойде с нас и да отговаря по обвинение в убийство. Призна, че е убил онзи човек в Лос Анджелис. Седеше си там и когато му каза, че заради него са загинали жена му и дъщеря му, прие го спокойно. Това не го разтревожи. Може би малко, но не много. Но ето че тя прошепна в ухото му няколко думи и той скочи, дойде тук и си тегли куршума. А ти ме питаш дали не знам защо и аз трябва да призная: не, не знам.

— Всичко друго е могъл да понесе — рекох аз. — Всичко друго е могъл да понесе, защото тези хора са мъртви, а той щеше да избегне затвора. Дъщеря му, жена му. Те загинаха заради него и това навярно го е поразтревожило, но не достатъчно, за да си помръдне пръста. Дори е могъл да живее с жената, която го е изнудвала. Защо не? С нейната външност това не е много трудно. Във всеки случай за мен не би било много трудно. И за тебе не би било много трудно, нали, Синкфилд?

Той бавно поклати глава.

— Не — отвърна той с хриплив глас. — Не би било трудно.

— Какво мислите, че съм му казала? — рече Кони Мизъл. Тя ми се усмихваше. Същата усмивка се бе появила върху лицето й, когато отекна изстрелът.

— Казали сте му истината — отвърнах аз. — Той не можа да я понесе и се самоуби. Казали сте му, че сте негова дъщеря.

— Господи! — рече Синкфилд.

— Виждаш ли — казах аз. — Дори ти си ужасен, Синкфилд.

— Но не толкова, колкото е бил той.

— Аз не съм му дъщеря — рече Кони Мизъл.

— Дъщеря сте му — казах аз. — Родена сте през май хиляда деветстотин четирийсет и шеста. Това е точно девет месеца след онази лудория с майка ви през август четирийсет и пета.

— Майка ми — рече тя невъзмутимо — може да е спала с шейсетина мъже през август същата година.

— Може, но не е.

— Откъде знаете?

Свих рамене.

— Не знам.

— Франк Мизъл ми е баща.

— Не — рекох аз. — Франк е бил стерилен. Дори е имал документ за това. Пък и по всяка вероятност той е срещнал майка ви едва три или четири години след вашето раждане.

Синкфилд се втренчи в Кони Мизъл.

— Пазила си го за последния удар, нали? — рече той. — Ето как сте го били замислили. Ти и Дейн. Да го изнудваш, да спиш с него, да погубиш семейството му и накрая да му го сервираш — едничкото нещо, което е щяло да го довърши — факта, че е спал с дъщеря си.

— Ще ме арестуваш ли, лейтенанте? — тя му се усмихна отново.

Той поклати глава.

— Не — отвърна той. — Няма да те арестувам. Както каза, сега представляваш двайсет милиона долара и аз нямам намерение да арестувам двайсет милиона долара. Не е разумно. Нямаме дори доказателства. И разбира се — никакви свидетели. Те всички са мъртви. Така че няма да те арестувам.

— Май надушвам нещо — рече тя. — Май надушвам нещо, което много ми прилича на сделка.

Синкфилд кимна:

— Да, те наистина си имат миризма, нали?

Кони Мизъл се усмихна отново.

— Колко, скъпи? Колко искаш?

— Половината — каза той. — Какво ще кажеш за половината.

Тя сви рамене.

— Това прави към пет милиона. След данъците и адвокатите ще останат около десет милиона. Искаш половината. Значи по пет милиона за всеки от нас.

— Ще трябва да прибавиш и още нещичко — рече той.

— Какво е то?

— Себе си — рече Синкфилд. — Ще ми се да те имам и тебе, защото си най-хубавото парче, с което съм спал през живота си.

Тя се усмихна пак.

— В такъв случай сделката е направена, скъпи. Разбира се, има един малък проблем.

— Какъв?

— Мистър Лукас. Какво ще правим с мистър Лукас?

Синкфилд също не беше от бързите, когато вадеше оръжие. Но ненадейно в ръката му се появи револвер с къса цев.

— Лукас ли? — рече той. — Май ще трябва да се отървем от Лукас. — Той насочи револвера към мен. — Но ще трябва да измислим нещо хитро, както правеше Дейн. Какво ще кажеш за още едно убийство — самоубийство, а? Самоубийството е вече налице. — Той погледна към Кони Мизъл. — Ти и аз бихме могли да станем свидетели, нали така?

— Да — каза тя. — Да, мисля, че бихме могли да станем свидетели… в известен смисъл.

— Иди и вземи револвера, дето е на пода — рече той. — Хвани го с един молив за предпазителя и ми го дай, без да го пипаш.

Кони Мизъл взе един молив от бюрото, мина зад него, вдигна трийсет и двукалибровия револвер, както й беше наредено, и го подаде на Синкфилд. Той го взе с лявата си ръка, която сега беше увита в носна кърпа. Прибра своя револвер обратно в кобура и прехвърли трийсет и двукалибровия в дясната си ръка. Револверът беше увит в носната кърпа.

— Без лоши чувства, Лукас — рече той.

— Не от твоя страна може би — казах аз.

— Никога не съм предполагал, че толкова лесно мога да стана толкова богат — рече той.

Кони Мизъл стоеше с отворена уста. Дишането и беше учестено. Почти се задъхваше.

— Свършвай с него, скъпи — прошепна тя. — Убий го. Убий го бързо.

— Добре — рече Синкфилд и дръпна спусъка. Стреля в Кони Мизъл три пъти. Беше отличен стрелец. Улучи я в сърцето веднъж и два пъти в лицето. Когато падна на земята, тя вече не беше красива.

Синкфилд се приближи до нея и я погледна.

— Знаеш ли какво? — каза той.

— Какво?

— Мисля, че наистина я обичах.

Потърсих стол и седнах. Тресях се. Тресях се целият. Синкфилд ме погледна.

— Ти трепериш — рече той.

— Знам. Но не мога да спра.

Той заобиколи бюрото, коленичи, хвана с носната кърпа трийсет и двукалибровия револвер и притисна безжизнената дясна длан на Еймс около него, после я остави да падне на килима.

— Все едно, няма да обърнат много внимание на отпечатъците — каза той.

— Какво ще правиш сега? — попитах аз.

— Зависи от тебе — отвърна той. — От това дали ще бъдеш с мен или не. Знаеш ли, тя наистина искаше да те убия.

— Знам.

— Тя щеше да се измъкне — рече той. — С тези двайсет милиона долара щеше да се измъкне като нищо.

— Може би — казах аз.

— Няма да ти хареса да си мълчиш, а?

— Не — отвърнах аз. — Няма да ми хареса.

— Не е задължително да ти хареса.

— Знам — рекох аз.

— Е?

— Добре — казах аз. — С теб съм.