Рос Томас
Ако не можеш да бъдеш почтен (25)

25.

Дългото пътешествие с кола не допадна на котарака на Глория Пипълс. Той мяукаше през целия път от Вирджиния до Силвър Спринт, Мериленд, въпреки кротките увещания на Сара. По време на пътуването разказах на Сара всичко за онова, което бях склонен да нарека «случая Еймс». От време на време ми се налагаше да изкрещявам думите си, за да надвикам Лъки, котарака, който не изглеждаше ни най-малко заинтересован от моя доста отблъскващ разказ.

Сара и аз бяхме седнали в един от френските ресторанти в Джорджтаун — пак бяха отворени след вълненията през 1968. Почти никой не ходи в центъра на Вашингтон след мръкване. Ако карате из улиците след десет или единадесет часа, може да не видите повече от един или двама души по тротоара, но и те явно бързат да се приберат някъде.

Храната в този ресторант обикновено беше доста добра, макар че обслужването беше малко налудничаво, със сервитьори, които кръстосваха наоколо на ролкови кънки. Когато донесоха напитките и дадохме поръчката си, бях свършил с моя разказ. Сара ме изгледа, продължително и после попита:

— Какво, за бога, стана с капитан Бонвил?

— Отложихме го.

Тя поклати глава.

— Ако останеш при Франк Сайз, Бонвил няма да бъде отложен, ще бъде отписан завинаги. Когато свършиш с този случай, ако някой не те убие, Сайз ще изрови нова история и ще ти я натресе. Тогава може и да няма толкова трупове наоколо, но отново ще се гмурнеш в помийната яма, а тя в близко време няма да се прочисти.

— Да не мислиш, че ми харесва там, а? Искам да кажа в помийната яма.

— Там не ти харесва — рече тя. — Но те привличат онези, които плуват в нея. Привличат те, защото си мислиш, че са по-различни от тебе, но не са.

— Искаш да кажеш, че съм като тях?

Тя се усмихна кротко. Особено много харесвах тъкмо тази нейна усмивка.

— Всички сме като тях, Дийк. Само че те са имали възможност за избор, каквато ние никога не сме имали. Затова повечето хора си остават честни. Никога не са имали шанс да бъдат други.

— Станала си цинична — казах аз.

— Не, научих го от тебе. Докато те наблюдавах. Когато работеше за правителството, предлагаха ли ти подкупи?

Кимнах.

— Няколко пъти. Не знам точно, може би повече от няколко. Невинаги си сигурен дали някой ти предлага подкуп, или не.

— Но ти си отказвал, нали?

— Никога не съм взимал подкупи. Не бих казал, че съм отказвал. Понякога просто съм се преструвал, че не разбирам за какво става дума.

— Защо не си ги взимал?

Отпих глътка от моето мартини. Имаше добър вкус. По-добър от уиски с ябълков сок.

— Защо не съм ги взимал ли? Морална обида. Дълбоко наранено чувство за почтеност. И силен страх, че ще ме хванат.

— И още една — каза Сара.

— Какво още една?

— Още една причина.

— Е, и коя е тя?

— Не си имал истинска нужда от тези пари. Ами ако имаш дете и на това дете му трябва един от онези изкуствени бъбреци, дето струват колкото цялата ти годишна заплата, и си затънал до гуша в дългове и някой ти каже: «Хей, Лукас, не искаш ли да изкараш набързо десет хилядарки и да си затвориш очите за някои работи?» Какво мислиш, че ще отвърнеш на това?

Но запомни, че кажеш ли, «не искам», детето ти сигурно ще умре.

Аз й се ухилих.

— Точно това харесвам у тебе, Сара. Измисляш си собствени принципи.

— А ти се измъкваш.

— Е, добре, при тези обстоятелства не знам какво бих направил. Може да взема парите; може и да не ги взема. Но съм сигурен в едно. Ако не ги взема и детето умре, моята честност едва ли ще ми послужи за утеха.

— Е, тъкмо това искам да ти кажа — рече тя. — Хората, които могат да бъдат подкупени, винаги са такива, дето се нуждаят от пари. В твоя случай парите ще ти трябват да спасиш живота на детето си. Някой друг пък ще има нужда от нова яхта. И кой може да каже чия нужда е по-голяма? На оня, който чувства, че му трябва яхта, или твоята — да спасиш живота на детето си?

— Как стигнахме до тук? — попитах аз.

— Стигнахме до тук, защото аз почнах този разговор — рече Сара. — Почнах го, защото мислех, че си се променил.

Сервитьорът долетя със салатата. Когато си тръгна, натъпках част от нея в устата си. Подправките бяха великолепни.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Опитваш се да промениш принципите си — каза тя. — Никога не си го правил. Преди два месеца нямаше да вземеш онези ключове от ръката на мъртвата. Нямаше да допуснеш онази бедна душица Пипълс да се напие в болницата. Мисля, че си… знаеш ли, мисля, че си се увлякъл.

— По какво?

— По Кони Мизъл.

— Почти не я познавам — отвърнах аз. — Яж си салатата. Хубава е.

Сара я опита. Кимна.

— Прав си, хубава е — каза тя и се върна към темата на вечерта: какво се е случило с Дикейтър Лукас. — Добре, съгласна съм — рече тя. — Виждал си я само два-три пъти. Но ти я познаваш. Наистина я познаваш. Сигурна съм. Познаваш я така, както познаваш и капитан Бонвил, макар да не си го виждал никога. Струва ми се, че познаваш Кони Мизъл по-добре, отколкото мене.

— Не разбирам какво иска тя — казах аз.

Сара се засмя. Смехът й не беше приятен.

— Съвсем не я познавам, но от това, което си ми разказвал, разбирам какво иска тя.

— Какво?

— Отмъщение — каза Сара.

— Смешна дума.

— Защо? — рече тя. — Мястото й е в помийната яма наред с алчността, омразата, користолюбието и всичко останало. Все твои стари приятели. Или познайници.

— Тази вечер ми поднасяш някакви интересни теории — рекох аз.

Тя отново си взе от салатата и отпи от виното, което бях поръчал. После ме погледна и ми се стори, че забелязах нещо в очите й. Някаква мекота. Може би дори нежност.

— Няма да се откажеш, нали? — рече тя. — Докато не стигнеш до края, до гадния, мръсен, проклет край.

— Точно така — отвърнах аз.

— Защо?

— Навярно защото искам.

— Искаш или трябва?

Свих рамене.

— Няма значение, нали?

— И тези ключове, дето открадна. Какво ще правиш с тези ключове?

— Ще ги използвам — рекох аз.

Тя не каза нищо повече. Всъщност тя не каза нищо повече през остатъка от вечерта и ние довършихме вечерята в мълчание — студено, потискащо мълчание.

 

 

Реших, че два и половина сутринта е най-подходящото време за влизане с взлом. Дотогава всички са заспали. Бдителността на охраната е най-отслабена, дори в «Уотъргейт». Успехът на моя гениален план зависеше от съдействието на един втори заместник-министър на земеделието, на когото някога бях свършил дребна услуга. Не бях споменал името му в един мой доклад, когато спокойно можех и да го направя. Освен това дадох му да разбере, че не съм го споменал и оттогава си остана умерено честен — като повечето втори заместник-министри на земеделието.

Той живееше два етажа под апартамента, обитаван от бившия сенатор Робърт Ф. Еймс и неговата голяма добра приятелка и постоянна съучастница Кони Мизъл. В една телефонна будка на Вирджиния авеню, срещу «Уотъргейт», пуснах монета и набрах номера. Телефонът иззвъня пет пъти, преди нечий сънен глас да смънка «ало» в слушалката.

— Здрасти, Хойт — рекох аз. — Тук е Дийк Лукас. Извинявайте за безпокойството.

— Кой?

— Дийк Лукас.

Мина известно време, преди това да стигне до съзнанието му. После каза:

— Знаеш ли колко е часът?

— Два и половина — отвърнах аз. — Ужасно съжалявам, ама закъсах здравата. Бях на едно гости и трябва да съм си загубил портфейла, а пък колата ми не е тука, та не бихте ли ми заели пет долара да се прибера вкъщи?

— Искаш пет долара назаем?

— Точно така.

— Къде си?

— Отсреща ма улицата.

— Добре, качвай се. Аз съм в петстотин и деветнайсети.

— Много съм ви признателен, Хойт.

Портиерът се прозя и позвъни горе да провери дали ме очакват. След като се увери в това, той кимна с глава към асансьорите. В асансьора натиснах номер седем. След секунди се озовах на седмия етаж, слязох и почаках, докато асансьорът тръгне обратно надолу. Щом се уверих, че е тръгнал, натиснах долния бутон, после изтичах до вратата с огромния червен надпис «изход». Отворих я, избутах навътре езика на ключалката и с помощта на тиксото, което бях купил в нощната дрогерия на ъгъла на Седемнайсета и «Кей», го запечатах в това положение. Затворих вратата внимателно и изтичах обратно до асансьорите тъкмо когато оня, който бях повикал, пристигна. Влязох и натиснах петия бутон. На петия етаж слязох и тръгнах по коридора, докато открих номер 519. Натиснах звънеца. Вратата се отвори почти веднага и мъж в халат и пижама пъхна в ръцете ми петдоларова банкнота.

— Бих те поканил вътре, Дийк — рече той, — но жена ми не се чувства добре.

— Много благодаря, Хойт. Ще ги върна утре.

— Прати ги по пощата.

— Добре.

Вратата се затвори и аз почаках малко, докато се уверя, че няма да се отвори отново. След това тръгнах надолу по коридора към вратата с надпис «изход», излязох през нея, изкачих два реда стъпала, отстраних лепенката от вратата на седмия етаж и тръгнах по коридора, докато стигнах до номер 712.

Извадих ключовете, които бях взел от мъртвата ръка на Луиз Еймс, и ги пъхнах един по един във вратата на сенатора. Синджирът нямаше да ме затрудни. Носех една тежка резачка за тел, окачена на колана ми от вътрешната страна на левия крачол на панталоните. Тя беше изключително неудобна.

Превъртях внимателно ключовете и натиснах вратата. Тя се отвори. Бутнах я още пет инча навътре и след като нищо не се случи, отворих я достатъчно широко, че да мога да мина. Озовах се в преддверието. Върху една малка масичка светеше нощна лампа. Затворих вратата безшумно.

Носех апашките си обуща с подметки от суров каучук, но при все това минах на пръсти по коридора към дневната. Спрях се и се ослушах, дишайки през устата. Всички добри апаши дишат по този начин. Бях го чел някъде. Или го бях виждал по телевизията. Като гледа телевизия, човек може много да научи за това как да живее безчестно.

Ослушвах се близо минута, но не чух нищо. Извадих от джоба си и последния от апашките си атрибути. Това беше малко джобно фенерче. Бях го купил заедно с тиксото от дрогерията. Резачката бях заел от съседа си насреща, оня, който твърдеше, че знае как гърмят пушките с рязана цев. Помислих си, че щом знае това, ще има под ръка и чифт резачки за тел. Така излезе.

Прекосих бавно дневната, като си служех с фенерчето, за да не се блъскам в мебелите. Струваше ми се, че знам къде е вратата, която търсех. Беше някъде в дъното на стаята, близо до пианото. Отворих я и зашарих с фенерчето наоколо. Това бе стаята, която търсех. Кабинетът или читалнята, или библиотеката — зависи кое човек смята за модно.

Влязох и оставих вратата към дневната отворена.

Струваше ми се, че зная какво търся. Струваше ми се, че зная, защото Кони Мизъл бе такава добра лъжкиня. И като всички лъжци в лъжите си казваше много истина. Това им придаваше не само правдоподобност, но и известна достоверност. Само че тя направи грешката да разкаже лъжите си на човек с такава коварна памет като моята. Ако не ми беше изпяла онзи телефонен номер в Лос Анжелос, никога нямаше да се обадя в бара на Стейси. И ако не беше споменавала, че майка й и пратила Библия, никога нямаше да тръгна да я търся.

Ето какво търсех. Една Библия. Предположих, че тъкмо Библия бе открил Джонас Джоунс, претърсвайки апартамента. Но не бях сигурен. Това беше само интуиция — интуицията ми на историк. Светлинката на фенерчето обходи стаята. В нея имаше голямо бюро, огромен глобус, няколко стола и рафтове с книги, които заемаха едната стена. Какво по-добро място да скриеш Библия от един рафт с книги? Опитах се да си наложа да мисля като Кони Мизъл. Щях ли да скрия там Библията, ако бях на нейно място? Да, щях, но, от друга страна — не, нямаше. Реших, че не мога да мисля като нея. Реших, че никой не може.

Разходих лъча на фенерчето по книгите. Всичките изглеждаха нови и стояха още с обложките си. Те като че бяха безразборно подбрани от «Клуба на книгата на месеца» след шестмесечни усилия. Изглежда никой не ги бе чел.

На най-горната лавица, притиснато между два романа, които си обещах да прочета, се намираше онова, което ми се струваше, че търся. Една Библия. Беше черна, около десет или единадесет инча дълга и два и половина или три инча дебела. Имаше черна лъскава подвързия от мека кожа, върху която със златни букви бе написано «Светото писание». Тя беше толкова близо до тавана, че трябваше да се повдигна на пръсти, за да я стигна. И сега не знам какво си мислех, че ще намеря в нея. Може би родословното дърво на Кони Мизъл. Свалих Библията и отидох до бюрото.

Оставих я на бюрото и взех фенерчето в дясната си ръка. Отворих Библията. Тя беше куха. Беше куха и празна, ако не се смятат револверът и изрезката от вестник.

Тъкмо бях почнал да чета изрезката от вестника, когато чух шум. Беше шум от затваряне на врата. Идваше отдалеч. Предположих, че е вратата към коридора. Тогава чух женски глас. Гласът бе тих и приглушен, ала при все това го познах. Той принадлежеше на Кони Мизъл. Дори ми се стори, че се смее тихичко.

После чух мъжки глас, който прозвуча като тихо ръмжене. И отново нейният глас: «Не можеш ли да почакаш?» Тя пак се разсмя, но не много високо. Последва мълчание, сетне — въздишка и тя рече:

— Ела там, скъпи. Да отидем там, на кушетката.

После мъжкият глас каза нещо приглушено, нещо, което не можах да разбера. След това се чу някакво сумтене, и още въздишки, и мъжкият каза:

— По дяволите, колко е хубаво, страхотно е.

Бях повече от изненадан, тъй като гласът принадлежеше на лейтенант Дейвид Синкфилд.