Рос Томас
Ако не можеш да бъдеш почтен (2)

2.

В края на 1959 година кандидатствах за докторска степен по история в Колорадския университет, когато Боби Кенеди направи обиколка из Западните щати, за да търси хора, които биха се радвали да видят брат му кандидат за президент. Макар по онова време да бях само двайсет и една годишен и социалист на думи, бях основал организация, която се наричаше «Републиканските студенти за Кенеди». Тя бе вдигнала много шум, но това не бе достатъчно, за да попречи на Джон Кенеди да загуби изборите в Колорадо през 1960 с близо 62 000 гласа. Вече не съм социалист. След дванайсет години служене на правителството ми се струва, че съм анархист.

Ала братята Кенеди, горещи привърженици на «системата на заслугите»^[1], ми бяха благодарни за усилията, така че ме поканиха във Вашингтон. Когато пристигнах в началото на февруари 1961 г., никой не знаеше за какво точно съм там, затова ме направиха консултант с 50 долара на ден и ме прикрепиха към нещо, наречено «Храна за мира», чиято дейност се направляваше от малък апартамент в старата административна сграда в съседство с Белия дом от един млад бивш конгресмен на име Джордж Макгъвърн, който също не знаеше какво да прави с мене.

Накрая решиха, че като обещаващ историк би било добре да отразя за историята експедицията на първата пратка на «Храна за мира» от момента, в който тя напусне Балтимор със съответната духова музика, докато стигне до стомасите на онези, чиито сърца и умове непременно щеше да спечели на страната на демокрацията. Мисля, че в 1961 всички бяхме все още мъничко наивни.

Първата пратка беше 300 тона пшеница, предназначена за стомасите на поданиците на една от държавите по западното крайбрежие на Африка, току-що отърсила се от двувековна британска колонизация. Една трета от пшеницата изчезна на черния пазар в деня, в който бе разтоварена. Останалата просто се изпари само за да се появи няколко седмици по-късно, когато някакъв холандски товарен кораб, регистриран под либерийски флаг, пусна котва в Марсилия.

След някакви си шест седмици отбрани елитни части от армията на новата африканска държава се накичиха с френските деветкалиброви автомати МАТ-49 и аз се погрижих да им направят няколко чудесни снимки, които връчих заедно с доклада си от 129 страници, озаглавен «Къде отиде пшеницата или колко деветмилиметрови патрона има в един бушел^[2]?»

После някак си станах неофициален специалист по въпросите на алчността и корупцията, когото временно назначаваха или натрапваха в едно или друго правителствено учреждение, което бе успяло да се окаже натясно. Обикновено в продължение на два-три месеца тършувах и си завирах носа навсякъде, ровех се из архиви, с мрачен и загадъчен вид задавах въпроси. После написвах дълъг доклад, в който неизменно се разказваше някоя твърде мръсна история за подкупи и алчност сред онези, които продаваха на правителството, и за користолюбие в душите на тези, които купуваха.

И почти винаги докладите ми потъваха някъде, а в същото време друг се разтичваше да позамаже нещата. Онези от докладите ми, които все пак виждаха бял свят, бяха свързани с големи скандали, раздули се така шумно, че бе невъзможно да се потулят. Идва ми наум за аферата с Краля на фъстъченото масло. Или когато няколко мошеници от Медисън авеню^[3] оскубаха Комитета за икономическо развитие. Този доклад озаглавих «Бедността, е там, където са парите».

Предполагам, че републиканците ме оставиха за фасада. Когато се върнаха на власт през 1969 година, отново бях повикан в старата административна сграда, в същия онзи апартамент, където бе започнало всичко преди осем необикновени години. Там още един бивш конгресмен, чието име дори не си спомням, ме осведоми, че биха се радвали, ако продължа да се занимавам с досегашната си дейност, каквато, по дяволите, и да била тя, макар че всъщност нямало да има кой знае каква нужда от услугите ми, тъй като новата администрация щяла да бъде чиста като… м-м… като…

— Вода ненапита — подсказах му аз.

— Именно — отвърна бившият конгресмен.

Така че аз останах, като се местех от едно учреждение или ведомство в друго, откривайки във висшите и низши кръгове ни повече, ни по-малко корупция и мошеничество отпреди.

Но пътувах по-малко, много по-малко, и това ми позволяваше да прекарвам повечето съботи в Библиотеката на Конгреса, в компанията на покойния капитан Бенджамин Луи Йолали де Бонвил от Седми пехотен полк на армията на Съединените щати, възпитаник на Уест Пойнт, протеже на Том Пейн^[4], планинар, приятел на Уошингтън Ървинг, неудачник и както подозирах — някогашен таен агент на военния министър.

Капитан (по-късно генерал) Бонвил беше темата на докторската ми дисертация, върху която работех, когато ме призоваха «Новите хоризонти»^[5]. Все още се опитвах да открия дневника му, който някога е бил притежание на Уошингтън Ървинг, и сега, след дванайсет години, ми се струваше, че съм открил. Един язовир и няколко солници вече носят неговото име. И един модел понтиак. Името му живее.

Но аз още не се бях отказал от идеята да завърша дисертацията си и въоръжен с титлата «доктор по философия», да се оттегля в един провинциален колеж, където времето бе спряло и Роланд Колман бе директор, а ниско подстриганите студенти, чистички и спретнати, караха открити коли и се вълнуваха единствено от практични неща, като например дали старият професор Морисън ще пусне Бумър по химия, за да може да играе срещу «Стейт» на годишната среща на бившите възпитаници.

Дълбоко в душата си бях скътал този холивудски кадър като безобиден антидот срещу отровите на огромното блато на шарлатанството, в което газех през последните дванайсет години. Трябваше ми малко свободно време да завърша дисертацията си и ако Франк Сайз бе достатъчно любезен да ми позволи да работя вкъщи, то аз щях да му се отплатя за добрината, като си открадна необходимото време от него. След дванайсет години служене на правителството за самия мен моралът беше станал разтегливо понятие.

 

 

Разказвах на Франк Сайз повечето от тези очарователни подробности — като изключим плановете ми да му открадна малко време, — докато обядвахме заедно със секретарката му Мейбъл Сингър на негови разноски в «Пол Йънг» на Кънектикът авеню.

Онази пролет Сайз трябва да беше към четиридесет и шест. Той бе единственият собственик на рубрика, която излизаше седем дни в седмицата и се печаташе в повече от 850 ежедневника и седмичника в Съединените щати, Канада и доколкото ми е известно — по света. Имаше си свой собствен стил на писане «боже опази» и навярно му се искаше неговата рубрика да гърми застрашително от Вашингтон. Вместо това тя напомняше крякането на стар пуяк, току-що зърнал лисица. Все пак само един параграф от рубриката можеше да съсипе нечия репутация и мнозина виждаха в нея причината за най-малко две самоубийства.

Нямаше нищо особено забележително във външността на най-опасния човек във Вашингтон. Като изключим очите, лицето му бе едно от онези, които винаги можете да видите на почетната маса по време на официален обяд. Той имаше голяма присмехулна уста с извити ъгълчета; широка челюст, която бе прераснала вече в розови дебели бузи, удивително тънък нос и малки изящни уши, обкръжени от онова, което бе останало от косата му.

Всичко друго беше отишло по дяволите и той изглеждаше мек и отпуснат, а шкембето му бе изскочило над колана и бе увиснало така, сякаш търсеше къде да се търкулне. Но когато погледнеш очите му, разбираш, че никак не го е грижа за шкембето. Или че бил плешив. Или че имал увиснали рамене и изкривен гръбнак. Ако пренебрежението имаше цвят, той щеше да е като сивото на очите му — бледото, студено, искрящо сиво на излъскан гранит в зимен дъжд. Тези очи като че бяха пресметнали колко струва светът и бяха установили, че той е евтино и долнопробно място, натъпкано с нежелани наематели, които винаги закъсняват с наема.

— Адски много си преживял през тези дванайсет години! — каза Сайз, като натика голямо парче картоф в устата си.

Това ме накара да усетя глад. От три години не бях вкусвал картоф. За разлика от Сайз, у мен все още бе останала малко суетност.

— Не беше чак толкова лошо — рекох аз. — Пътувах много. — Лапнах третата хапка от моя обяд, който се състоеше от салата и едно самотно мартини. Питах се как ли ще се отрази един негов близнак върху деловата беседа. Франк Сайз, изглежда, не пиеше, но за щастие Мейбъл Сингър пиеше.

— За мен още едно — рече тя. — Ти искаш ли?

— Разбира се, че иска — обади се Сайз. — Пийваш си по малко от време на време, нали, мистър Лукас?

— По малко.

— Поръчай пиене, Мейбъл, и после ми подай онова нещо.

Ако пишете рубрика, която е второто нещо след спортните вести, към което половината нация обръща поглед всяка сутрин, то не бива да се безпокоите за това как ще ви обслужват в ресторантите. Мейбъл Сингър трябваше само да вдигне глава и до рамото й вече стоеше сервитьорът с очи на шпаньол, напиращ да й услужи. Тя поръча един «Манхатън» за себе си, мартини за мен, после се наведе, вдигна някаква тясна кожена чанта, опасана с цип, извади папка с цвят на овесена каша и я подаде на Сайз.

— Как ти викат обикновено, мистър Лукас? — попита той.

— Мистър Лукас.

— Искам да кажа, че не те наричат Дикейтър, нали?

— Така ми викаше майка ми. Другите обикновено ми казват Дийк.

— Както в колежа — рече Мейбъл Сингър. — Навремето в Охайо ходех с един Дийк. Бях във «Фи Бета Капа»^[6]. Сигурно вече няма такива неща. Господи, колко отдавна беше това.

Реших, че трябва да е било преди шестнадесетина години. Мейбъл Сингър беше едра, яка жена и навярно е била също такава едра, яка колежанка, будна и нахакана, преливаща от жизнерадост, която обикновено е оставала без покана за среща, освен когато нейните сестри от женския клуб са успявали да подкупят някого от баскетболния тим да излезе с нея. На тридесет и седем или тридесет и осем тя беше все още мис Сингър и имаше репутация на най-добрата частна секретарка във Вашингтон, както и на най-високо платената. Бях чувал, че правителството на Съединените щати не могло да си позволи да я наеме, макар да се опитвало неведнъж.

— Значи мислиш, че може да ти хареса да работиш за нас, а? — каза Сайз, като прелистваше папката, която му бе дала Мейбъл Сингър.

— Не знам — отвърнах аз. — Още не сме говорили за пари.

— Ще стигнем и дотам — рече той. — Тук се казва, че си на трийсет и пет и разведен, че жена ти се е омъжила повторно, че нямаш деца, че финансовото ти положение е добро, че някои твои съседи смятат, че прекаляваш с пиенето, че си поразпуснат морално и още — че членуваш в едни доста странни организации, като «Сако и Вапцети» и «Музикално общество — флейта и ловджийски рог».

— Къде е казано всичко това? — попитах аз.

— Ето тук. — Сайз потупа папката с цвят на овесена каша.

— Какво е това, дявол да го вземе?

— Досието ти от ФБР.

— По дяволите! — казах аз.

— Учудва ли те, че е у мене?

Поклатих глава.

— Не. Предполагам, че имаш свои хора там.

— Май не ти харесва досието, а?

— Никак — рекох аз. — ФБР събира всякакъв боклук. Те не подбират, просто го трупат и той си стои там, докато накрая почне да вони до небесата.

— Така е — каза Сайз. — Същото съм го писал в рубриката си. Много пъти. Но когато наемам някого, използвам досиетата на ФБР. Спестява ми много пари и време. Препоръките не струват и пукната пара. Няма да искаш препоръка от някого, ако не си сигурен, че ще каже добра дума за тебе, нали?

— Сигурно не.

— Ето защо използвам ФБР.

— Можеш ли да вземеш всяко досие, което си поискаш?

— Точно така, почти всяко, което си поискам.

— Сигурно е удобно.

— Не си ги чета вкъщи преди лягане, както правеше Линдън Джонсън. Използвам ги само когато преценя, че случаят си заслужава.

— Когато прецениш, а?

— Май не мислиш, че съм безпогрешен. Искам да кажа — в преценките си.

— Не мисля, че има такива хора.

— А твоите преценки?

— И аз не съм безпогрешен.

— Но ти разчиташ на своите преценки.

— Да. Разчитам на тях.

— Това е добре — рече той, — аз така си изкарвам хляба. Като разчитам на собствените си преценки.

Тогава сервитьорът донесе питиетата и аз отпих от моето, преди да пристъпим към етичната страна на въпроса. Не бях сигурен дали Франк Сайз щеше да разбере за какво говоря. Колкото до това, не бях сигурен дали и аз щях да разбера.

— Защо не му кажеш за работата? — обади се Мейбъл Сингър. — Нали затова го покани на обяд.

Франк Сайз се усмихна и това беше веселата усмивка на деветгодишен палавник, лепната върху сбръчканото лице на един застаряващ мъж. Тя щеше да е очарователна, ако не бяха очите. Очите й отнемаха всичката радост.

— Окей — каза той. — Първо да поговорим за парите. Нямаш нищо против да говорим за пари, нали, Дийк?

— Любимата ми тема — рекох аз, питайки се колко ли щеше да ми струва годишно това свойско обръщение.

— Ще получаваш двайсет и две хиляди на година, колкото взима един първокласен репортер в този град.

— Аз съм си първокласен историк и сега изкарвам по двайсет и осем хиляди.

— Знам по колко изкарваш — каза той. — Не мога да ти плащам по двайсет и осем. Но мога да прибавя и някои неща, които не получаваш сега. Мога да ти предложа пенсионно осигуряване. След някой и друг ден ще ти потрябва пенсия.

— И Лари Калън казва така.

— Нашият общ приятел — рече Сайз. — Да, той ми помогна да уредя тая работа. Казва, че за човек от твоята класа си струва да даваш по две хиляди годишно.

— Какво още влиза в кюпа? — попитах аз.

— Дял от печалбите. — Той се обърна към Мейбъл Сингър. — Колко излезе твоят дял миналата година?

— Към две хиляди. Или малко повече.

— Окей — каза Сайз. — Това прави почти четири. Болнична осигуровка. Моите осигуровки са най-високи, след като тъй или иначе трябва да плащам за това. Тя струва към трийсет или четирийсет на месец. Ето ти още четиристотин в кюпа.

— Започвам да проявявам интерес — рекох аз.

— И премии — продължи Сайз. — Не давам премии за много добре свършена работа. Това очаквам от тебе. Но плащам премии за дяволски добре свършена работа, за нещо изключително. И то тлъсти.

— Колко тлъсти?

— Достатъчно тлъсти, та да те накарат да се усмихваш цяла седмица.

— Ние сме си едно щастливо семейство — подхвърли Мейбъл Сингър.

— Ще си умрем от щастие — рече Сайз. — Персоналът ми е малък. Шестима репортери или вестникари, Мейбъл и аз. Без да смятам счетоводителите и адвокатите, защото са с временни договори. Само че си имам две правила и не е лошо да ги знаеш. Първото е, че не приемам извинения. Обяснения — да. Но от извиненията се изприщвам. Второто правило е, че мога да те уволня на минутата — няма да чакам нито месец, нито седмица, нито ден — на минутата. Ти можеш да напуснеш по същия начин. Това може да накара някои да нададат вой за трудови договори и тем подобни, но аз не гледам по този начин на нещата. Ако вършиш дяволски добра работа, трябва да съм глупак, за да те уволня. Но ако работата ти е скапана, трябва да съм още по-голям глупак, за да те задържа. Не ме интересуват хора, които просто вършат посредствена работа. Те не работят за мене.

— И какво ще правя, ако работя за тебе?

— Виждаш ли, мислил съм много за това — каза Сайз. — От време на време излиза наяве по някоя история. Научавам за нея и ако реша, й отделям една-две колонки. Може дори три-четири — и толкова. Но това, което е във вестника, е само върхът на айсберга. Отдолу има повече, много повече, но изниква друга история и аз тръгвам след нея. В нашата работа е така — конкуренцията е седем дни в седмицата и триста шейсет и пет дни в годината. Искам да изкарам на бял свят тези истории, за които понякога само загатвам. А за това трябва ровене — здраво, постоянно ровене. Разбираш за какво ти говоря.

— Имам малко опит в тия неща — казах аз.

— Да, виждал съм твои доклади.

— Спомням си един, дето беше успял да видиш. Беше нашарен с печати «строго поверително» и в Министерството на правосъдието не можеха да се начудят как си се добрал до информацията.

Сайз се ухили.

— Май не трябваше да те подценявам.

— И аз така смятам.

— Та ето това съм намислил — да изравям тъмни истории, за които трябва много време и труд — много повече време и труд, отколкото можем да им отделим с нашия малък персонал, като продължаваме да пълним рубриката седем дни в седмицата. — В неговата уста «рубриката» прозвуча като бездънно буре. И май си беше така. — Искаш ли да се заемеш с това? — попита той.

Отпих последната глътка от своето мартини. Всъщност, помислих си аз, тебе те интересува, дали не искам да ти помогна да спечелиш «Пулицър». Три пъти Франк Сайз е бил кандидат за наградата «Пулицър» и три пъти тя му е била отказвана. Журито, изглежда, подушваше, че в неговите истории има твърде много измама и недостатъчно майсторство. Или смяташе, че те вонят на среднощни срещи и задигнати папки вместо на старателно, трезво излагане на факти. Или — което бе най-ужасно — средствата, с които Сайз си служеше, за да изравя сензации, изглеждаха — поне в очите на журито — доста съмнителни. С други думи, ако Франк Сайз не можеше да се сдобие с информацията по друг начин, той си я открадваше с охота. Или я открадваха за него.

— Искам — казах аз.

— Кога можеш да започнеш?

Замислих се за момент.

— Другата седмица. Ще бъдат доволни, че ги напускам.

— Можем да пуснем нещо за тебе в рубриката — рече Сайз.

— А може и да ми дадеш нещо в писмен вид — подхвърлих му аз.

— Виждаш ли, Мейбъл? — каза Сайз. — Той е само за нас.

Мейбъл Сингър кимна.

— Ще се погрижа да си получиш документа още днес следобед.

— Защо не дойдеш с нас в кантората? — обърна се Сайз към мен. — Ще дадеш на Мейбъл необходимите сведения, например номера на социалната си осигуровка, а пък аз ще те запозная с пълните подробности около твоя бъдещ случай.

— Какви подробности? — попитах аз.

— За бившия сенатор Еймс.

— Господи!

— Какво има?

— Нищо — рекох аз. — Не мислех, че човек може да бъде разпнат на кръст два пъти.

Сайз се ухили.

— Ще има да се изненадваш.