Рос Томас
Ако не можеш да бъдеш почтен (17)

17.

Фийби Мейс настояваше да поостана и да се запозная с Фреди, нейния приятел, който всеки момент трябваше да се върне от урока си по летене. Каза, че можело и да се поразходим заедно с неговата джипка, но аз й казах, че имам уговорена среща, на която трябва непременно да отида.

— Ако все пак го откриеш, кажи му много здраве от мен — рече тя.

— На Били Мизъл ли?

— Ъ-хъ. На Били.

— Да му кажа ли да намине да те види, ако го срещна някъде?

Тя се замисли за момент.

— Сега трябва да е към четирийсет и седем, нали? — каза тя.

— Горе-долу.

Тя поклати глава.

— И сигурно е плешив. А може и дебел.

— А може и да не е — рекох аз.

— Не, само му кажи много здраве от мене. Нищо друго. Много здраве.

— Фийби ти праща много здраве — рекох.

Тя се усмихна — малко тъжно, помислих си аз.

— Точно така. Фийби ти праща много здраве.

Излязох от стаята, тръгнах надолу по стълбите и тъкмо влизах в колата, когато един джип марка фолксваген с паянтов покрив на ивици и големи дебели задни гуми изрева край мене и спря със скърцане. Пъргаво старче метна долу голите си загорели крака и се измъкна навън. Носеше карирани гащета, червена риза с къси ръкави, имаше бели подрязани мустачки и всичко това някак си подхождаше на прическата му «Храбрият принц». С енергична походка той се отправи към стълбището и когато мина край мене, аз подхвърлих:

— Как сме, Фред?

Той поспря, хвърли ми една ослепителна усмивка и рече:

— По-добре и не може да бъде, момчето ми. Познаваме ли се отнякъде?

— Мисля, че имаме общ приятел.

— Фийби?

Кимнах.

— Бива си я, а? — рече той и ми намигна яко.

— Жена и половина.

Той се ухили, намигна ми отново, обърна се и се заизкачва по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж. Само като го гледах, почувствах умора.

Излязох от двора и само два пъти взех погрешен завой, преди да стигна до Холивуд Фриуей, който водеше към центъра. Добрах се до един паркинг, възможно най-близо до Темпъл и Бродуей, и преместих каквото беше останало от уискито в жабката. Служителят от паркинга забеляза това и рече:

— Тц-тц. Има закон за тая работа.

— Настинал съм — казах аз.

— Боже мой, колко лошо. Аз също.

— Заповядай.

— Шегуваш ли се? — рече той.

— Съвсем не. Само внимавай, за калниците. Взел съм я под наем.

— Е, благодарности, малкия, може една глътка.

— За твойта настинка.

— Точно така — рече той, — за мойта настинка.

Взех талона, който ми подаде, и тръгнах пеша към новата сграда на Градския архив в Лос Анжелос, построена преди пет години в търговската част на града в Сивик Сентър на Норт Бродуей номер 227.

В сградата открих указател, който ме осведоми, че трябва да търся стая номер 10. Стая номер 10 се намираше на приземния етаж и в нея, зад едно дълго гише, седеше симпатична малка блондинка, която никак не изглеждаше недоволна от това, че е чиновничка. Всъщност тя като че ли се гордееше с факта, че познава всички тънкости на работата си. А нейна работа бяха удостоверенията за раждане.

След като й обясних каква важна птица съм, тя рече:

— Знаете ли, понякога чета неговата рубрика.

— Много добре.

— Все като че ли беснее за нещо. Така ли е?

— Обикновено.

— Не бих могла да беснея така без прекъсване.

— Аз също.

— С какво мога да ви помогна?

— Искам да направя справка за едно момиче на име Кони Мизъл. Или може би Констънс.

Тя запита:

— В Лос Анджелис ли е родена?

— Да.

— Знаете ли кога? Ако знаете датата, ще стане по-бързо.

— Двайсет и първи май, четирийсет и шеста — отвърнах аз.

— Почакайте само минутка.

Всъщност бяха три минутки. Тя донесе формуляр с големината на лист за писма.

— Самите удостоверения за раждане са в Държавния архив — занарежда тя с напевния глас на човек, който е повтарял същото безброй пъти. — Не мога да ви дам дубликат, но мога да ви кажа какви сведения съдържа.

— Много добре — рекох аз. — Как е цялото име на детето?

Тя погледна формуляра.

— Констънс Джийн Мизъл.

— Бащата?

— Франсис, липсва, Мизъл.

— Какво значи липсва, второто име ли?

— Да.

— С какво се е занимавал?

— Това е номер тринайсет — рече тя. — Основна професия — музикант.

— А какво е работила майката?

— Това е номер осем. Тук е написано — домакиня.

— Какво още има там?

— Има двайсет и седем точки. Продължителност на пребиваване, месторождение на майката, раса на бащата, постоянно местожителство на бащата, моминското име на майката, името на болницата, адрес, деца, родени от майката…

— Ей това — казах аз.

— Номер двайсет и едно рече тя. — Деца, родени от майката — две. Живи — две. Починали — няма. Недоносени няма.

— Какво е било другото дете попитах аз, — момиче или момче?

— Момче.

— И как е моминското име на майката?

— Гуендолин Рут Симс — отвърна малката блондинка. — Сега нямаме много Гуендолини. Хубаво е и малко старомодно, нали?

— Малко — рекох аз. — Тази ваша система на картотекиране позволява ли да се разбере името на брата?

— От същия баща ли е?

— Не знам — отвърнах аз. — Но не ми се вярва.

— Знаете ли името на брата?

— Не.

— Дата на раждане?

Поклатих глава.

— А името на майката? Искам да кажа не моминското й име, а по мъж?

— Не.

Тя поклати глава със съжаление. Това не й хареса. Излагаше професията.

— При нас така са подредени нещата, че е невъзможно да се установи това само с моминското име на майката. Ех, много съжалявам.

— Добре, оставете — рекох аз. — Можем ли да опитаме с още едно име?

— Разбира се. — На лицето й грейна усмивка.

— Знам само годината на раждане и името.

— Достатъчно е.

— Годината е 1944, ще ви кажа как се пише името. — Съобщих й името на Игнейшъс Олтигбе и този път, тъй като не знаех датата на раждане, това й отне малко повече време. Около пет минути. Не знам защо попитах за кръщелното свидетелство на Олтигбе. Може би защото беше застрелян пред дома ми и си помислих, че някой му дължи малко безсмъртие, дори то да се състоеше само в установяване на факта, че е бил роден. А може би от най-обикновено любопитство — да разбера как посред Втората световна война в Лос Анджелис се ражда един нигерийски вожд. Понякога обичам да се самозалъгвам и си въобразявам, че притежавам някакъв гениален нюх, какъвто имат великите историци, когато правят съдбоносни открития. Лошото на тези съдбоносни открития е, че стават, защото някоя скучна събота в Лондон или в Бостън, или в Сан Франциско на някой му доскучава и решава да си разчисти тавана.

Когато малката блондинка се появи отново, на лицето й се мъдреше строга, укорителна усмивчица.

— Знаели сте от самото начало, нали? — рече тя.

— Какво да съм знаел?

— Добре — каза тя, — ще си поиграем още малко на криеница. — Тя погледна към формуляра на гишето. Опитах се да прочета нещо, както беше обърнат, ала гласът й ме стресна.

— Игнейшъс Олтигбе, роден на деветнадесети декември 1944 година. Име на бащата — Обафеми Олтигбе. Раса — негър. Националност — етиопец.

— Горе-долу са познали.

— Наистина ли е бил етиопец?

— Нигериец — рекох аз.

— Е, и двете са в Африка, нали? Мисля, че в четирийсет и четвърта на всички африканци им викаха така — етиопци.

— Сигурно.

— Основно занятие на бащата — продължи тя — студент.

— А коя е майката? — запитах аз.

— Вече знаете — отвърна тя.

— Какво да знам?

— Майката е същата.

— Сигурна ли сте?

— Трябва да е тя — отвърна момичето, — освен ако на един и същи адрес на Гауър стрийт са живели две момичета с моминско име Гуендолин Рут Симс.