Рос Томас
Ако не можеш да бъдеш почтен (15)

15.

Картата, която бе начертал Артър Дейн, ме насочи към Главното шосе номер 50, покрай Анаполис, през моста на залива Чесапийк и на юг до Истън. Там отбих на запад, по шосе номер 33, което минаваше по средата на дълга, врязана в залива ивица земя. Намирах се в окръга Талбът, а в окръга Талбът има повече милионери на глава от населението, отколкото в който и да е друг окръг в Мериленд, което означава нещо, защото Мериленд гъмжи от милионери и много от тих живеят край залива Чесапийк.

От шосе номер 33 отбих по тесен път, който се виеше към брега. Именията, покрай които минавах, изглежда, до едно си имаха имена — някои доста чудати, като «Безразсъдството на старата дама» и «Защо не?». Все се оглеждах за едно, наречено «Дънровин», но не можах да го открия.

Имението на мисис Робърт Ф. Еймс се казваше «Френското заливче». За това осведомяваше грапава стоманена плоча с релефни букви. Плочата бе взидана в една от двете еднакви каменни колони, които оформяха входа. Имаше също така и голяма желязна порта, но тя бе отворена. Изглеждаше така, сякаш винаги е отворена.

Завих през портата и продължих по дълга криволичеща алея, настлана с ломен пясъчник. Алеята се виеше между два реда английски брястове с варосани стволове. Къщата се намираше на върха на малко възвишение. Тя ми хареса. Би се харесала на всеки. Беше построена от продълговати тесни блокове сив камък. Покривът й беше направен от истински медни цигли, придобили тъмен мъждивозелен цвят от соления въздух, но те щяха да издържат вечно. Къщата бе голяма, едноетажна, разпростряла се в множество чупки, сякаш трябваше да се предостави на всяка от стаите красив изглед към залива.

Зад къщата с нейния четириместен гараж се намираше конюшнята, изградена от камък, и опасаната с бял зид ливадка за конете. До конюшнята имаше дълга ниска редица от кучешки колиби. Самата къща бе заобиколена от около два акра добре подравнена морава. Имаше също няколко високи стари бора за сянка и няколко храста за украса, а отвъд тях, зад къщата, бе пасбището, което се спускаше чак до мочурището, опасващо залива.

Паркирах пинтото, слязох и прекосих червеникавата бетонена настилка, която водеше до входната врата. Беше стара врата, широка и голяма, а износените й и резбовани крила разказваха някаква история — за един от кръстоносните походи, както личеше.

Натиснах звънеца и зачаках. Не чаках дълго. Отвори ми подвижният мургав млад мъж, който бе помогнал на мисис Еймс да слезе от колата на погребението на дъщеря й. Носеше същия тъмносив костюм, който не приличаше съвсем на униформа. Всъщност не съм сигурен дали беше същият костюм. Може да е имал седем такива. Реших, че той навярно представляваше комбинацията иконом-шофьор-лакей — някой, към когото да се обърнеш, ако имаш нужда да ти карат колата, да ти оседлаят коня, да ти сервират питие или да ти заредят ловджийската пушка. Няма много слуги от мъжки пол в Съединените щати, но голяма част от онези, които са останали, можете да срещнете в богатите тихи имения, разпрострели се край бреговете на мерилендския залив Чесапийк.

Имаше учтиво, спокойно лице, не съвсем красиво и за момент черните му очи се задържаха изпитателно върху мен. Не личеше да му бях направил особено впечатление, така че преди да успее да каже «Не приемаме», аз рекох:

— Мисис Еймс ме очаква.

— Мистър Лукас?

— Точно така.

— От тук, моля.

Последвах го по широк коридор. Ореховата ламперия, дебелият кафяв килим, тежките мебели и маслените картини в мрачни топове незабавно спечелиха одобрението ми. Смятах, че точно така трябва да се харчат парите, стига човек да има много. Това беше добра, солидна стока — такава ще изкара цял живот.

Младият мъж в тъмносивия костюм отвори една врата, отстъпи встрани и рече:

— Мистър Лукас е тук, мисис Еймс.

Влязох в огромна правоъгълна стая. Една от стените беше изцяло от термостъкло — от пода до тавана. Тя откриваше грандиозен изглед към залива, чиято синева в този майски следобед бе осеяна с бели зайчета, образувани от лекия ветрец. Всичко останало в стаята трябваше да се бори със залива за правото на внимание, само камината, която заемаше отсрещната дълга стена, успяваше да му съперничи. Повдигната около фут над пода, тя бе достатъчно висока, за да може в нея да влезе човек с шестфутов ръст, без да се навежда, достатъчно дълбока и достатъчно дълга, за да може едно малко пони да се завърти вътре няколко пъти. Освен това изглеждаше стара — много стара, и аз реших, че мисис Еймс навярно я бе намерила в същия замък, откъдето бе купила и входната врата. В това нещо дори гореше огън. Три цепеници по пет фута, дълги и дебели почти колкото телеграфни стълбове, весело пращяха върху голяма стара месингова пиростия, прогонвайки хладината, която се промъкваше откъм синята вода на залива дори в този майски следобед.

Стаята беше мебелирана с ниски удобни кресла и канапета с тапицерия в топли есенни тонове, които бяха подредени така, че в зависимост от настроението си човек можеше да наблюдава залива или да съзерцава мечтателно камината. В единия ъгъл имаше роял, поставен точно както трябва, за да застанеш край него в някоя студена зимна нощ, с чаша в ръката, припявайки песничка от студентските години, напълно откъснат от далечния външен свят.

Тя бе застанала пред камината и ме гледаше, докато прекосявах стаята. Когато стигнах до средата, каза:

— Здравейте, мистър Лукас. Аз съм Луиз Еймс.

Реших, че е на четиридесет и пет години само защото знаех, че бе имала двадесет и две годишна дъщеря. Изглеждаше по-млада — достатъчно млада и достатъчно елегантна, за да носи плътно прилепващите светлокафяви панталони, очертаващи стегнатия й закръглен ханш и плоския корем — не личеше да са пристегнати с колан. Носеше и жълт пуловер, вероятно от кашмирска вълна, който също изпълваше добре.

Беше все още хубава жена — почти красива, с къса кестенява коса на вълни, която беше почнала да се прошарва по краищата; със сърцевидно лице и нежна брадичка; наситенокафяви очи с тъмни кръгове от някаква сянка или тъга; кожа с красив загар, в никакъв случай — загрубяла; хубав прав нос и уста, която сякаш бе забравила да се усмихва.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете толкова скоро — рекох аз.

Тя наклони леко глава и за момент ме огледа изучаващо, както би гледала лоша картина, нарисувана от добър приятел.

— Е, поне не приличате на лъжец — каза тя след дълга пауза.

— За такъв ли ме смятат?

— Все пак работите за човек на име Франк Сайз.

— Точно така.

— Струва ми се, че той наема лъжци превъзходни лъжци, разбира се. Вие просто не приличате на такъв.

— Още уча занаята — отвърнах.

Тя понечи да се усмихне, но очевидно се разколеба.

— Седнете, мистър Лукас. Ще откриете, че онова кресло там е много удобно.

Седнах в креслото, което ми посочи. Тя остана пред камината.

— Ще пиете ли нещо? Аз ще пия.

— Добре ще ми дойде — рекох аз.

— Скоч?

— Чудесно.

Тя направи една-две крачки наляво. Реших, че стъпи върху някакъв бутон, защото миг по-късно в стаята влезе мургавият млад мъж, носейки сребърен поднос с гарафа, сифон за сода, сребърна кана с вода, сребърна кофичка с лед и две чаши. Трябва да са го репетирали много пъти.

Той поднесе първо на мене. След като си приготвих питието, Луиз Еймс приготви своето, а младият мъж изчезна, както предположих — обратно на своя пост в кухнята. Съпругата на сенатора вдигна чашата си едва-едва и каза:

— За щастливите бракове, мистър Лукас. Женен ли сте?

— Вече не — рекох.

— Карахте ли се много?

— Не, всъщност не.

Тя кимна:

— Май това е сигурен признак, че един брак отива по дяволите — когато вече не си струва дори да крещиш.

— Да — рекох аз, мислейки си за Сара. Нашето не беше съвсем брак, но все още падаше голяма караница.

— Дошли сте да говорим за мъжа ми, нали?

— За него и за други неща… или хора.

— За кого например?

— Артър Дейн — рекох аз. — Защо сте го наели?

Тя отпи от чашата си.

— За да се грижи за моето капиталовложение — отвърна тя.

— Какво капиталовложение?

— Знаете ли с какво се занимаваше съпругът ми, когато се оженихме?

— Бил е преподавател.

— Беше лектор по въпросите на държавното управление в университета в Индиана и с политическите си качества и късмета си до петдесет години можеше да стане доцент. Вместо това на четирийсет и шест години той стана сенатор на Съединените щати и аз му купих тази кариера, стъпка по стъпка, от щатски представител до щатски сенатор и вицегубернатор — защото каза, че точно това искал. Пътят му до Сената ми струваше кръгло два милиона долара. Това е огромно капиталовложение, мистър Лукас, но ето че отиде на вятъра, та затова наех Артър Дейн. Да разбере защо.

— Това ли е всичко?

— Какво всичко?

— Всичко, което искате той да разбере.

— Виждам, че сте говорили с нея.

— С кого?

— С онази Мизъл.

Кимнах.

— Да, говорих с нея.

— Ако не беше тя, мъжът ми щеше да е все още американски сенатор, а дъщеря ми щеше да е все още жива. Но тя го е омагьосала. — Жената ме погледна. — Точно така, мистър Лукас, омагьосала го е. Няма друга дума за това.

— Аз предложих една на Дейн.

— Коя?

— Секс.

Тя се изсмя. Не успя да се усмихне, но се изсмя. Отметна глава назад и издаде някакви подигравателни, презрителни звуци, напълно лишени от веселост. Бяха противни звуци, дори жестоки.

— Секс, казвате.

— Точно така.

— Е, да, той направо струи от нея.

— С някои жени е така — рекох аз, — но при нея е по-различно.

Тя отново ме изгледа продължително.

— Вие бихте могли да го направите — каза тя.

— Какво да направя?

— Вие бихте могли да зарежете всичко заради такава като нея — дом, брак, деца, кариера — всичко, което имате. Бихте могли да кажете: «По дяволите, ето това искам и ще го имам. Точно това ми трябва.» Вие сте в състояние да го направите. Всеки нормален мъж би могъл да го направи. Но не и Боби.

— Сенаторът ли?

— Точно така. Сенаторът Боби.

— Защо?

— Да ви кажа ли нещо?

— Какво?

— Добре, ще ви кажа защо.

— Кажете.

— Но не бихте го публикували. Дори Франк Сайз не би го публикувал.

— Защо не?

— Защото засяга сексуалния живот на сенатора Боби. Или по-скоро липсата на такъв. Все още ли ви интересува?

— Интересува ме.

Тя се изсмя отново. Изсмя се жестоко, както първия път — дори по-жестоко.

— И още как. Няма ли да си водите бележки?

— Аз не си водя бележки.

— И успявате да запомните всичко, което ви казват?

Кимнах.

— Това е трик — рекох аз, — но не е кой знае какъв.

— Добре, да видим откъде да започна. От началото, а?

— Това е добра идея.

— И така, в началото сексуалният ни живот вървеше добре. Съвсем добре. Бих казала — много добре. Не мисля, че е имал много опит, преди да се ожени за мене. Имаше известен опит, разбира се, но не голям. След като се роди Каролин, нещата не се промениха особено. Два или три пъти седмично, после все по-рядко и по-рядко, докато накрая, когато той стана на четирийсет, а аз на трийсет и три, почнахме да се любим два пъти в месеца най-много.

— И какво се случи после?

— Рождените ни дни са на една и съща дата. Тринайсети октомври. Знаете ли какво му подарих за четирийсетия му рожден ден?

— Един милион долара — рекох аз.

— Точно така. Един милион долара. Тогава беше щатски сенатор. Вече беше решил да прави кариера в политиката. Нямах нищо против. Академичният живот не ме привличаше особено. Така че в началото заедно обмислихме какво трябва да прави. Всяка негова стъпка — всичко. И знаете ли какво си въобразяваше глупавият му кучи син?

— Какво?

— Че един ден може да стане дори президент. И знаете ли кое бе още по-лошо?

— Не.

— Че му вярвах. Моите пари и неговата външност. Печеливша комбинация, нали? — Тя пак отпи от чашата си, този път една голяма глътка. Реших, че не беше първата й чашка за днес. Но пък и на мен не ми беше първата. Ако човек искаше да се изтяга и да се налива със скоч цял следобед, това беше най-подходящото място за такова нещо.

— Докъде бяхме стигнали? — попита тя.

— До четирийсетия му рожден ден.

— Точно така. Подарих му един милион долара. Познайте какво ми подари той?

— Нямам представа.

— Престилка. Точно така. Престилка — памучна престилка с дантелени воланчета. И знаете ли къде искаше да я нося тая престилка?

— В леглото — казах аз.

— Точно така. В леглото. Казваше, че го възбуждало. Е, ще го публикува ли това Франк Сайз?

— Вие слагахте ли си я?

— Да си я слагам? По дяволите, не, не си я слагах.

— Тогава не мисля, че Франк Сайз ще го публикува.

— Не е кой знае колко интересно. Знам за един конгресмен, който си имал цял гардероб с дрехи. Само дето дрехите били женски. Негови. Като ги обличал, се възбуждал. Жена му търпи всичко това. Всъщност, доколкото знам, те са доста щастливи.

Тя погледна към чашата си.

— Сайз не би го публикувал дори да си бях слагала престилката, нали?

— Да.

— Но това не е толкова важно.

— Кое е важно?

— Тогава сексът взе нещо да не върви. Поне между нас двамата. Той си намираше уличници, дето нямаха нищо против да носят неговите престилки, а пък аз си намерих… е, видяхте какво съм си намерила.

— Как се казва?

— Този ли? Този се казва Джонас. Джонас Джоунс и знае всички трикове.

— Знаете ли какво, мисис Еймс?

— Какво?

— Говорите прекалено много. Нямам нищо против да ви слушам, но наистина говорите много.

Тя сви рамене.

— Може и да е така — рече тя, като разклати чашата си. — И пия много. Но искам да ви обясня нещо. Желаете ли да ме чуете или не?

— Слушам ви.

— Та караше си той със своите курви, дето нямаха нищо против да носят престилките му, докато най-после намери онова, от което наистина е имал нужда — една добра пухкава женичка, дето да се грижи за него като майка, да го кътка, да се държи с него като с дете, каквото си е всъщност, и да си слага престилката в леглото, без да се притеснява въобще. Бог знае на какви сладки играчки са си играели. На доктори сигурно.

— Става дума за бившата му секретарка, нали? За Глория Пипълс.

Тя кимна.

— Вие бяхте на погребението на дъщеря ми, нали? Артър Дейн ми каза, че сте били. Тогава сигурно сте видели малката Глория. И сте я чули. Бедната мила сладка малка мишка Глория. Това продължи пет години. Дори повече, ама на него и през ум не му минаваше, че подозирах нещо. Е, тя само затвърди моето предположение.

— И какво е то?

— Че сексът не е това, с което Кони Мизъл държи мъжа ми. Трудно ми е да определя точно, но аз съм по-скоро като тази Мизъл, отколкото като бедната малка Глория. А той предпочита Глория. И когато тя му омръзнеше, щеше да си намери някоя друга, която да е още повече като… е, по дяволите, защо пък да не го кажа? Повече като майче.

— Така ли мислите?

Тя изпразни чашата си.

— Сигурна съм. Артър Дейн не е първият частен детектив, когото наемам. Имам някои интересни записи. Може би ще наминете някой дъждовен следобед да ги чуете. Мислите ли, че ще могат… както се казва… да ви възбудят?

— Не ми се вярва.

— Да пийнем по още едно.

— Добре.

Този път тя се затрудни малко, докато намери бутона под килима, но все пак го намери и Джонас Джоунс отново се появи с подноса. Докато се навеждаше към мене, той беше с гръб към Луиз Еймс. С едва доловимо движение на устните си той каза точно толкова високо, че да го чуя:

— Не пипай чужда стока, приятелче.

— Твоя ли е? — рекох аз.

Той почака, докато приготвя питието си. Сетне изопна гръб и каза с нормален глас:

— Точно така, сър. Много ви благодаря.

След като Джоунс си излезе, тя рече:

— Знаете ли, не беше лош сенатор. Дори можеше да стане голям човек. Има ум в главата си. Или поне имаше.

— Какво според вас се е случило? — попитах аз.

— Тя. Ето какво се е случило.

— Искам да кажа: преди това?

Тя остави чашата си върху камината, взе пакет цигари, изтръска една и я запали.

— Искате ли цигара? — Поднесе пакета към мене. Бях почти забравил, че съм пропушил.

— Не, благодаря — отвърнах аз, — ще си остана на тези.

Запалих една «Лъки Страйк» — седмата за деня.

— Преди това ли? — подзе тя. — Ами преди това имахме малък разговор. Преди около четири години. Тогава все още си мислеше, че може да стане президент, а аз си въобразявах, че един ден ще бъда първата дама. Това щеше да ми хареса, знаете ли?

— Не се съмнявам.

— Та тогава имахме онзи малък разговор. Бяхме безкрайно любезни един към друг и безкрайно официални. Решихме, че разводът едва ли ще провали кариерата му, но той положително няма да е от полза. Затова решихме, че аз ще купя някое достатъчно отдалечено от Вашингтон място, за да му бъде невъзможно да се прибира. По този начин той можеше да наеме апартамент в града, без да дава повод за приказки. Така и направи. Нае апартамент в «Шорам», а аз купих «Френското заливче». После всеки пое по своя път — той с малката Глория, а аз… аз с моите кучета, моите коне и един жребец, който да обслужва лично мен. Тук устройвахме минимален брой приеми, а във Вашингтон излизахме заедно в обществото само когато беше невъзможно да отсъстваме. Но не беше чак толкова често. Политиката си остава мъжка територия.

— Какво мислеше дъщеря ви за вашето споразумение?

Луиз Еймс хвърли цигарата си в камината. Беше с гръб към мен.

— Каролин имаше слабост към баща си. Мисля, че никога не ме е обичала истински. — Тя се обърна отново с лице към мен. — Баща й умираше за нея. Струва ми се, че го ревнувахме една от друга. — Тя се усмихна за пръв път — горчива, печална усмивка. — Хората наистина сами си съсипват живота, не е ли така, мистър Лукас?

— Някои от нас полагат големи усилия за това — рекох аз. — И после той държа онази реч, така ли?

Тя кимна.

— А, да, тази реч. Тази реч, за която се предполагаше, че бил взел петдесет хиляди долара. После станаха две хиляди, след това се заговори за разследване в Сената и накрая той се оттегли.

Тя замълча, после каза, по-скоро на себе си:

— Тя го е накарала да направи това. Кони Мизъл.

— Защо?

— Това е била задачата й.

— Искате да кажете, че й е била възложена от «Багър Организейшън»?

— За тях е работела. Но може да е имала и друг работодател.

— Кой?

— Има най-малко дузина мъже в Индиана, които нямат нищо против да станат американски сенатори.

— Да не искате да кажете, че някой от тях има пръст в тая работа?

Беше достатъчно пияна, за да се прави на много умна и хитра. Но не успя.

— Имам си свои теории по въпроса.

— Имайте си ги — рекох аз.

— Не ви ли харесват?

— Мисля, че са скапани. Казвате, че мъжът ви бил умен, интелигентен. Но ето че държи някаква реч и съсипва кариерата си. Не мога да си представя как някой от политическите му съперници може да го принуди към такава стъпка — дори съпругът ви да е наполовина толкова умен, колкото казвате вие. Мина ми през ума, че причината може да е секс. Или даже любов. Видях Кони Мизъл. Тя е в състояние да накара почти всеки мъж да излезе през вратата на своя дом и никога да не се върне повече. Тя би могла и мен да накара да го направя, ако прояви интерес. Но аз не съм интересен за нея, защото съм дребна риба. Но както разбирам от думите ви, мъжът ви не си пада по това. Има си някои странности. За него сексът е престилки с дантели, тихо, нежно гукане и горещи пуканки с масло пред телевизора. Казвате, че всичко това е свързано с майчинския комплекс, но не съм сигурен дали е така. Може би просто е търсел нещо, което даже с осемдесет милиона долара не би могъл да си купи. Щастлив семеен живот например и ако за това е била нужна някоя и друга престилка с дантели, която да си вържете и да легнете с него — сигурно е трябвало да го направите. Може би все още щеше да е сенатор с шансове за Белия дом. Сега вече всичко е свършено и той си го направи сам. Това, което се опитвам да разбера, е защо — и не стигам доникъде.

— Знаете ли, изглеждате доста очарователен, когато се държите по този начин — каза тя. — Очите ви стават едни страшни.

— О, господи, мадам — рекох аз и станах.

Тя се приближи към мен. Застана прекалено близо, много по-близо, отколкото беше необходимо. Лявата й ръка — тази, която не държеше чашата — оправи ревера ми, който нямаше нужда от оправяне.

— Онази малка уличница Мизъл — рече тя нежно. — Тя е виновна за всичко.

— Така ли смята Дейн?

— Артър Дейн е скъпо платен — каза тя. — Знаете ли по колко взима?

— Чувам, че по петстотин на ден.

— Така че сведенията му за нея ми струват доста пари.

— И няма да ми кажете какво знаете?

— Бих могла — пръстите й почти докоснаха косата ми над яката, лицето й бе на по-малко от шест инча. — Бих могла — повтори тя, — когато се опознаем по-добре.

Съвсем не съм толкова привлекателен. Висок съм шест фута и три инча и тежа 161 фунта, защото ако не тежа точно толкова, всичко ми се лепи на корема, а стойката ми е особена, защото кривя малко наляво, но не много, и Сара веднъж ми каза, че имам лице на зъл шпаньол. На хитър, зъл шпаньол, добави тя. Тъй че жените не се хвърлят в обятията ми, не ми пращат подаръчета от «Камалиер енд Бъкли», нито ме водят в тъмни уютни барчета. Но от време на време се е случвало и това. Някоя самотна домакиня, която може и да знае, а може и да не знае как мъжът й е подправял държавни документи, ще остави пеньоара си да зее разтворен и ще забрави да го загърне. Мъжът й няма да има нищо против, защото навярно ще е в Буенос Айрес по това време. Така или иначе всички признаци ми бяха познати и знаех, че не се ли измъкнех веднага, на врата ми щеше да увисне една леко отегчена, леко пийнала домакиня с всичките си осемнадесет милиона долара. За секунда се подвоумих дали си заслужава. И сега не съм сигурен какво щеше да се случи, ако бях решил другояче. Някои хора все още можеше да са живи. Но можеше и да не са.

Ала не ми се наложи да я отблъсна. Направи го друг. Един глас каза:

— Имате ли нужда от още нещо, мисис Еймс? — Беше Джонас Джоунс, застанал до вратата, която мислех, че води към кухненските помещения. Погледнах към него над рамото й. Той ме стрелкаше с черните си очи. Лицето му бе леко разкривено и пребледняло, ала гласът му не издаваше нищо. Говореше все така любезно. Малко студено може би, но любезно.

Тя не се отдръпна бързо назад, нито се стресна. Ръката й се плъзна надолу по сакото ми, бавно, после тя се обърна:

— Мистър Лукас тъкмо си тръгва, Джонас. Ще го изпратиш ли?

— Да, мисис Еймс.

Той прекоси стаята и застана до другата врата, която водеше към широкия коридор.

— Някой път трябва пак да си поговорим — каза ми тя. — Някой близък ден.

— Окей — рекох аз. — Ще си поговорим.

— Може да ви спести много труд — каза тя. — Освен това може да се окаже доста интересно. И за двама ни.

— Може — отвърнах аз.

— Ще ви се обадя.

— Непременно — рекох аз, обърнах се и се отправих към вратата, която Джонас Джоунс държеше отворена.

Той ме последва по коридора, мина вляво и ми отвори голямата стара резбована врата.

Поспрях и го погледнах.

— Харесва ли ти службата тук? — попитах аз.

— По-добре е, отколкото в Маями Бийч, драги — рече той. — Конкуренцията не е голяма.

— Искаш ли да си я запазиш?

Той кимна.

— Имам такова намерение.

— Тогава върви да си изпълняваш задълженията — казах аз.