Рос Томас
Ако не можеш да бъдеш почтен (13)

13.

И походката му сякаш беше станала по-бавна, а стойката му — малко по-приведена. Може и да е било въображение, но по лицето му забелязах нови бръчки. Тъмните кръгове под очите обаче не бяха плод на въображение. От тях очите му изглеждаха така, сякаш бяха хлътнали дълбоко в очните кухини, и ако преди в тях имаше пламъчета, сега те горяха. Или поне така изглеждаше.

— Скъпи, това е мистър Лукас — каза Кони Мизъл.

— Вие работите при Франк Сайз, нали?

— Да — отвърнах аз.

Той протегна ръка и аз я стиснах. Не мисля, че го направи с желание. Стори го по навик. Това бе ръкостискане на политик и не означаваше абсолютно нищо.

— Седни тук до мене — Кони Мизъл потупа мястото до себе си. Еймс кимна и седна внимателно, както сяда някой старец, когато се страхува, че нещо в него може да се счупи.

— Тъкмо говорехме за бедната Глория — рече тя. Стори ми се, че нещо трепна в очите на Еймс. Някакъв интерес може би. Или дори болка. Но каквото и да бе, то угасна бързо.

— Добре ли е тя? — каза той. — На погребението тя… ъ-ъ…

— Отново пие — рече Кони Мизъл. — Така поне казва мистър Лукас. Вчера е говорил с нея.

Еймс се извърна да я погледне. Когато заговори, гласът му беше треперлив, нерешителен.

— Не можем ли да се опитаме да направим нещо за нея? Не знам какво точно бихме могли да сторим, но…

— Аз ще се погрижа — каза тя, потупвайки го по ръката.

Той кимна.

— Да. Направи нещо за нея, ако можеш.

— Мистър Лукас иска да зададе няколко въпроса — рече тя. — Много го бива за това.

— Наистина ли, мистър Лукас? — попита той.

— Такава ми е работата.

— Смятах, че съм отговорил на всички въпроси, които биха могли да му хрумнат на човек. Не очаквах, че ще има още.

— Преди да загине дъщеря ви, сенаторе, тя ми позвъни. Каза ми, че разполагала с информация, която щяла… един вид да ви реабилитира. Имате ли някаква представа каква може да е била тази информация?

— Да ме реабилитира ли? — каза той. — Не мисля, че имам нужда от реабилитация. Не съм обвинен в нищо, нали? — Той погледна към Кони Мизъл. — Нали? — повтори той.

— Разбира се, че не, скъпи.

— Вие се оттеглихте от Сената — рекох аз. — Оттеглихте се, както се казва, при подозрителни обстоятелства. Някои твърдят, че сте взели подкуп от петдесет хиляди долара. Вие твърдите, че не е вярно. Ако е така — това е новина и тъкмо такива новини публикува Франк Сайз.

— Странно — каза той. — Някога се смяташе за новина, че аз по всяка вероятност съм взел подкуп. Не можаха да го докажат. И никога няма да могат. Но то е без значение. Новината, изглежда, е като търкаляща се снежна топка. Сега според вас ще има още една новина — това, че не съм взел подкупа. Понякога намирам професията ви за малко странна, мистър Лукас.

— Аз също. Взехте ли подкупа?

— Не.

— А как ще обясните двете хиляди долара, които са били проследени до сметката ви?

— Заех парите от полковник Багър. Беше глупава грешка.

— Защо заехте парите?

— Случайно си бях забравил портфейла и билета за самолета вкъщи, в Мериленд. Същата вечер трябваше да държа реч в Лос Анджелис. Беше събота и банките бяха затворени. Затова заех двете хиляди долара — да си платя билета и за непредвидени разходи.

— Но отложихте пътуването?

— Да. В последния момент. Трябваше да говоря на годишно профсъюзно събрание, но там имаше вътрешни разногласия, така че един от техните представители ми се обади и ме посъветва да не отивам. На делегатите не им било до речи.

— Бившата ви секретарка разправя друга история — рекох аз. — Казва, че не сте си забравили билета. Казва, че ви го е дала лично същия ден. Казва още, че ви била осребрила чек за сто долара в някакъв магазин за спиртни напитки. Всъщност тя казва, че сте имали кредитни карти и тези две хиляди не са ви били необходими.

Еймс погледна към Кони Мизъл, която му кимна едва забележимо. Може да е било знак за насърчение. Или — позволение. Не зная кое от двете.

Сенаторът въздъхна.

— Били сте на погребението на дъщеря ми.

— Да.

— Видяхте какво направи бившата ми секретарка. Тя е много болен човек. Жал ми е за нея. Но в сегашното си състояние тя не може да отговаря за постъпките си. Нито за това, което върши… нито за това, което говори.

— Искате да кажете, че тя лъже?

— Да.

Поклатих глава.

— Тя не лъже, сенаторе. Вие лъжете. Проверих в Юнайтед. В книжата им открих, че онази събота ви е бил издаден билет до Лос Анджелис срещу карта от «Америкън Експрес». Накарах Франк Сайз да провери банковата ви сметка. Може и да не ви харесва, но Сайз е способен да върши такива неща. Проверката показа, че същата онази събота сте осребрили чек за сто долара в магазина за спиртни напитки «Ейпекс» на Пенсилвания авеню. Това са факти. Факт е също така, че сте взели най-малко две хиляди долара в брой от полковник Уейд Мори Багър. Внесли сте ги в личната си сметка. Този ден Багър е носел със себе си петдесет хиляди. Толкова е бил готов да ви плати за речта. Но самият Багър казва, че сте поискали само две хиляди в заем. Вие твърдите, че заемът ви е бил необходим да покриете разходите си за пътуването до Лос Анджелис. Но не е истина. И така, защо сте взели парите и сте ги внесли в банката? Не виждам смисъла.

Еймс отново погледна към Кони Мизъл. Върху лицето му се появи израз на крайна безпомощност. Тя пак поглади ръката му.

— Можеш и да не отговаряш на този въпрос, скъпи — каза тя. Погледна ме. — Вероятно е било просто грешка, мистър Лукас. Не е съобразил. Това върши ли ви работа?

— Не — рекох аз. — Не ми върши работа. Не щом това съсипа кариерата му. Не — щом го принуди да напусне Сената и накара всички да повярват, че е подложил ръка за петдесет хиляди. Не, не ми върши работа.

— Боя се, че трябва да се задоволите с това — каза Еймс, втренчил поглед в килима. Гласът му беше много тих, почти шепот. — Не съобразих. Мисля, че си платих за тази грешка. — Той вдигна поглед към мене. — Нали?

— Вижте, сенаторе — рекох аз. — Не искам два пъти да ви беся. Повярвайте ми, не искам. Но в Сената сте произнесли реч, която не е трябвало да произнасяте. Предложили са ви петдесет хиляди долара, за да я произнесете; не сте ги приели. Но сте произнесли речта — и излиза, че сте го направили за тоя, дето духа, само за две хиляди долара. Защо — ето това искам да знам. Трябва да има причина, може да е много сериозна — нещо, което би обяснило всичко. Ако има такава, Сайз ще я публикува.

Той отново погледна към Кони Мизъл. Този път едва забележимото движение на главата й казваше «не». Сенаторът ме погледна и когато заговори, гласът му беше твърд, решителен и дълбок:

— Отказвам да говоря повече за това — рече той. Познавах този тон. Бях го чувал достатъчно често.

Той прозвучаваше, когато ги притиснеш до стената и те не могат да измислят повече лъжи, или поне — хубави лъжи, и тогава правеха онова, което трябваше да направят още в началото. Млъкваха.

— Е, добре, не е нужно да отговаряте на въпросите ми. Но ми се вижда странно, че не искате да говорите. Та вашите отговори могат да помогнат на полицията да открие убиеца на дъщеря ви.

Отново втренчи поглед в килима, а гласът му се сниши до шепот.

— Разказах на полицията всичко, което знаех.

— Дъщеря ви заяви, че имала информация, която щяла да докаже невинността ви. Щеше да ми я даде. Преди да успее, някой я уби. Единствената възможна причина за нейната смърт е, че някой не е искал тези сведения да излязат на бял свят. Е, кой може да е този някой, сенаторе?

— Нямам представа — прошепна той на килима.

— Всичко това вече го е казвал на полицията, мистър Лукас — обади се Кони Мизъл. — Не разбирате ли, че му е мъчително да говори за Каролин?

— Добре — рекох аз. — Тогава нека да поговорим за нещо не толкова мъчително. Да поговорим за Игнейшъс Олтигбе.

Сенаторът вдигна глава. През последните десет минути той сякаш се бе състарил с още пет години. Спомням си, мина ми през ума, че ако не си тръгна скоро, може да стигне и стоте.

— Игнейшъс — промълви Еймс. — И той е мъртъв.

— Застреляха го пред моя дом — по същата причина убиха и дъщеря ви.

— Пред дома ви? — рече той. — Никой не ни е казвал това, нали? — Сега той гледаше Кони Мизъл.

— Не — отвърна тя. — Никой не ни е казвал.

— Кой ви съобщи, лейтенант Синкфилд ли?

— Да, Синкфилд. Снощи намина доста късно. Всъщност беше два след полунощ. Още не бяхме си легнали. Играехме бридж с Кюк и жена му. Напоследък не се срещаме с много хора и ни беше доста приятно снощи. Тъкмо си бяха тръгнали, когато пристигна лейтенант Синкфилд. Вестта за Игнейшъс ме натъжи. Никога не съм го одобрявал напълно, но мисля, че беше забавен. Все пак Каролин бе много привързана към него, нали?

— Много — рече Кони Мизъл.

— Може би Кюк пак ще иска да поиграем бридж довечера, а? — каза Еймс.

— Не ми се вярва, скъпи — рече тя, след което ме погледна и добави: — Кюк е Бил Къмбърс. Той беше административният съветник на сенатора.

— За Игнейшъс ли искахте да ме питате нещо, мистър Лукас? — каза сенаторът.

— Не — отвърнах аз и станах. — Мисля, че въпросите ми се изчерпаха.

Сенаторът не стана. Беше се загледал нанякъде. В пианото вероятно.

— Откакто се оттеглих от Сената, нямам кой знае колко работа, а предишните ми приятели като че ли започнаха да ме отбягват. Не мога да ги виня наистина. Но Игнейшъс наминаваше от време на време, пийвахме си по чашка-две и той ми разправяше истории за Биафра. Повечето лъжливи, разбира се, но бяха забавни. Той си беше, както се казва, мошеник, но имаше много чар и Каролин беше доста привързана към него.

Една сълза се търкулна по бузата на сенатора. По дясната. Струва ми се, че той не усети. Погледна ме и каза:

— Бедното момче нямаше пари, тъй че аз ще поема разноските по погребението му. Ще го погребат до Каролин. Мисля, че така ще бъде добре, нали, мистър Лукас?

— Ще бъде чудесно, сенаторе — рекох аз.