Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
If You Can’t Be Good, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna(2014)
Разпознаване и корекция
egesihora(2014)
Допълнителна корекция
hammster(2022)

Издание:

Рос Томас. Ако не можеш да бъдеш почтен

Американска. Първо издание

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

Редактор: Иванка Савова

Коректор: Донка Симеонова, Стоянка Кръстева

История

  1. —Добавяне
  2. —Допълнителна корекция

11.

Игнейшъс Олтигбе отново закъсня. Този път — петнадесет минути и аз кръстосвах напред-назад из дневната и надничах през еркерния прозорец на моя апартамент на Четвърта улица. Компания ми правеше Фулиш, котаракът. Сара си беше легнала.

Франк Сайз ме бе разпитвал почти цял час, преди да се реши да ми даде петте хиляди. Бяха сложени в една кутия за обувки и внимателно вързани с връв, чиито краища образуваха клуп, от който ставаше чудесна дръжка. Реших, че тук се бе намесила Мейбъл Сингър. Франк Сайз не би си направил такъв труд.

Като ми даваше парите, помислих си, че ще се разплаче. Но не го направи, макар че гласът му прозвуча малко задавено, когато рече:

— За бога, гледай да не ги загубиш някъде.

— Никога през живота си не съм губил пет хиляди долара — отвърнах му аз. После се прибрах вкъщи, но твърде късно, за да приготвя баницата с месо, тъй че минахме с кюфтета, които Сара не може да понася, след което имахме малка разправия за това-онова и към десет и половина тя се качи горе. С нея се карахме често, обикновено за нищо.

В дванадесет и осемнадесет минути погледнах още веднъж през моя еркерен прозорец. На отсрещната страна повечето от съседите ми бяха угасили светлините и си бяха легнали. Уличната лампа, която се намираше точно пред моя дом, обливаше в яркожълто няколко паркирани коли. Грамофончетата, които Сара беше посадила около стълба й, мислеха, че е време да се събуждат и бяха обърнали чашки към светлината. Сара се безпокоеше за грамофончетата. Смяташе, че може да ги хване невроза.

В дванадесет и двадесет и една минута по Четвърта улица, която е еднопосочна, се зададе кола. Тя се движеше бавно, сякаш търсеше място да паркира. Заприлича ми на датсун 240-Z — японския отговор на поршето. Имаше свободно място малко по-надолу от дома ми на отсрещната страна на улицата, недалече от кръга на уличната лампа. След няколко маневри назад и напред датсунът паркира. Лявата врата се отвори и оттам излезе някой. Не можах да видя кой, защото бе тъмно, но предположих, че е Игнейшъс Олтигбе. Датсун 240-Z — той би карал точно този тип кола.

Покрай дома ми мина сив фолксваген, забави ход и спря, като почти се изравни с паркиралия датсун. Олтигбе се появи в кръга от светлина. Беше със спортно сако, отворена риза и тъмни панталони. В дясната си ръка носеше дипломатическо куфарче. Вървеше колебливо, сякаш търсеше някакъв адрес. Запалих лампата на моята веранда. Той се насочи към нея.

Беше стигнал до средата на улицата, почти в центъра на светлинното петно, когато спря и се обърна — като че някой го бе извикал по име. Той направи няколко крачки към спрелия фолксваген. После бързо отстъпи назад. Но твърде късно. Първият куршум го шибна по всяка вероятност в дясното рамо и той изпусна куфарчето. Вторият куршум трябва да го бе пронизал в стомаха, защото той се преви на две и се хвана за корема. Последва трети изстрел. Улучи го, докато падаше, в главата или врата — не бих могъл да кажа точно, — но сякаш го прикова върху асфалта, където остана да лежи, без да помръдне.

Една приведена фигура изскочи от фолксвагена, грабна куфарчето и притича обратно до колата. Скоростите изтрещяха и издрънчаха, докато онзи, който караше фолксвагена, се сети да отпусне амбреажа. После колата потегли с рев, моторът й зави в нощта, както става с фолксвагените — много шум и малък ефект, при все това бе достатъчно бърза, за да се откажа да изтичам навън и да видя регистрационния й номер, което впрочем и не мислех да сторя.

Опитах се да запомня как изглеждаше приведената фигура. Дали бе висока или ниска, или средна на ръст. Можеше да бъде всякаква. Който и да бе това, той носеше черно — черни панталони, черен пуловер и някаква черна шапка. А и лицето му беше покрито с нещо, не зная какво точно, но беше черно. Или тъмносиньо. Приведената фигура би могла да бъде на мъж или на жена, или пък някое по-едро джудже. Не знаех точно. Но беше великолепен стрелец. Или късметлия.

Не се втурнах навън. Не бързах. При първия изстрел бях залегнал зад перваза на еркерния прозорец, като едва-едва подавах глава, колкото да наблюдавам какво става навън. Когато се уверих, че фолксвагенът няма да се върне повече, аз се изправих.

Изстрелите бяха отекнали в тихата нощ. Отсреща все още трепкаха запалени светлини. Протегнах дясната си ръка и видях, че трепери.

— Какво става?

Обърнах се. На площадката на стълбището стоеше Сара със сънения Мартин Ръдърфорд Хил в ръце.

— Застреляха някого — казах аз.

— Онзи, когото чакаше ли?

— Мисля, че да. Сложи детето в леглото и се обади на девет-едно-едно.

— Какво да им кажа?

— Същото, което вече ти казах.

Сара кимна и понечи да тръгне нагоре по стълбите. Спря и се обърна.

— Няма да ходиш там, нали?

— Всичко свърши.

— Провери най-напред.

— Не се тревожи, ще проверя.

Отново погледнах през еркерния прозорец. На отсрещната страна на улицата се появиха още светлини. Отидох до входната врата и я открехнах предпазливо. Отсреща някой се раздвижи. Един съсед вършеше същото — открехваше предпазливо своята входна врата.

Фулиш, котаракът, се стрелна покрай краката ми и изхвърча навън.

— Щом искаш да те застрелят, върви — казах му аз. Той изчезна в тъмнината.

Слязох по седемте стъпала пред дома ми на тротоара, заобиколих една кола и се озовах на улицата, където Игнейшъс Олтигбе лежеше мъртъв. Знаех, че е мъртъв, защото само смъртта може да накара човек да изглежда така неловко. Уличната лампа хвърляше светлината си върху него. Друг малък кръг от светлина ненадейно освети по-ярко лицето му. Очите му бяха отворени и изцъклени, изглеждаха малко кривогледи. Обърнах се. Светлината идваше от фенерчето на моя черен съсед отсреща.

— Велики боже! — промълви той. — Да пукна, ако не е мъртъв.

— Мъртъв е — рекох аз. — Обади ли се на ченгетата?

— Старата им се обади.

— И моята.

Съседът ми зашари с фенера наоколо. Върху кремавата риза на Олтигбе имаше много кръв. Бакърената му коса като че бе напоена с нея.

— Познаваш ли го? — попита моят съсед.

— Струва ми се, че го познавам.

— Той е пред твоята къща.

— И пред твоята.

— Хм. Приличаше ми на картечница.

— Така ли?

— Прозвуча ми като пушка с отрязана цев.

— Знаеш ли как гърми пушка с отрязана цев?

Съседът ми като че ли за момент се позамисли над това.

— Да — рече той.

Други съседи започнаха да се появяват. Мисис Хачър от съседната къща изскочи навън по зелен фланелен халат и протрити чехли, с кафена чаша в ръка. След като погледна трупа, тя отпи една голяма глътка от нея. Лъхна ме миризма на джин.

— Господи — каза тя, — мъртъв ли е?

— Мъртъв е — отвърна съседът с фенерчето. — С рязана пушка са му стреляли. Само дето не са го направили на парчета.

Той разходи снопчето светлина по тялото на Олтигбе, тъй че да го разгледаме по-добре.

— Ще повърна — рече мисис Хачър. Вместо това тя пресуши чашата си.

Тогава чухме сирените. Откъм И стрийт се появи кола на столичното полицейско управление и се понесе с рев по Четвърта улица в посока, обратна на движението. Друга една зави откъм Ди стрийт и пристигна с виеща сирена от противоположната страна. Не идваха отдалече. Първи окръжен участък се намираше точно зад ъгъла, на И стрийт. Колите се заковаха на място, униформените полицаи наизскочиха и си запробиваха път през тълпата. Използваха собствените си фенерчета, за да огледат трупа.

Най-възрастният полицай пое командването. Висок и слаб, той изглеждаше обигран, бе на цели двадесет и пет години.

— Хайде сега, отдръпнете се назад. Видя ли някой как стана това?

— Чух всичко — обади се моят съсед с фенерчето, — но не видях какво точно стана.

Високият млад полицай се втренчи в него.

— Добре, как се казваш?

— Хенри. Чарлс Хенри. Живея ей там. — Той посочи към своята къща.

— Окей, мистър Хенри, какво точно чу?

— Чух изстрели. Като от картечница. Гърмеше като пушка с рязана цев.

Високият млад полицай вдигна поглед от бележника си заинтригуван.

— Откъде знаеш за такава пушка?

Хенри изглеждаше така, сякаш би предпочел да си отхапе езика.

— От телевизията — запъна се той. — Чувал съм ги.

Полицайчето се върна към бележника си. Интересът му спадна.

— А-ха, разбирам — рече той. — И колко изстрела ти се стори, че чу?

— Два — отвърна Хенри и се огледа предизвикателно. — Точно два.

— Три бяха — каза някой. — Аз чух три.

— И аз — обади се друг съсед.

Реших, че е време да се намеся и аз:

— Три бяха.

— Защо сте толкова сигурен? — попита младият полицай.

— Защото — рекох аз — видях как стана.