Рос Томас
Ако не можеш да бъдеш почтен (10)

10.

След десет години може и да не остане нито един хотел в центъра на Вашингтон. «Уилард» го затвориха отдавна. АФТ-КПП (Американската федерация на труда и Конгресът на производствените профсъюзи) купиха хотела, който беше в съседство с главното им управление, и го събориха. «Анаполис» фалира. Армията на Спасението сложи ръка на «Хамилтън». Няма го вече «Додж» на Капитолийския хълм, няма ги «Конгрешънъл» и «Континентал». По едно време даже се заговори, че щели да съборят хотел «Вашингтон» и да използват терена за нещо полезно, например за паркинг. «Вашингтон» се намира точно срещу Министерството на финансите и сега, като си помисля, от терена под тази сграда също би могло да излезе нелош паркинг.

Но във «Вашингтон» се поразмърдаха. Ремонтираха стаите. Сложиха няколко нови асансьора и откриха нов френски ресторант, който никак не е лош. Освен това има и бар, който в пет следобед е тих… или замрял — зависи какво очаквате от един бар.

Игнейшъс Олтигбе закъсня само няколко минути. Аз пристигнах навреме, както винаги. Имам специално отношение към точността и почти съм я издигнал в култ. Това ме кара да губя доста време, докато чакам другите.

— Ужасно съжалявам — рече Олтигбе, като се отпусна в креслото до малката маса, която бях избрал.

— Току-що идвам и аз — така отвръщам винаги на онези, които закъсняват, дори ако закъснеят двадесет и девет минути. Ако закъснеят тридесет минути, мен ме няма.

— На какво сме? — попита Олтигбе.

— Скоч с вода.

— Добре — каза той и след като сервитьорът ни донесе чашите, Олтигбе вдигна черното куфарче, което носеше със себе си, и го сложи на един стол. Реших за известно време да не обръщам внимание на куфарчето.

След като той каза «наздраве» и отпихме по глътка, аз го попитах:

— Откъде познаваш дъщерята на сенатора?

— Каролин ли? Ами срещнах я на един прием. Бях отседнал у едни хора тука; те бяха направили много за подпомагането на Биафра — сигурно се сещаш за Биафра?

— Мисля, че пак й викат Източна Нигерия.

— Да, та Каролин е участвала в някакво студентско движение в подкрепа на Биафра, тези хора я бяха поканили и така се срещнахме.

— И започнахте, да излизате заедно?

— Дори нещо повече.

— Е, добре — рекох аз. — Живеехте заедно.

Олтигбе кимна.

— Това, че бях воювал за Биафра, й беше направило силно впечатление.

— Истина ли е?

— Естествено. Знаеш ли, аз съм от народността ибо. Или поне наполовина съм ибо. Това е страшно мъдър народ.

— Чувал съм.

— Разбира се, не воювах дълго. Само докато можеха да ми плащат, а парата си я биваше.

— Колко?

— Хиляда седмично. Долари естествено.

— За какво ти плащаха?

Олтигбе се ухили.

— Плащаха ми за бивш старши лейтенант от осемдесет и втора въздушнодесантна дивизия. Такъв бях от шейсет и трета до шейсет и пета. Разминах се с Виетнам, слава богу.

— Какво правиш, когато не воюваш?

Олтигбе ми хвърли широка белозъба усмивка.

— Преживявам от жени. Аз съм доста привлекателен, нали разбираш?

— А-ха.

— Всъщност да си ветеран от Биафра беше доста приятно — за известно време. Хората ме канеха да им гостувам — и тука, и в Англия. Предполагам, че това е като да си ветеран от Испанската гражданска война. Ставаш нещо като професионален постоянен гост. Поне докато каузата не загуби популярността си и твоите домакини не почнат да се питат защо все пак им е хрумнало да те поканят.

— Така ли стана с тебе?

Той кимна.

— Вечерята, на която срещнах Каролин, беше финалът на едно такова гостуване. И тъй, аз се пренесох при нея преди около шест месеца. Тя можеше да си го позволи и заедно прекарахме един път.

— Какво мислиш да правиш сега?

— Смятам да се върна за известно време в Лондон. Там имам приятели.

— Ти си роден в Лос Анжелос, нали?

— Баща ми е бил студент в Калифорнийския университет в Лос Анжелос. Бил е един от малкото нигерийски студенти, които са учили тука през трийсет и девета, когато избухнала войната. Аз съм роден през четирийсет и четвърта. Не познавам майка си.

— Починала ли е?

— Искаш да кажеш при раждането?

— Да.

— Не, казвали са ми, че била яка жена. Знаеш ли, аз съм нещо като копеле. Но все пак съм си американско копеле.

— Обаче си израснал в Англия.

— О, да. Баща ми ме отвел там веднага след войната, когато транспортът станал отново достъпен. Там ходех на училище. Не беше от най-добрите училища, но беше безплатно, нали разбираш?

— Предполагам.

— На осемнайсет години реших да приема американско поданство. Можех да почакам, докато стана на двайсет и една, но исках да се върна в Щатите, а според мен това най-лесно можеше да стане, като постъпя в армията. За известно време съвсем ги обърках ония от посолството в Лондон.

— И сега се връщаш? В Лондон?

Олтигбе пресуши чашата си.

— Стига да има с какво.

— Петте бона.

— Именно.

— Окей. Какво имаш за продан?

Олтигбе огледа бара. Вътре имаше само няколко души и никой не ни обръщаше внимание. Той отвори куфарчето си и извади малък магнетофон. Включи към него пластмасова слушалка и ми я подаде. Поставих я на лявото си ухо.

— Това е само мостра, драги, но бъди сигурен, че стоката е напълно автентична и си струва парите до последното пени. Всъщност, ако имах… — Той млъкна. — Слушай.

Олтигбе натисна едно копче и първо не се чуваше нищо, после се чу телефонно позвъняване — не самият звън, а сигналът, който се чува в слушалката, когато звъниш някому. Иззвъня четири пъти. Тогава мъжки глас каза «ало». Гласът ми се стори познат. И как иначе. Беше моят.

— Мистър Лукас? — гласът на Каролин Еймс.

— Да. — Моят глас.

— От кантората на Франк Сайз ми дадоха вашия номер.

— С какво мога да ви услужа?

Послушах още малко, докато ми стана ясно, че на лентата бе записан целият ми разговор с Каролин Еймс. Свалих слушалката, а Олтигбе изключи магнетофона.

— Това не е нещо ново за мен — рекох аз.

— Съвършено вярно — отвърна той. — Но цялата тая информация, за която тя спомена във вашия разговор… имам копия от всичко.

— Значи нямаш оригиналите?

— Боя се, че не. Само копия. Копия на записи и ксерографирани книжа.

— Знаеш ли какво представляват?

— Разбира се, че знам и освен това знам, че струват доста повече от пет хиляди долара.

— Тогава защо толкова евтино?

— Не ми харесва начинът, по който умря Каролин. Както разбрах, било ужасно, нали?

— Да — отвърнах. — Беше ужасно.

— Тя ми повери тези материали за съхранение. Даде ми ги веднага след като ти позвъни. Тя направи втори запис и на разговора си с тебе. Знаеш ли, с нея бяхме много близки наистина.

— Ти какво направи с тях?

— Със записите и другите неща ли?

— Да.

— Сложих ги в този куфар и го заключих в багажника на колата си.

— Тогава ли видя Каролин за последен път?

— Повярвай ми, драги, всичко това вече съм го разправял в полицията. Същия ден имах уговорена среща на обяд… тогава, когато трябваше да се срещнете с нея. Затова към обяд я оставих. Тогава я видях за последен път.

— Има едно нещо, което не разбирам — казах аз. — Искаш да продадеш тези неща на мен — или на Сайз — за пет хиляди, макар че според тебе стрували повече. Ето това не разбирам.

— Искаш да кажеш, че не съм от тия, дето ще изпуснат чиста печалба.

— Именно — рекох аз. — Ти съвсем не си от тях.

Олтигбе въздъхна.

— Сложи си пак слушалката — каза той.

Така и направих. Той отново пусна магнетофона и ролките се завъртяха. Изминаха няколко секунди и тогава един мъжки глас каза «ало». Приличаше на гласа на Олтигбе.

— Мистър Олтигбе? — Мъжки глас говореше по телефона. Но тембърът му бе стържещ като на машина. Който и да бе, той използуваше деформатор, и то добър.

— Аз съм — каза Олтигбе.

— Слушай внимателно. Не се шегувам. Ако не искаш да ти се случи същото, дето се случи на Каролин Еймс, донеси ония неща, които тя ти даде — в телефонната будка на ъгъла на «Уисконсин» и «Кю» в дванайсет тази нощ. Повтарям, «Уисконсин» и «Кю» в полунощ. Оставяш ги там и изчезваш. Не се обаждай на полицията. Не се шегувам. Не залагай живота си на карта.

Чу се щракване и сигнал свободно. Свалих слушалката и я подадох на Олтигбе. Той я сложи обратно в куфарчето си заедно с магнетофона.

— Всичките си телефонни разговори ли записваш? — попитах аз.

— Откакто умря Каролин — да.

— Защо?

— Аз съм много подозрителен по природа, мистър Лукас. Бях решил да продам тази информация, но не бях сигурен кой точно ще бъде купувачът. Други също може да проявят интерес, но преговорите сигурно ще се проточат. Май нямам много време.

— Откъде да знам, че този, последният запис, е истински.

— Няма откъде.

— Кога ще пътуваш за Лондон?

— Утре сутринта. Самолетът ми излита в осем часа от Ню Йорк. Тази нощ пътувам с колата.

За момент настъпи мълчание, после казах:

— Добре. Къде искаш да си получиш парите?

— У вас.

— Окей. Кога?

Той се усмихна.

— Защо не в полунощ?

— Защо не? — отвърнах.