Ран Босилек
Заю Баю и козарче

Козарче заспало на сянка в тревата. Щукнали козите из кукурузяка. Заю ги съгледал. Припнал при момчето.

— Ей, козарче, ставай! Завърни навреме стадото брадато! Съгледах пъдаря долу в ракитака. Ако дойде тука, знаеш що те чака!

Рипнало момчето. Тоз час се завтекло. Прибрало козите и на Зая рекло:

— Жив да си ми, Зайо, дето ме събуди! Мира ми не дават тия кози луди. Кажи какво искаш за туй, що ми стори?

— Нищичко не искам! — Заю отговорил. — Имам си доволно морковци и зеле. Едно ми е мъка, ала що да сторя. Трима братя имам, запрени в обора на твоя стопанин. От малки ги хвана. Със трева ги храни. А кой знае после с тях какво ще стане! Засмял се козарко:

— Тъй речи, бе Зайко! Нашите скокливци били твои братя, пък аз да не зная! Ще ти ги изпратя скоро във гората. Какво ще направя, ти нали се сещаш. Стягай се зарана, гости да посрещаш.

Зарадвал се Заю. Два пъти подскочил, триж се преобърнал:

— Козарко ле, брате! Дано ги избавиш! Дано се завърнат и живи, и здрави.

Надвечер козарко козите закарал. Стопанката млада взела да се кара:

— А бе, забраванко, аз нали ти рекох трева да наскубиш! Зайците в обора от глад ще погубиш.

Козарчето рекло:

— Прощавай, стопанке, че сглупявам често с моя ум козарски. Но зайците утре ще нагостя царски. Ала друго има. Затуй вий сте криви! В обор сте запрели зайците скокливи. Отдалеч да гледат и гори, и ниви! Храни ги, пои ги, нали са запрени? Тъгуват, горките, за гори зелени! И аз току тичам треволяк да скубя. Зайците се мъчат и аз време губя!

— Не бърбори, глупчо, врели-некипели. Твоите брътвежи ядене не дават. А на гозба сладка всеки заек става.

Козарчето мълком запряло козите. На сутринта рано отваря вратите. Зайците изпуща и вика високо:

— Бягайте, скокливци, през поле широко! Тичайте в гората китна, примамлива! Нашата стопанка ядва и коприва!

Зайците си плюли здраво на нозете… После що станало — всеки ще се сети.