Джули Гарууд
Дамата на Лайън (9)

Глава 8

Дневникът на Джесика: 3 септември 1795

„Милала не пожела да напусне дома си. Не искаше да остави семейството си. Макар да разбирах причините й, все пак се страхувах за безопасността й. Тя ми обеща, че ще вземе всички предпазни мерки. Прислужницата ми планираше да се скрие в планините, докато Едуард не бъде свален от власт и напусне страната. Семейството й щеше да се грижи за нея. Дадох й всичките си скъпоценности, които, в сравнение с тези на Едуард, бяха доста оскъдни. Плакахме заедно, преди да се разделим, като истински сестри, които знаят, че никога повече няма да се видят.

Да, тя беше моя сестра по дух и сърце. Преди нея никога не съм имала довереница. Собствената ми сестра, Патрисия, бе човек, на който не можеш да се довериш. Предупреждавам те, дете мое. Щом пораснеш, ако Патрисия все още е жива и я срещнеш някой ден, пази се от нея. Не поверявай съдбата си в ръцете й, Кристина. Сестра ми обича лъжите. Тя се храни от чуждата болка.

Знаеш ли, тя трябваше да се омъжи за Едуард. Толкова много си приличат.“

Лайън прекара почти целият петъчен ден в таверната на Черния Брайън, която се намираше в един от най-долнопробните квартали на града. Разбира се, не бе там, за да пие, а да търси информация, говорейки с всеки капитан на кораб, който посещаваше тази дупка.

Той се движеше с лекота измежду тълпата работници. Въпреки, че бе облечен с качествени кожени бричове и скъпо палто, той не се тревожеше, че могат да го нападнат. Към Лайън винаги се отнасяха с уважение. Тук на доковете всеки знаеше много добре репутацията му. Мъжете се страхуваха от него и все пак го уважаваха и го заговаряха само когато той им покажеше, че ще говори с тях.

Лайън винаги стоеше с гръб към стената. Брайън, бивш моряк, който се бе оттеглил от плаването, след като бе изгубил едната си ръка в едно сбиване, седеше до него. Лайън бе купил таверната и я бе поверил на Брайън като награда за лоялната му служба.

Той разпитваше един след друг всеки мъж и отказваше да губи търпение, докато часовете минаваха, а капитаните го лъжеха, за да получат по едно безплатно питие. В таверната влезе нов мъж и поиска също да получи награда от безплатно питие. Новодошлият бе грамаден и без усилие вдигна моряка, с който разговаряше Лайън, след което го хвърли настрани.

Брайън се ухили. Все още се наслаждаваше на добрия бой.

— Никога ли не си чувал за маркизът на Лайънууд? — попита той непознатият.

Морякът поклати глава, седна и посегна към чашата с бира.

— Не ми дреме кой е той — промърмори мъжът. — Просто искам това, което ми се полага.

Очите на Брайън светнаха весело. Той се обърна към Лайън и каза:

— Той иска това, което му се полага.

Лайън сви рамене. Знаеше какво се очаква от него. Всеки в таверната го гледаше. Имаше репутация, която трябваше да поддържа и ако искаше следобедът да мине мирно и кротко, трябваше да се погрижи за този идиот.

Той изчака мъжа да остави халбата на масата и след това заби тока на ботуша си в слабините му.

Всичко се случи толкова бързо, че морякът не успя да се предпази. Преди да успее да изкрещи от болка, Лайън го стисна за гърлото, след което изхвърли мъжа назад.

Тълпата изрева одобрително. Лайън не им обърна внимание. Той облегна отново стола си на стената, без да откъсва поглед от мъжа, който се гърчеше на пода от болка.

— Получи каквото заслужаваш, конска фъшкийо. Сега се махай оттук. Заведението ми е за почтени мъже — заяви Брайън, докато посетителите в таверната се смееха високо.

Един дребен, изплашен мъж привлече вниманието на Лайън.

— Сър, чух, че търсите информация за кораби, дошли от колониите — престраши се да каже той.

— Сядай, Майк — покани го Брайън. — Той е добър, честен мъж, Лайън — продължи той, обръщайки се към приятеля си.

Лайън изчака моряка да обмени няколко думи с Брайън. Все още не откъсваше поглед от грамадния мъж, който се изправи несигурно от пода и побърза да излезе от таверната.

След това мислите му отново се насочиха към Кристина и мисията му.

Лайън бе решил да започне отначало. Бе спрял да гради заключенията си на базата на логични предположения. Където бе замесена Кристина, логиката не сработваше. Той се постара да забрави всичко, което бе научил за миналото й. Единственият факт, който знаеше, че е истина, бе, че графинята се е върнала в Англия преди три месеца.

Все някой трябваше да помни стария прилеп. Държанието на жената бе достатъчно, че да привлече вниманието върху личността й. Със сигурност е била неприятен пътник.

Както се оказа, Майк помнеше жената. И то много добре.

— Капитан Къртис не се отнесе честно с мен, сър. Бих предпочел да лъскам палубите и да изхвърлям нощните гърнета, вместо да изпълнявам нарежданията на тази ужасна жена Къмингс. Денонощно ме караше да върша какво ли не.

— Сама ли пътуваше? — попита Лайън. Той не искаше да подсказва на Майк каква информация по-точно търси, тъй като ако задаваше по-конкретни въпроси, мъжът можеше да започне да си измисля, само за да получи още бира.

— Горе-долу — обяви Майк.

— Горе-долу? Това не отговаря на въпроса, Майк. Кажи всичко на този мъж — посъветва го Брайън.

— Искам да кажа, сър, че малко преди да отплаваме, на борда се качи един джентълмен и една красива малка дама. Едва успях да хвърля един поглед към хубавицата. Тя носеше наметало с качулка, нахлупена на главата й, но преди графинята да я избута в каютата под палуба, момичето спря, погледна към мен и ми се усмихна. Да, сър, усмихна ми се.

— Случайно да забеляза цвета на очите й? — попита Лайън.

— Сини, бяха сини като цвета на моя океан.

— Кажи ми какво си спомняш за мъжа, който е пътувал с графинята — настоя Лайън. Той махна на Брайън да напълни чашата на Майк.

— Не бяха роднини — обясни Майк, отпивайки от бирата. — Мъжът ми каза, че е мисионер. Звучеше ми като французин, но той каза, че през последните години живеел в дивите земи на колониите. Връщаше се във Франция, за да се види със свои роднини. Макар че беше французин, ми допадаше поради начина, по който защитаваше младата госпожица. Беше достатъчно възрастен, за да й бъде баща, и така се и отнасяше с нея, бащински. Тъй като онази жена Къмингс вечно седеше в каютата, мисионерът обикновено беше на палубата.

Майк отпи от бирата и избърса устата си в ръкава на блузата си.

— Старата беше странна птица. Нямаше нищо общо с другите двама. Дори поиска да поставят допълнително резе от вътрешната страна на вратата й. Капитан Къртис се опита да успокои страховете й, като й каза, че никой от нас няма да я нападне. Ние едва понасяхме да я гледаме, та откъде си бе помислила, че ще й посегнем, бе напълно неразбираемо за нас. Отне ни известно време, сър, но разбрахме нейната срамна постъпка. Тя заключваше вратата, за да не може младата лейди да влиза при нея. Да, сър, така беше. Мисионерът постоянно казваше на девойчето да не тъжи заради това, че леля й се страхува от нея. Според вас това има ли смисъл?

Лайън се усмихна и това бе цялото окуражаване, от което имаше нужда Майк.

— Тя бе толкова красиво девойче. Разбира се, като изключим това, че хвърли Луи от борда. Преметна го през рамото си и го изхвърли в океана. Не беше за вярване, не, сър, направо не беше за вярване. Но Луи си го беше заслужил. Той се промъкна зад нея и я сграбчи. Едва тогава видях цвета на косата й. Невероятно светложълто. Винаги носеше качулката, дори в горещите следобеди. Сигурно й е било доста неудобно.

— Хвърлила е мъж през борда? — попита Брайън. Знаеше, че не бива да задава въпроси вместо Лайън, но приятелят му бе толкова удивен от разказа на Майк, че не бе обелил и дума. — Стига за тази качулка, човече, разкажи ни повече за това момиче.

— Е, Луи имаше късмет, че в онзи ден нямаше вятър. Лесно успяхме да го изтеглим от водата. След тази изненада, която му стовари госпожицата, той я остави на мира. Като се замисля, след това никой от мъжете не се доближи до нея.

— Кога капитан Къртис ще се върне в Лондон? — попита Лайън.

— Не по-рано от месец или два — отвърна Майк. — Бихте ли искали да говорите и с мисионера?

— Да — отвърна Лайън, опитвайки се да не издава вълнението си. Звучеше дори отегчено.

— Много скоро той се връща в Лондон. Каза ми, че само за малко ще остане във Франция, и после ще дойде, за да посети госпожицата, преди да се върне в колониите. Той й бе истински защитник. Тревожеше се за нея. Не го виня. Този стар…

— Прилеп? — подсказа му Лайън.

— Да, тя беше стар прилеп — закиска се Майк.

— Майк, спомняш ли си името на мисионера? Ще получиш един паунд, ако ни кажеш името му.

— На езика ми е — каза Майк, мръщейки се напрегнато. — Когато се сетя, ще ти кажа, Брайън. Пази ми монетата, ще се сетя и ще дойда.

— Разпитай останалите моряци — предложи му Брайън. — Все някой ще се сети как е името на мъжа.

Майк толкова бързаше да вземе наградата си, че изхвърча от таверната да търси приятелите си.

— Това по държавна работа ли беше? — попита Браян, щом останаха насаме.

— Не — отвърна Лайън. — От лично естество.

— Заради момичето е, нали? Не е нужно да се преструваш пред мен, Лайън. Ако бях достатъчно млад, сигурно и аз щях да се заинтересувам от нея.

Лайън се усмихна.

— Дори не си я виждал — напомни той на приятеля си.

— Това е без значение. Майк каза, че е с руси коси и сини очи. На мен това ми е достатъчно, но не е истинската причина, поради която ще хукна подир нея. Някога виждал ли си Луи?

— Не.

— Грамаден е колкото мен, макар че има няколко кила отгоре. Жена, която може да го метне през борда, със сигурност ще е много интересна. Господи, ще ми се да бях там, че да видя тази сцена. Никога не съм харесвал Луи. Вони от километър. Ума му е толкова малък, колкото е грамадно тялото му. По дяволите, ще ми аз да го бях метнал през борда.

Лайън остана още няколко минути, за да си поговори с Брайън, след което се изправи да си ходи.

— Знаеш къде да ме намериш, Брайън.

Собственика на таверната изпрати Лайън до каретата му.

— Как се справя Рон? — попита той. — Продължава ли с лудориите?

— Боя се, че да — заяви сухо Лайън. — Което ми напомня… Запази ми задната стаичка за следващия петък, става ли? Двамата с Рон сме намислили да поиграем карти. Ще ти дам подробности по-късно.

Брайън погледна подозрително към Лайън.

— Все още се опитваш да ме разгадаеш, а, Брайън? — попита Лайън.

— Мислите ми винаги са се четяли лесно на лицето ми — отвърна Брайън с усмивка. — По тази причина никога не започнах да работя в твоята сфера на действие — добави той.

Брайън отвори врата на каретата на Лайън. Изчака маркизът да се качи и затвори вратата, преди да се сбогува, както обикновено.

— Пази си гърба, приятелю. — Мъжът замълча за миг, загледан в маркиза, след което добави: — И сърцето си, Лайън. Не позволявай на едно хубаво личице да те хвърли през борда.

Лайън си помисли, че предупреждението му идва малко късно. Кристина вече го бе издебнала неподготвен. Много отдавна се бе заклел, докато е жив, да не се обвързва емоционално с друга жена. Беше решил да поддържа връзките си кратки и сладки.

Но с клетвата му бе дотук, помисли си той с въздишка. Вече не можеше да защити сърцето си. То й принадлежеше.

Мислите му се върнаха към странните изказвания на Кристина. Спомни си, че веднъж му бе казала как любопитството може да го убие. Дали го лъжеше за това, или бе сериозна? Лайън не можеше да реши.

Кристина бе напълно откровена, когато му заяви, че няма да остане дълго в Лондон и че иска да се върне у дома. Или поне изглеждаше така, сякаш му казва истината.

Той, разбира се, нямаше да й позволи да отиде никъде. Кристина щеше да му принадлежи. Но нямаше намерение да поема рискове. Ако успееше да му избяга, щеше да му е много по-лесно да я намери и да си я върне, ако знае къде е дома й.

— Тя няма да ходи никъде — промърмори Лайън. Не, нямаше да я изпуска от погледа си.

Със стон на раздразнение Лайън прие истината. Имаше само един начин, по който би могъл да задържи Кристина до себе си.

По дяволите, трябваше да се ожени за нея.

 

 

— Къде беше, за бога? Стоя в тази библиотека от часове.

Рон бе този, който изкрещя въпроса секунди след като Лайън пристъпи в приемната на дома си.

— Изпратил съм хора де те търсят из целият град, Лайън.

— Не бях наясно, че трябва да ти давам отчет къде ходя, Рон — отвърна му Лайън. Той свали палтото си и влезе в кабинета. — Затвори вратата, Рон. Какво си мислиш, че правиш? Не бива да излизаш от дома си. Някой може да забележи превръзката. Поемаш ненужни рискове. Мъжете ти щяха да ме намерят рано или късно.

— Е, къде беше? Навън вече се стъмни — промърмори Рон и се тръшна на най-близкият стол.

— Започваш да звучиш като капризна съпруга — изкиска се Лайън. — Какъв е проблема? Да не би баща ти да има други трудности?

— Не, и проклет да си, няма да ми се хилиш така, като разбереш защо те издирвам из цял Лондон. По-добре си обличай отново палтото, приятел. Имаш работа за вършене.

Сериозният тон на Рон веднага привлече вниманието на Лайън. Той приседна на бюрото си, скръсти ръце пред гърдите си и каза:

— Обясни ми какво имаш предвид.

— Става въпрос за Кристина, Лайън. В беда е.

Реакцията му бе по-бърза и от светкавица. Той скочи напред и хвана Рон за раменете, преди приятеля му да успее да си поеме дъх.

— Все още има доста време, Лайън. Просто се тревожех, че може да си заминал за имението си в провинцията. Имаме време до полунощ, преди те да тръгнат след нея… О, господи, човече, пусни ме.

Лайън веднага освободи Рон, бутайки го отново на стола му.

— Кои са те? — поиска да узнае Лайън.

Изражението на лицето му бе станало смъртоносно. Рон благодари на Бог, че Лайън му е приятел, а не враг.

— Спликлър и мъжете, които е наел.

Лайън кимна към Рон и излезе в коридора. Изкрещя каретата му отново да бъде подготвена и да го чака пред къщата.

Рон го последва навън.

— Няма ли да е по-лесно да оседлаят коня ти?

— Каретата ми трябва за по-късно.

— За какво?

— Спликлър.

Начина, по който изрече името на негодника, подсказа на Рон всичко, което искаше да знае. Изчака, докато двамата отново останаха насаме в библиотеката, преди да обясни:

— Един от мъжете ми… от мъжете на Джак, имам предвид… ми каза, че са му предложили доста голяма сума да помогне да отведат Кристина в Гретна Грийн. Спликлър е решил да я принуди да се омъжи за него. Един от бандата е доста свестен, колкото може да бъде свестен един бандит, казва се Бен. Той ми разказа за Спликлър и че са се съгласили да му помогнат. Бен решил, че това е един по-скоро забавен начин да направи лесни пари.

Изражението на лицето на Лайън бе спокойно.

— Спликлър наел Бен и още трима. Платих на Бен, затова той ще продължи да се държи, сякаш нищо не ми е казвал и ще следва плана. Но всъщност няма да помогне на Спликлър, ако може да се разчита на думата му.

— Сигурен си, че ще се случи в полунощ? — попита Лайън.

— Напълно — кимна Рон. — Има още доста време, Лайън. — Мъжът въздъхна. — Чувствам се облекчен, че ще се погрижиш за това — призна той.

— О, да, определено ще се погрижа.

Гласът на Лайън бе лек шепот. Чувайки го, Рон настръхна.

— Знаеш ли, Лайън, винаги съм смятал, че Спликлър е змия, но не съм и подозирал, че има достатъчно смелост да извърши нещо подобно. Ако някой разбере за намеренията му, репутацията на Кристина ще бъде съсипана.

— Никой няма да разбере. Аз ще се погрижа за това.

Рон кимна отново.

— Чудя се, дали някой не е уговорил Спликлър да направи това, как мислиш? Мъжът не е чак толкова умен, че сам да измисли подобен план.

— О, да, определено някой го е убедил да го направи. Графинята. Залагам живота си на това.

— За бога, Лайън, тя е леля на Кристина. Не може да мислиш, че…

— Напротив, точно това мисля — промърмори Лайън. — Тя остави Кристина сама. Доста подозрително, не мислиш ли?

— Имаш ли допълнителен пистолет за мен? — попита Рон.

— Никога не ползвам пистолети.

— Защо не? — учуди се Рон.

— Вдигат много шум — заяви Лайън. — Освен това, ако се съди по сметките на приятеля ти, те са само четирима.

— Но всъщност са пет.

— Не броя Спликлър. Ще побегне при първият знак за опасност. Ще се оправя по-късно с него.

— Не се и съмнявам в това — отвърна Рон.

— Рон, когато стигнем до дома на Кристина, ще наредя на кочияша си да те закара у вас. Не бива каретата ми да стои пред къщата й. Спликлър ще я познае. Не искам да променя плановете си. Ще наредя на кочияша да се върне за мен един час след полунощ.

— Настоявам да ти помогна — промърмори Рон.

— Можеш да ми предложиш само една здрава ръка — ухили се Лайън.

— Как може да си толкова самодоволен?

— Думата е уверен, Рон. Уверен.

 

 

Лайън беше извън каретата и даваше напътствия на кочияша си, преди каретата напълно да е спряла.

— По дяволите, Лайън, мога да съм ти от полза — изкрещя Рон.

— Повече ще ми пречиш, отколкото да ми помогнеш. Прибирай се у дома. Когато всичко свърши, ще ти изпратя бележка.

Господи, приятеля му се държеше така, сякаш случващото се не бе нищо особено. Рон обаче го познаваше много добре. Почти съжали алчните глупаци, които се бяха вързали на акъла на Спликлър. Идиотите от първа ръка щяха да разберат как маркизът на Лайънууд си бе спечелил репутацията.

По дяволите, наистина мразеше, че трябва да пропусне забавата.

— Определено няма да я пропусна — промърмори Рон. Той изчака удобна възможност и щом каретата зави зад ъгъла, Рон скочи на улицата. Приземи се на колене и се прокле заради непохватността си, преди да се изправи, да се изтупа и да тръгне към дома на Кристина.

Лайън щеше да получи помощ от здравата му ръка, без значение дали го искаше или не.

 

 

Маркизът целият трепереше от нерви. Знаеше, че ще се успокои, веднага щом види Кристина, и се убеди, че тя е добре. Но тя не бързаше да му отвори входната врата. Нервите му бяха опънати до крайност. Точно бе решил да отвори вратата с шперца, който бе донесъл за всеки случай, когато чу, че някой маха веригата на врата.

Макар да бе сдържал гнева си пред Рон, в мига, в който Кристина отвори вратата, той избухна.

— Какво, за бога, си мислиш, като отваряш външната врата, облечена само с тази роба? По дяволите, поне провери ли кой чука, Кристина?

Кристина бързо се загърна по-плътно с робата и се отмести от пътя на Лайън. Мъжът се втурна в приемната като подивял кон.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Защо Елбърт не отваря вратата? — поиска да узнае Лайън. Беше забил поглед в темето й, знаейки, че ако я погледне отново облечена в оскъдната роба и с разпусната коса, щеше да забрави всичките си мисли.

— Елбърт е на гости на майка си — обясни Кристина. — Лайън, не е ли прекалено късно за посещения?

— Кой да посети? — удивен попита Лайън.

— Майка си. И защо изведнъж стана толкова развеселен? — попита тя. — Ти си гущера, Лайън. Крещиш ми и с едно мигване вече се смееш.

— Хамелеон, Кристина, не гущер — поправи я той. — Елбърт е поне на осемдесет години. Как може майка му все още да е жива?

— О, аз се запознах с нея, Лайън. Толкова мила дама. Също като Елбърт. Е, ще ми кажеш ли защо си тук?

— Качвай се горе и се облечи. Не мога да мисля, докато ми се разкарваш така полугола.

— Не се разкарвам — възрази тя. — Стоя напълно неподвижно.

— Малко по-късно ще имаме компания.

— Така ли? — Кристина поклати глава. — Не съм канила никой. Наистина не съм в настроение за гости, Лайън. Тъкмо бях започнала да те оплаквам и ето те сега…

— Да ме оплакваш ли? — удивено попита Лайън. — Защо, по дяволите, ме оплакваш?

— Няма значение — каза Кристина. — И престани да си изпускаш нервите. Кой ни идва на гости?

На Лайън му се наложи да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои. След това й обясни всичко за Спликлър и мъжете му. Умишлено не спомена за удобното заминаване на графинята, тъй като не искаше да разстройва Кристина. Реши да изчака и да се справя с проблемите един по един.

— Какво искаш да правя аз? — попита го Кристина. Тя заключи входната врата и тръгна към него.

Лайън вдиша аромата на цветя. Той се пресегна и я прегърна.

— Ухаеш прекрасно — каза й той.

Ръцете му обгърнаха ангелското й лице. Господи, тя го гледаше с такова доверие в сините й очи.

— Трябва да ми кажеш какво да правя — прошепна отново Кристина.

— Целуни ме — заповяда Лайън. След това наведе глава, за да си открадне една бърза целувка.

— Говорех за престъпниците, Лайън — заяви му тя, като се отдръпна леко от него. — Наистина ли не можеш да задържиш една мисъл поне за минута, Лайън? Да не би този недостатък да се предава в семейството ти?

Лайън поклати глава.

— Разбира се, че мога да задържа мислите си. Откакто ми отвори вратата, не спирам да мисля за това как да те прегърна. Под тази тънка сладка роба не носиш нищо друго, нали?

Тя щеше да поклати глава, ако Лайън не я държеше толкова близо до себе си.

— Тъкмо излизах от ваната — обясни тя, усмихвайки се заради признанието му, че иска да я докосне.

Той бе толкова честен мъж. Кристина се надигна на пръсти, за да му даде това, което бе поискал от нея. Беше намислила само да повтори бързата целувка, която й бе дарил преди миг. Но Лайън имаше други намерения. Палецът му притисна леко брадичката й, достатъчно, че да отвори леко устата й и да я вкуси с езика си.

Кристина се хвана за яката на палтото му, чувствайки, че краката й омекват. Когато се убеди, че няма да се изложи, като се строполи на пода, тя отвърна на целувката му.

Кристина му отговаряше с такъв плам, че мъжът си помисли, че ще полудее. Устата му се притисна към нейната силно, с чувство на притежание. Тя не се сдържаше. Само този факт го възбуждаше толкова силно, колкото нежните й стонове, меките й устни и игривия й език.

Да, той беше повече от доволен от начина, по който му откликваше. Бързо достигна до прозрението, че само когато е отдадена на страстта си, той можеше да е сигурен, че е напълно честна с него.

Лайън бавно се откъсна от нея.

— Разтреперваш ме — каза му тя. — Ако сега злодеите почукат на вратата, няма да съм ти от особена полза.

— Жалко, че не си добра в хвърлянето на ножове — каза той.

Зачака я да изрече поредната лъжа, знаейки много добре, че не би му признала за това свое умение.

— Да, много жалко — отвърна Кристина. — Но ножовете са за мъжете. Жените биха се наранили с тях. Нямам и пистолет. Вероятно си разочарован, че съм толкова бездарна?

По тона й той разбра, че се надява да получи съгласието му.

— Никак, мила — отвърна нежно Лайън. Той я пусна и тръгна към стълбището. — Дълг на мъжа е да защитава малката си женичка.

— Да, така е в повечето култури — заяви тя. После гласът й стана леко колеблив, някак срамежлив, когато добави: — И все пак, няма да е кой знае какво, ако една жена знае как да се защитава. Нали? Имам предвид, няма да помислиш, че не е женствено… ако може да се предпази, нали?

— Това ли е стаята ти? — попита той, умишлено отбягвайки въпроса й. Той отвори вратата на първата спалня, забеляза тъмните драперии, усети силният старомоден парфюм и преди Кристина да му отговори, знаеше, че това е стаята на графинята.

Стаята беше тъмна като леговище на паяк. Или на стар прилеп, помисли си кисело Лайън.

— Това е стаята на леля ми — каза Кристина. Тя надникна вътре: — Ужасно мрачна е, нали?

— Изглеждаш изненадана. Никога ли не си влизала вътре?

— Не.

Лайън тръгна да затваря вратата, когато забеляза колко райбери и вериги има от вътрешната страна на вратата.

— Леля ти явно е много срамежлива — отбеляза той. — Срещу кого така си заключва вратата?

Той вече знаеше отговора и се ядосваше все повече. Лайън си спомни думите на моряка, че графинята била изплашена от малката сладка госпожица.

Ако питаха Лайън, ключалките бяха от грешната страна на вратата. Кристина би трябвало да се защитава от графинята, а не обратното.

Какъв ли живот е трябвало да живее Кристина, откакто се е върнала при роднините си? Със сигурност е била много самотна. Каква може да е тази жена, че да отбягва единствената си племенница?

— Леля ми не харесва да я безпокоят, когато спи — обясни Кристина.

Лайън реагира на тъгата в гласа й, като я прегърна силно.

— Не ти е било никак лесно, откакто се прибра в родината, нали, любима?

Той почувства как младата жена сви рамене пред него.

— Стаята ми е в края на коридора. Нали нея търсиш?

— Да — отвърна й той. — Но също така искам да проверя всички прозорци.

— В моята спалня има два прозореца — каза Кристина. Тя се отдръпна от него, хвана ръката му и го поведе към стаята си.

Лайън огледа всичко с един бърз поглед. Стаята бе доста скромно обзаведена по женските стандарти и веднага му допадна. Върху тоалетката не бяха наредени десетки шишенца и бурканчета. Всичко бе подредено и семпло, нямаше безпорядък. В ъгъла на стаята имаше един стол, зад него бе разпънат параван за преобличане. Имаше едно легло с балдахин и бели завивки, а до него два големи сандъка. Това бе цялото обзавеждане в стаята.

Кристина очевидно обичаше реда. Стаята бе искрящо чиста, като се изключи одеялото, което някой бе изпуснал на пода пред прозореца.

— Градината е точно под прозореца ми — каза му Кристина. — Би било лесно да се изкачат от там до стаята ми. Зеленината стига до перваза. Смятам, че дървената решетка, по която се извиват растенията, е достатъчно здрава да издържи теглото на мъж.

— Предпочитам да не дойдат през прозореца — отбеляза Лайън, почти разсеяно. Той изпробва перваза, след което погледна надолу към градината. Щеше му се луната да не бе толкова отзивчива към бандитите. Имаше прекалено много светлина.

Лайън погледна към Кристина. Изражението и поведението му се промениха на мига. И то драстично.

Кристина усети как се усмихва. Той наистина бе воин. Изражението му бе едновременно безизразно и смело. Не можеше да разгадае за какво си мисли в момента, но по здраво стиснатата му челюст предположи, че се готви за битка.

— Ако си спомням добре, гостната също има два прозореца. Има ли друг вход към нея, освен през фоайето?

— Не — отговори Кристина.

— Добре. Облечи се, Кристина. Ще ме чакаш там, докато всичко свърши. Ще я обезопася.

— Как?

— Ще блокирам механизмите на прозорците и вратата — обясни й Лайън.

— Не. Искам да кажа, не мога да остана заключена вътре, Лайън.

Бурният й протест го изненада. След миг обаче си спомни колко разтревожена бе заради тясното пространство на каретата. Сърцето му трепна от съчувствие.

— Ако залостим вратата така, че да можеш да излезеш, ако…

— О, да, ще е много мило от твоя страна — прекъсна го Кристина, кимайки отривисто. Изглеждаше много облекчена. — Благодаря ти за разбирането.

— Сега пък защо се мръщиш? — попита той, видимо раздразнен.

— Току-що осъзнах, че имаш още едно оръжие, което да използваш срещу мен, ако ми се ядосаш — призна тя. — Показах ти още една своя слабост — заяви, свивайки рамене.

— Сега ме обиждаш — отвърна й Лайън. — Не познавам много мъже или пък жени, които биха харесали да са заключени в една стая, Кристина. Сега спри да ме разсейваш. Обличай се.

Тя побърза да изпълни нареждането му.

— Не мисля, че въобще искам да чакам в гостната — промърмори тя, по-скоро на себе си, грабна първата рокля, която й попадна, и мина зад паравана. Разбра колко грешен избор е направила, след като свали робата и облече роклята в кралскосин цвят.

— Лайън? Закопчалките са на гърба — извика му тя. — Не мога да ги закопчая сама.

Той гледаше през прозореца и щом се обърна, откри, че Кристина стои зад него, притискайки предната част на роклята към гърдите си.

Тя се обърна с гръб към него и първото нещо, което забеляза, бе млечнобялата й кожа, която на светлината на свещите изглеждаше прекалено съблазнителна.

Второто нещо, което забеляза, бе, че под роклята тя не носеше абсолютно нищо. Това прозрение имаше моментален ефект върху него. Ръцете му трепереха, докато се заемаше със задачата да закопчае роклята й, а пръстите му бяха непохватни, защото едва сдържаше желанието си да погали гладката й кожа.

— Къде е прислужницата ти, Кристина? — попита той, надявайки се разговора да отвлече вниманието му от нарастващото желание да я отнесе в леглото и да я прелъсти.

— Ще съм сама цяла седмица. Позволих на Беатрис да си вземе няколко дни почивка.

Спокойно изречените й думи го раздразниха.

— За бога, никоя млада дама не бива да оставя сама у дома — промърмори той.

— Сама се справям много добре. Самодостатъчна съм.

— Самостоятелна — поправи я той с въздишка. Беше му трудно да закопчае последната закопчалка. Копринената й коса постоянно му се пречкаше.

— Моля?

Лайън вдигна косата й и я отметна на рамото й. Усмихна се, щом видя как е настръхнала кожата й.

— Казва се самостоятелна, мила, не самодостатъчна.

— Има ли разлика? — попита тя, опитвайки се да се обърне, за да го погледне.

— Стой мирна — нареди й Лайън. — Да, има разлика. Леля ти е самодостатъчна. Ти си самостоятелна.

— Знаеш ли, никога не правя грешки, когато съм далеч от теб, Лайън. От което следва, че вината за объркванията ми е изцяло твоя.

Той не искаше да губи време, като спори с нея.

— Ела — нареди й, след като закопча роклята й. Хвана ръката й и я задърпа след себе си.

На Кристина й се наложи да подтичва, за да го следва.

— Не успях да си сплета косата — каза му тя. — Наистина трябва да го направя, Лайън. Може да я използват срещу мен. Със сигурност осъзнаваш това.

Той не осъзнаваше нищо и макар да знаеше, че не бива да пита, той все пак го направи.

— Как косата ти би могла да бъде използвана срещу теб?

— Някой от мъжете може да ме залови, като ме хване за косата, освен, разбира се, ако не бъда бърза като пантера, свирепа като вълк и хитра като мечка.

Младата жена се отнесе. Лайън я пусна, за да види изражението й, когато слязоха на долния етаж и влязоха в гостната.

— Ще можеш ли да стоиш на тъмно? — попита я Лайън.

Той отиде до прозореца, издърпа плетеното въже, придържащо завесите и го подаде на Кристина.

— Не ме е страх от тъмнината — заяви недоволно тя. — Що за глупав въпрос ми задаваш.

— Увий това въже около дръжките на вратите, Кристина. Постарай се да е здраво опънато. Ако някой се опита да влезе при теб, веднага ще го чуя. Разбра ли?

Лайън изпробва прозорците. Заради възрастта и лошата поддръжка, те бяха затворени толкова плътно, че не можеха да се отварят.

— Да, Лайън, няма да те разочаровам — каза зад него Кристина.

— Сега, слушай ме добре, мой малък воине — каза й Лайън с твърд глас. Той я хвана за раменете и я стисна леко. — Ще останеш в тази стая, докато не отмине опасността. Разбра ли ме?

Гласа му бе груб, ядосан. Но това не бе достатъчно, за да изплаши Кристина. Тя му се усмихваше сияйно.

— Наистина бих искала да ти помогна, Лайън. Все пак, трябва да ти напомня, че те искат да нападнат мен. Сигурно ще се съгласиш, че трябва да участвам.

— Със сигурност няма да се съглася — изкрещя й Лайън. — Просто не ми се пречкай, Кристина — добави той вече по-меко.

— Много добре — съгласи се тя. Врътна се, седна на малката пейка под прозореца и започна да сплита косата си. Изглеждаше толкова грациозна, толкова женствена. Когато вдигна ръце нагоре, роклята й я последва, оголвайки краката й до глезените.

— Забравила си да си обуеш обувките — каза усмихнат Лайън. — Отново.

— Отново ли? Какво имаш предвид? — попита Кристина, обръщайки се към него.

Той поклати глава.

— Няма значение. Освен това, може да оставиш косата си на мира. Няма да се замесваш.

Усмивката й бе самата невинност. Лайън веднага стана подозрителен.

— Дай ми думата си, Кристина. Веднага!

— Каква дума? — попита тя, правейки се, че не разбира. Тя откъсна поглед от неговия и продължи да сплита косата си.

Лайън се помоли за търпение. Малката немирница не осъзнаваше, че само с поглед той може да разбере какво е намислила. В момента не изглеждаше пряма, а много, много решителна.

Но той щеше да получи обещанието й, дори ако му се наложи да го измъкне от нея. Безопасността й бе главния му приоритет. Лайън нямаше да позволи да й се случи нещо лошо. Но освен това, имаше и още една причина. И макар на пръв поглед да изглеждаше незначителна, тя все пак го тревожеше. Не искаше тя да го види в действие. В края на вечерта имаше истинска опасност Кристина да се страхува повече от него, отколкото от Спликлър и мъжете му.

Лайън не се биеше честно, нито пък почтено. Кристина едва ли бе чула нещо за миналото му. Сега, когато бе осъзнал колко държи на нея, искаше да я предпази от целия свят, и най-вече от копелета като Спликлър… обаче искаше да я предпази и от това да види тъмната му страна. Не искаше да я разочарова. Тя вярваше, че той е маркизът на Лайънууд, ни повече, ни по-малко. Господ да му е на помощ, искаше да запази невинността й.

Смяташе, че ако тя научеше истината, щеше да я загуби.

— Обещавам да не се намесвам, докато не ми наредиш да го направя — каза Кристина, прекъсвайки мислите му. — Г-н Смитсън ме научи как да се защитавам. — Тя се поколеба, виждайки тъмния поглед, който й хвърли Лайън. — Знам какво да правя.

— Съмъртън — каза й Лайън с дълга измъчена въздишка. — Хората, които са те отгледали, се казваха Съмъртън.

Настроенията му бяха като вятъра. Напълно непредвидими. Вече не се усмихваше, а изглеждаше така, сякаш се готви да извърши убийство.

— Държиш се така, сякаш имаш цялото време на света, преди да пристигнат гостите ни — отбеляза Кристина. — Няма ли да са тук много скоро? — попита тя, опитвайки се да отвлече вниманието му от зловещите мисли, които го бяха обзели.

— Все още не — отвърна й той. — Стой тук, докато огледам наоколо.

Кристина кимна. В минутата, в която я остави сама, тя хукна към стаята си, за да вземе панделка за косата си. И, разбира се, да вземе ножа си. Лайън щеше да получи помощта й без значение дали го искаше или не.

Когато Лайън се върна, тя вече се бе върнала в гостната, бе седнала отново на пейката, а ножа й бе скрит под една от възглавничките.

— Реших да улесня Спликлър.

— Как?

— Оставих задната врата отключена.

— Много предвидливо от твоя страна.

Лайън се усмихна на похвалата й. Той пресече стаята, заставайки пред нея. Бе отпуснал небрежно ръце на хълбоците си, силните му крака бяха леко раздалечени, за да пази равновесие и на Кристина й се наложи да отметне глава назад, за да го погледне в лицето. Тъй като той отново се усмихваше, тя реши, че настроението му се е подобрило.

— Ако си сигурен, че ще дойдат през градината, защо въобще мислиш да ги пуснеш в къщата? Не е ли по-лесно да ги посрещнеш отвън?

— Да ги посрещна? — Лайън поклати глава. — Кристина, те не идват тук, за да си побъбрите. Много вероятно е да има борба.

Мразеше да я плаши, но бе нужно да я накара да разбере.

— Е, разбира се, че ще има борба — отвърна му тя. — Точно по тази причина предлагам да ги посрещнеш навън, Лайън. Все пак, след като свършиш с тях, аз ще трябва да чистя бъркотията.

Не бе мислил за това. А щом осъзна, че тя напълно разбира какво ще се случи, се успокои.

— Толкова си смела — каза й той. — Обаче луната предоставя твърде много светлина. Аз съм запомнил всеки детайл из стаите и съм изгасил свещите. Преимуществото е на моя страна, няма да могат да се ориентират.

— Освен това, трябва да влязат всичките едновременно — прекъсна го тя. — Много добра идея, Лайън. Ами ако се покатерят по зеленината, вместо да минат през вратата?

— Няма да могат, скъпа.

Той звучеше толкова убеден, че Кристина реши да не се тревожи. Мъжът тръгна към вратата.

— Време е да гасим свещите, любима. Но преди това омотай въжето около дръжките на вратите. Не си уплашена, нали? Аз ще се погрижа за теб, обещавам.

— Вярвам ти, Лайън.

Отговорът й сякаш го сгря.

— А аз ти вярвам, че ще останеш тук.

— Лайън?

— Да, Кристина?

— Пази се.

— Обещавам.

— О, и, Лайън?

— Да?

— Ще се опиташ ли да не правиш голяма бъркотия?

— Ще се опитам.

Той й намигна, преди да излезе и да затвори вратата след себе си. Кристина омота здраво въжето около дръжките и направи стегнат двоен възел. След това изгаси свещта и седна да чака.

Минутите се нижех мъчително бавно. Кристина постоянно се ослушваше за странни звуци от задната част на къщата. По тази причина бе истински изненадана да чуе драскащ звук откъм прозореца.

Не се очакваше да влязат през предната част на къщата. Лайън щеше да бъде разочарован. На Кристина й се прииска да инструктира натрапниците да заобиколят и да влязат през задната част на къщата, но бързо осъзна колко глупаво би било това. Реши да изчака, докато се откажат от опитите да влязат през прозореца и евентуално да се насочат към задната врата.

— Кристина?

Името й бе изречено с лек шепот, но тя веднага разпозна гласа. Графът на Рон се опитваше да привлече вниманието й.

Тя открехна завесата и видя Рон да виси на парапета и да й се усмихва. Усмивката не остана дълго на лицето му… нито пък Рон на прозореца. Неочаквано той изпусна ръба, за който се държеше, и изчезна в тъмнината. Чу се глухо тупване, после порой от нецензурни ругатни, което наведе Кристина на мисълта, че горкия човек не бе паднал на краката си.

Реши, че ще трябва да му помогне да се измъкне от живия плет. Мъжът вдигаше толкова шум, че със сигурност щеше да подплаши злосторниците.

Рон я срещна на входната врата. Изглеждаше доста зле — ръкава на палтото му бе съдран, шалчето му бе изцапано и развързано и куцаше с единият крак.

Той бе толкова непохватен, и все пак го харесваше страшно много. Лайън явно му се бе доверил за това, което щеше да се случи тази вечер. Кристина вярваше, че е поискал помощ от приятеля си. Това бе единствената причина, която й хрумваше, за сегашната му визита.

— Изглеждаш така, сякаш си изгубил първия рунд. Рон зад теб!

Силен шум от задната част на къщата почти заглуши вика й. Все пак Рон я чу. Той реагира светкавично, забавяйки се само за миг, докато се обръщаше, за да се изправи пред опасността и да затръшне с дясното си рамо вратата право в лицето на странно изглеждащ мъж, който се канеше да прекрачи прага. Опитвайки се да задържи вратата, той я притисна с крак, а лицето му почервеня от усилието.

Когато стана ясно, че няма да успее да затвори сам вратата, Кристина също застана до него и започна да я бута.

— Лайън! — Викът на Рон накара ушите й да писнат. — Отиди и се скрий някъде — каза й той, а гласът му бе напрегнат.

— Кристина. Връщай се в салона.

Гласът на Лайън се чу зад нея. Кристина понечи само да погледне през рамо и да му обясни защо е нужно да не мърда от вратата, но щом го зърна, всички мисли за обяснение излетяха от ума й.

Тя бавно се обърна, и направи крачка напред, твърде удивена, че да се движи по-бързо.

Трансформацията на маркиза напълно я омагьоса. Сега в излъчването му нямаше и капка английска цивилизованост. Сакото му го нямаше. Ризата бе раздрана на китката му. По бузата, от разрез до устната му, се стичаше кръв. Раната не бе страшна и не я притесни. Не я разтревожи и кръвта, опръскала ризата му, тъй като тя бе убедена, че не е неговата… не, въобще не се изплаши от вида му.

Погледът в очите му обаче бе друго нещо. Той изглеждаше готов да убива. На пръв поглед Лайън изглеждаше доста спокоен. Ръцете му бяха скръстени на гърдите и изглеждаше дори леко отегчен. Това, разбира се, не бе така. Истината се четеше в погледа му.

— Веднага!

Викът му я отърси от замайването, в което бе изпаднала. Кристина дори не погледна назад към Рон, когато хукна към гостната.

— Махни се от пътя ми, Рон.

Рон не се поколеба да последва заповедта на Лайън. В мига, в който отскочи от вратата, трима мъже с гигантски размери нахлуха вътре. И паднаха един върху друг. Рон застана в ъгъла, надявайки се Лайън да поиска помощта му.

Лайън стоеше в средата на приемната, търпеливо чакайки мъжете да се изправят на крака. Рон реши, че подобна любезност от страна на Лайън е малко пресилена.

Нападателите го превъзхождаха числено, бяха по-грамадни и по-тежки, и много по-добре въоръжени. Сега и тримата мъже извадиха ножове и ги насочиха срещу приятеля му. А едно от копелетата стискаше по един кинжал и в двете си ръце.

Някой се изкикоти. Рон, от своя страна, се усмихна. Горките копелета, явно не осъзнаваха, че Лайън все пак ги превъзхождаше.

Дебелакът в средата неочаквано замахна към Лайън с острието си. Маркизът го изрита силно в брадичката. От удара мъжът подскочи толкова високо, че Лайън без проблем заби юмрук в слабините му. Нападателят направи няколко крачки назад, преди да се строполи на пода.

Още един мъж се зададе отвън, точно когато другите двама нападаха. Рон го забеляза, пресегна се и силно затръшна вратата. Викът на болка, който се чу отвън, показа на Рон, че е улучил точния момент.

Младият мъж не изпускаше Лайън от погледа си. Макар да го бе виждал да се бие и преди, Лайън не спираше да го удивява. Маркизът използва лакътя си, за да счупи челюстта на единия мъж, докато извиваше ръката на другия далеч от себе си. След това се разправи с втория и щом Рон чу звук от трошене на кост, знаеше, че Лайън му е счупил китката.

Когато Лайън свърши, подът бе покрит с гърчещи се от болка тела.

— Отвори вратата, Рон.

— По дяволите, дори не се запъхтя — промърмори Рон. Отвори вратата и се отмести, докато Лайън без усилие вдигаше един след друг мъжете и ги хвърляше пред къщата. — Работим много добре заедно — заяви Рон.

— Ние ли?

— Да, аз те гледам, ти работиш — обясни Рон.

— Разбирам.

— Какво се случи със Спликлър? През задната врата ли влезе, или избяга?

Лайън се усмихна на Рон и кимна към купчината тела в подножието на стълбите.

— Спликлър е най-отдолу. Мисля, че му счупи носа, като затръшна вратата в лицето му.

— Значи съм свършил своята част от работата — заяви Рон, надувайки се важно.

Лайън започна да се смее. Той тупна Рон по рамото и обръщайки се, откри, че Кристина стои на вратата на гостната.

Тя изглеждаше така, сякаш бе видяла призрак. Лицето й бе пребледняло, а очите й сякаш бяха станали огромни от страх. Сърцето на Лайън се сви. Господи, вероятно бе видяла битката. Той направи крачка към нея, но се закова на място, когато тя направи крачка назад.

Почувства се победен. Тя се боеше от него. Господи, искаше да я защити, не да я ужаси.

Неочаквано Кристина хукна към него. Тя се хвърли в ръцете му и почти повали и двама им на пода. Лайън не знаеше кое я накара да промени държанието си, но каквото и да бе, той бе страшно благодарен. По цялото му същество се разля облекчение. Той обгърна тялото й с ръце, подпря брадичка на темето й и въздъхна дълго.

— Никога няма да успея да те разбера, нали?

— Толкова се радвам, че не си ми ядосан.

Гласът й бе заглушен срещу гърдите му, но той я разбра.

— Защо да съм ти ядосан?

— Защото наруших обещанието си — напомни му Кристина. — Излязох от салона, за да отворя на Рон.

Лайън погледна приятеля си.

— Много добре си спомням, че ти казах да си отиваш у дома — намръщи се той, миг преди да забележи външността му. — Какво се е случило с теб? Не си спомням да си участвал в боя.

— Малко произшествие — каза Рон.

— Падна в живия плет — обясни Кристина, усмихвайки се заради неудобството, което забеляза на лицето на Рон. Младият мъж се бе изчервил.

— Жив плет ли? — скептично попита Лайън.

— Мисля да се разходя до вкъщи. Каретата ти вероятно чака пред дома ми, Лайън. Ще изпратя кочияша да те прибере. Хубава вечер, принцесо Кристина.

— Не бива наистина да ходиш до дома. Лайън, би трябвало да…

— Нека се поразходи. Къщата му е близо — прекъсна я Лайън.

Кристина реши да не спори. Някой трябваше да отиде да повика превоза, и тя предпочиташе този някой да е Рон, за да може да остане няколко минути насаме с Лайън.

— Благодаря ти за помощта, Рон. Лайън, какво ще правиш с мъжете, които се търкалят на верандата ми? И бъркам ли, или в задната част на къщата има още един или двама?

— Двама са — каза Лайън. — Изхвърлих ги от къщата.

— Ще се събудят и ще си идат у дома — предположи Рон. — Освен, разбира се, ако не си ги…

— Не съм — озъби се Лайън.

— Освен какво? — попита Кристина.

— Освен ако не ги е убил.

— Рон, не я плаши — каза му Лайън.

— Боже, надявам се да не си ги убил. Помисли си колко ще трябва да се чисти. — Кристина изглеждаше облекчена, но по грешните причини.

Лайън и Рон започнаха да се смеят.

— Не трябва ли да плачеш, или нещо подобно? — попита Рон.

— Трябва ли?

— Не, Кристина, не трябва — каза Лайън. — Престани да се мръщиш.

— Не носиш никакви обувки, Кристина — неочаквано рече Рон.

— Внимавай, докато се прибираш към дома — посъветва го тя, игнорирайки думите му относно липсата на обувки. — Гледай никой да не забележи превръзката на ръката ти. Иначе ще започнат да се чудят как си се наранил.

В мига, в който вратата се затвори след Рон, Кристина се обърна отново към Лайън, само за да види, че той се качва по стълбите, вземайки наведнъж по две стъпала.

— Къде отиваш, Лайън?

— Да се измия — отвърна й той. — В стаята ти има ли кана с вода?

Той изчезна от погледа й, преди да е успяла да му отговори. Кристина забърза след него.

Когато стигна до стаята си, й се прииска да бе останала да го чака в подножието на стълбището. Лайън вече бе свалил ризата си. Беше се навел над легена за миене и обливаше с вода лицето и ръцете си.

Кристина бе изумена от размера му. Идеално можеше да види жилите на мускулите по горната част на ръцете му, по раменете, златни косъмчета покриваха гърдите му, стесняваха се в тънка пътечка по плоския му корем и изчезваха под колана на панталона му. Никога не беше виждала нещо подобно. На мига се зачуди как ли би се почувствала, ако той я вземеше точно сега в прегръдките си.

Маркизът посегна за кърпата. Кристина обаче я издърпа от ръцете му и започна да подсушава лицето му.

— Кожата ти е толкова тъмна, Лайън. Да не би да си работил навън под слънцето без риза? — поинтересува се тя.

— Обикновено, когато съм на кораба си, си свалям ризата — отговори й той.

— Имаш кораб? — попита тя, звучейки приятно изненадана.

— Имах кораб — поправи се той. — Огънят го унищожи, но планирам да си построя нов.

— Със собствените си ръце ли?

Лайън се усмихна надолу към нея.

— Не, любима. Ще наема хора да го построят.

— Харесах кораба, с който дойдох в Англия. Обаче не ми допадна под палубата. Беше твърде тясно — призна, свивайки рамене.

Гласът й трепна. Също и ръцете й, които сега подсушаваха раменете му. По кожата му имаше няколко белега и вида им накара сърцето й да забие по-силно.

За пръв път в живота си Лайън се чувстваше малко неловко. Кристина бе толкова красива жена, а той бе покрит с белези. Те напомняха за тъмното му минало, но грозните белези не го тревожеха в момента.

— Обещавам да те повозя на кораба си, когато е готов — чу се да й казва.

— Много би ми харесало, Лайън — отвърна му Кристина. Кърпата падна на пода, когато тя нежно проследи с пръсти дълъг назъбен белег на гърдите му. — Толкова си красив — прошепна тя.

— Покрит съм с белези — прошепна в отговор Лайън. Гласът му бе станал дрезгав.

— О, не, те са символи на куража ти. Красиви са.

Тя погледна нагоре към очите му и Лайън си помисли, че никога няма да свикне с красотата й.

— Трябва да се върнем долу. — Още докато казваше тези думи, той я придърпа в обятията си. Господ да му е на помощ, не можеше да се насили да спре. Осъзнаването, че двамата са сами и се намират в спалнята й, прогони всичките му рационални мисли.

— Ще ме целунеш ли, преди да слезем долу? — попита го тя.

Лайън реши, че изглежда така, сякаш вече я бе целунал. Лека руменина покриваше скулите й, а очите й бяха станали наситено тъмносини.

Тази жена очевидно не осъзнаваше в каква опасност се намира. Само ако узнаеше какви мисли прелитат през съзнанието му, лицето й щеше да пребледнее като чаршафите на леглото й.

Тя му се доверяваше. Не би го помолила да я целуне, ако му нямаше доверие. Лайън щеше да обуздае примитивните си инстинкти. Да, щеше да бъде джентълмен.

Една целувка със сигурност нямаше да навреди на никой. Искаше да я прегърне от мига, в който свърши схватката му с похитителите. В онзи миг, в който гнева се лееше като лава из вените му, той я желаеше толкова силно, че примитивната дива страст, която го владееше, го разтърси из основи.

И в същият този момент тя бе отстъпила от него. Напомнянето на това го накара да трепне.

— Кристина, страхуваш ли се от мен?

Тя веднага разбра, че е напълно сериозен. Тревогата в погледа му й казваше всичко. Това я обърка.

— Защо мислиш, че бих се страхувала от теб? — попита, опитвайки се да не се разсмее. Той наистина изглеждаше ужасно разтревожен.

— След боят, когато отстъпи от мен…

Тя му се усмихна широко, просто не успя да се сдържи.

— Лайън, това дребно боричкане, на което станах свидетелка, не може да се нарече бой… Нима наистина помисли, че се страхувам от теб?

Той бе толкова изненадан от коментара й, че веднага опита да се защити.

— Е, ще призная, че и според мен не беше кой знае какъв бой, но когато ме изгледа с толкова изплашен поглед, най-нормалното нещо бе да помисля, че си разстроена. По дяволите, Кристина, повечето жени на твое място сега щяха да са изпаднали в истерия. — Докато се изкаже, от леко тревожен гласът му се промени на видимо раздразнен.

— Мой дълг ли е да плача, Лайън? Съжалявам, ако съм те разочаровала, но все още не разбирам добре законите ви.

— Може да подлудиш и светец — заяви й Лайън.

Тъй като мъжът се усмихваше, гледайки надолу към нея, Кристина реши да не показва раздразнението си.

— Ти си най-объркващия мъж на света — отбеляза тя. — Постоянно трябва да си напомням, че си англичанин.

Изкушението бе прекалено силно, че да го пренебрегне. Преди да успее да се спре, тя протегна ръка и докосна гърдите му. Да усеща горещината на кожата му под пръстите си бе толкова приятно, а косъмчетата бяха къдрави и все пак толкова меки.

— Не се изплаших от теб, Лайън — прошепна Кристина, стараейки се да не го гледа в очите. — Никога не съм се страхувала. Как бих могла? Ти си толкова нежен и мил мъж.

Той не знаеше как да й отговори. Гласът й бе пълен с възхита. Разбира се, тя грешеше. Никога не е бил мил или нежен. И все пак, човек можеше да се промени. Лайън бе решен да бъде всичко, което Кристина пожелае той да бъде. Господ му бе свидетел, ако тя искаше да е нежен, то добре, щеше да бъде нежен.

— Ти наистина си воин, нали, Лайън?

— Искаш ли да бъда такъв? — попита той объркан.

— О, да — отвърна Кристина, позволявайки си да го погледне бързо.

— Воините не са нежни — напомни й той.

Тя не искаше да продължават с тази тема, защото знаеше, че той не би разбрал. Лайън грешеше, но щеше да бъде грубо от нейна страна да се опита да промени мнението му. Ръцете й се плъзнаха около тила му, заравяйки се в меката му къдрава коса.

Почувства го как трепна, как мускулите му се стегнаха.

Лайън искаше да й каже нещо, но не бе сигурен дали гласа му няма да го предаде. Докосването й го разсея.

Нежен, напомни си той, трябва да бъде нежен. Той целуна леко челото й. Кристина притвори очи и въздъхна, окуражавайки го. След това той целуна покрития й с лунички нос, преди да се насочи към меките й устни.

Целувката бе много нежна. Невзискателна.

Докато езикът му не докосна нейния. Гладът вътре в него сякаш изригна. Чувствата бяха толкова опияняващи, толкова поглъщащи, че той забрави на мига за обещанието си да бъде нежен. Езикът му проникна в топлата й уста, опитващ, търсещ, плячкосващ.

Когато Кристина го дръпна още по-близо до себе си, нуждата му нарасна до такива висоти, че единственото, за което можеше да мисли, е как да я покори… напълно.

Тя не се съпротивляваше. Не, нежните й стонове му казваха, че тя не иска от него да спре. Бедрата й се търкаха в ерекцията му. Знаеше, че действията й са инстинктивни, и все пак бавното й извиване го влудяваше. Да бъде с нея бе толкова хубаво, толкова правилно.

Лайън откъсна устни от нейните с рязък стон.

— Искам правя любов с теб, Кристина — прошепна той срещу ухото й. — Ако ще спираме, трябва да е точно сега.

Кристина отметна глава назад, докато Лайън обсипваше с целувки шията й. Ръцете й все още бяха преплетени в косата му, те го стискаха, дърпаха и умоляваха.

Лайън знаеше, че скоро ще премине границата. Опита се да се отдалечи от изкушението.

— Господи, Кристина, върви. Веднага.

Да върви? Мили боже, та тя едва успяваше да стои на краката си. Всяка клетка в тялото й отвръщаше на докосването му. Тя чуваше гнева в гласа му, можеше да усети напрежението в силната му хватка. Умът й се опитваше да се отърси от объркването, породено от реакцията му.

— Не искам да спираме, Лайън.

Знаеше, че я е чул. Лайън хвана раменете й и ги стисна болезнено. Кристина погледна в очите му и там съзря силното му желание. Силата на страстта му сякаш я заля, отнемайки волята й да мисли логично.

— Осъзнаваш ли какво ми казваш?

Тя му отвърна по единственият начин, който знаеше. Кристина използва тялото си, за да му даде позволението си. Тя умишлено отново се изви към него, потърквайки тяло в неговото, преди да дръпне главата му към себе си.

Тя го целуна със страст, която накара сетивата му да се взривят на хиляди парчета. В началото Лайън бе прекалено удивен, за да реагира на смелите й действия, но скоро отново зае мястото на водача.

Той искаше да я накара да почувства такова удоволствие, че да забрави всеки друг мъж, с който е била. Тя щеше да му принадлежи. Сега и завинаги.

Лайън започна неуспешно да се бори с кукичките на гърба на роклята й, докато устата му се притискаше страстно към нейната. След миг Кристина чу звук от късане на плат. Неочаквано той се отдръпна от нея и пусна дрехата й. Съдраната рокля се свлече на купчинка на пода.

Не бе облякла никакво бельо, което сега да я скрие от погледа му. Когато той направи крачка назад, Кристина остана пред него с ръце, отпуснати около тялото й.

Сега тялото й му принадлежеше. Той бе нейният лъв. Кристина прие истината и я заповтаря отново и отново наум, опитвайки се да превъзмогне неудобството и страха си.

Тя не можеше да защити тялото… или сърцето си от него.

И двете му принадлежаха.

Погледът на Лайън попиваше всяка подробност от нея. Формите й бяха толкова перфектни, толкова красиви. Кожата й бе гладка, а на светлината на свещите изглеждаше млечнобяла. Гърдите й бяха високи, пълни и стегнати. Зърната й бяха набъбнали, чакайки го да ги докосне. Талията й бе толкова тясна, корема плосък, а бедрата стройни.

Тя бе неустоима.

И му принадлежеше.

Ръцете на Лайън трепереха, когато посегна към нея и отново я притисна към себе си.

Кристина се задъха, когато голите й гърди се отъркаха в неговите. Косъмчетата я гъделичкаха, кожата му топлеше нейната, а начинът, по който той контролираше силата си, докато я държеше в прегръдките си, я караше да забрави всичките си страхове. Тя не познаваше много мъжката същност, и все пак знаеше със сигурност, която напълни очите й със сълзи, че Лайън ще бъде невероятно нежен с нея.

Тя целуна шията му, където можеше да се долови пулса му, след което отпусна глава на едното му рамо, където да вдиша прекрасната му мускусна миризма, чакайки го да й покаже какво иска от нея.

Лайън развърза панделката в долния край на плитката й и бавно разплете копринено меката коса. След това я вдигна на ръце и я отнесе до леглото, спирайки само за миг, да издърпа покривката, преди да я постави в средата на постелята.

Кристина се опита да възрази, да му каже, че неин дълг е да го съблече, но Лайън вече събуваше ботушите и чорапите си. Гласът заседна в гърлото й, когато той сваляше всичките си дрехи, и единственото, което можеше да направи, бе да стои и да го гледа удивена.

Той бе най-великолепния воин, който някога бе виждала. Мощта бе там, в ръцете и краката му. Бедрата му бяха мускулести, силни и красиви. Възбудата му бе пълна и твърда, и когато той се покатери на леглото, лягайки върху нея, Кристина инстинктивно се отвори за него. Лайън се настани между бедрата й. Кристина още се приспособяваше към тежестта му, когато той отново плени устните й в страстна целувка.

Тя обви ръце около кръста му. Никога преди не бе чувствала толкова прекрасно устните му върху своите, не бе усещала езика му толкова вълнуващ. Ръцете му не спираха да се движат по тялото й, докосваха, галеха, караха я да тръпне от удоволствие. Краката им се преплетоха и когато Лайън се плъзна надолу, за да целуне гърдите й, пръстите на краката й се вкопчиха в бедрата му. Стоновете й го подлудяваха. Ръцете му галеха гърдите й, докато езика му милваше ту едното зърно, ту другото. Когато най-после засмука едното, в тялото й пламна нажежено до бяло желание.

Кристина мърдаше неспокойно бедра, търкайки се в ерекцията му. Искаше да го докосне, да боготвори тялото му по начина, по който той боготвореше нейното, но усещанията, завладели тялото й, бяха прекалено нови, прекалено силни. Единственото, което можеше да направи, бе да се вкопчи в него и да го умолява стенейки.

Ръцете му се провряха между бедрата й и той докосна най-чувствителното място в тялото й. Ласките му скоро я накараха да ридае от силната нужда, а меките къдрици на женствеността й да се овлажнят от желание. Пръстите му проникнаха в тесния отвор по същият начин, по който езикът му проникваше в устата й.

Лайън можеше да почувства невероятната горещина, излъчваща се от нея. Сега вече той едва се контролираше, тъй като Кристина откликваше толкова открито на докосването му. Нямаше да успее да чака дълго, бе сигурен, че всеки момент ще изгуби контрол. Той се бореше с нуждата да я направи по-бързо своя, дори докато бедрата му се наместваха между нейните.

— От този момент ти ми принадлежиш, Кристина. Сега и завинаги.

Той нахлу в нея с бърз, решителен тласък, повдигайки бедрата й нагоре, за да я покори напълно.

Тя бе девствена. Лайън осъзна това твърде късно. Вече бе потънал напълно в нея. Той си пое дъх и се опита да не се движи. Усилието едва не го уби. Кристина бе толкова гореща, толкова тясна, пасваше му идеално.

Сърцето му блъскаше силно в гърдите му. Дъхът му излизаше накъсано.

— Защо не ми каза? — най-после успя да я попита, подпирайки се на лакти на леглото, за да я погледне в лицето. Господи, тя не бе издала нито звук. Дали я беше наранил? — Защо не ми каза, че никога преди не си била с мъж? — попита той отново, обгръщайки с длани лицето й.

— Моля те, Лайън, не ми се сърди — прошепна Кристина.

Тя знаеше, че всеки момент ще се разплаче. Блясъка на гнева в погледа му я плашеше. Тялото й трепереше от болката след проникването му, а всеки неин мускул бе стегнат и опънат.

— Съжалявам, че те разочаровах — извини се тя с треперещ глас. — Но не искам да спираш. Може ли да ми се сърдиш по-късно, моля?

— Не съм разочарован — отговори й Лайън, — дори напротив, много съм доволен. — Той се стараеше гласа му да бъде мил и нежен. Това бе трудна задача, тъй като слабините му молеха за облекчение и той искаше да излее семето си в тялото й.

Преди това обаче щеше да се постарае тя първа да стигне до висините на удоволствието.

— Ще се опитам да не те нараня, Кристина.

— Вече ме нарани.

— О, господи, съжалявам. Ще спра — обеща той, знаейки, че не би могъл да го стори.

— Не — възрази Кристина. Ноктите й се забиха в раменете му, задържайки го в нея. — Ще стане по-добре, нали?

Лайън се раздвижи, стенейки от удоволствие.

— Харесва ли ти така? — попита той.

— О, да — отвърна му Кристина. Тя изви бедра срещу него, притегляйки го дълбоко в себе си. — А на теб харесва ли ти така?

Той май бе кимнал. Тя не бе сигурна, защото бе прекалено погълната от усещанията, за да забележи. Устните му отново се сляха с нейните, отвличайки напълни вниманието й.

Лайън се опитваше да бъде нежен, но тя правеше задачата му невъзможна. Постоянно се движеше под него, неспокойно, решително, и все по-бързо. Лайън изгуби всякакъв контрол.

— Спокойно, любима, не ми позволявай да те нараня.

— Лайън!

 

 

— Кристина, защо ме накара да мисля, че си била с други мъже?

Лайън лежеше на леглото с ръце, скръстени на тила. Кристина лежеше на една страна върху гърдите му, а единият й изваян крак бе върху неговите. Тя вдигна лице от гърдите му, за да го погледне.

— Накарала съм те да мислиш? — попита тя.

— Знаеш какво имам предвид — заяви той, правейки се, че не е забелязал веселието в гласа й.

— Сметнах, че не е важно да споря с теб. Вече бе изградил мнението си. Освен това, така или иначе вероятно нямаше да ми повярваш, ако ти бях казала истината.

— Можеше и да ти повярвам — възрази той. И знаеше, че я лъже. Не, нямаше да й повярва.

— Защо си помисли, че съм…

— Заради начина, по който ме целуваше — обясни той ухилен.

— Как така заради начина, по който съм те целувала? Аз просто те имитирах.

— О, това е без значение, любима. Винаги съм харесвал твоя… ентусиазъм.

— Благодаря ти, Лайън — отговори тя, след като го погледна добре, за да види дали се шегува с нея, или е сериозен. — И аз харесвам начина, по който се целуваш.

— Какво друго имитираш? — попита той. И тъй като се шегуваше с нея, не очакваше тя да му отговори.

— О, всичко. Знаеш ли, много съм добра. Особено, ако ми харесва това, което имитирам.

— Съжалявам, че те нараних, Кристина — прошепна Лайън. — Ако по-рано ми бе казала, че си девствена, щях да се постарая да бъде по-безболезнено.

Лайън се чувстваше виновен, но и арогантно доволен в същото време. Тя му принадлежеше. Не бе осъзнал колко силно чувство на притежание изпитва към нея. Лайън искаше да вярва, че Кристина не би му се отдала, ако не го обичаше.

Знаеше, че тя достигна върха. Господи, тя изкрещя толкова силно името му, че дори пешеходците на улицата вероятно са я чули. На лицето му се появи усмивка. Тя не беше деликатното малко цвете, за което я мислеше. Когато се отдаваше, отдаваше се изцяло. Дива. Напълно извън контрол. И шумна, призна наум той. Ушите му още кънтяха от виковете, които тя издаваше. Лайън не мислеше, че би могъл да бъде по-щастлив. Не, Кристина не се бе сдържала. И той имаше белези, за да го докаже.

Сега всичко, което искаше да чуе, бе истината за това какво чувства в сърцето си. Искаше да му каже колко много го обича.

Лайън въздъхна шумно. Държеше се като девственица в първата си брачна нощ. Несигурен. Уязвим.

— Лайън, всички ли англичани имат косми по телата си?

Въпросът й го изтръгна от мислите му.

— Някои имат, други не — отвърна той и свивайки рамене, едва не я избута от себе си. — Никога ли не си виждала мистър Съмъртън без риза, любима? — пошегува се той.

— Кой?

Нямаше да й напомня отново. Тази жена не можеше да запомни собствените си лъжи, а той определено нямаше намерение да й помага. Лайън веднага се подразни. Знаеше, че сам е виновен, задето стана въпрос за лъжите й, и все пак, това не бе от значение.

— Кристина, сега, след като се сближихме интимно, не е нужно да ми разказваш измислените си истории. Искам да знам всичко за теб — добави той, малко по-настоятелно, отколкото му се искаше. — Без значение какво е било детството ти, аз винаги ще се грижа за теб.

Кристина не искаше да отговаря на въпроса му. Не искаше да го лъже отново… не сега. Топъл ореол все още обграждаше сърцето й. Лайън бе толкова грижовен любовник.

— Доставих ли ти удоволствие, Лайън — попита тя, прокарвайки пръсти по гърдите му, за да го разсея.

— Много голямо — отговори той. След това хвана ръката й, когато тя посегна към слабините му. — Мила, разкажи ми за…

— Няма ли да ме попиташ дали си ми доставил удоволствие? — попита тя, издърпвайки си ръката от хватката му.

— Не.

— Защо не?

Лайън си пое дълбоко дъх. Можеше да почувства как отново става твърд.

— Защото знам, че ти доставих удоволствие — ухили се той. — Кристина, спри с това. Прекалено рано е за теб. Не можем отново да се любим.

Ръката й докосна ерекцията му, карайки го да затаи дъх и да забрави протеста си. Лайън простена дълбоко. Ръката му се отпусна около тялото му, когато тя започна да полага леки влажни целувки по плоският му корем. След това се придвижи надолу, за да го вкуси.

— Стига вече — заповяда Лайън.

Той сграбчи косата й и изви леко къдриците, за да привлече вниманието й.

— Ако искаш да ме опиташ, по-добре изчакай до утре — предупреди я той. — Един мъж не може да понесе толкова много, Кристина.

— Колко много? — прошепна тя. Устните й се доближаваха до твърдия ствол между краката му.

Лайън я издърпа отново на гърдите си.

— Имаме само тази една нощ — запротестира тя.

— Не, Кристина — каза й Лайън. — Пред себе си имаме цял един живот.

Тя не му отговори, но знаеше, че той греши. Очите й се изпълниха със сълзи, когато наведе глава, избягвайки погледа му. Кристина бе отчаяна да го докосне отново. Да усети вкуса му. Спомените й за тази нощ с Лайън щяха да останат с нея… завинаги.

Тя отново се наведе над корема му. Целуна го веднъж, след това се премести към бедрата му, а накрая застана между тях.

Ароматът му бе толкова завладяващ, колкото и вкусът му. И все пак, Лайън й позволи да го изучава само няколко минути, преди отново да я издърпа върху себе си.

Той я целуна гладно и се претърколи върху нея. Кристина обви крака около хълбоците му и с устни и ръце го умоляваше да я вземе.

Тя бе повече от готова за него. Лайън целият трепереше, когато прокара ръка между бедрата й. След това бавно проникна в нея, държейки бедрата й в здрава хватка, решен да не й позволи да се нарани, ако се задвижи срещу него прекалено бързо.

В нетърпението си тя го захапа за рамото. Лайън я подлудяваше. Бавно проникваше в нея и дори по-бавно се изтегляше назад. Чувството беше невероятно. Влудяващо.

Той имаше търпението и издръжливостта на воин. Тя си помисли, че може да преживява това сладко мъчение до края на живота си. Но Лайън бе много по-опитен в любовните игри от нея. Когато той премести ръка между слетите им тела и я докосна по един много опитен начин, контрола й изчезна на мига.

Кулминацията й бе невероятно силна и опустошителна. Кристина се притисна към него, облегна лице в свивката на рамото му и стисна силно очи, докато през тялото й минаваха една след друга вълни от чист екстаз.

Лайън повече не можеше да се контролира. Тласъците му станаха по-силни, и когато тя инстинктивно се изви към него, обгръщайки го, той също намери освобождението си. Силата на кулминацията му го удиви. Лайън го почувства до самите дълбини на душата си.

Сякаш отново бе цял.

Изминаха няколко минути, преди той да успее да успокои препускащото си сърце и накъсаният си дъх. Беше прекалено задоволен, за да се движи.

Кристина плачеше. Неочаквано Лайън почувства мокрите й сълзи по рамото си. Осъзнаването на това го изплаши истински.

— Кристина? — прошепна той, прегръщайки я силно. — Отново ли те нараних?

— Не.

— Значи си добре?

Тя кимна срещу брадичката му.

— Тогава защо плачеш?

Ако гласът му не звучеше толкова загрижено, тя вероятно щеше да успее да се сдържи. Но след като вече я бе чул да плаче, не й се налагаше да се опитва да е тиха и много скоро тя плачеше с пълно гърло, силно и неутешимо като луда стара вдовица.

Лайън бе ужасен. Той постави Кристина да легне отново по гръб, отмести косата от лицето й и нежно избърса сълзите й.

— Кажи ми, любима. Какво има?

— Нищо.

Отговорът й, разбира се, бе абсурден, но Лайън реши да не го изтъква.

— Наистина ли не съм те наранил? — попита отново, неспособен да скрие страха в гласа си. — Моля те, Кристина. Спри да плачеш и ми кажи какво има.

— Не.

Въздишката му бе достатъчно силна, че да изсуши сълзите по лицето й. Лайън хвана с две ръце лицето й, а палците му започнаха да галят меката кожа под брадичката й.

— Нямам намерение да мръдна, докато не ми кажеш какво те разстрои, Кристина. Леля ти ще ни открие в точно тази поза, когато се прибере след седмица.

Тя знаеше, че той говори сериозно. На лицето му бе изписано упорито изражение. Мускулите отстрани на челюстта му потрепваха.

— Никога не съм изпитвала това, което ме караш да чувствам, Лайън. Това ме плаши — призна тя.

И отново започна да плаче. Богове, как щеше да успее да го напусне? Цялата истина бе непоносима. Срамна. Лайън вероятно я обичаше. Не, призна си тя, поклащайки глава. Той обичаше принцесата.

— Кристина, ти беше девствена. Разбира се, че ще си изплашена — каза й той. — Следващият път няма да бъде толкова страшно. Обещавам ти, миличка.

— Но няма да има следващ път — проплака Кристина. Тя отново се притисна към него, той се претърколи по гръб, обгръщайки я с ръце и я настани върху себе си.

— Разбира се, че ще има следващ път — каза й той. — Ще се венчаем при първата удобна възможност. Е, какво пък казах сега?

Наложи му се да изкрещи въпроса си. Кристина ревна толкова силно, че не бе сигурен дали щеше да го чуе, ако говореше с нормална интонация.

— Ти каза, че няма да се ожениш за мен.

О, ето какво било.

— Промених решението си — обяви Лайън. Той се усмихна, най-после разбрал същината на проблема. Освен това бе много доволен от себе си. Току-що бе заговорил за брак, без да пребледнее. А дори още по-невероятен бе факта, че той наистина искаше да се ожени за нея.

— Аз също промених решението си. Не мога да се омъжа за теб.

Тя скочи от леглото, преди Лайън да успее да я спре, и отвори сандъка с дрехите си, търсейки някаква роба, която да облече.

— В началото мислех, че мога да се омъжа за теб, тъй като знаех, че ако си до мен, престоят ми в Англия ще бъде по-поносим, но това беше, когато мислех, че бих могла да понеса да те напусна.

— По дяволите, Кристина, ако това е някаква твоя игричка, ще те посъветвам да спреш на мига.

— Не е игра — възрази Кристина. Тя стегна колана на халата, който облече, спря за миг да подсуши новите сълзи, облели лицето й, преди да застане на крачка от леглото. Главата й бе наведена. — Ти искаш да се ожениш за принцеса Кристина — каза тя. — Не за мен.

— Това, което говориш, няма никакъв смисъл — промърмори той. Той стана от леглото и застана зад нея. Нямаше ни най-малка представа какво е намислила, но си каза, че това е без значение. — Можеш да ми кажеш каквито лъжи пожелаеш, но начина, по който ми се отдаде, бе достатъчно честен. Желаеш ме също толкова, колкото те желая и аз.

Той се канеше отново да я прегърне, но следващият й коментар го спря.

— Това няма значение.

Тъгата в гласа й сякаш го прободе.

— Не е игра, нали? Ти наистина мислиш, че няма да се омъжиш за мен.

— Не мога.

Простият й отговор, го накара да избухне.

— По дяволите, друг път не можеш. Веднага щом уредя всичко, ще се венчаем, Кристина. Господ ми е свидетел, ако отново ми поклатиш глава, ще те напердаша.

— Не е нужно да ми крещиш — каза му Кристина. — Вече се зазорява, Лайън. И двамата сме прекалено изтощени, за да продължим с тази дискусия.

— Защо ме помоли да се омъжа за теб — попита той, — а след това промени решението си?

— Мислех си, че бих могла да се омъжа за теб само за известно време и после да…

— Бракът е за цял живот, Кристина.

— По вашите закони, не по моите — отвърна му тя. След това направи крачка назад от него. — Прекалено разстроена съм, за да говоря за това тази нощ и се страхувам, че ти никога няма да успееш да ме разбереш така или иначе…

Лайън я дръпна към себе си, притискайки я към гърдите си. Ръцете му се обвиха здраво около кръста й.

— Знаеше ли преди да правим любов, че няма да се омъжиш за мен?

Кристина затвори очи, долавяйки гнева в гласа му.

— Вече бе отхвърлил предложението ми — каза тя. — И да, знаех, че няма да се омъжа за теб.

— Тогава защо ми се отдаде? — попита скептично той.

— Забравих за честта си. Ти ме защити — отговори му тя.

Той се разяри от смутения й глас. Държеше се така, сякаш би трябвало да я разбере много лесно.

— Цяло проклето щастие е, че някой друг не те защити от…

— Не, не бих спала с никой друг англичанин. Нашите съдби са…

— Твоята съдба е да станеш моя съпруга, разбра ли ме, Кристина? — изкрещя й той.

Кристина се отдръпна от него и остана леко изненадана, че младият мъж я пусна.

— Мразя Англия, чуваш ли ме? — изкрещя му тя. — Няма да оцелея тук. Хората са толкова странни. Тичат от една малка кутия към друга. И има толкова много от тях, човек няма място да си поеме дъх. Не мога…

— Какви малки кутийки? — попита Лайън.

— Къщите, Лайън. Никой не стои навън. Те търчат като мишки от едно скривалище към друго. Не мога да живея така. Не мога да дишам. И освен това, не харесвам англичаните. Какво ще кажеш за цялата тази истина, Лайън? Мислиш ли, че съм луда? Може би съм толкова луда, колкото всички са мислили, че е майка ми.

— Защо не харесваш хората? — попита той. Гласът му бе станал по-мек, утешителен, Кристина си помисли, че вероятно наистина е решил, че си е загубила ума.

— Не харесвам как се държат — обяви тя. — Жените си вземат любовници, след като са се врекли във вярност на съпрузите си. Англичаните третират старците си като ненужен боклук. Това е най-лошият им недостатък — каза Кристина. — Старейшините трябва да бъдат уважавани, не игнорирани. А децата им, Лайън. Чувала съм за малките, но не съм видяла никое от тях. Майките заключват децата си в класни стаи. Не осъзнават ли, че децата са пулсът, сърцето на семейството? Не, Лайън, не бих могла да оцелея тук.

Тя спря, за да си поеме дъх, и изведнъж осъзна, че Лайън въобще не изглежда разстроен от думите й.

— Защо не си ядосан? — попита го тя.

Той я сграбчи, когато отново опита да отстъпи от него, прегърна я и я задържа близо до себе си.

— Първо, съгласен съм с почти всичко, което каза. Второ, през цялото време, през което изразяваше протеста си, ти винаги казваше „те“, не „ти“. Ти не ме причисли към останалите и докато мразиш всички англичани, освен мен, то за мен това няма да има значение. Веднъж ми каза, че според теб, аз съм различен. Това те привлече към мен, нали? Но това всъщност няма значение — заяви той с въздишка. — И двамата сме англичани. Не можеш да промениш този факт, както не можеш да промениш факта, че вече ми принадлежиш.

— Но аз не съм англичанка там, където е най-важно, Лайън.

— И къде е това? — попита той.

— В сърцето ми.

Той се усмихна. Тя звучеше като малко дете, имащо нужда от утеха. Точно в този момент тя се отдръпна леко от него, видя усмивката му и се разяри.

— Как смееш да ми се подиграваш, когато изливам пред теб сърцето си? — изкрещя му тя.

— Смея и още как — кресна й той. — Смея, тъй като това бе първият път, в който си напълно искрена с мен. Смея, защото се опитвам да те разбера, Кристина — добави и се приближи до нея. — Смея, защото ме е грижа за теб. Един господ знае защо, но ме е грижа.

Кристина му обърна гръб.

— Нямам намерение да продължавам с тази дискусия — обяви тя. Вдигна панталоните му и му ги подхвърли. — Обличай се и се прибирай у дома. Страхувам се, че ще ти се наложи да повървиш, тъй като нямам слуги, които да изпратя да доведат каретата ти.

Тя погледна към него и видя замисленото му изражение. След миг простена задавено.

— Каретата ти не те чака пред къщата, нали?

— По дяволите — промърмори той. Лайън обу светкавично панталоните си и изскочи от спалнята с боси крака и голи гърди, проклинайки под носа си.

Кристина беше плътно зад него.

— Ако някой види каретата ти… е със сигурност мога да разчитам, че ще каже на леля ми, нали?

— Не те интересува какво мислят англичаните, не помниш ли — извика й през рамо Лайън. Той отвори вратата и се обърна да я изгледа: — И трябваше да живееш точно на главната улица — каза той, звучейки така, сякаш умишлено е избрала да живее в тази къща, само и само да го провокира по някакъв начин.

Лайън се обърна и викна на кочияша си.

— Прибирай се у дома и събуди слугите. Доведи половината от тях тук. Те ще останат в дома на принцеса Кристина, докато леля й се върне от провинцията.

Предвид обстоятелствата му се наложи да крещи към кочияша си. В противен случай мъжът нямаше да го чуе от това разстояние. Особено когато каретата, идваща по улицата, вдигаше толкова шум.

Знаеше, че вероятно би трябвало да се засрами заради това, което правеше, и то умишлено. Когато видя първия екипаж да се задава от завоя, най-малкото, което можеше да направи, бе да махне на кочияша си и да затвори вратата.

— Партито на Томпсън явно току-що е свършило — заяви той спокойно на ужасената жена зад гърба му.

Лайън дори се усмихна, чувайки я как се задъха, доволен, че е осъзнала какво се бе случило току-що. Той се облегна на касата на вратата и помаха на удивените пътници на първата карета.

— Добър вечер, Хъдсън, лейди Маргарет — кресна той, напълно необезпокоен, че панталоните му са закопчани само наполовина.

После погледна през рамо към Кристина.

— Лейди Маргарет за малко да изпадне от каретата, любима. Беше се провесила почти цялата през прозореца.

— Лайън, как можа? — попита Кристина, видимо разстроена от поведението му.

— Съдба, мила моя.

— Какво?

Той помаха на още три карети, преди най-после да затвори вратата.

— Това трябва да е достатъчно — отбеляза той по-скоро на себе си, отколкото на пребледнялата жена, която изглеждаше така, сякаш е готова да го убие. — Сега, какво казваше за това дали ще се омъжиш за мен, мила моя?

— Ти си мъж без грам срам — изкрещя тя с все сила.

— Не, Кристина. Аз просто току-що подпечатах съдбата ти, затова отговори. Все още вярваш в съдбата, нали?

— Няма да се омъжа за теб, без значение какъв скандал ще стане.

Ако не беше толкова разярена, сигурно отново щеше да опита да му обясни. Но Лайън й се усмихваше толкова победоносно, такава арогантност блестеше в очите му, че тя реши да запази истината за себе си.

Той накара гнева й да се стопи. Лайън неочаквано я прегърна и я целуна страстно. Когато най-после я пусна, тя беше прекалено слаба, за да протестира.

— Ще се омъжиш за мен.

И тръгна нагоре по стълбите да потърси обувките си.

Тя остана до парапета, наблюдавайки го.

— Мислиш ли, че има значение дали си съсипал репутацията ми, Лайън?

— Добро начало е — отвърна й той. — Спомняш ли си, каквото е писано ще се случи. Думите са твои, Кристина, не мои.

— Ще ти кажа какво ще се случи — изкрещя му тя. — Няма да съм в Англия достатъчно дълго, че да се интересувам от репутацията си. Разбираш ли ме, Лайън? Ще се върна у дома.

Знаеше, че я е чул. Бе изкрещяла достатъчно силно, че стените да потреперят. Лайън бе изчезнал зад ъгъла, но Кристина търпеливо го чакаше да слезе долу. Нямаше да тича отново след него. Не, защото беше сигурна, че ако се изкачи по стълбите, двамата щяха да се озоват отново в леглото. Боговете да са й на помощ, сигурно тя щеше да бъде тази, която щеше да предложи отново да се любят. Лайън просто бе прекалено привлекателен, а тя прекалено слаба, че да се пребори с желанието.

Освен това, тя си напомни, че го мрази. Мъжът имаше морала на гърмяща змия.

Когато слезе по стълбите, той бе напълно облечен. Освен това я игнорираше. Лайън не й проговори, докато каретата му не се върна и от нея не слязоха двама грамадни мъже и една едра прислужница. След това той започна да дава нареждания на персонала си.

Кристина бе разярена от надутия му маниер. Когато инструктира мъжете да се грижат за безопасността й и да не пускат никой в дома й без разрешението му, тя реши да възрази.

Погледът, който й хвърли Лайън, бързо я разубеди. Не беше видяла по-тъмната страна на характера му досега. Той приличаше доста на Черния вълк, докато говори с воините си. Лайън се държеше също толкова студено, решително и доминиращо. Инстинктивно Кристина знаеше, че не бива да спори с него точно сега.

По тази причина реши да го игнорира, точно както той игнорираше нея. Това решение обаче не трая дълго. Кристина гледаше в камината, опитвайки се да се преструва, че младия мъж дори не съществува, когато чу шумно, доста неприлично проклятие. Обърна се точно на време да види как Лайън скача от пейката. Бе седнал на ножа й.

— Получи си заслуженото — промърмори тя, преди мъжът да вземе ножа и да започне да го разглежда.

Тя се опита да го вземе от ръцете му, но Лайън не й позволи.

— Той е мой — обяви тя.

— А ти си моя, малък мой воине — сряза я Лайън. — Признай го сега, Кристина, или, кълна се във Великия дух, ще ти покажа как точно един истински воин използва нож.

Погледите им останаха приковани един в друг за дълга минута.

— Наистина не знаеш какво преследваш, нали? Много добре, Лъв. Засега… докато промениш решението си… аз ще ти принадлежа. Доволен ли си?

Лайън пусна ножа и притисна Кристина в обятията си. След това й показа точно колко е доволен от думите й.