Джули Гарууд
Дамата на Лайън (7)

Глава 6

Дневникът на Джесика: 20 август 1795

„Покоите на Едуард бяха в отделна сграда, непосредствено до главното крило на палата. Реших да не чакам, за да му кажа какво вършат мъжете му. Разбираш ли, дете мое, не можех да повярвам, че моят съпруг би могъл да е отговорен за зверствата, на които станах свидетел. Исках да обвиня за всичко неговите офицери.

Щом влязох в офиса на Едуард, бях прекалено изумена от това, което видях, че да издам присъствието си. Съпругът ми бе с любовницата си. Тя бяха свалили дрехите си и се търкаляха като животни по пода. Името на любовницата му бе Никол. Тя яздеше Едуард, както се язди жребец. Съпругът ми й крещеше неморални думи, окуражавайки я, докато очите му бяха притворени от удоволствие.

Жената вероятно бе усетила присъствието му. Неочаквано тя обърна глава и ме погледна. Бях сигурна, че ще изкрещи, предупреждавайки Едуард за присъствието ми. Но тя не го стори. Не, Никол продължи да се извива върху него, но през цялото време гледаше към мен и ми се усмихваше. Помислих си, че усмивката й е победоносна.

Не помня колко дълго останах там. Когато се върнах в стаята си, започнах да планирам бягството си.“

— Лайън, какво ти става? Кълна се, ти току-що се усмихна на Матюс. Дори попита как е майка му! Как си, добре ли се чувстваш?

Въпросът бе зададен от сестрата на Лайън, лейди Диана, която в момента тичаше след брат си нагоре по стълбите.

Лайън спря и се обърна към Диана.

— Не си доволна, когато се мръщя, сега пък се разстройваш, защото се усмихвам. Реши какво искаш да бъде настроението ми и аз ще се постарая да те удовлетворя.

Очите на Диана се уголемиха удивено, долавяйки веселието в гласа на брат й.

— Болен си, нали? Да не би коляното отново да те тормози? Не ме гледай така, сякаш ми е поникнала втора глава. Не е никак обичайно да се усмихваш, особено като идваш да посетиш майка. Знаеш колко досадна може да бъде. Не забравяй, братко, че живея с нея. Точно затова ни посещаваш само веднъж седмично. Знам, че майка не може да се промени, но има моменти, в които искам да се преместя в твоята градска къща и никога повече да не стъпя тук. Срамно ли е да го призная?

— Не е срамно да си честна с брат си. Беше ти доста трудно, откакто умря Джеймс, нали?

Симпатията в гласа на Лайън изпълни очите на Диана със сълзи. Лайън прикри раздразнението си. Сестра му ставаше доста емоционална, когато ставаше въпрос за семейството им. При Лайън нещата стояха тъкмо обратното. Беше му много трудно да покаже каквато и да е симпатия. Едва успя да прогони желанието да постави ръка на раменете на сестра си, предлагайки й утехата си. Ако го направеше, бе много вероятно тя толкова да се удиви от действията му, че да избухне в сълзи.

Точно днес на Лайън не му бе до сълзливи истории. Това, че щеше да му се наложи да понесе още една ужасна среща с майка си, бе само по себе си напълно достатъчно.

— Наистина си мислех, че майка ще се почувства по-добре, след като нареди на слугите да приготвят къщата за предстоящия сезон, Лайън. Но тя не е напускала стаята си, откакто пристигна в Лондон.

Той кимна вяло и продължи към целта си.

— Майка не се подобрява — прошепна Диана. Следваше брат си като сянка. — Опитах се да й разказвам за баловете, които посещавам. Но тя не ме слуша. Иска да говори единствено за Джеймс.

— Слез долу и ме изчакай, Диана. Има нещо, за което трябва да поговорим. И спри да ме гледаш толкова разтревожено — добави той, намигайки й. — Обещавам да не разстройвам майка. Ще се държа много послушно.

— Нима? — изписка тя. — Не се чувстваш много добре, нали?

Лайън започна да се смее.

— Господи, чак такова страшилище ли съм бил?

Преди Диана да успее да измисли подобаващ отговор, който да не е очевидна лъжа, Лайън й обърна гръб и отвори вратата към покоите на майка им. Затръшна вратата с крак и влезе в затъмнената, задушна стая.

Маркизата лежеше върху черните сатенени завивки на леглото си. Както обикновено бе облечена в черно, от върха на копринената шапчица, нахлупена на сивата й коса, до подгъва на памучната й рокля. Ако не бе призрачно бледият цвят на лицето й, Лайън нямаше да успее да я намери, заровена в целият този черен сатен.

Маркизата се бе отдала с цялото си сърце на траура, който носеше. Лайън смяташе, че тя се е заела с тази задача по-усърдно дори и от разглезено дете, опитващо се да наложи волята си. Господ му бе свидетел, майка му беше натрупала достатъчно опит, че да стане майстор в изкуството „как да бъдеш в дълбок траур“.

Дори мъртвец би забелязал колко е отдадена. Джеймс бе мъртъв от три години, но майка му продължаваше да се държи така, сякаш е загинал предишния ден.

— Добър ден, майко — поздрави Лайън и седна на стола до леглото й.

— Добър ден, Лайън.

И общуването им бе до тук. Нямаше да си проговорят отново, докато Лайън не решеше да си тръгне. Причината бе проста. Той отказваше да говори за Джеймс, а майка му не желаеше да обсъжда друга тема. Тишината продължи половин час, или поне на Лайън му се стори, че е изминало толкова време. За да минава времето, на светлината от свещите той четеше Морнинг Херълд.

Ритуалът винаги бе един и същ.

Обикновено, щом всичко свършеше, той се чувстваше доста отвратен от цялата ситуация. Но днес не бе чак толкова раздразнен от срамното поведение на майка си.

Диана го чакаше във фоайето. Когато видя, че усмивката все още цъфти на лицето на брат й, тя сериозно се разтревожи за здравето му. Поведението му бе толкова странно.

В ума й се редуваха една след друга по-ужасяващи мисли.

— Ще отпратиш мен и майка обратно в провинцията, нали, Лайън? О, моля те, размисли — проплака Диана. — Знам, че чичо Милтън те разочарова, но нямаше какво да се направи, щом отново го заболяха дробовете. А аз толкова много искам да отида на бала на Крестън.

— Диана, за мен ще е чест да те съпроводя на бала на Крестън. Освен това, миличка, не съм си и помислял да ви изпратя в провинцията. Ти направи дебюта си в обществото и ще останеш през целият сезон. Някога да съм се отмятал щом съм дал думата си?

— Ами… не — призна Диана. — Но също така никога не си се усмихвал толкова много. Не знам какво да мисля. Винаги си в толкова ужасно настроение, след като се видиш с майка. Да не би днес да е била по-разговорлива?

— Не — каза Лайън. — И точно по този въпрос исках да говоря с теб, Диана. Имаш нужда от някой, който да ти покаже как да се държиш по време на сезона. След като Милтън не може да е тук, а жена му не се отделя от него и не би дошла, помислих дали да не изпратя да повикат леля Хариет. Мислиш ли, че това ще…

— О, да, Лайън — прекъсна го Диана и запляска с ръце. — Знаеш колко много обичам сестрата на татко. Тя има толкова прекрасно чувство за хумор. Как мислиш, дали ще се съгласи?

— Разбира се — отвърна брат й. — Ще изпратя да я доведат веднага. Обаче, искам една услуга от теб.

— Всичко, Лайън. Каквото…

— Изпрати бележка на принцеса Кристина и я покани на чай. Нека да е вдругиден след обед.

Диана започна да се кикоти.

— Сега разбирам защо се държиш толкова странно. Хлътнал си по принцесата, нали?

— Хлътнал? Колко глупава дума — заяви той, а в гласа му ясно прилича раздразнение. — Не, не съм хлътнал.

— Ще съм очарована да поканя принцесата. Но ми е интересно защо просто не поискаш позволение да я посетиш.

— Лелята на Кристина не смята, че съм подходящ за нея — обяви Лайън.

— Маркизът на Лайънууд не е подходящ? — Диана изглеждаше ужасена. — Лайън, ти имаш повече титли от който и да е английски джентълмен. Не може да говориш сериозно.

— Впрочем, не казвай на Кристина, че ще съм тук. Накарай я да мисли, че ще сте само двете.

— Ами ако поиска вместо това аз да я посетя в дома й?

— Няма — заяви Лайън.

— Изглеждаш доста сигурен.

— Не мисля, че имат достатъчно пари, че да канят гости — сподели й Лайън. — Не го споменавай пред никой, Диана, но мисля, че принцесата има финансови затруднения. Къщата е доста занемарена… мебелите са вехти… освен това чух, че графинята е отхвърлила всички молби за визити.

— О, горкичката — въздъхна Диана, клатейки глава. — Но защо не искаш да знае, че ще си тук.

— Не е от значение.

— Разбирам — заяви тя.

По изражението й Лайън съдеше, че никак не разбира.

— Харесвам принцесата — каза Диана, щом Лайън я погледна.

— Въобще ли не те обърква?

— Не разбирам — призна Диана. — Какво имаш предвид?

— Когато говориш с нея — обясни Лайън, — това, което ти отвръща има ли смисъл?

— Разбира се.

Лайън прикри раздразнението си. Беше глупаво да задава подобен въпрос на вятърничавата си малка сестра. Вниманието на Диана винаги се е изпарявало само с едно духване на вятъра. Той я обичаше и все пак знаеше, че ще си отиде от този свят, без да е успял да разбере какво се случва в малката й красива главица.

— Сигурен съм, че двете ще станете първия приятелки — предрече той.

— Това ще те ядоса ли?

— Разбира се, че не — отвърна Лайън. Кимна на сестра си и се насочи към вратата.

— Защо пак започна да се мръщиш? — попита Диана.

Лайън не си направи труда да й отговори. Той яхна черният си жребец и препусна извън Лондон. Енергичната езда бе това, от което имаше нужда, за да прочисти съзнанието си. Той притежаваше необичайното умение да изтрива от съзнанието си всяка ненужна информация и да се насочи логически към фактите, които имаше пред себе си. Веднъж щом успееше да отдели незначителната от важната информация, щеше да преодолее това ирационално привличане към най-необикновената жена в цяла Англия. Щеше да използва сурови аргументи, за да се пребори с нелогичното си привличане.

Напълно осъзнаваше обаче, че задачата му няма да е никак лека. Кристина засягаше всяка негова мисъл, всяко негово действие, което бе неприемливо. Да не споменаваме, че бе доста объркващо.

Толкова объркващо, колкото да му каже, че я изнервя като бизон.

Къде, по дяволите, беше видяла бизони?

 

 

Графът на Рон намести килима пред бюрото си. В библиотеката му бе пълна бъркотия, но Рон не позволяваше на слугите да влизат вътре, за да я изчистят. Откакто бе ранен, чувстваше прекалено голям дискомфорт, че да се интересува дали стаята е почистена.

Нараняването вече зарастваше. Рон бе промил раната с гореща вода, след което бе увил китката си с бяло парче плат. Въпреки, че носеше свръхголямото палто на баща си, което идеално прикриваше превръзката, той бе решен да стои скрит в градската си къща, докато не се излекува напълно. Нямаше да поеме риска някой да го разобличи. Все още имаше работа за вършене.

Най-голямата грижа на Рон бе принцеса Кристина. Може би го бе разпознала. Начина, по който го гледаше, и веселият, изненадан израз на лицето й го наведоха на мисълта, че е разпознала кой се крие зад маската му.

Дали Лайън знаеше? От доста време Рон си блъскаше главата над този въпрос, и накрая реши, че приятеля му е бил прекалено разтревожен за безопасността на принцесата, че да успее да го огледа добре.

И кой, за бога, бе хвърлил ножа по него? От изненада бе изпуснал пистолета си. Който и да беше, имаше доста крив мерник и Рон можеше само да благодари на Господ за това. В противен случай, сега щеше да е мъртъв.

Вече щеше да бъде по-внимателен. А и възнамеряваше да спре да се занимава с това. Имаше само четири имена в списъка му и всеки от тях заслужаваше да бъде наказан. Поне това можеше да направи, за да отмъсти за унижението на баща си.

Един слуга почука на вратата, прекъсвайки мислите на Рон.

— Да? — извика той, позволявайки на раздразнението ясно да проличи в тона на гласа му. Бе наредил никой да не го безпокои.

— Маркизът на Лайънууд е тук и желае да ви види, милорд.

Рон побърза да седне зад бюрото си. Отпусна здравата си ръка на бюрото върху куп листове, и скри ранената в скута си под бюрото, преди да извика:

— Покани го.

Лайън влезе в стаята с бутилка бренди под мишница. Той постави подаръка на бюрото и се отпусна на стола пред Рон. След като се облегна назад и скръсти крака върху бюрото, той каза:

— Изглеждаш ужасно.

Рон сви рамене.

— Никога не си бил особено дипломатичен — отбеляза той. — За какво е брендито?

— Заради облога ни — напомни му Лайън.

— О, да. Принцеса Кристина — Рон се ухили. — Не отговори на никой от въпросите ти, нали?

— Това не е от значение. Вече научих доста за нея. Отгледана е някъде във Франция или близо до границите й — започна той. — Липсват ми още няколко парчета от пъзела, но скоро ще ги открия.

— Защо се интересуваш толкова много от нея, Лайън?

— И аз не знам. В началото реших, че е просто любопитство, но сега…

— В началото? Лайън, звучиш така, сякаш познаваш жената от месеци.

Лайън сви рамене. Пресегна се към барчето, взе две чаши и сипа по питие и на двамата. След това изчака Рон да отпие от чашата си, преди да го попита:

— Как е ръката ти, Джак?

Лайън остана доволен от реакцията на приятеля си. Рон се задави и все пак започна да се опитва да отрича. Беше доста забавно и според Лайън доста изобличаващо.

Той изчака приятеля му да си възвърне контрола, преди отново да заговори.

— Защо не си ми казал, че имаш такива финансови затруднения? Защо не дойде при мен?

— Финансови затруднения ли? Не разбирам какво имаш предвид — възрази Рон. Лъжата бе доста нескопосана. — По дяволите — промърмори той. — Винаги ми е било трудно да те излъжа.

— Да не си изгуби ума? Да не би тайното ти желание е да живееш в затвора Нюгейт? Знаеш, че е само въпрос на време да те изобличат.

— Лайън, нека ти обясня — започна Рон. — Баща ми изгуби всичко. Използвах собственото си имение, дадох го като залог, че ще изплатя всички дългове, но…

— От снощи ти и баща ти вече нямате никакви дългове — заяви Лайън. — Ядосай се и го преживей, Рон — заповяда с леден глас Лайън. — Платих всичко. От твое име, впрочем.

— Как смееш да се намесваш… — изкрещя Рон. Лицето му бе силно зачервено.

— По дяволите, някой трябваше да се намеси — заяви Лайън. — Баща ти значи толкова много за мен, колкото и за теб, Рон. Само Господ знае колко пъти е заставал пред мен, за да ме защити от баща ми, докато бях млад.

Рон кимна. Част от гнева беше стихнал.

— Ще ти се отплатя, Лайън, веднага щом…

— Няма да ми се отплащаш — изкрещя Лайън. Беше бесен на приятеля си. Пое си дълбоко дъх, преди да продължи. — Спомняш ли си какъв бях, когато Лети умря? — попита той.

Рон бе изненадан от смяната на темата. Той кимна бавно.

— Спомням си.

— Ти беше до мен, Рон. Ти беше единственият, който знаеше за Джеймс. Някога поисках ли от теб да ти се отплатя за приятелството?

— Разбира се, че не. Щях да бъда обиден.

Измина дълъг миг, в който двамата просто се гледаха. След това Рон се усмихна.

— Мога ли поне да кажа на татко, че ти…

— Не — прекъсна го спокойно Лайън. — Не искам да разбира, че знам какво се е случило с него. Нека мисли, че единствено сина му е наясно, и да вярва, че ти си му помогнал.

— Но, Лайън, сигурно…

— Остави всичко така, Рон. Баща ти е горд мъж. Не му отнемай гордостта.

Рон кимна отново.

— Кажи ми какво знаеш за проблемите на баща ми?

— Естествено, разпознах те на бала на Бейкър — започна Лайън, усмихвайки се на киселата физиономия на приятеля си. — Беше доста глупаво от твоя страна…

— Не се очакваше да бъдеш там — промърмори Рон. — Защо въобще отиде? Също като мен не можеш да издържаш да си около Бейкър за повече от минута.

Лайън се засмя.

— Много добре измислен план — заяви той. — Баща ти има много положителни страни, но все пак е доста наивен, нали, Рон? Бейкър и дружките му, разбира се, са се възползвали от това. Бейкър е този, който е измислил всичко. Нека да видим дали съм се досетил правилно. Бейкър е привлякъл към себе си Бъркли, Стантън и Уелингхам. И четиримата са изпечени мошеници. Отгатнах ли правилно имената, Рон?

Приятелят му изглеждаше изумен.

— Как научи всичко това?

— Наистина ли мислиш, че няма да знам за малкият им клуб? Баща ти не е единствената жертва на долния им бизнес.

— Нима всички знаят?

— Не — отговори Лайън. — Няма нито следа от скандал около името на баща ти. Ако беше така, досега да съм научил.

— Беше доста време извън обществото, Лайън. Как може да си сигурен?

Лайън погледна раздразнено към Рон.

— С работата, която вършех досега, сериозно ли ми задаваш подобен въпрос?

Рон се ухили.

— Помислих си, че може да си хванал малко ръжда — заяви той. — Татко все още се крие в провинциалният си дом. Толкова е засрамен от собствената си глупост, че не желае да си покаже лицето на дневна светлина. Ще е облекчен да научи, че никой не е разбрал за случилото се.

— Да, вече може да спре да се крие. А ти може да се откажеш от глупавия си план. Рано или късно ще те заловят.

— Никога няма да ме предадеш. — Гласът му беше напълно уверен.

— Не, няма — потвърди Лайън. — Как се е случило, Рон? Да не би Бейкър да е маркирал картите?

— Да, всички са знаели за маркираните карти, което е унижило още повече баща ми. Чувства се като пълен глупак.

— Не е глупак — заяви Лайън. — Ще се откажеш ли, Рон?

Приятелят му изръмжа.

— Всичко да върви по дяволите, Лайън. Искам да им отмъстя.

Лайън бавно отпи от питието си.

— Аха — кимна той. — Вече навлизаш в моята сфера на действие. Може би, Рон, тук е нужна игра на късмет.

Лайън се ухили, щом видя, че Рон най-после е схванал мисълта му.

— Имаш предвид да им дадем доза от собственото им лекарство, да измамим измамниците?

— Вижда ми се доста лесно за изпълнение.

Рон удари с ръка по бюрото, след което извика от болка.

— Постоянно забравям за раната — обясни той. — Брой ме, Лайън. Ще оставя детайлите на теб. Както ти сам призна, по-добър си в тези неща от мен.

Лайън се засмя.

— Ще приема това като комплимент.

Ново почукване на врата прекъсна разговора им.

— Какво има пък сега? — изкрещя Рон.

— Съжалявам, че ви безпокоя, милорд, но принцеса Кристина е тук и иска да ви види — изкрещя слугата.

Съобщението стресна Рон. Лайън също не изглеждаше особено доволен от новината. Той погледна към Рон.

— Да не би да си решил да ухажваш Кристина, Рон? Ти ли я покани тук?

— Не — отвърна Рон. — В крайна сметка, чарът ми може да я е впечатлил, Лайън — заяви той и се ухили на буреносното изражение на Лайън. — Нека да позная. Ти си доста по-заинтересован от малката ни принцеса.

— Тя не е малката ни принцеса — озъби му се Лайън. — Тя е моя. Ясен ли съм?

Рон кимна.

— Само се шегувах — каза той с въздишка. — Покани я да влезе — извика той на слугата.

Лайън не се помръдна от мястото си. Кристина се втурна в библиотеката в мига щом вратата се отвори пред нея. Веднага видя Лайън и се закова на място.

— О, нямах намерение да прекъсна разговора ви, господа. Ще се върна по-късно, Рон.

Кристина се намръщи към Лайън, след това се врътна и закрачи към вратата.

Лайън въздъхна тежко. Внимателно остави чашата си на бюрото и се изправи. Кристина го забеляза с ъгълчето на окото си. Направи се, че не чува как Рон я призовава да остане и забърза навън.

Ръцете на Лайън натиснаха вратата от двете страни на лицето й миг преди да я отвори. Гърдите му се опряха на гърба й. Лайън се усмихна, щом забеляза как жената изпъна рамене.

— Наистина се налага да настоявам да останеш — прошепна той до ухото й.

Гореща тръпка премина през тялото на Кристина. Тя се завъртя бавно, за да се изправи лице в лице с Лайън.

— Настоявам да си отида, сър — прошепна тя. Тя притисна с една ръка гърдите му, опитвайки се да го избута.

Той не помръдна. Вместо това й се ухили хлапашки, наведе се към нея и я целуна.

Кискането на Рон прекъсна желанието му да продължи.

Кристина веднага се изчерви от неудобство. Този мъж не знаеше ли, че не бива да показва такава привързаност пред други хора? Предположи, че не знае. Лайън й намигна, преди да я хване за ръката и да я преведе през библиотеката.

Беше облечена в синя дневна рокля. Лайън умишлено погледна надолу, за да провери дали днес си бе обула обувките. Не беше разочарован да види, че ги е обула.

Рон побърза да седне отново на стола си, скривайки бинтованата ръка под бюрото.

Кристина отказа да седне. Тя стоеше до Лайън, опитвайки се да игнорира присъствието му. Той се стовари на стола си, кръстоса отново крака на бюрото на Рон и вдигна чашата си. Кристина го погледна накриво. Ако мъжа се отпуснеше още малко, сигурно щеше да заспи.

Много скоро мълчанието стана неловко. Рон я гледаше с очакване. Кристина стисна синята чантичка, висяща на лявата й ръка и се опита да измъкне дясната от хватката на Лайън. Той отказа да я пусне.

— Има ли нещо конкретно, за което желаеш да говориш с мен? — попита внимателно Рон. Опитваше се да успокои Кристина. Горката жена изглеждаше ужасно разтревожена.

— Надявах се да сте сам — обяви тя. След което погледна злобно към Лайън: — Няма ли да си заминаваш, Лайън?

— Не.

Отказа му бе обявен с толкова весел тон, че Кристина се усмихна.

— Бих искала да говоря насаме с Рон, ако нямаш нищо против.

— Но, мила, аз имам против — усмихна й се Лайън. Той стисна по-силно ръката й и я дръпна към себе си, карайки я да изгуби баланс.

Тя се приземи точно там, където той искаше да бъде. Кристина веднага започна да се върти, опитвайки се да се измъкне от скута му. Лайън обви китката й с ръка и я дръпна отново към себе си.

Рон беше изумен. Никога преди не бе виждал Лайън да се държи толкова спонтанно. А да показва признаци на притежание бе нещо непознато за характера му.

— Принцесо Кристина? Можете да говорите спокойно пред Лайън — обяви той.

— Мога ли? — попита тя. — Значи той знае?

Когато Кристина се поколеба, Рон обяви:

— Лайън е посветен във всички мои тайни, мила моя. Какво искате да ми кажете?

— Е, ами питах се, добре ли сте?

Рон премигна няколко пъти насреща й.

— Да, чувствам се много добре — отвърна той объркано. — Само това ли ви интересуваше?

Двамата бяха като танцьори, заобикалящи внимателно деликатната тема, затова Лайън реши да се намеси.

— Рон, Кристина се интересува дали раната ти е добре. Нали така, Кристина?

— О, значи наистина знаеш? — попита тя, обръщайки се към Лайън.

— Какво знае? — Гласът на Рон се прекърши.

— Тя знае — потвърди Лайън и се засмя, виждайки слисания поглед на Рон.

— Е, по дяволите, кой не знае?

— Звучиш патетично — заяви Лайън на приятеля си.

— Издаде ви цвета на очите ви, Рон — обясни Кристина, обръщайки се към него. — Имат необичайно зелен цвят, който човек лесно може да запомни. — Тя спря за миг, за да го погледне със симпатия. — А и вие погледнахте директно към мен. Наистина нямах намерение да ви позная. Просто така се случи — завърши тя и деликатно сви рамене.

— Ще слагаме ли картите на масата? — попита той, навеждайки се напред и поглеждайки напрегнато към Кристина.

— Не разбирам — заяви тя. — Не нося никакви карти със себе си.

— Кристина приема всичко буквално, Рон. Това може наистина да те накара да се чувстваш като идиот. Повярвай ми, знам го от опит.

— Много грубо от твоя страна, Лайън — заяви му Кристина, поглеждайки го през рамо. — Не знам какво имаш предвид, казвайки, че съм буквална. Да не би случайно това да е още една обида?

— Рон се интересува дали може да бъде честен с теб — обясни й Лайън. — По дяволите, чувствам се като преводач.

— Разбира се, че можете да бъдете честен с мен — заяви Кристина. — Никой не държи нож на врата ви, Рон. Нося някои лекарства със себе си. Бих искала да се погрижа за раната ви. Вероятно не сте я превързали правилно.

— Бих могъл да отида на лекар, не мислите ли? — попита я Рон.

— О, не, ще ви разкрият — възрази Кристина. Тя се измъкна от скута на Лайън и отиде до Рон. Той не възрази, когато жената се зае със зле превързаната му ръка.

Двамата мъже гледаха как Кристина отваря малко бурканче с нещо, което миришеше ужасно.

— Господи, какво е това? Изгнили листа?

— Да — отвърна Кристина. — Заедно с други неща.

— Шегувах се — възкликна Рон.

— Аз не.

— Вонята ще гарантира, че няма да си покажа носа навън — промърмори той. — Какво още има вътре? — попита той, надничайки в бурканчето със сместа.

— Не искаш да знаеш — отвърна му Кристина.

— По-добре не задавай въпроси на Кристина, Рон. Отговорите само ще те объркат.

Рон послуша съвета на Лайън. Кристина изсипа голяма част от кафявата смес върху раната му, след това я превърза наново.

— Миришете много хубаво, Рон. Обаче аромата на мехлема ми ще прикрие вашата лична миризма.

— Мириша хубаво ли? — Рон изглеждаше така, сякаш току-що са му дали английската корона. Реши, че трябва да върне комплимента. — Ти ухаеш на цветя — заяви той и незабавно се засмя, чувайки се да изрича думите. Думите му бяха истина, но все пак не бяха нещо, което очакваш да чуеш от устата на един джентълмен. — И очите ти са с много необичаен цвят, Кристина. Най-прекрасно сините очи, които съм виждал.

— Достатъчно — намеси се Лайън. — Кристина, побързай и свършвай вече с това.

— Защо? — попита тя.

— Той не иска да стоиш прекалено близко до мен — обясни й Рон.

— Откажи се, Рон — заяви му с твърд глас Лайън. — Няма да ти позволя да ухажваш Кристина, затова отиди да си хабиш чара по някоя друга жена.

— На лейди Диана много ще й хареса да хабиш чара си по нея, Рон — намеси се Кристина. Тя се усмихна, виждайки какви реакции предизвикаха думите й. Рон изглеждаше смутен. Лайън пък от своя страна бе ужасѐн. — Лайън, не ме притежаваш. Нямаш право да нареждаш на останалите господа как да се държат с мен. Ако пожелая вниманието на Рон, ще го уведомя за това.

— Защо каза, че сестрата на Лайън ще хареса вниманието ми? — попита Рон. Беше истински любопитен да разбере подбудите й.

Кристина затвори бурканчето, преди да отговори.

— Понякога вие англичаните сте невероятно ограничени в мисленето си. Очевидно е, че лейди Диана е запленена от теб, Рон. Само трябва да я погледнеш, за да видиш как те гледа с обожание. А ако вземем предвид и начина, по който я гледаш ти, ще осъзнаеш, че сте създадени един за друг.

— О, Господи — простена високо Лайън.

Кристина и Рон не му обърнаха внимание.

— Откъде може да си толкова сигурна? — попита Рон. — Срещала си я само веднъж и то за не повече от петнадесет минути. Не, смятам, че всичко е рожба на въображението ти. Диана е едно дете, Кристина.

— Вярвай в каквото искаш — отвърна му Кристина. — Каквото е писано, ще се случи.

— Прощавай, какво?

Рон отново изглеждаше объркан. Лайън поклати глава. Беше добре да знае, че не е единственият, който се обърква около Кристина.

— Съдба, Рон — намеси се Лайън.

— Вече наистина трябва да си тръгвам. Леля Патрисия мисли, че съм у дома и си почивам — призна тя. — Наистина трябва да бъдеш уверен в това, което ти казах, Рон. Или вече да те наричам Джак?

— Не!

— Просто се шегувах, сър. Не изглеждай толкова стреснат — каза му Кристина.

Рон въздъхна. Той се пресегна да хване ръката й, за да й благодари, че се е погрижила толкова внимателно за раната му.

Кристина обаче се раздвижи толкова бързо, че той улови само въздуха. Преди да успее да мигне, тя отново се бе озовала до стола на Лайън.

Лайън остана толкова изненадан от действията й, колкото и Рон. Освен това обаче бе и арогантно доволен, че Кристина вероятно дори не бе разбрала, че инстинктивно бе застанала отново до него. Заради това, незнайно защо той се почувства като победител.

— Кристина, щом си ме разпознала, защо веднага не каза на Бейкър и останалите? — попита Рон.

— Ако трябва да разберат, би следвало да го направят сами — обясни тя. — Никога не бих предала тайната ти, Рон.

— Но аз не съм искал да пазиш тайната ми — посочи Рон.

— Не се опитвай да я разбереш, Рон. Нищо няма да постигнеш — посъветва го ухилен Лайън.

— Тогава, моля те, кажи ми нещо — попита Рон. — Видя ли кой хвърли нож по мен?

— Не, Рон. Истината е, че бях прекалено уплашена, за да погледна зад себе си. Ако Лайън не бе там да ме пази, сигурно щях да изгубя съзнание от уплаха.

Лайън погали ръката й.

— Пистолета не беше зареден — възрази Рон. — Нима помисли, че наистина бих наранил някой?

Лайън се помоли да не изгуби търпение.

— Не мога да повярвам, че се опита да обереш Бейкър с незареден пистолет.

— Защо не си го заредил? — попита Кристина.

— Исках да ги изплаша, не да ги убия — промърмори Рон. — Вие двамата ще спрете ли да ме гледате така? Налага ли се да ви напомня, че този план сработи.

— Не се налага, току-що го направи — обяви Кристина.

— Лайън ще успееш ли да намериш кой ме рани? — попита Рон.

— Много скоро.

Кристина се намръщи. Лайън звучеше прекалено сигурен.

— Има ли значение?

— Лайън обича добрите загадки — обяви Рон. — Бих казал, че балкона на Бейкър е на височина шестнадесет метра. Който и да е бил…

— Шест метра, Рон — прекъсна го Лайън. — Но никой не би могъл да се покатери по балкона. Парапета е прекалено износен. Дървото е изгнило.

— Тогава, който и да е бил, се е криел зад теб… някъде. — Заяви Рон, свивайки рамене. — Не, това няма значение. Слава на бога, че има крив мерник.

— Защо мислиш, че мерникът му е крив? — попита Кристина.

— Защото не ме уби.

— О, мисля, че мерникът му е много точен — обяви тя. — Ако е искал да те убие, сигурна съм, че е щял да го направи. Смятам, че е искал само да те накара да пуснеш оръжието.

Кристина изведнъж осъзна, че е звучи прекалено убедена в това, което казва. Лайън я наблюдаваше със странен и напрегнат поглед.

— Или поне така предполагам — добави бързо тя. — Мога, разбира се, да греша. Мерникът му може наистина да е крив.

— Защо дойде да лекуваш раната на Рон? — попита Лайън.

— Да, защо? — поинтересува се и Рон.

— Сега съм обидена — обяви Кристина. — Ти беше ранен и аз само исках да ти помогна.

— Нима това е единственият ти мотив? — попита Лайън.

— Е, има и още една причина — призна Кристина. Отиде до вратата, преди да обясни. — Помниш ли, че ми каза, че си единственият приятел на Лайън?

— Може да съм споменал нещо такова — призна Рон.

— Направи го — потвърди Кристина. — Никога нищо не забравям — похвали се тя. — А според мен Лайън има нужда от приятели. Ще продължа да пазя тайната ти, Рон, а ти не бива да споменаваш пред никой, че съм дошла в дома ти. Графинята няма да бъде никак доволна, ако научи.

— И той ли не е подходящ? — попита Лайън, звучейки видимо изумен.

— Не съм подходящ ли? — попита Рон. — За какво не съм подходящ?

Кристина игнорира въпроса и тръгна да излиза от стаята.

— Кристина.

Нежният глас на Лайън я спря.

— Да, Лайън?

— Аз не обещах.

— Не си ли?

— Не.

— О, но ти никога не би… ти не харесваш графинята. Не би си направил труда да й кажеш…

— Ще те изпратя до дома ти, любима.

— Не съм ти любима.

— О, напротив, такава си.

— Предпочитам да се върна пеша.

— Рон, какво според теб ще си помисли графинята, ако й кажа, че племенницата й обикаля града, правейки визити…

— Не се биеш честно, Лайън. Заплахата ти е много жалка.

— Никога не съм твърдял, че се бия честно.

Въздишката й отекна из цялата библиотека.

— Ще те чакам в коридора, ужасни човече — заяви Кристина и тръшна вратата зад гърба си.

— Тя не е такава, за каквато се представя — отбеляза Рон. — Тя ни нарича англичани, Лайън, сякаш е чужденка. Това има ли някакъв смисъл?

— С Кристина нищо никога няма смисъл, освен ако не е отгледана в друга държава. — Той се изправи и закрачи към вратата. — Наслади се на брендито си, Рон, аз се връщам на бойното поле.

— Бойно поле? За какво говориш?

— Не за какво, Рон. За кого. Кристина, за да сме точни.

Рон се засмя, следвайки Лайън до вратата. Кристина бе застанала до външната врата. Бе скръстила ръце на гърдите си и не се опитваше да скрие раздразнението си.

— Готова ли си, Кристина?

— Не. Мразя карети, Лайън. Нека да отидем пеша до дома. Само няколко кратки пресечки са.

— Разбира се, че мразиш карети — каза Лайън. Гласът му бе изпълнен с веселие. — Чудя се защо не съм го осъзнал по-рано? — попита той, повдигайки вежда към нея. След това я хвана за ръката и я повлече към каретата. Щом се настаниха един срещу друг, той попита: — Каретата е разсейваща също като седлата, нали?

— О, не — отвърна Кристина. — Не ми допада да стоя в толкова тясно място. Сякаш се задушавам. Няма да кажеш на графинята, че съм излязла без позволението й, нали?

— Не — успокои я той. — Кристина, да не би да се страхуваш от графинята?

— Не се страхувам от нея — заяви тя. — Просто тя е единственият ми роднина и не искам да я разстройвам.

— Във Франция ли си родена, Кристина? — попита Лайън и се приведе напред, за да хване ръцете й.

Гласа му бе равен, а усмивката успокояваща. Кристина обаче не се заблуди. Знаеше, че той иска да я хване неподготвена.

— Когато започнеш да следваш една следа, никога не се отказваш, нали, Лайън?

— Правилно си разбрала, скъпа.

— Държиш се безсрамно — объркано каза Кристина. — Спри да се усмихваш. Обидих те, не разбра ли?

— Във Франция ли си родена?

— Да — излъга тя. — Доволен ли си? Ще спреш ли с безкрайните си въпроси, моля?

— Защо толкова те разстройват въпросите ми за миналото ти? — попита Лайън.

— Просто искам да запазя уединението си — отвърна тя.

— С майка си ли живееше?

Той беше като куче по следите на сочен кокал, помисли си Кристина. И нямаше да се откаже. Беше време да задоволи любопитството му.

— Една мила двойка, семейство Съмъртън, ме отгледа. Те бяха англичани, но обичаха да пътуват. Била съм по целият свят, Лайън. Мистър Съмъртън говореше перфектно френски и по тази причина го говоря по-свободно.

Напрежението бавно се свлече от раменете й. По изражението на Лайън можеше да каже, че й е повярвал.

— Графинята понякога може да бъде много трудна, както вече знаеш. Тя се спречка със семейство Съмъртън и отказва да ми позволи да говоря с тях. Иска всички да мислят, че тя ме е отгледала, или поне така мисля. А винаги ми е било изключително трудно да лъжа — добави тя тъжно. — Тъй като леля Патрисия не ми позволява да казвам истината, а аз не съм добра лъжкиня, сметнах, че най-лесно ще е да не говоря за миналото си. Доволен ли си?

Лайън се облегна назад на седалката. Кимна, очевидно доволен от обяснението й.

— Как стана така, че се оказа при семейство Съмъртън?

— Тя бяха близки приятели на скъпата ми майка — обясни Кристина. След това му се усмихна. — Малко след като навърших две години, майка ми се разболя. Преди да се спомине, ме повери на грижите на семейство Съмъртън, защото им вярваше. Майка ми не искаше сестра й, графинята, да стане мой наставник. А семейство Съмъртън не можеха да имат деца, затова бе лесно да ме отгледат.

— Майка ти е била доста прозорлива жена — отбеляза Лайън. — Ако стария прилеп те беше отгледал, щеше да те съсипе, Кристина.

— О, боже, нима Елбърт е нарекъл леля ми стар прилеп пред теб? Наистина ще се наложи пак да си поговоря с него. Той никак не харесва графинята.

— Любима, никой не харесва леля ти.

— Вече свърши ли с въпросите си? — попита тя.

— Къде си чула рев на лъв, Кристина, и къде си виждала бизони?

Мъжът имаше памет като на дете, на което са обещали лакомство. С други думи, не забравяше нищо.

— Прекарах доста време във Франция заради работата на мистър Съмъртън, но той бе много привързан към жена си и към мен, тъй като ме приемаше за своя дъщеря. Затова всеки път, щом заминеше по работа, ни взимаше със себе си. Лайън, наистина не искам да отговарям на повече въпроси.

— Само още един, Кристина. Ще ми позволиш ли да те придружа на бала на Крестън в събота? Ще се държа много прилично. Диана ще бъде с нас.

— Знаеш, че леля ми няма да позволи — възрази Кристина.

Каретата спря пред дома на Кристина. Лайън отвори вратата, слезе и се обърна, за да вдигне Кристина и да я остави да стъпи на пътеката. Задържа я малко по-дълго, отколкото бе прилично, но Кристина реши да не му го казва.

— Просто кажи на леля си, че вече си приела. Ще те взема в девет часа.

— Предполагам, че бих могла да не й казвам нищо. Леля Патрисия няма да разбере. Ще посещава болна приятелка, която живее в провинцията. Ако не споменавам бала, няма да е точно лъжа. Няма да е лъжа, ако графинята мисли, че ще си остана у дома, нали? Или пък това, че умишлено премълчавам, само по себе си би се счело за лъжа, не мога да реша.

Лайън се ухили.

— Ти наистина си ужасна лъжкиня, нали, миличка? Много благородна черта — добави той.

Боговете да са й на помощ, едва се сдържа да не се засмее, но ако го направеше, Лайън щеше да стане подозрителен.

— Да, трудно ми е — успя да каже тя.

— Не може да си представиш колко ме радва да разбера, че притежаваш подобна черта на характера, Кристина.

— Благодаря ти, Лайън. Може ли и аз да ти задам един въпрос?

В същия миг Елбърт отвори вратата, отвличайки вниманието й. Тя се усмихна на иконома и влезе в къщата.

— Аз ще затворя вратата, Елбърт, благодаря ти.

Лайън търпеливо изчака Кристина да се обърне отново към него.

— Въпросът ти? — нежно й напомни той.

— О, да — каза Кристина. — Първо, искам да те попитам ще ходиш ли на партито на сър Хънт в четвъртък вечерта?

— Ти ще ходиш ли?

— Да.

— Значи и аз ще съм там.

— Моля те, имам и още един въпрос.

— Да? — попита Лайън, усмихвайки се. Неочаквано Кристина го погледна доста срамежливо. Лека руменина покри скулите й и тя не смееше да срещне погледа му.

— Лайън, ще се ожениш ли за мен? Само за малко?

— Моля?

Той наистина нямаше намерение да крещи, но дамите обикновено не правят подобни предложения. Помисли, че вероятно не е чул добре. Брак? За малко? Не, със сигурност не бе разбрал.

— Какво каза? — попита той, вече по-спокойно.

— Ще се ожениш ли за мен? Моля те, Лайън, помисли си и ме уведоми. Хубав ден, сър.

Вратата се затвори пред лицето на маркиз Лайънууд, преди той да успее да реагира.