Джули Гарууд
Дамата на Лайън (4)

Глава 3

Дневникът на Джесика: 10 август 1795

„Останахме в Англия по-дълго, отколкото бе очаквал Едуард, за да може баща ми да присъства на празненството по случай рожденият ми ден. Едуард бе толкова загрижен за чувствата на скъпият ми баща.

Денят, в който навърших седемнадесет години, отплавахме към дома на съпруга ми. Плаках, вярвайки, че се държа егоистично. Щях да липсвам на баща си. Но дългът ми бе да последвам съпруга си.

След като пролях сълзите си, започнах да се вълнувам за новото си бъдеще. Разбираш ли, Кристина, мислех, че Едуард ме води в Камелот.“

Кристина се чувстваше зле. Имаше чувството, че се задушава, но продължаваше да си повтаря, че паниката ще изчезне веднага щом ужасната карета спреше да се движи.

Истински мразеше задухата в това ужасно превозно средство. Завесите бяха спуснати, вратата затворена, а въздухът бе тежък и задушен заради силния парфюм на леля Патрисия. Кристина бе притиснала ръце до тялото си, свити в юмруци и скрити от погледа на леля й. Раменете й бяха притиснати към покритите с кафяво кадифе облегалки на седалките в каретата.

Графинята не бе забелязала, че племенницата й не се чувства добре. Веднага след като вратичката се затвори, тя започна да задава въпроси, но никога не даде възможност на Кристина да отговори. След всеки въпрос графинята правеше остри, обидни забележки за всички гости на приема на лорд Карлсън. Графинята очевидно изпитваше голямо удоволствие да обижда останалите хора. Лицето й бе изкривено в зловеща гримаса, тънките й устни бяха здраво стиснати, а сивите й очи гледаха студено.

Кристина вярваше, че очите са прозорци към душата. Това определено се бе оказало истина, що се отнася до графинята. Тя бе толкова зла, ядосана и надменна жена. Освен това бе и глупава. Кристина се изумяваше как тя дори не се опитва да скрие недостатъците си от нея. Подобна глупост я изумяваше. Когато покажеш слабост, даваш власт на врага. Леля й Патрисия очевидно не разбираше този примитивен закон. Тя дори обичаше да разказва за всичките несправедливости, които я бяха споходили. И то често.

Кристина вече не обръщаше внимание на това, което казваше настойницата й.

Беше развила защитен рефлекс срещу тази жена. Графинята бе нейното семейство, и макар това да би трябвало да е достатъчна причина, имаше и още нещо. Леля й й напомняше на Засмения ручей, лудата старица в племето им, която често я преследваше с пръчка, когато беше малка. Засмения ручей не можеше да промени това, което бе, графинята също не можеше.

— Не ме ли чуваш, Кристина? — сопна й се графинята, откъсвайки Кристина от мислите й. — Попитах те кое те накара да напуснеш толкова бързо партито на Карлсън?

— Срещнах един мъж — каза Кристина. — Той не беше като останалите. Наричаха го Лъв.

— Говориш за маркиза на Лайънууд — каза Патрисия, кимайки с глава. — И той те изплаши, нали? Е, не му позволявай да те тревожи. Той плаши всички, дори мен. Той е груб, непоносим мъж, но позицията му в обществото му позволява да бъде такъв, ако питаш мен. Грозния белег на челото му допринася за страшния му вид.

— О, не, не ме плаши — призна Кристина. — Точно обратното, лельо. Бях привлечена от присъствието му, а когато чух сър Рейнолдс да го нарича Лъв, веднага почувствах ужасна мъка по дома си, че дори не можех да обеля дума.

— Колко пъти трябва да ти казвам, че онези диваци не трябва да значат нищо за теб? — изкрещя Патрисия. — След всичко, което пожертвах, за да заемеш мястото си в обществото и аз да си върна наследството…

Графинята млъкна на мига и изгледа преценяващо племенницата си, за да види реакцията й.

— Просто трябва да забравиш онези хора. Трябва да забравиш миналото.

— Но защо го наричат Лъв^[1]? — попита Кристина, внимателно променяйки темата. И леко отдръпна ръката си от хватката на леля й, която в гнева си я бе стиснала болезнено. — Просто съм любопитна — обясни тя. — Ти беше казала, че в Англия не кръщават хората с имена на животни…

— Не, разбира се, че не го правят, глупаво момиче — промърмори Патрисия. — Маркизът не е кръстен на животно. Не го изговаряш правилно. Той не е Лъв, а Лайън. — Графинята бавно произнесе името на маркиза. Докато говореше, гласът й загуби част от остротата си. — Неговата титла е маркиз на Лайънууд. По-близките му приятели са решили просто леко да съкратят името му, затова го наричат Лайън. Но това няма нищо общо с животното лъв.

— И той не е ли подходящ? — попита тя, мръщейки се.

— Определено не е подходящ за теб — отвърна графинята. — Той е прекалено умен, прекалено богат. Стой далеч от него. Разбра ли ме?

— Разбира се.

Графинята кимна.

— Защо си била привлечена от него ми е напълно непонятно. Той би бил най-труден за манипулиране.

— Не съм истински привлечена от него — отговори Кристина. Това, разбира се, бе лъжа, но я изрече само защото не искаше леля й отново да избухва гневно. А и така или иначе, не би могла да я накара да разбере. Как можеше, при положение, че смяташе белезите на воина за отблъскващи? С лабилното си поведение лелята на Кристина сигурно щеше да подивее, ако й каже истината.

О, да, Лъва наистина я привличаше. Златистите къдрици и кафявите му очи й харесваха извънредно много. Силното му тяло бе тяло на воин, и сякаш беше най-нормалното нещо да бъде привлечена от силата му. Той сякаш бе обвит във властна аура. Името, което носеше, бе идеалното за него, защото наистина й напомняше на лъв. Кристина бе забелязала ленивото му, почти отегчено държание, и все пак бе сигурна, че ако бъде провокиран, може да се движи със смъртоносна бързина.

Да, той бе привлекателен. Кристина харесваше вида му. И обожаваше аромата му. Какво ли би си помислила леля й, ако я чуе да изговаря това на глас, запита се Кристина и на устните й разцъфна усмивка. Вероятно щеше да нареди да сложат още една брава на вратата на стаята й.

Не, графинята не можеше да разбере привличането, което изпитваше племенницата й. Обаче старият шаман от селото й щеше да разбере. И щеше да бъде много доволен.

— Не бива да се тревожим, че Лайън може да прояви интерес към теб — обяви леля Патрисия. — Мъжът беше там само за да ескортира сестра си. Последното му завоевание, доколкото разбрах, е лейди Сесили. — Графинята изсумтя отвратено. — Лейди, друг път. Титлата на тази уличница трябва да бъде Курва. Омъжи се за мъж два пъти по-възрастен от нея и без съмнение е започнала с аферите си преди края на сватбената церемония.

— Съпругът на тази жена не възразява ли тя…

— Дъртият козел пукна — каза леля й. — И то наскоро, доколкото чух. Говори се, че лейди Сесили се надява Лайън да е следващият й съпруг.

— Не мисля, че би се оженил за жена с нисък морал — каза Кристина, клатейки глава. — Но щом я наричат лейди, вероятно не й е бил любовник, нали така? — попита тя объркана.

— Тя е приета в обществото заради титлата й. Много омъжени жени имат афери. А всички мъже поддържат любовници — каза леля й Патрисия. — Моралът им ме отвращава, но мъжете винаги ще следват най-низките си инстинкти, нали?

По тона й личеше, че иска потвърждение, а не мнението на Кристина.

— Да, лельо — отвърна момичето с въздишка.

— Лайън рядко се появява в обществото тези дни — коментира графинята. — Откакто жена му умря, страни от всички.

— Може би все още е в траур. Изглеждаше ми раним.

— Ха! — изскърца гласът на леля й. — Лайън е наричан с много имена, но никога раним. Не мога да си представя някой мъж да е в траур заради жена си. Всеки мъж бърза да задоволи най-низките си страсти, без да се интересува от нищо друго.

Каретата спря пред дома на Бейкър, което сложи край на разговора. Кристина бе истински облекчена, когато кочияша отвори вратичката. Тя си пое няколко дълбоки глътки въздух, преди да последва леля си по стъпалата към входа на тухлената постройка.

Лек хладен бриз охлади лицето й. Прииска й се да измъкне всичките фиби от косата си и да освободи тежките си къдрици. Но така или иначе леля й нямаше да й позволи да го направи. Сега модата повеляваше косата да е подстригана на къси къдрици или да бъде вдигната високо над тила. Тъй като Кристина категорично отказа да отреже косата си, бе принудена да понася мъчението всяка вечер да й правят прическа.

— Надявам се, че втората визита няма да е изпитание за теб — отбеляза графинята, прекрачвайки прага.

— Няма да те изложа — заяви Кристина, знаейки, че това са единствените думи, които желае да чуе леля й. — Наистина не бива да се тревожиш. Достатъчно силна съм да се изправя пред всеки, дори и пред лъв.

Шегата й не бе оценена. Графинята стисна устни, поглеждайки към племенницата си.

— Да, ти си силна. Очевидно е, че не притежаваш злощастния характер на майка си. Благодаря на бога за тази благословия. Джесика бе ужасно безхарактерна.

Беше й трудно, но Кристина успя да сдържи гнева си. Не биваше да позволява на графинята да разбере колко я нараняват обидите към майка й. Макар да живееше с леля си почти година, все още й бе трудно да разбере как е възможно човек да говори по този начин за сестра си. Графинята не подозираше, че Джесика бе водила дневник. Кристина нямаше намерение да й го покаже, или поне засега не мислеше да го прави, но се запита как ли би реагирала леля й, ако научи истината. След миг реши, че това няма да промени нищо. Умът на леля й бе прекалено увреден, за да има някакво значение.

Вече едва успяваше да се сдържа да не реагира на коментарите на леля си. Кристина не бе надарена с търпение. Мери и Черния вълк постоянно й напомняха да сдържа темперамента си. Бяха я предупредили да не се доверява на белите. Родителите й знаеха, че ще й се наложи сама да извърви своя път. Черния вълк се боеше за сигурността й. Мери се страхуваше за сърцето й. И все пак, и двамата отхвърлиха молбата й да остане при тях. Трябваше да бъде спазено едно обещание, без значение колко живота щяха да загубят и колко сърца щяха да бъдат разбити.

А ако оцелееше, щеше да се завърне у дома.

Кристина осъзна, че се мръщи. Успя да се усмихне, миг преди портиерът да отвори вратите на лорд Бейкър. Докато траеше представянето, усмивката не слизаше от лицето й. Представени й бяха едва двадесет гости, повечето от които бяха на възраст, и докато всички захванат темата за разнообразните заболявания, върлуващи този сезон, младата жена осъзна, че докато не сервират освежаващите напитки, ще има малко време да остане насаме.

Графинята я остави сама, когато лорд Бейкър й предложи ръката си. Кристина успя да отклони поканите на няколко възрастни господа да я отведат в трапезарията, като поиска да се освежи на горния етаж. Когато се върна, залата бе празна. Желанието да остане сама бе крайно изкушаващо. Кристина погледна през рамо, за да е сигурна, че няма никой наоколо и забърза през залата. Забеляза балкона зад двойката френски прозорци и излезе навън. Искаше й се да открадне няколко минути тишина, преди някой да дойде да я търси.

Надеждите й обаче бяха разбити. Тъкмо бе стигнала до нишата, когато усети, че някой я наблюдава. Кристина се скова, объркана от чувството на опасност, което изпита, и бавно се обърна за да се изправи срещу заплахата.

Маркизът на Лайънууд стоеше облегнат на входа и я наблюдаваше.

Лъвът я дебнеше. Тя поклати глава, опитвайки се да прогони странните си мисли, и отстъпи крачка назад. Все още усещаше уханието на опасността, което се носеше във въздуха към нея, обърквайки я.

Лайън я наблюдаваше от известно време. Изражението му бе напрегнато, изглеждаше намръщен. Кристина се почувства пленена от тъмния му поглед. Когато той неочаквано се оттласна от стената и тръгна към нея, тя отново направи крачка назад.

Мъжът се движеше като хищник. Не спря, щом стигна до нея, а продължи напред, принуждавайки я да отстъпи назад, скривайки се в сенките на балкона заедно с него.

— Какво правите, сър? — попита Кристина, опитвайки се да звучи раздразнена, а не изплашена. — Това не е много редно, нали?

— Не.

— Не сте се представили пред нашия домакин — избъбри Кристина. — Нима сте забравили какви са задълженията ви?

— Не.

Тя се обърна, опитвайки се да го заобиколи. Лайън не й позволи да избяга. Големите му ръце хванаха раменете й, задържайки я на място.

— Знам, че не си говорил с лорд Бейкър — заяви Кристина. — Не си, нали?

— Не.

— Ооо — простена Кристина, звучейки леко задъхана. — Държиш се ужасно грубо.

— Да.

— Наистина трябва да се върна вътре, милорд — каза тя.

Едносричните му отговори я тревожеха. Освен това близостта му я разсейваше. Той напълно я объркваше. Това я накара да забрави всичките уроци, които бе учила.

— Ще ме пуснете ли, сър? — попита тя властно.

— Не.

Неочаквано Кристина осъзна какво прави той. Макар да се опита, не успя да скрие усмивката си.

— Нима най-безцеремонно се опитваш да ме имитираш, Лайън?

— Не се опитвам, правя го — отвърна й той. — Харесва ли ти на всеки твой въпрос да ти отговарят само с „да“ или „не“?

— Ефикасно е — каза тя, гледайки съсредоточено гърдите му.

Тя изрече думата „ефикасно“ по много интересен начин. Освен това, акцентът й стана по-подчертан. Лайън предположи, че е изплашена, защото долови тревога в гласа й. Той бавно я принуди да повдигне брадичка, изисквайки без думи да го погледне.

— Не се бой от мен, Кристина — прошепна й той.

Тя не му отговори. Лайън се вгледа в очите й и след като измина една дълга минута, констатира:

— Ти въобще не се притесняваш от мен, нали? — попита я той.

Тя реши, че мъжът бе разочарован от това заключение.

— Не — призна тя с усмивка. Опита да избута ръката му от брадичката си, но той отказа и тя направи опит да отстъпи назад, само за да разбере, че ниският перваз е точно зад нея и няма къде да избяга.

Беше притисната в капан и Лайън се усмихна, доволен от този факт.

— Би ли ми позволил да вляза вътре? — попита го тя.

— Първо ще проведем един нормален разговор — обяви Лайън. — Ето как ще процедираме, Кристина. Аз ще ти задавам въпроси и ти също можеш да ми задаваш въпроси. И никой от нас няма да отговаря едносрично.

— Защо?

— За да може да се опознаем — отвърна Лайън.

Той изглеждаше достатъчно решителен, за да остане на балкона на лорд Бейкър до края на вечерта. Кристина реши, че много скоро трябваше да изиграе скритите си козове.

— Да не би да си ядосан, защото не се боя от теб? — попита го тя.

— Не — отвърна й той, усмихвайки се мързеливо. — Въобще не съм ядосан.

— На, напротив, ядосан си — възрази Кристина. — Мога да почувствам гнева вътре в теб. И силата ти. Мисля, че вероятно си силен колкото лъв.

Той поклати глава.

— Винаги казваш най-странните неща — отбеляза той. Сякаш не можеше да спре да я докосва. Палеца му помилва плътната й долна устна. Мекотата й го възхити, привлече го.

— Нямам намерение да казвам странни неща — каза Кристина, леко смръщвайки вежди. — Много ми е трудно да общувам с теб. — Отвърна лице от него и прошепна: — Леля ми Патрисия не ми позволява да стоя в твоята компания, Лайън. Ако разбере, че съм сама с теб, няма да е никак доволна.

Лайън повдигна учудено едната си вежда.

— Значи ще й се наложи да преглътне недоволството си, не е ли така?

— Тя каза, че си умен — сподели му тя.

— И това е недостатък? — Лайън беше объркан.

— Освен това си бил много заможен — добави тя, кимайки, щом видя объркания му поглед.

— Какво лошо има в това да си заможен? — попита Лайън.

— Значи, че няма да си лесен за манипулиране. — Кристина повтори мнението на леля си.

— Дяволски правилно.

— Виждаш ли, съгласен си с леля ми, все пак — отвърна Кристина. — Ти не си като останалите, нали, Лайън?

— Като кои останали?

Кристина реши да игнорира този въпрос.

— Аз не съм ничия любовница, сър. Леля ми каза, че се интересуваш само от пропаднали жени.

— И ти й повярва? — попита той. Ръцете му отново погалиха раменете й и той осъзна, че му е трудно да си спомни за какво говореха. Можеше да почувства топлината на тялото й през роклята. Едва ли съществуваше по-добър начин за разсейване.

Господи, колко силно желаеше да я вкуси! В момента тя гледаше смело право към него, а в очите й се четеше такава невинност. Лайън реши, че тя се опитва да се подиграе на всичките представи, които си бе изградил за жените. Той, разбира се, знаеше по-добре. И все пак тя го интригуваше достатъчно, че да го накара да продължи да играе тази игричка още известно време. Каза си, че няма нищо лошо в това.

— Не — каза Кристина прекъсвайки мислите му.

— Какво не? — попита той объркан, опитвайки се да си спомни за какво говореха.

— Не, не смятам, че леля ми е права. Ти очевидно си привлечен от мен, Лайън, а аз не съм пропаднала жена.

Лайън се засмя нежно. Звукът бе като ласка. Кристина усети как пулса й се забързва. Вече разбираше откъде идваше чувството на опасност. Лайън без проблем би могъл да премине защитните й стени. Знаеше какво я караше да настръхва от страх и можеше да прозре преструвките й.

— Наистина вече трябва да вляза вътре — каза му тя.

— Имаш ли представа колко ме объркваш? — попита Лайън, игнорирайки искането й. — Много си добра в измамите, Кристина.

— Не разбирам.

— О, мисля, че разбираш — възрази Лайън. — Не знам как го постигна, но ме накара да се увлека по теб като зелен хлапак. Около теб витае такава мистерия. Всичко е умишлено, нали? Да не би да мислиш, че ще съм по-малко заинтересован, ако знам повече за теб?

По-малко заинтересован? На Кристина й се поиска да се засмее. Мъжът би бил ужасѐн, ако научеше истината. Да, леля й все пак бе права. Маркизът на Лайънууд бе прекалено умен, за да се заблуди за дълго.

— Не изглеждай толкова притеснена, миличка — прошепна й Лайън.

Тя можеше да види веселието в погледа му.

— Не ме наричай така — каза му тя. Гласът й бе дрезгав, но само защото той бе толкова близо до нея. — Не е правилният начин — добави тя, кимайки рязко.

— Правилен начин ли? — Лайън не разбираше за какво му говори. Объркването му се превърна в раздразнение. Той се насили да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои. — Нека започнем отначало, Кристина. Аз ще ти задавам точни въпроси, а ти ще ми отговаряш без заобикалки — заяви той — Първо, ако обичаш, обясни ми какво имаш предвид под това, че да те наричам „миличка“ не е правилният начин.

— Напомняш ми на някой от миналото ми, Лайън. А аз изпитвам прекалено голяма мъка по дома, за да продължа този разговор — призна му тя с шепот.

— Била си влюбена в друг мъж? — попита Лайън, неспособен да скрие гнева в гласа си.

— Не.

Той зачака да му обясни, но тя не го направи и мъжът си пое дълбоко въздух.

— О, не, няма да стане така — заяви й. — Ще ми обясниш какво имаше предвид — каза той, затягайки хватката си около раменете й. — Кристина, познавам те по-малко от два часа, а чашата на търпението ми вече прелива. Много по-лесно е просто да си признаеш — добави той. — Не може ли просто да поговорим?

— Не мисля, че бихме могли — отвърна Кристина. — Когато съм около теб, забравям всички правила.

Лайън помисли, че тя звучи толкова объркана, колкото се чувства той самия. И отново бе споменала за правила. Нямаше никакъв смисъл.

— Ще спечеля, трябва да си сигурна — каза й той. — Винаги печеля. Може да ме отблъскваш, колкото си поискаш, но аз пак ще…

Той забрави какво щеше да каже, когато неочаквано Кристина се протегна и прокара пръст по белега на челото му. Нежното докосване разтърси сърцето му.

— Имаш белези на воин, Лайън.

Ръцете му се отпуснаха отстрани на тялото му. Той направи крачка назад, за да постави някаква дистанция помежду им, надявайки се, че това ще охлади огъня, разлял се по вените му. Заради наивния й поглед Лайън знаеше, че тя дори не подозира какъв ефект имаха действията й върху него.

Случи се толкова неочаквано, така всепоглъщащо. Лайън не бе осъзнавал, че желанието може да експлодира в него толкова бързо.

Кристина се възползва от това, че вече не бе притисната към него. Тя приведе глава и го заобиколи.

— Никога повече не бива да се докосваме — каза тя, преди да му обърне гръб и да се отдалечи.

Беше достигнала арката, когато гласът му я спря.

— И смяташ ли, че тези белези са отблъскващи?

Кристина се обърна, а мекият плат на полите й прошумоля около нея. Изглеждаше удивена от въпроса му.

— Отблъскващи? Със сигурност се шегуваш — каза му тя.

— Никога не се шегувам — отвърна й Лайън. Гласа му звучеше отегчен. Но погледа в очите му й каза, че в момента бе много уязвим.

Знаеше, че трябва да му каже истината.

— Намирам те почти толкова привлекателен, че е трудно да го отрека дори пред самата себе си.

Тя не посмя да го погледне в очите, за да види реакцията му, обхваната от срам заради смелото си признание. Помисли си, че вероятно се е изчервила, и това я раздразни достатъчно, че да обърне гръб на Лайън.

Той се приближи със скоростта на лъв. В един момент стоеше в края на балкона, а в следващия я притискаше към тухлената стена на фасадата. Натиска на тялото му я задържаше точно там, където той я искаше да бъде. Долната част на тялото й бе притисната към краката му, а ръцете му отново бяха на раменете й. Когато неочаквано се пресегна, за да затвори вратата на балкона, бедрата му силно се отъркаха в нейните. Докосването повлия силно и на двама им. Кристина притисна гръб към тухлената стена, опитвайки се да прекъсне контакта между телата им. Лайън реагира точно по противоположния начин. Приближи се към нея, желаейки да я докосне отново.

Лайън знаеше, че я засрамва. Можеше да види зачервеното й лице дори на меката лунна светлина.

— Ти си като крехко малко цвете — прошепна й той, докато ръцете му галеха раменете и шията й. — Кожата ти е копринено мека.

Тя се изчерви още по-силно. Лайън се усмихна доволен.

— Отвори си очите, Кристина. Погледни ме — заповяда той, а гласът му бе нежен като бриз.

Меко изречените думи изпратиха тръпка надолу по ръцете й. Любовни думи, почти същите, които Черния вълк казваше на Мери, когато смяташе, че са сами. Лайън се опитваше да я приласкае по същият начин. Дали това значеше, че иска да се свърже с нея? Кристина за малко не го попита, но навреме осъзна, че не бива. Напомни си, че Лайън е англичанин. Правилата тук не бяха същите.

Небесата да са й на помощ, не биваше да го забравя.

— Никога не бих флиртувала с лъв — каза му тя. — Би било прекалено опасно.

Пръстите на Лайън се обвиха около шията й. Не беше сигурен дали иска да я целуне, или да я удуши. Жената постоянно го объркваше със странните си коментари. Можеше да почувства учестения пулс на сърцето й под пръстите си.

— Очите ти не издават никакъв страх, но сърцето ти ми казва истината. Боиш ли се от привличането, което изпитваш към мен?

— Колко си арогантен — заяви тя. — Толкова съм уплашена, че вероятно ще припадна върху теб, ако не ме пуснеш веднага.

Лайън се засмя, показвайки, че не е повярвал на лъжата й. Наведе се към нея, докато устните му не се оказаха само на един дъх от нейните.

— Не беше ли ти, която ми каза, че те привличам толкова силно, че не можеш да го отречеш, Кристина?

— Не — отговори тя. — Казах, че почти те намирам твърде привлекателен, Лайън. Почти. Има разлика.

Тя се опита да се усмихне, но се провали. Бе прекалено съсредоточена да пребори желанието просто да се разтопи срещу него, да го прегърне силно, да познае докосването, вкуса му. Искаше ароматът му да се смеси с нейният.

Знаеше, че желанията й са забранени, опасни. Беше едно да се закачаш с малко животинче и съвсем друго да предизвикаш напълно пораснал лъв. Тъмният поглед в очите на Лайън й показа, че той е също толкова решителен, колкото и гладен лъв. Ако не се защитеше, той щеше да я погълне.

— Лайън — прошепна тя, разкъсвана между желанията си и нуждата да бъде предпазлива. — Трябва да преборим това привличане помежду ни. Ще забравя всичко, ако не ми помогнеш.

Той нямаше идея за какво му говори. Какво си мислеше, че ще забрави? Може би не я бе чул правилно. Акцентът й бе станал по-силен от всякога и не можеше да бъде сигурен.

— Ще те целуна, Кристина — каза й той и хвана брадичката й, когато тя опита да поклати глава. — Една целувка — обеща Лайън и потърка брадичка в косата й. Вдиша сладкият й аромат и изпусна лека, доволна въздишка. След това хвана ръцете й и ги постави около врата си.

Господи, колко беше нежна. Ръцете му се спуснаха надолу по нейните и можеше да почувства как тя трепери от допира му. Очарован от начина, по който реагираше на докосването му, той обхвана с ръце бедрата й и я притисна към себе си.

Отне му цяла вечност да се подготви за целувката. Кристина вече не можеше да се бори с привличането си към него. Едно леко докосване със сигурност щеше да задоволи любопитството й. След това щеше да се върне вътре и да се насили да забрави всичко, свързано с Лайън.

Кристина се повдигна на пръсти и бързо потърка устни в брадичката му. След това положи непорочна целувка на устните му, чувствайки го как се скова в отговор. След това се отдръпна, видя усмивката му и разбра, че е доволен от смелостта й.

Усмивката му се изпари, когато тя прокара пръст по долната му устна. Лайън реагира така, сякаш току-що бе ударен от мълния. Той я повдигна нагоре, докато бедрата й не се изравниха с неговите. Не го бе грижа дали тя ще усети възбудата му, или не. Ръцете му я притискаха решително, като не й позволяваха да помръдне. Кристина нямаше да може да му избяга, докато сам не реши да я пусне.

Тя неочаквано обърна глава, а през тялото й премина силна тръпка, която го накара да предположи, че е променила решението си.

— Лайън, моля те, трябва да…

Устата му откри нейната, ефективно заглушавайки протеста й. Той я вкусваше и измъчваше, карайки я да отвори устата си за него. Кристина реагира мигновено на нежната му покана. Пръстите й се заровиха в косата му, а през тялото й премина страстна тръпка. Лайън простена в устата й, след което зарови езика си дълбоко, настоявайки с ниско ръмжене да се слее с него.

Кристина загърби предпазливостта. Ръцете й се впиха в раменете на Лайън. Бедрата му се притискаха към нея, докато не я принудиха да разтвори крака, а полите й се обвиха около тялото му. От устните й се изтръгна стон на удоволствие, когато Лайън се раздвижи срещу нея. Кристина използва езика си, за да усети вкуса му, имитирайки движенията на неговият език.

Огън пламна в слабините му. Лайън отново я целуна с всепоглъщаща страст. Искреният отклик на Кристина го накара да почувства радостна болка, която не искаше никога да свършва. Начинът, по който го целуваше, го караше да мисли, че мъжките ласки не са й напълно непознати. Лайън си каза, че това нямаше никакво значение. Единственото нещо, за което мислеше, бе как да задоволи най-първичното си желание, да я отведе в някое легло и да я направи своя.

Лайън никога преди не бе изпитвал толкова сурово желание. Кристина простена нежно срещу устните му. Звукът едва не го накара да полудее. Знаеше, че всеки момент ще изгуби контрол и рязко прекъсна целувката.

— Тук не е нито времето, нито мястото, любима — прошепна дрезгаво той.

Лайън си пое дълбоко дъх, отчаяно опитвайки се да не поглежда към устните й. Тези меки, възбуждащи устни. Тя изглеждаше така, сякаш току-що бе хубаво нацелувана, което си бе голата истина. За Лайън бе очевидно, че и на нея й е трудно да възвърне контрола си.

Този факт му допадна извънредно много. Освен това му се наложи сам да отмести ръцете й от раменете си, тъй като тя очевидно не бе способна да се откопчи от него. Очите й бяха потъмнели, добивайки тъмен индиговосин цвят. Цвета на страстта, каза си Лайън, пусна я да стъпи на пода и целуна пръстите й, преди да пусне ръката й.

— Ще науча всичките ти тайни, Кристина — прошепна той, мислейки си каква наслада щяха да си дарят един на друг, когато се озовяха в леглото му.

Сладката й омая бе разсечена на две като с кинжал, чувайки го да изрича това обещание. От думите му Кристина разбра, че той е твърдо решен да разбере миналото й.

— Забрави всичко, свързано с мен, Лайън — прошепна тя. Заобиколи го, но на арката на прозореца се обърна отново към него. — Любопитството може да те убие.

— Да ме убие?

Тя поклати глава, давайки му да разбере, че няма намерение да обясни коментара си.

— Споделихме прекрасна целувка. Това е достатъчно.

— Достатъчно?

Викът му я последва навътре в залата. Кристина се присви заради гнева, който долови в гласа му. Сърцето й препускаше лудо и тя благодари на боговете, че гостите са все още в столовата. Точно до леля й имаше празен стол. Кристина веднага седна на него и се опита да се концентрира върху разговора на леля й с домакините на тържеството.

Няколко минути по-късно, Лайън се появи в залата. Лорд Бейкър бе извън себе си от вълнение. Бе очевидно, че той, както и всички останали гости решиха, че маркизът на Лайънууд току-що е пристигнал.

Кристина го поздрави със студено кимване и му обърна гръб. Грубият жест очарова графинята. Старицата дори се пресегна и потупа Кристина по ръката. Това бе първия знак на одобрение, който даваше на племенницата си.

Лайън напълно игнорираше присъствието на Кристина. И, разбира се, той бе център на вниманието, тъй като титлата му го поставяше над всички в залата. Мъжете веднага го наобиколиха. Дори част от жените напуснаха столовете си. Те се бяха притиснали като ято пъдпъдъци, а ако Лайън случайно погледнеше към тях, започваха да кимат с глава и да пърхат с мигли.

Когато Кристина реши, че повече не може да издържи да гледа това представление, тя реши да се върне в гостната.

 

 

Лайън бе притиснат от домакина си, който му обясняваше за посевния цикъл на царевицата. Маркизът се правеше, че слуша внимателно, използвайки това време, за да усмири темперамента си. Във външният му вид нищо не показваше, че вътрешно кипи от гняв.

По дяволите, тя отново му обърна гръб. Два пъти за тази вечер. Каза си, че ако има подобен спорт, това трябва да е безспорен рекорд. Тя беше много добра. Накара го да мисли, че го желае толкова, колкото и той нея. Малка изкусителка.

Лайън се бе почувствал така, сякаш го бяха хвърлили в снежна пряспа. Кристина бе права. Целувката им бе хубава и бе задоволил любопитството си. Неохотно призна, че проблема е във вкуса й. Горещ, див мед. Не успя да й се насити достатъчно. И когато лорд Бейкър заговори за преимуществата на ечемика, Лайън си припомни за нежните стонове, които издаваше Кристина. Очевидно това бе една добра актьорска игра от нейна страна и все пак, дори спомена за звуците сгорещяваше кръвта му.

 

 

Лелята на Кристина я последва в гостната. Графинята застана до племенницата си и започна да прави жлъчни коментари за отвратителната храна, от която бе изяла огромно количество преди броени минути. Кристина мислеше, че е в безопасност, докато не видя Лайън да върви към нея само миг след като леля й се бе качила на втория етаж, за да се освежи.

Кристина отново се почувства уязвима. Лайън вървеше към нея и макар да се усмихваше на останалите гости, тя ясно виждаше гнева в погледа му. Тя веднага отиде при лорд Бейкър и го заговори, докато с периферното си зрение наблюдаваше Лайън.

— Имате прекрасен дом — каза тя на домакина си.

— Благодаря ви, мила моя. Удовлетворява всичките ми нужди — сподели лордът, пъчейки важно гърди. Той започна да й обяснява откъде се е сдобил с всички произведения на изкуството, разпръснати из стаята. Кристина се опита да внимава какво й говори. Забеляза колебанието на Лайън и се усмихна.

— Жена ми подбра повечето от вещите. Тя има око за хубавите неща — заяви той.

— Какво? — попита тя, объркана от начина, по който я гледаше лорд Бейкър. Той изглеждаше така, сякаш очаква някакъв отговор от нея. За нещастие, тя нямаше ни най-малка идея за какво говореха.

Лайън се приближи към тях. Естествено, Кристина обвини него за това, че не може да се концентрира. Знаеше, че се е направила на глупачка пред домакина им, като не внимаваше какво й говори. Тя умишлено обърна гръб на Лайън и попита.

— От къде купихте прекрасната розова ваза, която сте сложили над камината? — поинтересува се тя.

Лорд Бейкър отново се изпъчи. Кристина го оприличи на тлъст заек.

— Тя е една от най-скъпите вещи в колекцията ми — обяви той. — Точно нея избрах сам. Струва повече от всичките бижута на съпругата ми — прошепна, кимайки. — Освен това трябваше да се скарам с Марта. Жена ми просто реши, че не я харесва.

— О, аз мисля, че е много красива — заяви му тя.

— Бейкър, бих желал да поговоря с принцеса Кристина за момент. Насаме, ако нямаш нищо против — чу се гласа на Лайън точно зад нея. Кристина знаеше, че е застанал толкова близо, че ако направи крачка назад ще се опре на гърдите му. Мисълта бе толкова неочаквана, че тя не успя да я прогони достатъчно бързо.

— Разбира се — заяви лорд Бейкър. Той огледа подозрително към Лайън. По погледа на лорда Лайън осъзна, че до сутринта всеки в Лондон щеше да е наясно, че той се интересува от Кристина. Странно, но това прозрение не го притесни особено. Ако това щеше да държи всички останали контета далеч от нея, то слухът щеше да е изцяло в негова полза.

— Разбира се, че не — на свой ред заяви Кристина. После се усмихна на лорд Бейкър, за да омекоти отказа си.

Обаче не се случи това, което се бе надявала. Лорд Бейкър ги гледаше объркано, докато Лайън не се намеси с измамно кротък глас.

— Кристина има най-чудатото чувство за хумор. Когато я опознаете по-добре, ще се съгласите с мен, лорд Бейкър.

Домакинът им успя да се заблуди от думите на Лайън, но не и Кристина. Начинът, по който маркизът стискаше ръката й, показваше, че не е никак развеселен.

Беше решен да се наложи. Кристина реши, че вероятно ще направи сцена, ако отново му откаже. Мъжът очевидно не се интересуваше от това, което биха помислили гостите за него. Нямаше как да не му се възхити.

Освен това, на Лайън не му бе нужно да използва натиск. Титлата му беше осигуровка за това, че всеки ще изпълни исканията му. Той бе толкова арогантен и уверен, като вожда на дакота.

Кристина се опита да се отскубне от хватката му, когато се обърна, за да конфронтира с него. Лайън се усмихна на лорд Бейкър, докато затягаше хватката си около ръката й. Без думи й казваше да не спори с него или поне тя така предположи. След което мъжът се обърна и я задърпа след себе си.

Тя не започна да се бори с него, а изправи рамене и го последва. Всички ги гледаха, по тази причина тя се усмихна, правейки се, че няма нищо нередно в това да бъде влачена през стаята от мъж, който познава едва от няколко часа. Когато чу една от гостенките да казва на висок глас, че двамата с маркиза са ударна двойка^[2], усмивката й се стопи. Наистина й се искаше да удари Лайън, но все пак не смяташе, че жената трябва да оповестява подобно нещо на висок глас. Освен това знаеше, че Лайън също чу коментара. Арогантната му усмивка показваше, че дори му е допаднало чутото. Това значеше ли, че иска да я удари?

Лайън спря, когато достигнаха до една ниша. Кристина бе толкова облекчена, че не я повлече навън от къщата, че започна да се успокоява. Останалите гости все още можеха да ги виждат, истинска благословия, тъй като Лайън нямаше да се опита да я целуне пред погледите на всички гости. Не, страстните прегръдки и нежните думи имаха място само когато една жена и един мъж са сами.

След като кимна на няколко господа, Лайън се обърна към Кристина. Той стоеше толкова близо до нея, че ако някой от двама им направеше крачка напред, телата им щяха да се докоснат. Кристина умишлено държеше главата си сведена, отказвайки да го погледне. Реши, че за страничните наблюдатели вероятно изглежда много смирена и покорна. Умишлено искаше публиката им да си помисли така и все пак тази поза я дразнеше.

Поредната лъжа, поредната преструвка. Как щеше да се смее брат й, Белия орел, ако бе тук да я види. Той, както и всички у дома много добре знаеха, че в тялото й няма нито една покорна костица.

Лайън изглеждаше достатъчно търпелив, че да стои и да я чака цяла вечер. Кристина реши, че той няма да започне да говори, докато не му посвети пълното си внимание. Тя залепи фалшива усмивка на лицето си и го погледна.

Той й бе ядосан. Това бе повече от очевидно. Златистите искри в очите му бяха изчезнали.

— Очите са ти станали черни като на гарван — заяви му тя.

Той дори не премигна, чувайки странния й коментар.

— Този път няма да се получи, Кристина — заяви й той с гневен шепот. — Комплиментите ти няма да ме извадят отново от равновесие, моя малка изкусителке. Кълна се в Бог, ако още веднъж си позволиш да ме отпратиш, аз ще…

— О, не беше комплимент — прекъсна го тя, позволявайки му да види раздразнението й. — Колко надуто от твоя страна да решиш, че те лаская. Гарванът е наш враг.

Небесата да й помогнат, отново го направи. Лайън без усилие я караше да забрави всичко научено. Кристина едва пребори желанието да събере полите си и да хукне към вратата, но в следващия момент осъзна, че той няма как да разбере думите й. Обърканият му поглед й показа, че е права.

— Птиците са ти враг? — попита той, а в гласа му личеше удивлението му.

Кристина се усмихна.

— За какво говориш — попита го тя невинно. — Искаш да говорим за птици ли?

— Кристина — изръмжа й той, — можеш да накараш и светец да изгуби търпението си.

Тя си помисли, че мъжът е готов да я удари, затова направи крачка назад и каза:

— Но ти не си светец, нали, Лайън?

Неочакван вик привлече вниманието на Лайън. Кристина също го чу, но когато се опита да се обърне, за да види какво се случва, Лайън я хвана и я избута зад себе си. Действията му я изумиха. Той се движеше толкова бързо, че тя дори не разбра как се случи, че изведнъж бе скрита зад широкия му гръб.

Раменете му й пречеха да види какво се случва. По напрегнатото му тяло би казала, че той се подготвя да се сблъска с някаква опасност. Ако не знаеше, че е невъзможно, щеше да реши, че той се опитва да я защити.

Беше крайно любопитна. Не бе усетила никаква заплаха и все пак, щом надникна иззад него, тя видя група въоръжени мъже да стоят на входа. Очите й се разшириха от изненада. Вечерта определено бе поела странен развой. Първо срещна лъв, а сега очевидно щеше да бъде ограбена от бандити. Вечерта бе доста интересна.

Кристина искаше да погледне по-добре маскираните разбойници. Лайън, от друга страна, имаше други намерения. В мига, в който застана до него, той отново я избута зад гърба си.

Той я защитаваше. Някаква топлина се настани в сърцето й. Беше поласкана от действията му и дори се усмихна. Реши да му позволи да бъде на неговата, затова се вдигна на пръсти, хвана се за ръцете му и надникна през рамото му, за да види какво се случва.

Крадците бяха петима. Четирима от тях държаха саби, а петият пистолет. Всички носеха маски, скриващи лицата им. Мъжът с пистолета, вероятно водача им по мнението на Кристина, крещеше заповеди от вратата. Гласът му бе дълбок и гърлен. Кристина веднага предположи, че някои от гостите го познават. Иначе нямаше да си преправя гласа. Явно се тревожеше да не го разпознаят. И макар да бе облечен като останалите мъже в селски дрехи и странна шапка, ботушите му определено не бяха като на останалите. Бяха стари и протъркани, като ботушите на останалите, но все пак си личеше добрата и скъпа изработка. Поне за нея беше очевидно.

И тогава водачът се обърна и огледа стаята. Очите й се разшириха от изненада. Милостиви боже, та тя се бе запознала с него преди по-малко от час.

Лайън я чу да си поема накъсано дъх. Лицето му се сви от притеснение, решавайки, че Кристина се е изплашила. Той пристъпи назад, избутвайки Кристина дълбоко в сенките. Намерението му бе да я избута към вратата на балкона, за да може, ако се появи непосредствена заплаха, да я изведе навън.

Съпругата на лорд Бейкън припадна, когато един от бандитите взе диамантената й огърлица. Тя удобно се приземи точно на канапето. Кристина отчаяно се опита да не се засмее. По-театрално припадане не бе виждала.

Неочаквано лелята на Кристина се появи на средата на залата. Графинята явно нямаше никаква представа, че се извършва грабеж. Щом водачът обърна пистолета си към леля й, Кристина реши, че трябва да се намеси.

Луда или не, леля Патрисия бе част от семейството й. Никой нямаше право да я наранява.

Случи се толкова бързо, че никой не успя да реагира. Лайън успя само да чуе свистенето на ножа, преди бандита да извика от болка. От китката му стърчеше дръжката на нож. Лайън се обърна, за да защити Кристина от невидимата заплаха, но там нямаше никой. Реши, че който и да бе хвърлил ножа, бе изчезнал през вратата на балкона.

Горката Кристина. Опитваше се да бъде смела. Ръцете й бяха стиснати една в друга и се опитваше да изглежда само любопитна. Дори погледна назад също като Лайън, но изглежда не разбираше, че в сенките може да се крие опасност.

Лайън бързо я избута в ъгъла, откъдето никой не можеше да се промъкне зад гърба й. Раменете му притиснаха Кристина към стената. Доволен, че е защитена добре, той се обърна отново към бандитите.

Кристина реши да не спори за това, че не й е удобно. Знаеше какво прави той. Лайън все още я предпазваше и се бе погрижил никой да не я нападне в гръб. Много благородно от негова страна.

Разбира се нямаше нужда, защото така или иначе нямаше никой зад нея. Но, естествено, нямаше намерение да му го каже, защото начина, по който се опитваше да я защити, й допадаше извънредно много.

Водачът бе изчезнал през входната врата. Останалите бандити размахваха сабите си към гостите, докато отстъпваха към вратата. Ножът и пистолетът лежаха на пода.

Лайън се обърна към Кристина.

— Добре ли си? — поиска да узнае той.

Той изглеждаше толкова загрижен, че Кристина реши да се направи на изплашена. Кимна и той постави ръце на раменете й.

— Ядосан ли си ми? — попита го тя.

Въпроса й го изненада.

— Не — заяви той. Гласът му бе толкова дрезгав, сякаш опровергавайки думите му. — Разбира се, че не съм ти ядосан, любима.

Кристина се усмихна заради фалшивата нежност в гласа му.

— Тогава може да спреш да стискаш раменете ми.

Той я пусна на мига.

— Ядосан си, задето не можа да отидеш и да се изправиш срещу злосторниците, нали, Лайън?

— Злосторници? Мила моя, намеренията им бяха много сериозни — заяви Лайън.

— Но ти искаше да се изправиш срещу тях, нали?

— Да — призна той с усмивка. — Изгарях от желание да се нахвърля върху тях. Някои навици умират трудно — добави той.

— Ти винаги ще бъдеш воин, Лайън.

— Какво?

О, боже, отново не внимаваше какво говори. Кристина се поколеба, преди да каже:

— Тук има прекалено много възрастни хора. Нямаше да е безопасно да се намесиш. Някой можеше да пострада.

— Тревожиш се само за възрастните дами и господа? — попита я той.

— Да.

Лайън се намръщи на отговора й. Тя осъзна, че Лайън иска тя да се тревожи за безопасността му. Не осъзнаваше ли, че щеше да го обиди, ако се тревожи за него? Това щеше да значи, че няма вярва в способностите му! И все пак, той бе англичанин, напомни си тя. Те бяха много странни.

— Не бих се тревожила за теб, Лайън. Знам, че щеше да се справиш с тях.

— Нима имаш толкова голяма вярва в способностите ми?

Тя се усмихна, доловила арогантния му тон.

— О, да — прошепна му тя, доволна, че го е зарадвала. Смяташе да добави още, но бе прекъсната от висок вой.

— Домакинята ни се е събудила от припадъка си — обяви Лайън. — Остани тук, Кристина, връщам се след минута.

Тя направи това, което й нареди, макар внимателно да го следеше с поглед. Сърцето й заби лудо, когато Лайън коленичи и вдигна ножа й. Тя си пое дълбоко дъх, задържа го, и след това го изпусна облекчено, когато го видя да оставя ножа на масата и да насочва вниманието си към пистолета.

Хаосът около нея бе пълен. Всички изведнъж заговориха в един глас. Може би трябваше да опита да припадне, помисли си Кристина, но канапето вече бе заето, а не й се щеше да се просва на пода. Реши да кърши ръце, това щеше да я накара да изглежда разтревожена.

Двама господа спореха оживено. Единият махаше на Лайън да се присъедини към тях. В мига, в който той се насочи натам, Кристина забърза към масата. Беше сигурна, че никой не забеляза как почисти и прибра ножа си. След това побърза да застане до леля си. Графинята даваше нелепи съвети на изплашената жена, просната на канапето.

— Вярвам, че преживяхме доста вълнения за една вечер — каза й Кристина, когато най-после успя да привлече вниманието й.

— Да — съгласи се графинята. — Най-добре да се прибираме.

 

 

Лайън бе блокиран в трапезарията, слушайки абсурдните кроежи на двамата мъже как да хванат Джак и бандата му.

След десет минути вече бе чул достатъчно. Вниманието му постоянно се връщаше към необикновения кинжал, който бе държал в ръка. Никога не бе виждал нещо подобно. Оръжието бе грубо изсечено, и все пак идеално балансирано и остро като бръснач. Дръжката му бе плоска. Откъдето и да бе този нож, определено не бе направен в Англия.

Лайън реши да вземе оръжието със себе си. Беше напълно решен да открие мъжа, на който принадлежеше.

— Господа, ще ви оставя да обмислите плановете си — обяви Лайън. — Смятам да придружа принцесата и настойницата й до дома им, за да съм сигурен, че са в безопасност. Бихте ли ме извинили?

Той не им даде възможност да му отговорят, а направо се насочи към гостната. Спомни си, че бе казал на Кристина да го изчака, докато се върне. Не биваше да я оставя сама, като се има предвид, че тя все още бе изплашена от случилото се и вероятно имаше нужда от утеха. Мисълта да я утеши бе доста приятна.

Лайън дори планираше как ще отведе Кристина при настойницата й, но преди това смяташе да открадне няколко минути, за да я целуне поне още веднъж.

— По дяволите — промърмори той, щом осъзна, че Кристина е изчезнала. Погледна към масата, където бе оставил ножа, и изруга отново.

И ножът се бе изпарил. Настроението на Лайън се развали. Мислеше да разпита гостите, но всички те бяха все още доста разтърсени от случилото се, затова реши да не се занимава.

Огледа се наоколо и забеляза Кристина и леля й да стоят във фоайето. Неочаквано едно предположение се зароди в ума му. Не, не беше възможно.

Той прекоси стаята и застана до парапета на балкона. Беше на най-малко шест метра над земята и нямаше начин някой да се покатери до него. Парапетът бе стар, прекалено похабен, за да издържи въже и теглото на мъж.

Ума му отново се насочи към нелепото заключение.

Лайън поклати глава.

— Невъзможно — повтори той на глас. Реши засега да не мисли по този въпрос и да се заеме с по-важния проблем.

Лайън напусна дома на Бейкър в изключително лошо настроение. Беше толкова ядосан, че дори не можеше да говори. Реши да почака до следващият ден.

Утре с Рон щяха да проведат един много дълъг разговор.