Джули Гарууд
Дамата на Лайън (10)

Глава 9

Дневникът на Джесика: 7 септември 1795

„Едуард замина на запад, за да потуши бунтовете там. Когато капитанът на кораба ми дойде за мен, го накарах да ме изчака извън офиса на съпруга ми, докато открадна бижутата. Дори се замислих дали да не оставя бележка на Едуард, но размислих.

Отплавахме веднага, щом се качихме на борда, но не успях да се почувствам в безопасност, преди да изминат два дни от плаването ни. През по-голямата част от времето стоях долу в каютата си, тъй като бяха много болна. Не можех да задържа никаква храна в стомаха си, и вярвах, че вълнението на морето е причината за неудобството ми.

След като мина седмица, най-после разбрах какво ми е. Носех детето на Едуард.

Нека Господ ми прости, Кристина, но аз се молех за смъртта ти.“

Понеделник бе истинско изпитание за търпението на Кристина. Макар че бе протестирала бурно, слугите на Лайън бяха опаковали багажа й и го бяха отнесли в градската му къща.

Кристина постоянно настояваше, че няма да се мести никъде и че когато леля й се върне следващият понеделник, ще се погрижи за всичко. Никой не й обърна грам внимание. Всички следваха нарежданията на своя господар и макар да бяха приятелски настроени, всички до един я съветваха да отправи оплакванията си към маркизът на Лайънууд.

Макар Кристина да не бе виждала Лайън от петък вечерта, неговото присъствие все още се усещаше. Той не й позволи да отиде на бала на Крестън или някъде другаде. Кристина мислеше, че иска да я държи заключена в къщата, за да е сигурен, че тя няма да избяга никъде.

Освен това съществуваше и възможността той просто да опитва за пощади чувствата й. Сигурно не искаше тя да чуе слуховете и шепота на обществото относно връзката й с него. Беше скандал, това бе сигурно, но скандал, който Лайън причини умишлено.

Вероятно той мислеше, че ще се разстрои от начина, по който ще коментират характера й. Все пак тя е неомъжена, Лайън бе почти гол и почти цялото общество стана свидетел на тази сцена. Освен това, скандалът набираше сила. Кристина бе чула Колет, камериерката, изпратена от Лайън да се грижи за нея, да разказва на един от другите слуги за клюките, които бе чула, докато била на пазара по поръчение на готвачката.

До ранният следобед Кристина изпитваше ужасно главоболие. Сякаш всичко й се стовари на главата едновременно, когато случайно забеляза обявата за сватбата й в сутрешният вестник. Лайън бе обявил намерението си да се венчае за принцеса Кристина идната събота.

Колет я забеляза да чете вестника.

— О, милейди, не е ли романтичен начина, по който маркизът отхвърля традициите? Той прави това, което желае, без да се тревожи от хорското мнение.

Кристина хич не смяташе, че е романтично. Искаше й се да се разкрещи. Тя се качи в спалнята си, смятайки, че там ще намери малко спокойствие, но едва бе затворила вратата зад себе си, преди да я прекъснат отново.

В гостната я чакал посетител. След като Лайън бе забранил когото и да е било да я посещава, най-нормалното бе Кристина да реши, че именно той я чака.

Докато стигне до салона, тя бе истински разярена.

— Ако си мислиш, че можеш…

Викът заседна в гърлото й в мига, в който забеляза възрастната жена, настанила се на един от столовете с позлатени облегалки.

— Какво да си мисля, мила моя? — попита жената, изглеждайки объркана.

Кристина веднага се засрами от държанието си. Жената й се усмихна и част от неловкостта изчезна. Кристина прецени, че жената е мила. Около очите и устните й имаше бръчици от смях. Върхът на сивокосата й глава достигаше горния край на облегалката на стола, от което й ставаше ясно, че посетителката е доста висока. Не беше особено привлекателна. Острият й нос заемаше голяма част от лицето й и имаше забележима, макар и тънка ивица косъмчета над горната си устна. Тя беше едра жена с широки рамене.

Вероятно бе на годините на графинята.

— Извинявам се, че ви се разкрещях, мадам, но помислих, че тук ме чака Лайън — обясни тя, правейки лек реверанс.

— Колко смело от твоя страна, дете.

— Смело ли? Не ви разбирам — каза Кристина.

— Да повишите глас на племенника ми. Това доказва, че сте истински смела — обяви жената, кимайки. След това махна на Кристина да седне. — Познавам Лайън, откакто бе малко момченце и никога не съм имала смелостта да му се скарам, камо ли да му се разкрещя. А сега нека се представя — каза тя. — Аз съм лелята на Лайън. Леля Хариет, за да бъдем точни. Аз съм сестра на баща му, и след като скоро ти ще бъдеш новата маркиза на Лайънууд, може да ме наричаш леля Хариет още отсега. Готова ли си вече да дойдеш с мен, Кристина, или имаш нужда от още време, за да се приготвиш? С радост ще те изчакам тук, ако поръчаш да ми направят чаша чай. Боже, днес времето доста се затопли, не мислиш ли? — попита тя.

Кристина не знаеше какво да й отговори. Жената взе малко ветрилце от скута си, отвори го с отработено движение на китката си и го размаха енергично пред лицето си.

Заради напредналите години на жената, за Кристина бе най-естественото нещо да й се подчини. От ранна възраст бе научила, че трябва да уважава старите хора, и когато е възможно, да им се подчинява без възражения. Това бе закона на дакота, закона, по който Кристина бе отгледана.

Кристина сведе глава и каза:

— За мен е чест да се запознаем, лельо Хариет. Ако ми отделиш няколко минути, за да ме изслушаш, бих искала да ти обясня, че е станало ужасно недоразумение.

— Недоразумение ли? — попита Хариет. Гласът й бе изключително весел. Тя посочи с ветрилото си към Кристина. — Мила моя, мога ли да съм напълно откровена с теб? Лайън ми нареди да се погрижа да се настаниш в градската къща на майка му. И двете знаем, че по свой собствен начин той иска да опази чувствата ти. Не изглеждай толкова оклюмала, дете мое. Той ти мисли доброто.

— Да, мадам.

— Искаш ли да се омъжиш за Лайън?

Безцеремонният въпрос изискваше моментален отговор. Жената гледаше напрегнато към Кристина. Приличаше на ястреб, реши младата жена.

— Е, дете?

Кристина реши да й представи много внимателно истината.

— Какво искам да направя и какво трябва да направя са две коренно различни неща. Опитвам се да защитя Лайън от това да направи ужасна грешка, мадам.

— Нима ми казваш, че бракът е грешка? — попита леля Хариет.

— Ако се жени за мен, то да, грешка е — призна Кристина.

— Винаги съм била откровена, Кристина, затова ще те попитам още сега. Обичаш ли племенника ми? — Кристина почувства как се изчервява. Вгледа се в леля Хариет за дълъг миг. — Не е нужно да ми отговаряш, дете. Виждам го.

— Опитвам се да не го обичам — прошепна Кристина.

Леля Хариет отново започна да си вее.

— Определено не разбирам това. Не, не го разбирам. Лайън ми каза, че едва наскоро си научила езика ни и че не говориш особено смислено. Не се изчервявай, Кристина, това не е критика. Имаш ли представа колко невероятно е това, че този съюз ще се основава на любов?

— Когато за пръв път срещнах Лайън, помислих, че ни е писано да бъдем заедно… за малко. Да — каза тя, щом леля Хариет я изгледа удивено, — вярвах, че това е съдбата ни.

— Съдба ли? — усмихна се леля Хариет. — Колко романтично, Кристина. Вярвам, че ти си точно това, от което се нуждае моят племенник. През повечето време той е толкова напрегнат и ядосан. Моля те, обаче, обясни ми какво искаше да кажеш с това, че ще сте заедно само за малко. Мислиш ли, че ще го разлюбиш толкова бързо? Малко е повърхностно, не мислиш ли?

Кристина не бе сигурна какво има предвид жената.

— Лайън иска да се ожени за принцеса. А аз искам да се прибера у дома. Толкова е просто.

По обърканото изражение на леля Хариет, пролича, че за нея никак не е просто.

— Тогава Лайън ще дойде с теб в дома ти — обяви леля Хариет. — Сигурна съм, че той ще иска да посети родната ти земя.

Абсурдното предложение накара Кристина да се усмихне.

— Виждаш ли? Притеснението ти изчезна — каза леля Хариет. — Естествено, че Лайън ще те води у дома да посещаваш близките си.

Кристина знаеше, че е безполезно да спори с милата жена, която имаше своите очаквания, и щеше да е грубо да се възпротиви открито срещу нея. След като нареди да донесат напитки, Кристина прекара следващият час, слушайки как леля Хариет разказва забавни истории за семейството си.

Научи, че бащата на Лайън бе умрял в съня си. Лайън бил на училище, когато се случила трагедията, и Кристина веднага се почувства натъжена заради Лайън, който не е бил до баща си в този момент. Освен това научи, че първата жена на Лайън, Лети, бе умряла по време на раждане. Историята бе толкова тъжна, че предизвика сълзи в очите на Кристина.

И след като измина един час, Кристина отиде заедно с леля Хариет в дома на майка му.

Вече бе влизала в красивия дом, когато дойде на гости на лейди Диана, и по тази причина видът на всичкият този лукс не й отне дъха.

Преддверието бе осветено от десетки свещи. Отляво бе приемната. Само тя бе поне три пъти по-голяма от всички други приемни, които Кристина бе виждала. Отдясно бе трапезарията. Огромна дълга маса заемаше голяма част от помещението, полирана толкова добре, че човек би могъл да се огледа в повърхността й. От двете страни на масата бяха наредени по шестнадесет стола.

Поради това Кристина предположи, че и други роднини живеят в дома на майка му. Лайън се бе погрижил добре за семейството си. Наоколо се разхождаха слуги, които разнасяха какво ли не. Леля Хариет й бе казала, че Лайън плаща за всичко.

Лейди Диана се спусна по стълбището, за да посрещне Кристина.

— Лайън те чака горе в библиотеката — обяви тя, хващайки ръката на Кристина. — О, изглеждаш прелестно в розово, Кристина. Толкова нежен цвят — добави тя. — Как ми се иска да имах деликатна структура като теб. Като застана до теб, се чувствам като слон.

Диана продължи да си бърбори, затова Кристина реши, че не се очаква от нея да й отговори.

Лейди Диана я отведе нагоре по стълбите и в библиотеката. Беше светла, приветлива стая, но само това успя да види Кристина, щом влезе вътре. След това Лайън плени цялото й внимание. Той стоеше пред прозореца с гръб към нея. Вълна от гняв премина през тялото й. Кристина изведнъж бе разярена от високопарният му маниер, с който превземаше живота й. Знаеше, че ще му се разкрещи. Желанието за това караше гърлото й да се свива.

Тя обаче потискаше това свое намерение заради сестра му и едва успя да се усмихне, когато каза:

— Лейди Диана? Мога ли да остана за малко насаме с брат ви?

— О, наистина не знам дали е добра идея. Леля Хариет каза, че не бива да те оставяме сама с него нито за миг. Чула е слухове — прошепна Диана към Кристина. — Но тя все още е долу, и ако ми дадеш обещанието си, че ще е само за няколко минути, никой няма да…

— Диана, затвори вратата след себе си.

Лайън се обърна към тях. Гледаше към Кристина, когато даде нареждането на сестра си.

Кристина задържа погледа му. Нямаше да му позволи да я плаши. И определено нямаше да губи време в това да забелязва колко красив изглежда днес. Носеше тъмносин жакет. Кройката караше раменете му да изглеждат още по-широки, отколкото ги помнеше.

Кристина изведнъж осъзна, че той й се мръщи. Той й бе ядосан. Това осъзнаване хич не й допадна. Кристина бе толкова удивена, че не можеше да говори. Как смееше да й бъде ядосан? Той бе този, който причиняваше всичките им проблеми.

— Разбрах, че си приела поканата на барон Торп да те придружи на партито на Уестли, Кристина. Вярно ли е?

— От къде си чул това? — попита го тя.

— Вярно ли е?

Той не повиши глас, но тона му бе твърд като скала.

— Да, Лайън, съгласих се с поканата на барона. Той ме попита преди седмица. Щяхме да ходим на градинското парти на Уестли, каквото и да значи градинско парти, и не ме е грижа ядосан ли си, или не. Вече ще е много грубо от моя страна да отклоня поканата му. Дала съм дума.

— Няма да ходиш никъде, освен ако не си до мен, Кристина — каза Лайън. Той си пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Една жена не може да придружава мъж, когато смята да се омъжи за друг. За мен е очевидно, че не разбираш добре ситуацията, в която се намираме, любима. Ще се венчаем в събота, и проклет да съм, ако позволя друг мъж да те отведе където й да е било в деня преди сватбата ни.

Лайън бе опитал да сдържи темперамента си, но докато приключи с речта си, вече крещеше.

— Няма да се омъжа за теб — кресна му Кристина, имитирайки тона му. — Не, няма да се венчаем. Не виждаш ли, че се опитвам да те защитя? Не знаеш нищо за мен. Искаш принцеса, за бога.

— Кристина, ако не започнеш да говориш смислено…

Неочаквано Лайън се раздвижи и я стисна в обятията си, преди да е успяла да отстъпи назад. Кристина не се опита да се бори с него.

— Ако не беше толкова упорит, Лайън, щеше да осъзнаеш, че съм права. Трябва да намеря някой друг. Ако Торп не се съгласи с моето предложение, мога да се обърна към друг. Дори и към Спликлър.

Той трябваше да си наложи да поеме дълбоко дъх.

— Слушай ме внимателно, Кристина. Никой друг мъж няма да те докосне, освен аз. Спликлър няма да може да ходи цял месец, и ако се наложи, същото ще се случи и с Торп. Повярвай ми, като ти казвам, че всеки мъж, който се опита да застане между нас, ще се сблъска с няколко доста неприятни изненади.

— Не би посмял. Ти си маркиз. Не може просто така да заплашваш хората. Защо Спликлър не може да ходи? — попита тя изведнъж. — Много добре си спомням, че Рон затръшна вратата, удряйки носа му. Преувеличаваш. Не би посмял да…

— О, но ще го направя.

— Смееш да ми се усмихваш, докато правиш толкова скверни забележки?

— Смея да правя това, което пожелая, Кристина. — Той потърка с палец устните й и на Кристина й се прииска да го захапе.

Вместо това отпусна примирено рамене. Всичко, което трябваше да направи този мъж, бе да я докосне и мислите й излитаха през прозореца. Боговете да са й на помощ, можеше да почувства предателските тръпки на желанието в корема си.

Позволи му да я целуне, дори отвори уста, за да приветства езика му, позволявайки му да накара гнева й да се изпари.

Лайън не спря нежната си атака, докато Кристина не започна да му отвръща с равна на неговата страст. В мига, в който тя обви ръце около раменете му, той я пусна.

— Единственото време, в което си честна с мен, е, когато те целувам, Кристина. И засега това е повече от достатъчно.

Кристина отпусна глава на гърдите му.

— Няма да ти дам сърцето си, Лайън. Няма да те обичам.

Той потърка брадичка на главата й.

— Напротив, ще го направиш, скъпа.

— Много си сигурен в себе си — промърмори тя.

— Ти ми се отдаде, Кристина. Разбира се, че съм сигурен.

Шумно тропане на вратата ги прекъсна.

— Лайън, пусни девойчето на мига. Чу ли ме?

Въпроса бе ненужен. Леля Хариет крещеше достатъчно силно, че да я чуят и съседите.

— Откъде знае, че си ме прегърнал, Лайън? Нима тя има „погледа“? — попита Кристина с глас, пълен със страхопочитание.

— Какво? — попита Лайън.

— Отвори вратата. Веднага.

— „Поглед“, Лайън — прошепна Кристина измежду ударите на леля Хариет по вратата. — Тя може да вижда през вратата.

Лайън се засмя. Боботещия звук накара ушите й да писнат.

— Не, любов моя. Леля ми Хариет просто ме познава твърде добре. Тя просто предполага, че те прегръщам.

Годеницата му изглеждаше разочарована. Когато леля Хариет отново им изкрещя, Кристина се обърна, за да отиде към вратата.

— Ако ми обещаеш нещо, ще се венчая за теб в събота — каза тя.

Лайън поклати глава. Мъничката му любима бе толкова невинна, че не разбираше. С обещание или не, той щеше да се ожени за нея.

— Е? — попита го тя.

— Какво искаш да ти обещая?

Кристина погледна към него и видя, че Лайън е скръстил ръце на гърдите си, чакайки я. Беше се концентрирал върху нея.

— Първо, трябва да ми обещаеш, че ще ми позволиш да си отида у дома, когато задачата ми тук свърши. И второ, трябва да ми обещаеш да не се влюбваш в мен.

— Първо, Кристина, няма да ходиш никъде. Бракът е за цял живот. Набий този факт в малката си главица. Второ, нямам ни най-малка идея защо не искаш да се влюбвам в теб, но ще се опитам да ти угодя.

— Знаех, че ще ти е трудно. Знаех си — промърмори Кристина.

Неочаквано вратата се отвори.

— Защо не ми казахте, че вратата не е заключена? — поиска да узнае леля Хариет. — Кристина, изгладихте ли недоразумението, за което ми сподели? — попита тя.

— Реших да се омъжа за Лайън за малко.

— За много — промърмори Лайън. Жената бе объркваща като плътна мъгла. На Лайън му се прииска да я разтърси.

— Добре. Сега, ела с мен, Кристина, ще ти покажа стаята ти. Точно до моята е — добави тя, поглеждайки многозначително към Лайън. — Няма да има никакви нощни срещи насаме, докато аз съм тук.

— Ще дойде след минута — каза Лайън. — Кристина, преди да излезеш, искам да ми отговориш на един въпрос.

— Ще изчакам пред вратата — обяви леля Хариет, преди да излезе.

— Какво искаш да питаш? — попита Кристина.

— Смяташ ли да промениш мнението си преди събота? Налага ли ми се да те заключа вкъщи преди церемонията?

— Усмихваш се, сякаш ти се иска да направиш точно това — обяви Кристина. — Не, няма да променя решението си. Ще съжаляваш за това, Лайън — добави тя със съчувствие, — аз не съм тази, за която ме мислиш.

— Знам много добре какво ще получа — каза Лайън, опитвайки се да не се засмее. Тя го погледна лошо, казвайки му без думи, че го съжалява. — Омъжваш се за мен, защото осъзна колко добър любовник съм — обяви той.

Беше арогантно деклариране от негова страна и той не си помисли, че би му отговорила.

— Не. — Кристина отвори вратата, усмихна се на леля Хариет и се обърна към Лайън. — Искаш ли истината, Лайън?

— Това ще е приятно разнообразие — сухо заяви Лайън.

— Пред милата ти леля Хариет? — попита тя, усмихвайки се бързо на смутената жена.

Леля Хариет въздъхна и затвори отново вратата. Кристина я чу да мърмори, че има нужда от ветрилото си, когато затръшна вратата пред лицето й, но не разбра какво точно има предвид старата жена.

— Отговори ми, Кристина, каква е цялата ти истина?

Нетърпението му я подразни.

— Много добре. Омъжвам се за теб заради начина, по който се справи с похитителите ми.

— Какво общо има това с брака? — попита той.

— О, всичко.

— Кристина, веднъж в живота си може ли да говориш смислено? — попита той.

Тя осъзна, че просто отново трябва да го излъже. Истината в повечето случаи беше по-разстройваща, по-сложна, отколкото измислицата. И все пак бе прекалено късно да измисли нова лъжа. Лайън изглеждаше разтревожен.

— Опитвам се да говоря смислено. Лайън, макар битката да не бе кой знае колко голяма, ти се бори като воин.

— И?

— За мен това е напълно ясно.

— Кристина — ниско изръмжа той.

— Не си мъж, който някой би могъл лесно да убие. Ето това, е цялата истина. Доволен ли си?

Лайън кимна, създавайки впечатлението, че разбира за какво му говори. Той осъзна, че вече каквото и да му кажеше тази жена в бъдеще, нямаше да може да го изненада и обърка. Току-що бе достигнал лимита си. Един мъж не можеше да приеме повече изненади.

След това се опита да намести новото парче от пъзела, което току-що му подаде тя.

— Нима ми казваш, че щом се венчаем, ще се опиташ да ме убиеш, но тъй като мога да се защитя, няма да успееш да изпълниш намерението си? И по тази причина ще се омъжиш за мен?

Наложи му се да поклати глава, като приключи с нелогичното си заключение.

— Разбира се, че не — отговори Кристина. — Не те ли е срам да си помислиш, че бих те наранила. Какъв покварен ум имаш само, Лайън.

— Добре — каза той и скръсти ръце над себе си. — Извинявам се, че направих толкова необичайно предположение.

Кристина го изгледа подозрително.

— Е, надявам се, да е така — промърмори тя. — Приемам извинението ти — добави неохотно. — Изглеждаш достатъчно разкаян, че да повярвам на думите ти.

Лайън се зарече пред себе си, че няма да изгуби търпение. Но не бе сигурен дали няма да загуби ума си. Кристина казваше неща, които тотално го объркваха. Господ да му е на помощ, щеше да получи точен отговор от нея, без значение колко време ще му отнеме.

— Кристина — започна той, умишлено горейки тихо и бавно, все едно има вземане-даване с дете, — след като си разбрала, че не съм лесен за убиване, и аз оценявам вярата ти в способностите ми, случайно да знаеш кой би опитал?

— Да опита какво?

— Да ме убие.

Този мъж наистина трябваше да се научи да сдържа темперамента си, помисли си Кристина, която бе отворила вратата миг преди да чуе въпроса му. Усмихна се на леля Хариет, горката жена имаше намерението да каже нещо, но вратата отново се затръшна пред лицето й.

— Баща ми. Той се връща в Англия. Ще се опита да ме убие. Докато съм тук, обещавам, че ще те защитавам, Лайън. А когато си замина, той ще те остави на мира.

— Кристина, ако той те убие, защо мислиш, че ще ме защитиш?

— О, той първо ще опита да убие теб. Това ще е единственият начин да се добере до мен — отвърна тя. — Ти си мъж със силно развито чувство за собственост. Да, такъв си — добави тя, виждайки го, че се кани да й възрази. — Ти ще ме пазиш.

Изведнъж Лайън се почувства невероятно доволен от думите й, но нямаше идея защо. Нима току-що му бе направила комплимент? Не беше сигурен. Реши да се убеди.

— Значи ми се доверяваш — обяви той.

Тя го изгледа удивена.

— Да се доверя на бял мъж? Никога!

Кристина побърза да излезе от стаята и да успокои леля Хариет. Което си бе доста трудна задача, имайки предвид факта, че ума й все още бе зает с възмутителното заключение на Лайън. Да му се доверява? Как, за бога, бе стигнал до това толкова нелепо заключение?

— Крайно време беше, млада госпожице. Човек може да остарее, докато те чака.

— Лельо Хариет оценявам търпението ти. Беше толкова права. Разговора с Лайън успокои тревогите му. Сега би ли ми показала стаята, в която ще отседна? Бих искала да помогна на прислужницата да разопакова дрехите ми. Мислиш ли, че тук ще се намери стая за леля ми, когато се върне в Лондон следващата седмица? Графинята ще бъде много разочарована, когато научи, че съм се преместила.

Блъфът й свърши работа. Леля Хариет веднага изгуби раздразненото си изражение. Беше решена да смени темата на разговора им.

— Разбира се, че бях права. Ела сега с мен. Знаеш ли, че Диана е поканила гости този следобед? Доста от тях вече пристигнаха. Всички са страшно нетърпеливи да се запознаят с теб, Кристина.

Вратата заглуши останалата част от ентусиазираното бръщолевене на леля Хариет.

Лайън се върна, заставайки отново пред прозореца. Забеляза сбирката долу в градината, но бързо успя да прогони гостите от ума си.

Пъзелът вече започваше да става по-разбираем. Лайън си припомни новите факти и сметна, че са истина. Кристина вярваше, че баща й се връща в Англия.

За да я убие.

Изплашеният поглед в очите й, треперещият й глас, му показаха, че поне веднъж тя бе напълно искрена с него. Обаче знаеше много повече от това, което му бе споделила. Лайън реши, че единствената причина да му признае всичко това, е да го предупреди, че трябва да се подготви да се защитава.

Тя се опитваше да го защити. Не знаеше дали да се чувства обиден или щастлив. Тя разчиташе на честта му. И бе права. Той бе собственически настроен. Кристина му принадлежеше и той нямаше да позволи на никой да я нарани. Щеше да им се наложи първо да го убият, за да се доберат до нея.

Но как бе направила такова заключение относно баща си? Спомни си колко категоричен бе сър Рейнолдс, когато му каза, че Кристина никога не е срещала баща си.

Нищо от това нямаше смисъл, освен ако майката на Кристина не бе живяла по-дълго, отколкото всички вярваха и бе накарала дъщеря й да се страхува от баща си… а може би този страх бе породен от някой друг.

Кой бе отгледал Кристина? Със сигурност не бяха Съмъртън, помисли си Лайън с усмивка. Каква малка лъжкиня бе тя. Макар че би трябвало да е бесен заради лъжата й, той всъщност бе развеселен. Явно бе измислила тази лъжа само за да го успокои.

Колко по-лесно щеше да бъде, ако му разкажеше цялата истина. Кристина обаче нямаше да го стори, поне вече разбираше причината за това. Тя не му вярваше.

Не, поправи се той, тя не вярваше на белите мъже.

Искаше да каже, англичани, нали? Или може би не?

Ключът към разплитането на тази загадка бе в ръцете на мисионера. Лайън знаеше, че трябва да бъде търпелив. Брайън му бе изпратил бележка, казвайки му, че Майк си е спомнил името на мъжа. Казваше се Клод Девънроу.

Лайън веднага изпрати двама от най-верните си мъже да търсят Девънроу. Макар да знаеше, че мисионера е казал на Майк, че ще спре в Англия на връщане от Франция, за да се види с Кристина, Лайън нямаше намерение да остави всичко на случайността. Съществуваше възможността Девънроу да промени решението си или пък Майк да не го е разбрал правилно.

Не, Лайън нямаше да поема никакви рискове. Изведнъж бе станало жизненоважно да се срещне с мисионера колкото се може по-скоро. Обаче причините му да разкрие миналото на Кристина се бяха променили. Някакво чувство на тревога се бе загнездило в ума му. Тя беше в опасност. Не бе сигурен дали точно баща й е истинската заплаха, но инстинктите му казваха да бъде нащрек. Нуждата да защити Кристина сякаш го бе обладала. Много отдавна Лайън бе научил да се доверява на инстинктите си. Белегът на челото му бе резултат от глупостта му да не се вслуша в предупреждението на инстинкта си.

Лайън се надяваше, че мисионерът ще може да хвърли светлина над някои от въпросите, които го тревожеха, че ще може да му каже достатъчно за миналото на Кристина, за да може да я защити. Лайън вече бе направил някои заключения. От коментарите й до момента бе решил, че вероятно е била отгледана от онези смели жени, живеещи далеч от цивилизацията. Дори можеше да си представи Кристина да живее в някоя малка колиба в пустошта на колониите. Това щеше да обясни факта, че й харесваше да се разхожда боса, любовта й към природата, това, че е чувала рева на планинските лъвове и дори обясняваше къде може да е видяла бизон.

Да, това негово заключение обясняваше доста неща, но Лайън не смяташе да се придържа плътно към него, докато не получи потвърждение от Девънроу.

Лайън изпусна една дълга изморена въздишка. Беше доволен, че засега бе сторил всичко, което бе по силите му. Но ума му се връщаше отново и отново към една тревожна мисъл.

Кристина настояваше, че ще се прибере у дома.

Лайън се закле, че ще намери причина, която да я накара да поиска да остане.

Шумно почукване на вратата прекъсна мислите му.

— Имаш ли време за нас, Лайън? — попита Рон от вратата. — Боже, мръщиш се като демон — заяви той с весел глас. — Не му позволявай да те стряска, Андрю — каза той на младият мъж до себе си. — Лайън винаги е в лошо настроение. Имал си още един объркващ разговор с Кристина, нали? — попита той приветливо. Когато Лайън кимна, Рон се изкиска. — Андрю все още не се е запознал с твоята любима, Лайън. Реших, че ти би искал да му я представиш.

— Радвам се да те видя отново, Андрю — каза Лайън, опитвайки се да звучи така, сякаш наистина го мислеше. Не искаше да го прекъсват, но не желаеше и да бъде груб, затова погледна накриво Рон, казвайки му без думи какво мисли.

Приятелят му се бе съсредоточил върху ръкава на сакото си, вероятно опитвайки се да скрие превръзката си, реши Лайън. Рон не биваше още да излиза от дома си. Ако бяха сами, Лайън щеше да му посочи този факт, но реши, че Рон нарочно е довел Андрю със себе си в библиотеката му, за да избегне конфронтацията по този въпрос.

— Дамите са навън в градината — каза Рон, правейки се, че не забелязва ядосания поглед, който му хвърли Лайън. Той застана пред прозореца до приятеля си и махна на Андрю да го последва.

Андрю заобиколи отдалече Лайън, заставайки до Рон. Лицето му бе червено и изглеждаше малко изплашен.

— Може би е най-добре да слезем отново долу — каза той заеквайки. — Прекъснахме маркиза — добави шепнешком към Рон.

— Кристина е ето там, Андрю — оповести Рон, правейки се, че не чул коментара му. — Стои между две други дами пред живият плет. Не познавам хубавицата, която стои до нея — каза Рон. — Знаеш ли коя е другата блондинка, Лайън?

Лайън погледна надолу към навалицата в задния двор. Очевидно сестра му бе поканила половината общество на следобедното си парти.

Забеляза Кристина почти на мига. Видя му се объркана от цялото внимание, което получаваше. Изглежда всички жени й говореха в един глас.

Тогава един джентълмен запя някаква балада. Всички на момента се обърнаха към него. Вратите на музикалната стая бяха отворени и някой му акомпанираше на спинет.

Кристина обичаше музиката, това бе очевидно за Лайън. Начина, по който полите й се полюшваха около глезените й, бе индикация, че песента й допада. Бедрата й правеха леки, въртеливи движения, следвайки ритъма.

Тя бе толкова омагьосваща. Доволната й усмивка накара Лайън да се почувства отново цял. Кристина изглеждаше като омагьосана. Лайън я гледаше как се пресегна и откъсна едно листо от живият плет, след което започна да го върти между пръстите си, продължавайки да се поклаща леко в ритъма на музиката.

Лайън реши, че тя дори не осъзнава какво прави. Погледът й бе насочен към младежа, който пееше, движенията й бяха спокойни, неприкрити.

Освен това Лайън знаеше, че тя няма представа, че я наблюдават. В противен случай нямаше да изяде листото, нито да посегне за второ.

— Сър, коя от всички е принцеса Кристина? — попита Андрю, обръщайки се към Лайън, точно когато Рон се задави от смях.

Очевидно Рон също наблюдаваше Кристина.

— Сър?

— Русокосата — промърмори Лайън, поклащайки глава. Наблюдаваше с нарастващо удивление как Кристина пъха поредното листо в устата си.

— Коя от всички? — настоя Андрю.

— Онази, която яде живия плет.