Джули Гарууд
Дамата на Лайън (1)

Пролог

Черните хълмове, Америка 1797

Беше време да потърси видението.

Шаманът чакаше Великия дух да му изпрати знак. Изминал бе месец, след него още един, а боговете продължаваха да го игнорират. Но шаманът бе търпелив мъж. Продължи ден след ден да отправя молитвите си, без да се оплаква, и чакаше смирено те да бъдат чути.

Вече четири нощи подред луната бе забулена в гъста мъгла и старият шаман знаеше, че времето е настъпило. Великия дух го бе чул.

Започна веднага с приготовленията. След като събра свещените си прахове и взе дрънкалката и барабана си, той бавно се заизкачва нагоре към върха на планината. Бе мъчително пътуване, затруднено още повече от напредналата му възраст и гъстата мъгла, която със сигурност бе изпратена от злите духове, за да тестват решителността му.

Веднага щом достигна билото на планината, старецът накладе малък огън в центъра на издатината с изглед към долината на Битълрууд. Седна на земята до огъня с лице, обърнато към слънцето, и посегна към праховете си.

Първо изсипа в огъня шепа билки. Знаеше, че злите духове мразят острите миризми и ароматът ще ги накара да спрат да вършат злини и да слязат от планината.

На сутринта мъглата изчезна от върховете на планината, знак от Великия дух, че злите сили са били прогонени. Той отмести билките настрани и започна да ръси тамян в огъня. Примесен с прерийна трева, той ухаеше сладко. Създаден от добрите духове тамянът пречистваше въздуха.

Три дни и три нощи, шаманът остана на върха на планината, подклаждайки огъня. Той постеше и се молеше, а на четвъртата сутрин посегна към дрънкалката и барабана си. Започна да припява монотонна песен, която да призове при него Великия дух.

Чак в късните часове на нощта саможертвите, които шаманът бе направил, бяха възнаградени. Великия дух се яви в съня му. Докато старецът спеше, умът му ненадейно бе пробуден от видение.

Слънцето се показваше на нощното небе. Видя черна точка, която се уголемяваше, докато не придоби формата на стадо бизони. Великолепните животни тръгнаха през облаците към него. Сив орел с величествени бели криле прелетя през небосвода, повеждайки животните.

Докато бизоните се приближаваха, някои от тях придобиха лицата на предците на стареца, които бяха преминали в отвъдното. Той видя баща си, майка си и брат си. Изведнъж стадото се раздели на две, а в средата му се появи величествен планински лъв. Козината на животното бе чисто бяла, без съмнение бе творение на Тъндърболт^[1], а Великия дух му бе дал очи, сини като небето.

Главите на бизоните се приведоха към лъва, преди сънят да изчезне неочаквано.

 

 

На следващата сутрин старецът се върна в селото си. Сестра му му бе приготвила храна. Веднага щом се нахрани, той отиде при вожда на племето дакота, могъщият воин Сивия орел. Каза на своя вожд само това, че трябва да продължи да води своите хора. Останалата част от видението запази за себе си, тъй като истинското значение на видяното все още не се бе разкрило пред него. После се прибра в своето типи, решен да нарисува видението си, за да не го забрави. Приготви боите и на мека еленова кожа нарисува кръгът от бизони. В центъра му изобрази приближаващия се лъв, като се постара козината му да бъде напълно бяла, а очите му сини като лятното небе. Когато привърши, той остави рисунката да изсъхне преди да навие кожата и да я прибере на сигурно място.

Сънят продължаваше да преследва шамана. Беше се надявал, че той ще му донесе успокоителна вест, която да смири духа на вожда му. Сивия орел страдаше. Шаманът знаеше, че приятелят му иска да предаде водачеството на някой по-млад, на някой доказан воин. Сърцето на вожда не беше вече с племето, откакто му бяха отнели дъщерята и синът й. Той бе изпълнен с мъка и гняв.

Възрастният човек не можеше да предложи утеха на приятеля си. И колкото и да се стараеше, не можеше да заличи мъката му.

От тази мъка се роди и легендата.

 

 

Мери, дъщерята на Сивия орел, и нейният син се бяха върнали от света на мъртвите. Жената от племето дакота знаеше, че семейството й смята, че тя и Белия орел са били убити. Сивия облак, копеле, водач на група отцепници умишлено бе започнал битка близо до коритото на една буйна река. Там, на брега, бе оставил дрехите на Мери, надявайки се, че съпругът й ще повярва, че жена му и синът му са се удавили в пенещите се води на реката.

Племето все още бе потънало в скръб. Макар да имаше чувството, че е изминала цяла вечност, от изчезването й бяха минали едва единадесет месеца. Тя внимателно ги бе преброила, като всеки месец поставяше по една черта на червена пръчка. Точно днес се навършваха единадесет месеца, помисли си, поглеждайки към пръчката. Оставаха още два, за да се отброи пълна година по сметките на племето дакота.

Прибирането у дома щеше да бъде трудно. Племето щеше да посрещне с радост Белия орел отново в семейството. Мери не се тревожеше за сина си. Все пак той бе първият внук на техния вожд, Сивия орел. Да, те щяха да приветстват завръщането му в семейството.

Нейните страхове и тревоги бяха за Кристина.

Мери инстинктивно прегърна по-силно новата си дъщеря.

— Скоро, Кристина — нежно прошепна тя на детето. — Много скоро ще се приберем у дома.

Кристина обаче не обръщаше много внимание на това, което й казваше майка й.

Тя бе двегодишно игриво момиченце, което се опитваше да се изплъзне от скута на майка си, за да върви до по-големия си брат. Шестгодишният син на Мери вървеше пред тях, държейки поводите на кобилата, докато слизаха надолу към долината.

— Бъди търпелива, Кристина — прошепна й Мери. След това отново я притисна към себе си, сякаш й се извиняваше за това, че й дава заповеди.

— Орел — детето изписка името на брат си.

Белия орел се обърна, щом сестричката му го повика. Той й се усмихна и поклати глава.

— Прави това, което ти нарежда майка ни — каза й той.

Кристина предпочете да не обърне внимание на думите му. Тя отново се опита да се изхлузи от скута на майка си. Момиченцето просто бе прекалено малко, за да разбира какво се иска от него. И макар от гърба на коня до земята да имаше доста голямо разстояние, Кристина очевидно не се боеше от височината.

— Моят Орел — извика тя с цяло гърло.

— Брат ти трябва да ни отведе до селото, Кристина — каза Мери, стараейки се гласът й да бъде тих, за да усмири палавото дете.

Неочаквано Кристина се обърна, за да погледне майка си. Сините й очи светеха пакостливо. Мери не успя да сдържи усмивката си, когато видя недоволното изражение на лицето на дъщеря си.

— Моят Орел — изписка тя отново, гледайки към майка си.

Мери кимна бавно.

— Да, твоят Орел — съгласи се Мери с въздишка.

О как й се искаше Кристина да се научи да не повишава глас. Досега всичките й опити да я научи бяха претърпели провал. Тя бе толкова дребничка и все пак бе надарена с глас толкова силен, че разклащаше листата на дърветата.

— Моята мама — писна след миг Кристина, сграбчвайки Мери с мъничките си пухкави пръстчета.

— Да, твоята мама — отвърна Мери. Тя целуна дъщеря си и отметна сребристо-русата коса от мъничкото й личице. — Твоята мама — повтори тя, прегръщайки я с обич.

Успокоена от ласката, Кристина се облегна на гърдите на майка си и се заигра с една от плитките на Мери. Хващайки възела й, пъхна палец в устата си, затвори очи и започна лекичко да прокарва края на плитката пред нослето си. Само след минути бе заспала дълбоко.

Мери издърпа бизонската кожа над главичката на детето, за да му пази сянка от изгарящото лятно слънце. Кристина очевидно бе изтощена от дългото пътуване. А и бе преживяла толкова много през последните три месеца. За Мери бе цяло чудо, че детето въобще може да заспи.

Кристина бе започнала да върви постоянно след Белия орел. Имитираше всяко негово движение, но, както бе забелязала Мери, детето винаги държеше и нея под око. Първата й майка вече я бе изоставила и Мери знаеше, че Кристина се тревожи да не би тя и Белия орел също да изчезнат. Малкото момиченце бе започнало да изпитва чувство за собственост към тях и Мери се надяваше, че с времето това чувство ще изчезне.

— Наблюдават ни от клоните на дърветата — обърна се Белия орел към майка си. Момчето спря, за да види реакцията й.

Тя кимна.

— Продължавай, сине. И помни, спри чак когато стигнеш до най-високото типи.

Белия орел се усмихна.

— Все още помня кое е типито на дядо — каза той. — Нямаше ни само единадесет месеца — добави, сочейки към червената пръчка.

— Щастлива съм, че помниш — каза му Мери. — А спомняш ли си колко много обичаш баща си и дядо си?

Момчето кимна. Изражението му обаче стана замислено.

— Ще бъде трудно за баща ми, нали?

— Той е мъж на честта — обяви майка му. — Да, ще му бъде трудно, но след време ще види добротата във всичко това.

Белия орел изпъна рамене, обърна се и продължи надолу по хълма.

Походката му бе походка на воин. Арогантността, събрана във всяка стъпка на момчето, бе същата като на баща му. Сърцето на Мери се изпълни с гордост от сина й. Един ден, когато завършеше обучението си, Белия орел щеше да стане вожд на племето им. Неговата съдба бе да води воините, точно както нейната съдба бе да отгледа детето с млечнобяла кожа, което спеше в ръцете й.

Мери опита да прочисти ума си от всички мисли, за да се подготви за предстоящия сблъсък. Погледът й бе насочен към раменете на сина й, докато момчето ги отведе до центъра на селото. Тя безмълвно каза молитвата, на която я бе научил техния шаман, за да прогони страховете си.

Повече от сто души от племето дакота гледаха към Мери и Белия орел. Никой не каза и дума. Белия орел вървеше само напред, докато не достигна до типито на вожда.

Жените от племето се приближиха, заобикаляйки коня на Мери. На лицата им се четеше удивление. Няколко от тях посегнаха, за да докоснат крака й, сякаш докосването до кожата й щеше да потвърди, че това, което виждат, е истина.

Те я докосваха и въздишаха. Очевидната им привързаност я накара да се усмихне. Вдигна поглед и видя Слънчево цвете, по-малката сестра на съпруга й. Близката й приятелка плачеше, без да крие емоциите си.

Звук сякаш от гръмотевица наруши тишината. Земята потрепери под копитата на десетки коне, препускащи към селото. Воините очевидно бяха уведомени за завръщането на Мери. Черния вълк, съпругът на Мери, бе начело на ездачите.

Платнището пред типито на вожда се отметна, точно когато воините слизаха от конете си. Мери погледна баща си. Сивия орел стоеше на входа и просто я гледаше. На набразденото му от бръчки лице се четеше истинско удивление, но очите му, толкова топли и добри, скоро се изпълниха с емоции.

Сега всички се обърнаха към вожда си. Чакаха го да даде сигнал. Пръв Сивия орел трябваше да приветства Мери и сина й отново в семейството.

Сивия орел се обърна към съпруга на Мери, който току-що бе застанал до него. Мери веднага сведе смирено глава. Ръцете й се разтрепериха и тя си помисли, че сърцето й бие толкова силно, че вероятно ще събуди Кристина. Жената знаеше, че ако погледне към съпруга си, целият й контрол щеше да се изпари. И със сигурност щеше да започне да плаче. Разбира се, това нямаше да е достойно, защото подобни емоции щяха да засрамят гордият й съпруг.

Освен това, нямаше да е честно. Мери обичаше Черния вълк, но откакто се бяха видели за последно, обстоятелствата се бяха променили драстично. Съпругът й трябваше да вземе някои много важни решения, преди да я приеме отново в обятията си.

Изведнъж вождът вдигна ръце към Великия дух. Дланите му бяха обърнати нагоре към слънцето.

Сигналът бе даден. Весели приветствия огласиха долината. Настъпи истински хаос, докато сина на Мери бе прегърнат първо от дядо си, а после и от баща си.

Кристина се размърда в ръцете на Мери. Макар детето да бе покрито с бизонската кожа, няколко от жените забелязаха движението и възкликнаха изненадано.

Черния вълк прегръщаше сина си, но погледа му бе отправен към съпругата му. Мери посмя да го погледне, видя щастливата му усмивка и се опита и тя да му се усмихне.

Сивия орел кимна няколко пъти, показвайки й радостта и одобрението си, след което бавно пристъпи към нея.

Шаманът стоеше до типито си и наблюдаваше срещата им. Вече разбираше защо не бе видял лицата на Мери и Белия орел във видението си. Но значението на останалата част от съня му все още не му се бе разкрило.

— Аз съм търпелив мъж — прошепна той на духовете. — Ще приемам даровете един по един.

Докато шаманът ги наблюдаваше, хората направиха път на вожда си. Воините игнорираха Мери и се събраха около Черния вълк и сина му. Жените обаче се приближиха до нея, тъй като искаха да чуят какво смята да каже вождът на дъщеря си.

Някои от по-ентусиазираните воини започнаха да подвикват весело. Силният шум събуди Кристина.

Детето не бе доволно, че е скрито на тъмно. То хвана бизонската кожа и я отметна от лицето си, точно когато Сивия орел стигна до Мери.

Жената не можеше да каже кой беше по-изненадан. Кристина изглежда бе напълно очарована от огромния мъж, който я гледаше толкова напрегнато. Но също така се чувстваше леко изплашена, защото налапа отново палчето си и силно се притисна към майка си.

Сивия орел дори не се опита да скрие изумлението си. Той погледа известно време детето, след което се обърна към дъщеря си.

— Има доста неща да ни казваш, дъще — заяви той.

Мери се усмихна.

— Много неща бих могла да обясня, татко.

Кристина забеляза усмивката на майка си. Това явно я успокои, защото детето веднага извади палчето от устата си и се огледа любопитно наоколо. Когато забеляза брат си, обграден от непознати мъже, тя протегна двете си ръчички към него.

— Орел — изписка високо тя.

Сивия орел направи крачка назад и се обърна да погледне към внука си.

Кристина очакваше брат й да дойде да я вземе. Когато той не се подчини веднага на призива й, тя се опита да слезе от скута на майка си.

— Моят Орел, мамо — извика детето.

Този път Мери игнорира дъщеря си. Погледа й бе насочен към съпруга й. Изражението на Черния вълк бе твърдо, невъзмутимо. Той стоеше до сина си, краката му бяха раздалечени, за да балансира по-добре, а ръцете му бяха скръстени на гърдите. Мери знаеше, че е чул Кристина да я нарича „мамо“. Детето бе проговорило на сиукски език, както говореше всяко дете в племето дакота, и бе изкрещяло толкова силно, че вероятно всички в селото я бяха чули.

Слънчево цвете пристъпи напред, за да й помогне да слезе. Мери й подаде Кристина, смятайки че може да разчита на приятелката си да задържи детето, но се оказа, че е грешала. Кристина лесно се отскубна от ръцете й и тупна на земята, приземявайки се на дупето си. Преди Слънчево цвете или Мери да успеят да я хванат, малката се хвана за крака на Сивия орел, изправи се и хукна към брат си. Бебешки смях огласи селото.

Никой не знаеше какво трябва да направи с красивото белокожо дете. Няколко от възрастните посегнаха колкото да докоснат златистите й косици, тъй като бяха доста любопитни. Малкото момиченце нямаше нищо против, то застана до брат си, едва достигайки до коленете му, копира стойката му и го хвана за ръката.

И докато Кристина нямаше нищо против да я докосват, тя ясно показа, че не иска никой да се доближава до брат й.

Когато вождът понечи отново да прегърне внука си, Кристина се опита да го избута.

— Моят Орел — извика му тя.

Мери бе ужасена от държанието на дъщеря си. Тя сграбчи Кристина, усмихна се вяло към баща си и прошепна на сина си:

— Отиди с баща си!

Съпругът на Мери се обърна рязко и влезе в типито на Сивия орел.

В мига, в който я отделиха от брат й, Кристина започна да плаче. Мери вдигна детето на ръце и без особен успех се опита да го утеши. Кристина притисна лице към гърлото на майка си, а сълзите й намокриха роклята й.

Приятелките на Мери я наобиколиха. Никоя от тях не смееше да попита за детето, докато то не бъде прието от съпруга на Мери и от вожда на племето, но му се усмихваха и галеха меката му кожа. Няколко жени дори затананикаха приспивни песнички.

Тогава Мери забеляза шамана на племето. Тя побърза да застане пред стареца и да му се поклони, показвайки му уважението си.

— Добре дошла у дома, дете мое — поздрави я той.

Мери едва успяваше да чуе думите на стареца заради пищенето на дъщеря си.

— Липсваше ми, Вакан — каза му тя. Плачът на Кристина стана по-силен и Мери се опита да я успокои — Тихо, миличка — каза й тя.

Тя се обърна отново към шамана.

— Дъщеря ми реве като лъвица. Може би след време ще се научи…

Изуменият поглед в очите на шамана притесни Мери.

— Да не си болен, Вакан? — попита тя разтревожена.

Старецът само поклати глава. Мери забеляза, че ръцете му треперят, когато посегна, за да докосне Кристина.

— Косата й е почти бяла, като цвета на светкавицата — прошепна той.

Неочаквано Кристина се обърна за да погледне шамана. Тя спря да плаче и дори се усмихна на странно изглеждащият мъж, чиито церемониални пера сякаш растяха на главата му.

Мери чу шамана да възкликва. Наистина й изглеждаше болен.

— Новата ми дъщеря се казва Кристина, шамане — каза му тя. — Ако й позволят да остане, тя ще има нужда от име на дакота, както и от твоята благословия.

— Тя е лъвица — обяви шамана. На лицето му се разля широка усмивка. — Тя ще остане тук, Мери. Не се тревожи за детето. Бизоните ще я защитават. Духовете ще се съветват с баща ти и съпруга ти. Имай търпение, дете. Имай търпение.

Мери искаше да разпита по-подробно шамана, но неговото нареждане да бъде търпелива не можеше да се игнорира. Реакцията му към Кристина я обърка, но нямаше как да се замисли по-дълбоко за това, тъй като Слънчево цвете я хвана за ръката и я задърпа към дома си.

— Изглеждаш изтощена, Мери. И със сигурност си много гладна. Ела в моето типи и сподели обяда ми.

Мери кимна и последва приятелката си до дома й. Настаниха на меките одеяла и Мери нахрани дъщеря си, след което й позволи да се разходи из типито.

— Бях далеч толкова дълго време — прошепна Мери. — И все пак, когато се завърнах, съпругът ми не дойде при мен.

— Черния вълк те обича — увери я Слънчево цвете. — Брат ми страдаше за теб, Мери. — Когато Мери не каза нищо, тя продължи: — Все едно си се завърнала при нас от мъртвите. След атаката, когато никой не успя да открие теб или Белия орел, някои решиха, че сте се подхлъзнали и сте се удавили в реката. Черния вълк не повярва на това. Не, вместо това той поведе воините срещу отцепниците, вярвайки, че ще ви открие в лагера им. Когато се върна без теб, бе съсипан от мъка. А сега, когато се върна у дома, Мери, ти водиш със себе си детето на друг мъж.

Слънчево цвете се обърна да погледне към Кристина.

— Знаеш колкото много съпругът ти мрази белите хора, Мери. Мисля, че тя е причината той да не дойде при теб. Защо си приела това дете за свое собствено? Какво се е случило с майка й?

— Майка й е мъртва — отговори Мери. — Това е дълга история, приятелко, и знаеш, че първо трябва да я разкажа на Черния вълк и баща си. Но ще ти кажа едно — добави тя твърдо. — Ако племето застане срещу Кристина, аз ще трябва да си тръгна заедно с нея. Сега тя е моя дъщеря.

— Но кожата й е бяла — възрази Слънчево цвете, удивена от думите на Мери.

— Забелязах какъв е цветът на кожата й — отвърна усмихната Мери.

Слънчево цвете забеляза усмивката й и на свой ред също се засмя. Кристина веднага се закиска заедно с тях.

— Тя е толкова красиво дете — отбеляза Слънчево цвете.

— И ще има добро сърце като майка си — отвърна й Мери.

Слънчево цвете се обърна, за да вдигне глиненото гърне, което Кристина преобърна току-що. Мери й помогна да събере билките, разпръснати от момиченцето.

— Тя е много любопитно дете — каза Мери, извинявайки се заради държанието на дъщеря си.

Слънчево цвете се засмя отново. Типито изглеждаше така, сякаш през него бе минал ураган. Детето отново се закиска, имитирайки звука.

— Не е възможно да не харесаш толкова весело дете — отбеляза Слънчево цвете. Усмивката обаче скоро напусна лицето й. — Но съпругът ти, Мери… Знаеш, че той никога няма да я приеме.

Мери не възрази на приятелката си, но се надяваше, че Слънчево цвете греши. Налагаше се Черния вълк да приеме Кристина като своя дъщеря. Без помощта на съпруга си никога нямаше да успее да спази обещанието, което бе дала на майката на Кристина.

Слънчево цвете не можа да устои на желанието да гушне детето в ръце и посегна към Кристина, но малката я заобиколи и се настани в скута на Мери.

— Бих искала да си почина само за няколко минути, ако се съгласиш да гледаш Кристина вместо мен. Но те предупреждавам — добави Мери, когато Слънчево цвете кимна. — Дъщеря ми постоянно върши пакости. Прекалено любопитна е.

Слънчево цвете получи разрешение от съпруга си Мери и Кристина да останат при тях. Когато се върна, завари Мери дълбоко заспала. Кристина се бе сгушила до корема на майка си. Ръката на Мери обгръщаше бебето. Малката също бе заспала. Малкото й палче бе в устата й, а другата й ръка притискаше една от плитките на Мери към лицето й.

 

 

Майка и дъщеря спаха няколко часа. Слънцето вече залязваше, когато Мери отнесе Кристина до реката. Слънчево цвете ги последва, понесла чисти дрехи.

Малкото момиченце обичаше водата. Денят бе изключително горещ и сега детето се наслаждаваше на прохладната вода, докато го къпеха. Тя дори позволи на Мери да й измие косата, без да вдига много шум.

Мери тъкмо бе излязла от водата с дъщеря си, когато пред нея застана Черния вълк. Той стоеше с ръце, скръстени на гърдите, и предизвикателно изражение на лицето, но Мери все пак успя да зърне нежност в погледа му.

Той я объркваше, давайки й този знак за привързаност. Мери му обърна гръб и облече себе си и Кристина.

Черния вълк я изчака да приключи, след това махна към сестра си, нареждайки й да вземе детето. Слънчево цвете трябваше да откопчи ръцете на Кристина от майка й. Малката започна да пищи, но Мери не посмя да оспори заповедта на съпруга си. Знаеше, че Слънчево цвете ще се погрижи за детето. Щом останаха насаме, Мери се обърна към съпруга си. Гласът й трепереше, докато му разказваше всичко, което се беше случило след отвличането й.

— В началото реших, че техният водач, Сивия облак иска да ни задържи, за да сключи сделка с теб. Знаех, че омразата помежду ви е свирепа, но не подозирах, че има намерение да ни убие. Пътувахме няколко дни, а когато луната беше по-ярка, пътувахме и нощем. Когато най-после направихме лагер в една кафява долина до пътя на белите хора, Сивия облак бе единственият от тях, който ни докосваше. Хвалеше се пред хората си, че ще убие сина и жена ти. Той вини теб, съпруже, за това, че е прогонен.

Черния вълк кимна, когато Мери спря, за да види реакцията му, но той не каза нищо, затова тя си пое дълбоко дъх и продължи.

— Той би сина ни, докато не реши, че вече го е убил. Тогава се обърна към мен. — Гласът на Мери се пречупи. Тя му обърна гръб, отправяйки поглед към реката. — Той се възползва от мен по начина, по който един мъж се възползва от жена, която не го иска — прошепна тя.

След това заплака от срама, който я обхвана в този момент. Спомените разкъсваха сърцето й. Черния вълк се протегна и я прегърна, притискайки я към себе си. Докосването му успя да я успокои на мига. Мери въздъхна. Искаше й се да може да се обърне и също да го прегърне, но знаеше, че трябва да му разкаже всичко, преди да приеме утехата му.

— Между тях избухна спор, тъй като пред нас се появи керван. Сивия облак се противеше, но в крайна сметка останалите решиха да нападнат кервана и да откраднат конете им. Сивия облак остана. Беше бесен, че не са се подчинили на решението му.

Мери нямаше сила да продължи. Тя заплака тихо. Черния вълк изчака няколко минути жена му да продължи с историята си, след което я обърна към себе си. Очите й бяха затворени. Той нежно изтри сълзите от лицето си.

— Разкажи ми останалата част от историята — заповяда той, но гласът му бе нежен като ласката на вятъра.

Мери кимна. Опита се да отстъпи назад, но Черния вълк я задържа в обятията си.

— Синът ти се събуди и започна да стене. Изпитваше ужасяваща болка, съпруже. Сивия облак отиде до сина ни. Издърпа ножа си, канеше се да убие Белия орел. Аз изпищях и се опитах да отида там, доколкото ми позволяваха силите, тъй като краката и ръцете ми бяха завързани с въжета. Проклех Сивия облак, опитвайки се да го предизвикам да насочи гнева си към мен. Това го разсея. Използва юмрука си, за да ме накара да замълча. Силата на удара му ме накара да падна назад. Изгубих съзнание, а когато отворих очи, до мен беше коленичила една бяла жена. Тя държеше в прегръдките си Белия орел. Кристина, нейното бебе, спеше на земята до нея. Съпруже, мислех, че ума ми си прави шега с мен, докато синът ни не отвори очи и не ме погледна. Той беше жив. Бялата жена го бе спасила. Ножът й стърчеше от гърба на Сивия облак.

Не знаех откъде е дошла, докато не се сетих за кервана с каруците. Още от първия миг аз й се доверих, защото видях как се отнася със сина ни. Молих я да вземе Белия орел със себе си, преди хората на Сивия облак да се върнат. Жената не ме изостави, без значение колко настоявах да го стори. Помогна ми да се кача на коня й, вдигна сина ни, полагайки го в ръцете ми и ни поведе към гората, носейки своето бебе на ръце. Жената не проговори повече, докато не спряхме да почиваме няколко часа по-късно.

— Явно боговете са били с нас в онзи ден, защото отцепниците не ни последваха. Джесика, бялата жена, предположи, че може да са убити от хората, които бяха нападнали. Открихме къща, скрита дълбоко в гората, и се скрихме там. Джесика се грижеше за нас. Говореше английски като мисионерите, но все пак бе някак различен. Когато я попитах защо, тя ми отговори, че речта й е такава, защото идва от далечна земя на име Англия.

— Какво се случи с тази жена — попита Черния Вълк.

— Когато настъпи пролетта, Белия орел бе достатъчно добре, за да може да пътува. Джесика възнамеряваше да отведе Кристина долу в долината, а аз да върна сина ти у дома, при теб. Денят преди да тръгнем Джесика излезе, за да събере капаните, които бе заложила предишния ден. Но така и не се върна. Излязох да я търся. Беше мъртва — прошепна Мери. — Беше я нападнала планинска мечка. Смъртта й е била ужасна. Тялото й бе разкъсано, почти неузнаваемо. Тя не биваше да умира по този начин, Черен вълк.

— И затова си довела бялото дете с теб? — попита Черния вълк, вече направил собствените си заключения.

— С Джесика станахме сестри. Тя ми разказа за миналото си, а аз й споделих моето. Дадохме си обещание. Тя ми даде думата си, че ако нещо се случи с мен, тя ще доведе Белия облак обратно при теб. Аз също й дадох обещание.

— Искаш да отведеш детето отново при белите? — попита я Черния вълк.

— Преди това трябва да отгледам Кристина — обяви Мери.

Черния вълк изглеждаше изумен от думите на жена си. Мери спря за миг, преди да продължи.

— Джесика не искаше Кристина да се върне у дома, на мястото, наречено Англия, преди да е напълно пораснала. Трябва да помогнем на Кристина да порасне силна, съпруже, за да може, когато се върне при своите хора, да има шанс да оцелее.

— Не разбирам това обещание — объркано заяви Черния вълк, клатейки глава.

— Научих всичко за семейството на Джесика. Тя бягаше от мъжа си. Каза ми, че той е зъл мъж и се е опитал да я убие.

— Всички бели мъже са зли — заяви Черния вълк.

Мери кимна. Не беше съгласна с мъжа си, но все пак не искаше да го ядосва.

— Всеки ден Джесика отваряше книга, която наричаше дневник и пишеше в нея. Обещах й, че ако нещо се случи с нея, ще запазя тази книга и ще я дам на Кристина, когато е готова да се прибере у дома.

— Защо този мъж се е опитал да убие жена си?

— Не знам — призна Мери. — Джесика вярваше, че е слаба жена. Говореше за това напълно открито и ме молеше да направя Кристина силна като воин. Аз й разказах всичко за теб, но тя не ми разказа много за нейния мъж. Джесика виждаше бъдещето, съпруже, и знаеше, че няма да доживее да види дъщеря си пораснала.

— А ако аз не съм съгласен с това? — попита я Черният Вълк.

— Тогава трябва да замина — отговори му Мери. — Знам, че мразиш белите хора, и все пак тази бяла жена спаси сина ти. Дъщеря ми ще докаже, че притежава същия смел дух, какъвто и родната й майка.

— Нейната дъщеря — поправи я Черния вълк с груб глас.

Мери поклати глава. Той мина покрай нея, заставайки до реката. Остана загледан дълго време напред, докато най-после не се обърна към Мери с каменно изражение на лицето си.

— Ще уважим това обещание — заяви той.

Преди Мери да успее да покаже благодарността си, Черния вълк вдигна ръка.

— Слънчево цвете е съпруга вече три лета и все още не е дала рожба на мъжа си. Тя ще се грижи за бялото дете. Ако откаже, ще намерим друг.

— Не! Ние трябва да я отгледаме — настоя Мери. — Тя вече е моя дъщеря. И ти също трябва да я приемеш като наше дете, Черен вълк. Обещах, че ще направим Кристина силна като воин. С твоите наставления…

— Искам да се върнеш при мен, Мери — каза Черния вълк. — Но няма да приема това дете в дома си. Не. Искаш твърде много от мен.

— Така да бъде — прошепна Мери. Раменете й увиснаха, приемайки загубата.

Черния вълк бе живял достатъчно дълго с Мери, за да разпознае упорития решителен поглед, който блесна в очите й.

— Каква разлика ще има дали си я отгледала ти, или някой друг?

— Джесика умря, вярвайки, че аз и ти ще отгледаме дъщеря й. Детето трябва да бъде научено да оцелява в света на белите мъже. Хвалех се пред Джесика с твоята сила, съпруже, и…

— Тогава просто никога няма да я пратиш в света на белите мъже — прекъсна я Черния вълк.

Мери поклати глава.

— Никога не бих поискала от теб да нарушиш думата, която си дал. Как може да искаш от мен да изменя на обета си?

Черния вълк се ядоса. Мери отново започна да плаче.

— Как въобще ме искаш отново за жена? Бях използвана от най-големия ти враг. Ако Белия орел не беше с мен, щях да сложа край на живота си. А сега съм отговорна за още едно дете. Не мога да позволя друг да я отгледа. В сърцето си знаеш, че съм права. Мисля, че ще е най-добре да отведа Кристина далеч. Ще тръгнем още утре.

— Не — възрази Черния вълк. — Никога не съм спирал да те обичам, Мери — каза й той. — Ще се върнеш при мен още тази нощ.

— А Кристина? — попита Мери.

— Ще я отгледаш — склони той. — Можеш дори да я наричаш своя дъщеря. Но тя ще бъде само твоя. Аз имам само едно дете. Белия орел. Ще позволя на Кристина да живее в моето типи, защото майка й е спасила живота на сина ми. Но за това дете няма да има място в сърцето ми, Мери. Ще я игнорирам напълно.

Мери не знаеше какво да направи, за да промени решението на съпруга си. Но все пак още същата нощ се върна при него, носейки дъщеря си със себе си.

 

 

Черния вълк бе упорит мъж. Доказа, че държи на думата си. Правеше всичко по силите си, за да игнорира напълно Кристина. Това обаче, с всеки изминал ден тази задача ставаше все по-трудна.

Кристина винаги заспиваше до брат си. И все пак, всяка сутрин, щом Черния вълк отвореше очи, откриваше момиченцето сгушено между него и жена му. Малката винаги бе будна преди него и всяка сутрин гледаше към него.

Детето просто не разбираше, че той я игнорира. Черния вълк обикновено се мръщеше, щом я забележеше да го гледа. Тогава Кристина веднага копираше изражението му. Ако беше по-голяма, той щеше да реши, че малката му се подиграва. Но тя бе само едно малко дете. И ако не бе бялата й кожа, той бе сигурен, че щеше да му е много забавно как малката имитира сина му. Вероятно дори щеше да му е приятно да гледа наперената бебешка походка.

Тогава обаче Черния вълк си спомняше, че Кристина няма място в ума му. Обръщаше гръб на детето и напускаше типито, а настроението му ставаше буреносно.

Дните преминаха в седмици, докато племето чакаше момента, в който вожда ще повика Мери пред съвета на старейшините. Сивия орел, обаче, наблюдаваше своя зет, чакайки да види дали той ще приеме момиченцето.

Когато Черния вълк отдалечи сина си от Кристина, Мери осъзна, че се случва нещо. Бебето не разбираше защо брат й не е при нея и плачеше с часове. Скоро малката стана много раздразнителна и почти спря да се храни.

Отчаяна, Мери отиде при баща си, за да говори с него за проблема. Обясни му, че докато той, който е вожд, не приеме Кристина, останалите жени и деца щяха да следват примера на Черния вълк и да игнорират детето.

Сивия Орел разбра, че в думите й има голяма доза истина, и обеща да събере съвета още същата вечер. След това отиде при шамана, за да поиска съвета му.

Старецът очевидно бе стигнал до същото заключение, до което бе стигнала и Мери. Вождът трябваше да покаже на останалите как да се отнасят към детето, тъй като всички бяха наясно колко зле е настроен към белите хора Черния вълк.

— Да, време е да съберем воините. Черния вълк трябва да приеме това дете в сърцето си. Но ще е много по-добре, ако сам вземе това решение — добави той. — Ако откаже да го стори, ще разкрия пред съвета цялото си видение.

Шаманът поклати глава, когато видя, че вождът се кани да го попита за това. Взе кожата, на която бе изобразил видението си, и я даде на Сивия орел.

— Не отвързвай това въже и не развивай тази кожа, докато не дойде правилното време.

— Каква е тази рисунка, Вакан? — попита го Сивия орел. Гласа му се бе превърнал в шепот.

— Това е видението, което ми изпрати Великия дух.

— Защо не съм го виждал досега?

— Защото в началото не разбрах значението на това, което се бе разкрило пред мен. Казах ти, че видях орел, който лети пред стадо бизони, спомняш ли си?

Сивия орел кимна.

— Спомням си — каза той.

— Това, което не ти казах, е, че щом се доближиха, бизоните придобиха облика на тези, които вече не са между нас. Мери и Белия орел не бяха сред мъртвите, Сив орел. По времето, когато получих видението, не разбирах защо е така и затова не ти казах нищо, тъй като не исках да ти давам напразни надежди.

— Сега и двамата разбираме защо не си ги видял — обяви Сивия орел. — Те не са мъртви.

— Но във видението ми има и още, приятелю. В началото, виждайки бизоните, реших, че това е знак, че ловът ни ще е успешен. Да, точно това бях решил.

— Ами сега, какво мислиш, Вакан?

Старецът отново поклати глава.

— Не разгъвай тази кожа, докато Черния вълк не вземе крайното си решение. Ако откаже да признае детето, рисунката ще го накара да размисли. Не можем да му позволим да върви срещу повелите на Великия дух.

— А ако реши да признае детето за свое? Рисунката ще остане ли скрита?

— Не, всички трябва да видят рисунката, но не и преди Черния вълк да избере сам правилния път. Това решение ще е изпитанието за неговата мъдрост.

Сивия орел кимна.

— Трябва да седиш до мен тази вечер, стари приятелю — заяви му той.

Двамата мъже се прегърнаха. След това Сивия орел отнесе кожата в типито си. Любопитството го изгаряше, но той си заповяда да бъде търпелив. Имаше да се свършат доста неща преди тазвечерният съвет. Подготовката щеше да запълни вниманието му, докато дойде време всички да видят рисунката.

 

 

Мери обикаляше типито си, докато чакаше воините да се съберат около огъня в типито на вожда. Кристина спеше дълбоко на сламеника, който вече не споделяше с брат си.

Когато един от воините пристигна, за да отведе Мери на сбирката, тя остави Кристина сама, решавайки, че бебето е прекалено изтощено, за да се събуди, преди да настъпи утрото.

Мъжете бяха насядали в кръг заедно с вожда си около голям огън. Шаманът седеше отляво на Сивия орел, а от дясната му страна седеше Черния вълк.

Мери бавно обиколи кръга от мъже, преди внимателно да седне пред баща си. Тя бързо разказа всичко, което се бе случило с нея през последните единадесет месеца, влагайки много страст в разказа как Джесика е спасила живота на Белия орел.

Сивия орел не показа никакви чувства, докато слушаше разказа. Когато дъщеря му приключи с разказа си, той й заповяда да напусне.

Мери бе на път към типито си, за да отиде при Кристина, когато я пресрещна Слънчево цвете. Двете жени застанаха скрити в сенките, чакайки решението на вожда.

Следващият, който повикаха, за да разкаже от своята гледна точка какво се бе случило, бе синът на Мери. След като приключи, момчето застана пред баща си.

Неочаквано, Кристина се появи отнякъде и застана до брат си. Мери забеляза как дъщеря й хвана ръката на Белия орел. Тя понечи да отиде, за да вземе детето, но Слънчево цвете я спря.

— Чакай и виж какво ще се случи — посъветва я Слънчево цвете. — Воините ще се ядосат, ако сега се намесиш. Синът ти ще се погрижи за Кристина.

Мери осъзна, че думите на приятелката й са мъдри и остави всичко в ръцете на воините. Те всички искаха да покажат лоялността си към Черния вълк и по тази причина игнорираха присъствието на детето.

Вождът кимна и умишлено предложи да дадат детето на старица на име Засмян ручей, която да отгледа Кристина. Черния вълк веднага поклати глава, отхвърляйки предложението.

— Детето на Мери ще страда от нейната ръка — обясни Черния вълк на останалите воини. — Не мога да позволя това да се случи. Детето е малко и беззащитно.

Сивия орел едва успя да скрие усмивката си. Отказът на Черния вълк да предаде детето на грижите на лудата старица показваше, че го е грижа за малката.

Вождът осъзна, че истинският проблем тук е да накарат Черния вълк да осъзнае истината, но зет му бе прекалено горд и упорит мъж.

Той посегна към животинската кожа, решавайки, че е време да сложи край на този спор, но шаманът поклати глава, давайки му знак, че все още не е настъпило времето да покажат рисунката.

Сивия орел склони да изчака. Той отпусна ръката си и продължи да обсъжда проблема, докато воините спореха един с друг. Но в крайна сметка Кристина бе тази, която с нежното побутване на брат си, реши проблема.

Синът на Черния вълк слушаше спора за съдбата на Кристина. Макар да бе едва на шест години, момчето вече притежаваше голяма част от арогантността на баща си. Без да се замисля какви биха могли да са последствията, той задърпа Кристина след себе си, изправяйки се пред баща си.

Кристина се скри зад него и занаднича, за да погледне към мъжа, който гледаше ядосано брат й.

Вождът бе единственият, който видя, че малкото дете имитира изражението на Черния вълк, преди да притисне лице към коленете на Белия орел.

— Татко — обади се Белия орел, — бялата жена спаси живота ми, за да мога да се върна при своя народ.

Думите на момчето накараха всички гласове около огъня да заглъхнат.

— Кристина сега е моя сестра. Ще я защитавам така, както всеки брат би защитавал сестра си.

Черния вълк не можеше да скрие изненадата си от високомерния начин, по който синът му си позволяваше да му говори. Преди да успее да му отговори, Белия орел се обърна към мястото, на което стоеше майка му. Той посочи към нея, погледна надолу към Кристина и каза:

— Моята майка.

Момчето много добре знаеше какво ще се случи. Кристина бе доказала, че има силно чувство за собственост. Което принадлежеше на Белия орел, принадлежеше и на нея. Белия орел само трябваше да каже нещо и малкото момиченце, както имаше навик, веднага го повтаряше. Тя издърпа палеца от устата си, само за да каже:

— Моята мама.

После погледна нагоре към брат си, чакайки го да продължи с тази игра.

Белия орел кимна. Той стисна ръката й, за да й покаже, че е доволен от отговора й, след това се обърна отново към баща си. Бавно вдигна ръка, посочи Черния вълк и обяви:

— Моят баща. — В гласът му личеше колко е доволен.

Кристина смучеше пръстчето си, докато гледаше Черния вълк.

— Моят татко — каза този път Белия орел, стисвайки леко ръката й.

Кристина издърпа пръстче от устата си и заяви:

— Моят тати — посочвайки с пръст към Черния вълк. След което погледна към брат си, за да види дали одобрява казаното от нея.

Белия орел погледна към дядо си. Когато вождът кимна, братът на Кристина се обърна към нея и също й кимна.

Това бе всичко, от което се нуждаеше малкото момиченце. Тя пусна ръката на Белия орел, скокна напред и без никакъв страх се настани в скута на Черния вълк.

Всички гледаха как детето се настанява удобно. Черния вълк седеше сковано, когато Кристина се пресегна и хвана една от плитките на косата му. Мъжът не отблъсна детето, а само се обърна, за да погледне към вожда.

Сивия орел се усмихваше доволно.

Мери пристъпи напред и падна на колене пред съпруга си, привела глава към земята. Черния вълк можеше да види как жена му трепери. Той изпусна една дълга въздишка и каза:

— Децата ми нямат място на този съвет. Отведи ги в типито ни.

Мери веднага посегна, за да вземе Кристина от ръцете му. Молеше се детето да пусне плитката му, за да я вземе, когато осъзна думите му.

Той каза „децата ми“.

Мери наистина се опита да не се усмихне, но щом погледна към мъжа си, знаеше, че той може да види радостта й. И огромната й любов към него.

Черния вълк прие и двете с арогантно кимване.

Сивия орел изчака дъщеря му да отведе децата, преди да попита:

— Имам ли нова внучка? — обърна се той към Черния вълк, искайки потвърждение.

— Имаш — отвърна му мъжът.

— Доволен съм — обяви Сивия орел. След това се обърна към шамана и го помоли да разкаже за видението си.

Възрастният човек се изправи и разказа съня си на воините. Бавно развърза въжето и разви кожата, за да покаже рисунката.

Много от мъжете промърмориха удивено. С драматично махване на ръката шаманът накара всички да замълчат.

— Ние сме бизоните — каза той, слагайки ръка на сърцето си. — Мястото на лъва не е при бизона. На тази земя те са врагове, точно както белият мъж е враг на племето дакота. И все пак сега боговете ни подлагат на изпитание. Те ни дадоха синеока лъвица. Трябва да я защитаваме, докато не дойде времето, когато тя ще ни напусне.

Черния вълк бе искрено изумен от думите на шамана. Той поклати глава.

— Защо по-рано не ми каза за това, Вакан? — поиска да узнае мъжът.

— Защото първо сърцето ти трябваше да научи истината — отвърна му старецът. — Твоята дъщеря е лъвица, Черен вълк. Няма никакво съмнение. Косата й е с цвета на бялата светкавица, а очите й са сини като дома на Великия дух високо в небесата.

Неочаквано в селото отекна гневния вик на Кристина. Шаманът се усмихна.

— И гласът й е като на лъвица — отбеляза той.

Черния вълк се усмихна с останалите и кимна.

Старецът вдигна кожата към небето.

— Обещанието на Мери ще бъде спазено. Духовете го пожелаха.

Същата тази вечер Кристина бе приета за пълноправен член на племето.

 

 

Хората в племето дакота бяха нежни и грижовни. Всички отвориха сърцата си за синеоката лъвица и й дадоха безценни дарове. Но даровете не бяха материални, а такива, които моделираха характера й.

От дядо си Кристина получи дара на осъзнаването. Старият воин й показа красотата и чудесата на всичко, което ги заобикаляше. Двамата бяха неразделни. Сивия орел й посвети любовта си без да я ограничава, времето си без да я възпира, мъдростта си, когато като всяко малко момиченце очакваше на мига някой да отговори на хилядите й въпроси, защо, защо и защо. Кристина научи от дядо си да бъде търпелива, но най-ценните му дарове бяха тези, че я научи да се смее на това, което не може да бъде променено, да плаче за онова, което е безвъзвратно загубено, и да се радва на всеки малък безценен дар на живота.

От баща си Кристина получи смелост и решителност, за да завърши всяка задача, с която се захванеше и да превъзмогне всяка трудност. Тя се научи да борави с нож и да язди толкова добре, колкото всеки воин в племето… дори по-добре от някои воини. Кристина бе дъщерята на Черния вълк и се научи винаги да се стреми към съвършенство. Тя живееше за да радва баща си, да получи одобрителното му кимване и да го накара да се гордее с нея.

Майка й й даде дара на състраданието, разбирателството и чувството за справедливост, без значение дали се изправя пред приятел или враг. Тя имитираше държанието на майка си, докато не стана истинско нейно копие. Мери свободно демонстрираше любовта към децата и съпруга си. Макар Черния вълк никога да не показваше чувствата си, Кристина бързо осъзна, че той е избрал Мери за своя жена заради любящата й природа. Неговото намусено отношение към жена му, когато бяха пред чужди хора, бе просто част от арогантната му маскировка. У дома, когато бяха насаме, той не просто позволяваше на Мери да го милва и да му говори мило, той го очакваше от нея. В погледът му започваше да се чете някаква топлина и нощем, когато баща й решаваше, че Кристина е заспала дълбоко, той се обръщаше към майка й и започваше да й шепти всички нежни любовни думи, на които Мери го бе научила.

Кристина мечтаеше да открие мъж като Черния вълк, когато дойдеше време да си вземе съпруг. Той щеше да бъде воин, горд и арогантен също като баща й, изискващ и собственически настроен към това, което му принадлежи, и способен да изпитва същата неизчерпаема любов.

Беше казала на брат си, че никога не би се задоволила с нещо по-малко от това.

Белия орел бе нейната опора. Той нямаше желание да разбива невинната й решителност, но се тревожеше за нея. Съгласи се с нея, защото не искаше да я наранява, но той, както и всички останали в селото им знаеха, че един ден Кристина ще ги напусне, за да се върне там, където принадлежи — в света на белите.

В сърцето си той чувстваше истината и тя го изгаряше. Защото можеше да каже с пълна убеденост, че на света няма воин като баща им, а още по-малко би могла да намери такъв на мястото, наречено Англия.

Там нямаше да има нито един воин.