Пеги Уеб
Докоснат от ангели (9)

Девета глава

Джейк отключи вратата на спалнята. Спомените го завладяха почти моментално:

„Виж, татко, мога да танцувам.“

„Татко, татко, ще поправиш ли кутията с клоуна? Той не иска да излиза вече оттам.“

„Аз съм каубой, татко, виж!“

„Прочети ми любимата приказка, татко — за малкото момиченце, което заживяло щастливо с трите прасенца.“

„Обичам те повече от всичко на света, татко.“

Джейк затвори вратата и постоя така в тъмнината. Стаята на Бони миришеше на застояло. Не беше позволил на никого влиза тук в продължение на шест години. Играчките й стояха наредени по рафтовете така, както тя ги беше оставила. Огрени от лунната светлина, лицата им изглеждаха истински. Те го гледаха, но в погледите им вече не се четеше обвинение.

Джейк почака, за да усети разкъсваща болка, изгарящо чувство за вина. Но нищо такова не се случи. Въздухът беше изпълнен с безценни спомени — прекалено мили, за да бъдат забравени.

Той светна лампата. На масата бяха цветните моливи на Бони и едно разгърнато блокче. Любимата й кукла стоеше на един люлеещ се стол. На лицето си имаше благо изражение, а булчинската й рокля бе започнала да добива леко жълтеникав оттенък.

„Татко, мога ли да бъда булка?“

„Някой ден, сърчице мое, когато станеш голямо момиче.“

Бони нямаше никога да порасне и да стане булка, но Джейк вече не чувстваше вина за това. Катастрофата беше отнела живота й. Той беше позволил да отнеме и неговия. Така не можеше да продължава.

Излезе от стаята. Върна се с кошница четки и гъби за почистване. Цяла нощ прекара в бърсане на прах и полиране на мебели. Накрая стаята изглеждаше така, сякаш Бони съвсем наскоро бе спала в нея. Джейк отиде до тавана и донесе купчина празни кашони. В тях прилежно прибра вещите на Бони — книжките, дрехите, играчките.

Очите му се напълниха със сълзи. Не бяха сълзи на мъка. По-скоро бяха сълзите, с които той изпращаше Бони.

Навън вече се беше зазорило. Пренесе кашоните долу до входната врата. Смяташе да се обади на Дома за сираци да дойдат да ги вземат. Нещастни бездомни деца щяха да си играят с куклите на Бони, да носят дрехите й, да четат книжките й — деца, които той никога нямаше да види.

Джейк беше изтощен. Там, в коридора, между кашоните с неговото минало, той се почувства пречистен, готов да живее отново.

* * *

Сара в Джени бяха в задния двор и се опитваха да хванат светулки. Смехът на Джени разцепваше летния въздух.

— Ти почти я хвана, Джени. Опитай пак.

Сара пляскаше с ръце и насърчаваше дъщеря си да улови една светулка с мрежата.

— Искам светулка, искам светулка — повтаряше Джени. Замахна с мрежата толкова силно, че падна на дупето си. — Лоша буболечка, лоша буболечка — каза тя и се нацупи.

— Ти можеш, Джени. Знам, че можеш.

Джейк стоеше в сумрака и ги наблюдаваше. Вече не се чувстваше като крадец.

— Лоша буболечка — заяви Джени и тържествено стана от земята.

Джейк присви очи и се усмихна. Възхищаваше се на достойнството, с което Джени извършваше всяко свое действие. Тя повдигна вежди, като се мъчеше да се концентрира. Присви устни и решително тръгна напред. В очите й имаше искрица смелост. За първи път, откакто я бе срещнал, той забеляза, че това съвсем не бяха очите на Бони. Очите си бяха на Джени, очите на едно много особено дете.

Джейк премина безшумно през двора. Приближи се бавно, за да може да се наслади на невинното и неподозиращо изражение на Сара. Беше облечена в ефирната рокля с цвят на праскови, която носеше първия път, когато бе дошъл у тях. Косите небрежно се спускаха по раменете й. Вятърът ги разлюляваше бавно и сякаш ги оживяваше… Желаеше я страстно… сега и завинаги.

— Мога ли да се присъединя към това тържество? — попита той.

Сара рязко се обърна към него и притисна сърцето си.

— О, боже! — Отвори широко очи и за момент почти онемя. После продължи по обичайния начин, по който се държеше, когато се вълнува. Джейк обожаваше да я гледа в такива моменти. Приглади роклята си и започна да оправя косата си. — Не те забелязах, извинявай.

— Не исках да те плаша, Сара.

— Ти не ме уплаши. Никога не си ме плашил, Джейк.

— Това е добре. — Той се усмихна. Имаше толкова много неща, които искаше да й каже. Плануваше разговора в съзнанието си, така както бе правил десетки пъти, когато й идваше на гости. Обичам те, Сара, ще й каже той. Беше толкова просто. Сега, когато беше тъй близо, когато красотата й го опияняваше, той беше загубил ума и дума. Никога до този момент не бе изпадал в такова състояние. Едва сега разбра, че не се бе влюбвал преди. Сватбата с Мишел беше по необходимост, не по любов.

— Сара… — „Това е добро начало“ — помисли си той. Трябваше да привлече вниманието й.

— Да? — Тя се усмихна. Изглеждаше привлекателна и чистосърдечна. Никога не бе гледал една жена с очите на любовта. Беше забравил да диша, да мисли…

— Имаш ли друга мрежа? — попита той.

— Друга мрежа?

— Да. Искам да помогна на Джени да хване светулка.

Стояха известно време, втренчили погледи един в друг. Сара беше полуотворила устни. В този момент Джейк би дал всичко на света да може да ги целуне.

— Всъщност, разбира се — каза тя накрая. — Ей сега ще отида да я донеса.

— Ще се погрижа за Джени, докато се върнеш.

Държеше се с нея, сякаш никога не бе виждал жена. С темпото, с което напредваше, докато й предложи да се оженят, вече ще е толкова стар, че няма да има възможността да се наслади на съпружеския живот.

— По дяволите! — изпусна се той.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите — затананика си Джени от другата страна на градината. После изпадна в пристъп на смях.

Ето каква я беше забъркал. Сара не само щеше да му откаже да се ожени за него. Щеше да го убие, като чуе на какви неща учи Джени.

— Джени, ела тук — извика той я момиченцето се втурна в ръцете му. — Как си, сърчице мое? — попита той, като я прегърна.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите — започна отново тя.

— Не е красиво малките момиченца да употребяват тази думичка.

Джени повдигна вежди и наклони главата си настрана.

— Защо? — попита тя.

— Защо ли? Ами защото това е думичка, която само големите могат да употребяват.

— ’ейк? — Джени притисна главичка в гърдите му.

— Да, аз я употребих, но аз съм голям. — На Джейк му ставаше все по-трудно да обясни на едно малко невинно същество, че някои думи могат да се казват само в определени случаи. Ако самият той не ги беше използвал на неподходящото място, нямаше да се налага да дава такива обяснения.

— По дяволите — каза натъртено Джени.

Джейк се ядоса. Сега пък какво? В далечината чу, че вратата се затваря. Сара всеки момент щеше да дойде. Джейк реши да се възползва от един по-лесен начин.

— Скъпа, не употребявай тази думичка, защото майка ти ще се ядоса.

Джени го погледна дяволито и му направи знак, че е разбрала. После стана от скута му и взе мрежата си за пеперуди.

— Лоша буболечка — каза тя и се изсмя. След това се отдалечи.

* * *

Сара не отиде направо при Джейк. Известно време се помота из двора, за да може да се полюбува на Джейк и дъщеря си. Колко нежен беше с Джени! Колко беше търпелив! Джейк можеше да облекчи и самотата й и да направи Джени щастлива. Трябваше да спре да мечтае. Мислите й бяха невъзможни, нереални.

Прекоси градината и подаде мрежата на Джейк. Усмивката му беше толкова чиста, очите му — толкова искрени, та Сара си помисли, че може да види душата му през тях. За момент тя се отдръпна. Беше свикнала, че при Джейк винаги има мистерии, тъга и напрежение.

— Ето ти мрежата за пеперуди — каза му тя. — Да хванеш светулки за Джени.

— Благодаря ти. — Той продължи да й се усмихва. Очите му бяха искрящи и зелени като светлините на коледна елха. Дъхът й спря. Нещо прекрасно се въртеше из главата на Джейк, нещо вълнуващо и важно.

— Аз ти благодаря. Джени има нужда от приятел за игра.

Той все още стоеше близо до нея.

„Какво има? — питаше се тя. — Какво има, Джейк?“ Всеки път, когато се срещаха, той или се държеше страшно въздържано, или се отдаваше на необузданата си страст. Но тази вечер… Очите му я омагьосваха. Тази вечер беше различна. Нов човек гледаше през очите на Джейк.

— Е… — каза той след дълго мълчание. — Отивам на лов за светулки.

Сара имаше нужда да седне, когато Джейк се отдалечи. С радост наблюдаваше как се занимава с дъщеря й. Изглеждаше привлекателен, както винаги — висок, енергичен, дяволски красив.

Но нищо не беше се променило, въобразяваше си невероятни неща.

Сара се отърси от мислите си с въздишка. Каква полза имаше от тях?

* * *

На следващата сутрин Джейк повика секретарката си:

— Гуендълин, би ли дошла тук?

— Не е нужно да крещиш, Джейк — каза тя, докато влизаше в кабинета му. — Можеше да използваш вътрешния телефон.

Тя се отпусна на любимото си кресло. За роклята й бе отишъл толкова плат, колкото да покрие цял Тексас.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш как се нарича дрехата, която си облякла? — попита иронично той.

— Наричам я балонения костюм. Бърт ме помоли, когато ми омръзне да я нося, да му я подаря, за да си направи парашут. — Тя се наведе напред. — А сега… ще имаш ли нещо против да ми кажеш каква е тази намръщена физиономия, с която си се маскирал?

— Не е нова.

— Знам. Не смяташ ли, че е време да я смениш с някоя по-приветлива.

Джейк стана и закрачи из стаята. Привикнала към този му навик, Гуендълин се облегна удобно в креслото си и зачака.

Известно време Джейк стоя загледан през прозореца. Пред очите му беше отново предишната вечер с Джени и Сара. Внезапно се обърна към Гуендълин.

— Приличам ли ти на мъж, на когото една жена би могла да откаже?

— Да откаже какво — партия тенис или волейбол?

— Сватба.

Гуендълин не изглеждаше учудена. Спокойно постави стенографския си бележник настрана и погледна Джейк.

— Да не би със Сара да сте решили вече да се жените?

— Не още.

— Не ме дръж в напрежение, Джейк. Това ме състарява.

Тя се изправи и посегна да вземе бележника си.

— Почакай. — Джейк я накара да седне отново на креслото. — Ето как стоят нещата, Гуендълин… — Млъкна за момент, спомените го задушаваха. Как би могъл да й обясни?

Гуендълин беше необичайно търпелива, но накрая и тя се изнерви.

— Всичко, което мога да ти кажа, е следното: ако ти е толкова завързан езикът и когато си със Сара, няма да се учудя, ако ти откаже. Сигурно ще си помисли, че й предлагаш разходка по река Тенеси или пикник насред памуковата градина.

— Точно така стоят нещата.

Джейк продължи да крачи из стаята:

— Нищо конкретно не съм й предлагал.

— Как би могла да ти откаже, ако още не си й предложил?

— Не знам… Просто непрекъснато си говорехме за светулки. Хванах една за Джени. Сара я сложи в буркан и аз си тръгнах.

Гуендълин се изправи, приглади роклята си и сложи ръка на рамото на Джейк.

— Седни — каза тя. Той се подчини и тя се надвеси над него като ангел-хранител. — Знаеш ли от какво имаш нужда… от една добра репетиция.

— Репетиция?

— Аз ще съм Сара, а ти ще ми предложиш.

— Това е прекрасна идея, Гуендълин. — Той й се усмихна закачливо. — Нали няма да кажеш на никого?

— И на кол да ме побият, няма да промълвя и дума. — Тя седна отново в креслото си: — Давай сега да видим, можеш да започваш.

— Бих искал да ми станеш жена.

— Защо?

— Защото те обичам.

— Как пък не! Последният път, когато излязох с теб, ме докара до вкъщи и ме изтърси като торба с картофи.

— Сара никога няма да каже нещо подобно.

— Защо не? Никоя жена не обича да се държат така с нея.

— Аз не я изтърсих просто така. И освен това Сара никога не би използвала толкова груби думи. — Джейк я погледна право в очите. — Не приемаш това на сериозно, нали?

Гуендълин се засмя.

— Искам да те затрудня малко, Джейк, защото вярвам, че Сара ще те затрудни.

— Не, няма да го направи. Тя е мила и сладка жена.

— Тя е жена, отблъсната вече от двама мъже… първо мъжът й, после ти. — Изведнъж Гуендълин стана сериозна. — Няма да е лесно, бих искала да знаеш това. Сара Лав не е „Таунсънд Пъблишинг“. Не можеш да отидеш пред вратата й, да й поискаш ръката и да очакваш да се съгласи. Ще има нужда от финес, Джейк.

Той се замисли. Гуендълин естествено беше права. Нямаше да е лесно да спечели ръката на Сара. Какъв повод бе й дал той, за да му има тя доверие? Какво беше направил, за да я накара да вярва в думите му? По принцип действаше по инстинкт. Беше отишъл у тях неочакван и неподготвен. Как бе могъл да очаква нещо друго, освен провал.

— Предполагам, че не ме бива много по обясненията, Гуендълин. — Той се изправи и се почувства ужасно неловко.

Гуендълин заобиколи бюрото на Джейк и го прегърна.

— Можеш да ме наречеш сантиментална старица, но си мисля, че ти притежаваш всичко необходимо да накараш една жена да се омъжи за теб. — Без да се срамува, тя се отдръпна назад и изтри сълзите от очите си. — Сега… стегни се и се постарай да ми направиш едно старомодно ухажване. — Взе си стенографското тефтерче и се запъти към вратата. — Не ме притеснявай до десет часа. Ще си направя една дълга почивка с кафе — каза тя, без да се обръща.

— Защо? — попита той, за да я подразни и да й даде възможност да направи последната хаплива забележка.

— Защото го заслужавам, тиранин такъв.

Гуендълин изхвърча от кабинета. Джейк се усмихна. Трябваше да измисли как да ухажва Сара.

* * *

В четири часа телефонът в магазина иззвъня.

— Магазинът за кукли? Здравей, Сара.

Гласът на Джейк я накара да се разтрепери. За момент притисна слушалката към сърцето си и си пое дълбоко дъх, преди да отговори.

— Джейк, каква приятна изненада! — Пулсът й се усили. — Обаждаш се за Джени, предполагам. Беше много щастлива, че дойде снощи. Все още пази светулката в буркана. Разбира се, ще трябва да я накарам да пусне горката буболечка на свобода, но…

— Сара…

— Какво?

— Не се обаждам заради Джени.

Тя се облегна удобно и подпря главата си на едната ръка. С периферното си зрение наблюдаваше Джени — навела глава над една кукла, тя рисуваше и си тананикаше.

— Обаждам се на теб, Сара — самоуверено каза Джейк.

Внезапно всичките й мечти оживяха, но в следващия момент здравият й разум я накара да ги изхвърли от мислите си.

— От кукла ли имаш нужда?

Гласът на Сара бе нежен и изкушаващ. Тя кръстоса крака.

— Това е подвеждащ въпрос, Сара.

— О, не исках да кажа…

— Скъпа Сара. — Гласът на Джейк бе топъл и тих. — Ти не си човек със скрити мисли.

Не беше сигурна в това. В момента точно се чудеше дали да каже на Джейк: „Джени има нужда от теб“. Джейк ще дойде в магазина — невероятно, предизвикателно красив. Тогава може би ще я целуне, а после тя него. Ще убият самота… само за един кратък миг. После той ще каже…

— Сара, на телефона ли си все още?

Тя едва не изпусна слушалката от вълнение:

— Да?

— Искам да те видя, Сара. — Тя стискаше слушалката и за миг притаи дъх в очакване. — Искам да говоря с теб. Насаме.

— Довечера, след като сложа Джени да спи…

— Добре. Ще се видим довечера у вас, Сара. Дотогава се пази.

Не беше способна да каже и довиждане. Едва успяваше да диша. Не затвори дълго след като Джейк прекъсна връзката. В главата й се въртяха хиляди въпроси. Какво можеше да иска да й каже, което да не е за пред Джени? Какво биха могли да правят… сами? Спомни си какво беше станало последния път, когато бяха останали двамата. Сърцето й се разтапяше от спомени.

Беше погълната от мислите си за Джейк, докато една клиентка не влезе в магазина. Сара беше благодарна, че я бяха изтръгнали от вцепенението й.

— Нека ви покажа куклите — каза тя, като едва не се нахвърли върху жената. Несъзнателно мислите й се връщаха отново и отново към мечтите за предстоящата нощ.

* * *

Сара промени тоалета си три пъти, след като Джени заспа. Човек би казал, че отива на среща с президента. Накрая се спря на една лека рокля с цвят на зелени листа. Облече се и седна на дивана да чака.

Беше девет часът, когато на вратата се потропа. Сара отвори — Джейк стоеше на верандата. Лампата го осветяваше. Очите му бяха весели и искрящи. Носеше букет от виолетки.

— Тези цветя ми напомняха за теб, Сара — каза той, като й подаде букета с почти срамежлива усмивка.

Сара взе цветята и притисна лицето си към листенцата им. Когато мъжете идват с цветя, те обикновено го правят, за да ухажват.

„Сара! — смъмри се тя. — Престани да си правиш непрекъснато изводи.“

— Няма ли да влезеш? — Тя отвори широко вратата. Кракът на Джейк се докосна до роклята й. Сара почувства, че и премалява. — Благодаря ти за цветята. — Престори се на безразлична. Отиде да сложи букета във ваза и дълго време се занимава да ги подреди. Накрая осъзна, че не може да стои с гръб цяла вечер, без да събуди подозрения. Затова се обърна и се усмихна. — Ще отида да им налея вода. Извини ме за момент, ако обичаш.

В кухнята тя се наведе над мивката. Не биваше да му позволява да идва…

— Какво да направя? — прошепна. Единственият отговор беше тиктакането на кухненския часовник.

Наля вода в се върна в хола. Джейк се усмихна, когато тя влезе в стаята.

— Харесва ми тази рокля, Сара. Много ти отива — започна той.

— Благодаря.

Тя седна на един стол срещу него, като се надяваше, че ще може да разбере нещо повече по изражението на лицето му. Това още повече я обърка. Мрачният човек, с когото беше свикнала да разговаря, беше изчезнал. На негово място стоеше друг, който имаше някаква определена цел пред себе си. Дали пък не искаше да поговорят за това, което се случи в неговия дом? Може би искаше да я направи своя любовница. Цялата тръпнеше в очакване.

— Бих искал да те докосна — каза той. — Винаги, когато те видя, ми се иска да те докосна.

Той продължаваше да седи на дивана. Сара не знаеше какво възнамерява да каже Джейк. Не знаеше как би могла да отговоря. Затова реши, че е най-разумно да слуша.

— Този следобед, като си стоях в кабинета, си обещах, че няма да позволя на страстите да надделеят над здравия разум.

— Това звучи добре. — Скована от напрежение, Сара седеше, на ръба на стола. Беше й омръзнало да бъде разумна. Всеки ден, по всеки повод й се налагаше да взема разумни решения. Понякога сърцето се бунтуваше. „О, Джейк, искаше й се да му каже, нека не бъдем разумни точно тази вечер.“

Но не каза нищо подобно. Животът й и животът на Джени зависеха от здравия й разум.

Джейк се наклони напред. Лицето му беше много изразително.

— Веднъж ти бях казал, че няма бъдеще за нас. — Сара кимва с глава. — Грешах.

— Какво каза?

— Казах, че грешах, Сара. Още първия път, когато се срещнахме, съдбата ни беше предначертана.

— Това звучи като в приказките, Джейк. — Бореше се да запази самообладание.

— Аз продължих да идвам. Оправдавах се, че идвам заради Джени, или да оправя стълбите, или да окося тревата. — Той стана, но бързо промени решението си и седна отново. — Всичко това беше самозаблуда, Сара. Идвах заради теб. Минавах пред вас с колата само за да мога да те погледна, само да чуя шумоленето на полата ти…

— Моля те, Джейк… — Тя протегна ръка, като че да се предпази от него. — Не е нужно да казваш тези неща само за да ме накараш да се почувствам по-добре. — Млъкна за миг, но побърза да продължи, преди да е променяла решението си. — Знам, че смяташ да си отидеш още щом Джени тръгне на училище. Искам да знаеш, че можеш да го направиш и сега. Ние ще се оправим.

— Сара, скъпа Сара. — Джейк стана от дивана и коленичи пред краката й. Взе лявата й ръка и я поднесе до устните си за една дълга и нежна целувка. — Не искам да кажа сбогом, любов моя, искам да кажа здравей.

Ръката и потрепери, но тя не я отдръпна.

— Обичам те, Сара. Обичам те от дълго време.

Мечтите, надеждите й и реалността се смесиха в невероятна хармония. За миг Сара си представи бъдещето с Джейк. Би било добре, дори прекрасно… но е съвсем невъзможно.

— Моля те, не казвай нищо повече, Джейк.

— Трябва.

Той извади малка кутийка от джоба си и отвори капачето. Разкошен сърцеобразен диамант беше поставен сред късче меко кадифе. Сара не устоя на изкушението да прокара показалец по очертанията на камъка.

— Харесва ли ти?

— О, Джейк, прекрасен е!

Той извади пръстена от кутийката. Светлините от лампата се пречупиха в диаманта и озариха роклята на Сара.

— Бик искал да се оженя за теб, Сара. Бих искал да те обичам и ценя до края на живота си.

— А какво ще кажеш за Джени?

— Обичам я. Тя ще бъде нашата дъщеря, Сара.

Цялата любов, която Сара изпитваше към Джейк, беше изписана на лицето й. Колко лесно беше да каже да, да забрави за ежедневните житейски грижи и да се престори, че могат да живеят щастливо до края на дните си.

— Не, Джейк — каза тя накрая.

— Знам, че това е твърде неочаквано, Сара. Ако искаш, можеш да си помислиш…

— Бих могла да мисля до смъртта си, но отговорът ми ще си остане същият. — Тя се изправи и се отдалечи от Джейк. — Няма да се оженя за теб.

— Не ме ли обичаш, Сара? — Той се изправи и напъха пръстена в джоба си.

— Това няма нищо общо с любовта.

— Напротив, става въпрос точно за любов. — Той я хвана за раменете и я притисна към себе си. — Кажи ми, че не ме обичаш, че никога не би могла да ме обикнеш, едва тогава ще приема отговора ти за не.

В прегръдката му тя се почувства отново в онзи земен рай, в които се пренасяше всеки път, когато я докоснеше Джейк. Усети самотата си толкова болезнено, че и се искаше да заплаче. Позволи си да остане прегръдката му още само миг. После рязко се отдръпна.

— Няма да ти кажа нищо подобно, Джейк — решително заяви тя и го погледна право в очите. — Но ще ти кажа следното: Боби Уейн се закле в непомръкваща любов, но ме напусна при първата неприятност.

— Аз не съм Боби Уейн.

— Може да не си Боби Уейн, но аз съм си същата Сара. Преживях, когато той ме изостави, но никога не бих могла да преживея, ако ти го направиш.

Джейк не отговори веднага. Започна да крачи из стаята. Изражението на лицето му разкъсваше сърцето й. Той беше свиреп, при все това уязвим. Беше решителен и все пак срамежлив. Беше невероятно горд, но имаше желанието да се примири. Не беше обикновен човек, затова и страстите му не бяха обикновени.

Трябваха й сили да издържи, да не се предаде. Изкушаваше се, много се изкушаваше, но не отстъпи. Бъдещето й и това на Джени бяха в опасност. Не можеше да си позволи да бъде слаба.

Когато я погледна, тя видя в очите му борба да запази самообладание. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете, мускулите му се издуваха от напрежение.

— Не съм свикнал на любов, Сара. Привикнал съм на неангажиращи връзки, които не изискват нищо от мен, освен няколко часа внимание от време на време.

— Моля те, не казвай нищо повече, Джейк.

— Трябва.

— Отговорът ми няма да се промени.

— Нито пък любовта ми. — Джейк се присегна към нея, но отдръпна ръката си, без да я докосне. Това много я зарадва, защото знаеше, че не може да устоя на допира му. — Исках да ти кажа, че съм свикнал да получавам утеха, а после да се връщам към мрачното си настроение и откачени хрумвания.

— Мотоциклетът ли?

— Да, а също и парашутизма, и каквито други начини измисля да предизвиквам съдбата.

— Заради Бони ли?

— Да.

Той се приближи до нея и я хвана за ръката. Само че този път не я целуна, не я притисна между ръцете си. Вместо това я повдигна към светлината. Изучи всеки пръст, погали всяка вена, усети пулса й.

— Непрекъснато странях от теб заради това, което се случи онази нощ в бурята. Бягах от теб заради Мишел… и Бони.

— Недей… — Тя притисна устните му с пръсти.

Той целуна връхчетата им, но Сара отдръпна ръцете си и ги скри зад гърба си. Желанието да повярва в любовта му, в женитбата им, я накара да се разтрепери.

— Недей — прошепна тя отново, защото нямаше сили да каже нещо повече.

— Свободен съм, Сара. Това исках да ти кажа, когато дойдох в градината ти вчера.

— Светулките… — меко каза тя.

— Да. — Джейк се усмихна закачливо. — Исках да ти кажа, че те обичам, че съм сложил миналото зад гърба си, че искам да прекарам остатъка от живота си с теб и Джени… Всичко, което свърших накрая, бе да ти помогна да хванеш една светулка.

Погледът му беше толкова прям, толкова искрен, че тя не можеше да отклони очи от него. В очите му видя страст и желание, и любов.

— Желая те, Сара — каза той. — Искам да те обичам, да те уважавам и защитавам. Искам да разчиташ на мен, да ме подкрепяш и да ме обичаш.

Огромна буца заседна в гърлото й. Полагаше неимоверни усилия да задържи сълзите си и да преглътне вълнението.

— Не мога — отвърна тя накрая.

— Не можеш или не искаш?

— Няма значение. — Тя отиде до прозореца и се загледа в тъмната лятна нощ. Джейк стоеше неподвижен зад нея. За какво си мислеше? Какво правеше? Сара не смееше да се обърне.

— Има значение, Сара.

Той се приближи до нея и нежно я накара да се обърне. С обратната страна на ръката си повдигна брадичката й, за да може да види лицето й.

— Няма да се откажа, знаеш това, нали?

— Аз пък няма да се предам.

Дълго време Джейк стоя, втренчен в лицето й. Напрежението се усилваше, докато не можеше да диша повече. Очите му се промениха, когато се надвеся над нея. Целуна я, без да промълви и дума.

Сара не се опита да се съпротивлява повече. Имаше нужда от целувката му, от допира му. Всеки път, когато Джейк я докосваше, самотата й отлиташе към някаква далечна, непозната страна.

Тя обгърна шията на Джейк и се притисна към него. Искаше й се да останат така завинаги. Искаше да забрави ежедневните проблеми на живота си и да се постави под пълната закрила и опека на Джейк.

Устните му я докосваха настойчиво. Сара го желаеше. Можеше да си позволи това поне за малко.

Устните му я докосваха нежно. Сърцето й се топеше от блаженство.

— Джейк — шепнеше тя. — Джейк. — Дори не съзнаваше, че произнася думите на глас.

Той я притегли по-близо до себе си. Целуваха се, докато съвсем загубиха разума си. Не чувстваха нищо друго, освен желание да се докосват.

„Вземи ме! — крещеше подсъзнанието й. — Отнеси ме в синята спалня и сложи край на това сладко мъчение.“

Сякаш бе прочел мислите й, Джейк прекъсна целувката и я погледна в очите.

— Не мисли, че не те желая, Сара. Не мисли, че не искам да те пренеса в синята спалня, да те сложа на леглото и да те любя, докато си прекалено слаба, за да кажеш нещо друго, освен да.

Тя притисна ръка към устните си и не каза нищо.

— Веднъж се възползвах от теб — продължи той. — Никога няма да повторя грешката си.

Бръкна в джоба си и извади пръстена. Диамантът светна, огрян от лампата. Тя се почувства белязана — щеше да носи белег от него, докато е жива. Щеше да чувства тялото му, прилепено до нейното, докато е способна да усеща.

— Този пръстен е твой, Сара. Ще продължавам да се връщам, докато не се съгласиш да го носиш на пръста си.

Гърлото й беше пресъхнало, не можеше да промълви и дума. Джейк й хвърли още един проницателен поглед и излезе от къщата. Сара притисна лице към прозореца, за да го види как си отива. Той изглеждаше висок и силен на лунната светлина. Желаеше го повече, отколкото бе желала нещо или някого досега през живота си.

Когато стигна до оградата, Джейк се обърна да погледне още веднъж къщата. Лунната светлина обливаше измъченото му лице.

Сара не помръдна от мястото си. Последният поглед беше прекалено ценен, за да си позволи да го изпусне. Щеше да го запази завинаги някъде съвсем близо до сърцето си.

Накрая Джейк се обърна и прескочи сградата. Сара остана да го гледа, докато той съвсем се загуби в тъмнината. Сълзите, които бе възпирала цяла вечер, изведнъж се стекоха по бузите й. Обичаше Джейк… обичаше го достатъчно, за да има волята да го остави да си тръгне.

С достойнство и решителност тя вдигна слушалката на телефона. Номерът беше от друг щат и тя трудно можеше да си позволи такъв разговор, но въпреки това го набра.

Една нейна стара приятелка отговори още при първото позвъняване.

— Джейн, знам, че е твърде късно, но имам нужда от помощ.

— Само кажи. След това, което направи за мен, съм готова на всичко.

— Молбата ми е много по-обикновена.

Цели пет минути Сара й обясняваше какво иска. Дълго време след това лежа в леглото, без да може да заспи, но дълбоко в себе си бе убедена, че е взела най-правилното решение.