Пеги Уеб
Докоснат от ангели (3)

Трета глава

Джейк разполагаше с целия съботен ден, за да размишлява за греховете си. А те бяха много. Първото нещо, което направи, бе да поръча три дузини орхидеи и да ги изпрати на Дениз. Написа й картичка:

„Извинявай за снощи. Бъди щастлива с някой добър човек.

Джейк“.

После отиде да се поразкара с мотора си по стръмните скали до протежението на река Тенеси.

Караше прекалено бързо, прекалено близо до ръба на пропастта. Предизвикваше съдбата. Надяваше се, че ще се гмурне в тъмната река, искаше буйните води да го понесат в света на забравата. Молитва се изплъзваше от устните му всеки път, когато се спасяваше. Час след час той се бореше със съдбата и я побеждаваше.

Накрая се почувства празен и самотен. Паркира мощната машина под един столетен дъб. После отиде до ръба на пропастта и се загледа в реката. Вода, долу имаше толкова много вода… Валеше през нощта, когато загуби Бони. Загуби я!… Уби я!

Джейк даде глас на мъката си. На колене на голата скала, той преживя отново ужасната нощ, когато тя почина. Държеше я в ръцете си. Приличаше на крехка счупена синеока кукла.

— Обичам те повече от всичко на света, татко — промълви тя.

После си отиде.

Нищо не можеше да промени станалото. Дъщеря му бе мъртва, а той беше жив. Колкото и бързо да бягаше, не можеше да избяга от вината си.

Съкрушен, той се качи на мотора си и се върна в града. Този път не бързаше. Вече беше свил по пътя за вкъщи, когато неволно направи завой. Сякаш не той, а моторът му го откара до къщата на Сара Лав.

Не се опитваше да тълкува какво го води натам. Не си правеше особени планове. Само щеше да мине, за да види как изглежда градината. Ако случайно видеше Сара и Джени, щеше само да им помаха, за да им покаже, че имат приятел в града.

Когато видя Сара, всичките му планове пропаднаха. Тя вървеше надолу по прашния път и водеше Джени. Носеше и голяма чанта, под тежестта й се беше изкривила на една страна.

Джейк спря мотора си на хълмчето, за да ги погледа отстрани. Няма защо да се забърква, каза си той. Дори от разстояние Сара теглеше сърцето му… Имаше нещо смело в походката й, нещо благородно и добро. Може би идваше от високо вдигнатата й брадичка или пък от решителното изражение на лицето й.

Джейк се взираше в бледата светлина на залязващото слънце, за да я види по-добре. Косите й бяха събрали част от слънчевите лъчи. Оттенъци от червено и златисто проблясваха по тях. Изглеждаше, сякаш носи корона.

Сара се наведе, за да вземе Джени в ръцете си. Тогава чантата, която носеше, се скъса и падна на земята. Две тенекиени кутии се търколиха по шосето.

Джейк запали мотора си и профуча надолу по пътя. Когато стигна до Сара Лав, внимателно спря. Смяташе да каже нещо формално, но още първият поглед на Сара го накара да забрави всичко. Финият прах полепна по лицето й като пудра и придаде на кожата й тъмен тен, сякаш бе загоряла на слънцето. Очите й искряха. Той се загуби в блясъка на тези две необятни сини очи.

Тя се наведе да вдигне скъсаната си чанта. После приглади назад кичура коса, паднал над челото й, без да отделя погледа си от Джейк. Сара вървеше пеша, защото нямаше кола и съпруг да се грижи за нея. При все това тя беше горда.

Джейк мълчаливо проклинаше егоизма си. Бе прекарал деня в пилеене на време, докато Сара вървеше с тежката чанта и болното си дете.

— О, не очаквах да ви видя — каза тя, като приглади отново косата си, сякаш той току-що бе позвънил и тя го канеше в хола си.

— Имате ли нужда от помощ? — Това беше глупав въпрос, но жената му беше отнела способността да разсъждава. Беше го омагьосала.

— Чантата е доста тежка. — Тя погледна към скъсаната си чанта. — А кутиите ми с боя се разпиляха…

Джейк скочи от мотора си и побягна след тях. Хвана ги точно преди да пропаднат в канавката.

Погледна надписите. Бяха син латекс и емайл с цвят на слонова кост. Сара щеше да боядисва една от стаите си. Коя ли? Може би спалнята.

Джейк си представи Сара в новобоядисаната стая, но бързо се опита да се освободи от тази мисъл.

— Оказаха се палави, но аз ги укротих — пошегува се той.

— Благодаря ви — отвърна Сара с усмивка и се присегна, за да вземе кутиите.

— Ще ви помогна да ги занесете до вкъщи.

— Вече достатъчно ви отнехме от времето.

— Напротив, спасихте ме от една самотна съботна вечер.

Това беше признание, което той не искаше да прави. Едва когато го каза, разбра, че е истина.

— И вие ме спасихте — каза тя меко.

— ’ейк! — Джени внезапно протегна ръце към него. — Мен!

— О, скъпа. — Засмяна, Сара се опита да удържи нетърпеливата си дъщеря. — Джейк не може да носи и теб, и боята, Джени. Бъди добро момиче и спри да настояваш.

— Иска да я взема ли?

— Боя се, че да. Сигурно доста съм я разглезила.

— Мен! — молеше Джени, като продължаваше да протяга ръцете си към него. Тя вдигна брадичката си високо и пак повтори: — Мен!

— Не приема лесно поражението си — обясни Сара.

— А защо трябва? — Джейк остави кутиите край пътя и се наведе към Джени. Тя беше крехка като роза. Хвана лицето му в малките си ръчички и потърка нос в неговия.

— Да, скъпа, той е много добър човек.

Джейк почувства тежка болка в душата си. В този момент би дал всичко, което притежава, за да бъде добрият човек, за когото Сара и Джени Лав го смятаха.

Меката коса на Джени галеше страната му, той се усмихна на Джени, а после и на Сара.

— Возили ли сте се някога на мотор?

— О, никога!

— Тогава нека се качим всички. Ще ви закарам до вкъщи… ако не се страхувате.

— Ще успеем ли да се поберем?

— Можете да се качите зад мен, Джени ще е отпред. За боята ще се върна повторно.

— На Джени това много ще й хареса.

Те се качиха на мотора му. Джейк държеше Джени, която пищеше от радост. Сара седна отзад.

— Ще трябва да ме хванете за кръста, Сара, иначе ще ви загубя по пътя.

Тя обгърна кръста му. Докосна го леко, но това му въздейства силно. Душата му се освободи от веригите на миналото и полетя високо в небето. Толкова нависоко, че се докосна до залязващото слънце, погълна всичките цветове — червено, златисто, лилаво — и започна да грее.

Джейк притвори очи. Знаеше, че Сара не може да го види. „А ти, Сара, как се чувстваш? Харесва ли ти това? Как усещаш тялото си толкова близо до моето?“

— Джейк? Готови ли сме да тръгваме?

Въпросът на Сара го накара да се върне отново на земята.

— Готови сме, дръж се здраво.

Когато запали мотора, Сара го обгърна по-силно. Искаше да кара завинаги към залязващото слънце. Искаше да запази вечно това кътче откраднат земен рай — с едно дете, което му напомняше за Бони, и една жена, която му напомняше за любов.

Но те не му принадлежаха. Не искаше да му принадлежат. Той беше невнимателен, разбиваше сърца. Той убиваше хора.

Джейк бутна внимателно мотора и потегли нагоре по склона. Къщата на Сара се виждаше от мястото, където се бяха срещнали. Не му се налагаше да пътува много с ценния си товар.

Сара прегърна кръста му още по-здраво и притисна бузата си към гърба му. Джейк усещаше топлия й дъх, който проникваше през ризата му. Наближаваха къщата.

Джейк започна да се притеснява: дали някоя кола няма да изскочи от завоя?

Докато стигна до вратата на Сара, той вече се нуждаеше от съвземащо питие. Тя слезе от мотора и се протегна, за да помогне на Джени.

— Беше изключително, Джейк. Никога не се бях возила на мотор.

— Радвам се, че ви хареса.

Лицето на Сара грееше. „Не ме харесвай, Сара! Не ми се доверявай!“ — предупреждаваше вътрешният му глас.

— Ще се върна за боята — каза той, като се обърна бързо, за да не види Сара лицето му. Почака ги да влязат в двора, преди да тръгне.

Моторът изръмжа. Вятърът свистеше покрай него. Нямаше ги сладките ръце на кръста му, нямаше я бузата, която притискаше гърба му. Беше съвсем сам.

* * *

Джени искаше да остане да погледа мотора, но Сара забърза към къщи. Трябваше да измие праха от лицето си, преди Джейк да се е върнал. Всеки път, когато го срещаше, приличаше на изцяло занемарена жена.

— Хайде да побързаме, Джени. Нека се разхубавим за Джейк.

В банята Сара подаде един гребен на Джени да се занимава, докато тя си измие лицето. Дали щеше да й стигне времето да сложи и малко червило?

Ръцете й трепереха. Какво точно притежаваше Джейк Таунсънд, което я караше да чувства такава топлина? Кипреше се като ученичка преди среща. Сара се усмихна; точно прибираше последния кичур коса, когато на вратата се позвъни.

Тя притисна ръка към сърцето си. „Боже мили!“ — каза си и се изчерви от вълнение. Несъзнателно прекара ръка по косата си. Къдрицата, която току-що бе прибрала, падна отново.

— ’ейк — изкрещя Джени и се запъти с горда стъпка към входната врата.

Джейк стоеше на верандата с кутиите боя в ръка. Огрян от залязващото слънце, той изглеждаше като герой от уестърн, който винаги се появяваше, възседнал едър жребец.

— Къде е конят ти? — изпусна се тя.

— Моля?

Сара едва не потъна вдън земя. Пред нея стоеше изтънчен бизнесмен, беше разпитала за професията му в града, а тя бе обикновена жена, която разчиташе на благоволението на хората. Той непременно щеше да си помисли, че тя флиртува с него. Или може би още по-лошо — можеше да му хрумне, че се е наслаждавала на всяка минута, когато е била притисната до широкия му и топъл гръб.

Ето че най-накрая си го беше признала! Беше й харесало. Харесваше й и да стои и да гледа Джейк с кутиите боя на верандата. А и наистина изнемогваше да върши дори най-дребната работа сама. Вече не знаеше какво да прави. Не — тя не искаше нищо да променя, не искаше да се оплаква.

— Имам коне — каза Джейк усмихнат. — Сега обаче не са с мен.

Сара оправи косата си.

— Постъпих много глупаво. Заприличахте ми на героите в уестърните, които никога не се появяват без кон.

— Заприличах ви на герой? — На Джейк тази идея му хареса.

— Всъщност… да.

Постояха известно време така — усмихнати, през полуотворената врата, Тогава Джени се отскубна от ръката на майка си и се гушна в краката на Джейк. Усмивката му секна.

— Джени, ела тук, скъпа.

— Не! — викаше Джени.

— Остави човека на мира. Той ни помогна и сега трябва да си ходи.

— Не! Искам ’ейк!

Сърцето на Сара се сви, като видя как дъщеря й се гушкаше в Джейк. Тя също желаеше Джейк да изпълни стаята с тихото си присъствие, така както само един мъж като него можеше да го направи. Искаше й се да се облегне на рамото му, да споделя малките си ежедневни проблеми с него. О, тя имаше нужда от него, за да избяга от самотата.

Разсъждаваше ужасно егоистично. Седеше в светлината на залязващото слънце и мислеше за нуждата си от Джейк. Но тя забравяше нуждите на Джени. Горката Джени! Собственият и баща не беше успял да се оправи. Кой мъж със здрав разум ще се заеме с проблемите на Джени? Трябваше да престане да мечтае и да слезе на земята.

— Ела, Джени — каза тя и се наведе да отдръпне дъщеря си от Джейк.

— Недейте! Всичко е наред.

Той хвана ръката й. Сара би останала така за цял живот. Малката й нежна ръка се губеше в неговата. Чувстваше се защитена, макар че не разбираше защо един такъв незначителен жест й действаше така. Не можеше да си обясни и защо самият допир до крака му я караше да изтръпва цяла. Отдавна не бе имала мъж до себе си. Не че нямаше такива наоколо, но тя просто не търсеше това. Ала Джейк…

— Защо пък да не вляза вътре? — попита той и се усмихна. Тя съжали, че той пусна ръката й. — Всъщност… ако не възразявате.

— Да възразявам? Но това е прекрасна идея.

— Аз ще пренеса Джени. — Той я вдигна на ръце и я пренесе в къщата. Джени се чувстваше щастлива, а сърцето на Сара щеше да изхвръкне от щастие.

Джейк влезе в гостната. Слава богу, че беше успяла да внесе малко ред. Той стоеше прав, без да знае какво да прави.

Сара беше объркана. Преди минутка Джейк беше напълно предразположен, смееше си и разговаряше, но сега беше сериозен и недостъпен.

Предполагаше, че на Джейк му е омръзнало да се занимава с някаква безпомощна жена. Естествено Сара далеч не беше безпомощна, но сигурно изглеждаше такава в очите му.

— Ела, Джени. — Сара се стремеше да изглежда строга и решителна, без да бъде груба. Тя се присегна към дъщеря си. — Отнехме прекалено много от времето на Джейк.

— Съвсем не.

Мечтите, които бяха изпълнили сърцето й, внезапно изчезнаха. Защо трябваше Джейк да се грижи за Джени? Защо би искал да го направи? Та собственият баща на Джени не устоя на напрежението.

— Всъщност ролята на герой започна да ми харесва — добави Джейк.

— Наистина ли?

Сара проницателно изгледа мъжа пред себе си. Имаше толкова измъчено изражение на лицето, че й се прииска да го прегърне. Щеше й се да го полюлее в ръцете си и да му попее песничка.

„О, Сара, Сара! — упрекваше се тя. — Това никога няма да се случи.“

— Не наричат често един мъж герой — каза той.

— Имам ежедневно нужда от герой.

Думите й се изплъзнаха някак, без да ще. Това не беше признанието, което искаше да прави на такъв човек.

— Това, което исках да кажа, е, че… — добави тя.

— Разбирам — каза той нежно и се наведе към нея.

— Не! — Тя постави Джени на земята и дори не забеляза как дъщеря й се запъти към играчките си. — Не искам да кажа, че задълженията ми са прекалено големи или че не бих могла да се справя с тях. Съвсем не е така. Аз съм силна. Напълно способна съм да се грижа за Джени. — Тя отметна косата си. Лицето й се зачерви. Като че ли преиграваше в желанието си да се защити. Не искаше да показва никаква слабост пред Джейк Таунсънд. — Наистина Джени и аз си живеем прекрасно.

— Сара, знам, че си силна и смела. — Джейк хвана ръката й. Тя почувства горещата тръпка. — И виждам, че си живеете наистина прекрасно.

— Наистина ли?

— Да. Когато в една къща има толкова любов, животът сигурно е прекрасен.

Дали това беше някакъв блян от негова страна, или тя му приписваше собствените си мисли?

— Благодаря ви, звучи прекрасно. — Той все още държеше ръката й. Не й се искаше да я пуска. — Много сте любезен.

— Недейте. — Той пусна ръката й и й обърна гръб.

— Джейк. — Тя докосна гърба му. Джейк напрегнато стегна мускулите си и тя почувства тръпката, която пробяга по гърба му.

Джейк стоеше мълчаливо и напрегнато. Сара си помисли, че ще си тръгне, без да промълви дума. Накрая той се обърна към нея, лицето му беше сериозно.

— Покажи ми къде са четките и стаята, която искаш да боядисаш.

— Защо? — попита тя.

Той се опитваше да промени темата. Не й се искаше да прекъсват предишния си разговор.

— Аз ти спасих боите, а сега ме спаси ти, като ми разрешиш да се занимавам с нещо.

— Не искам да си мислиш, че съм безпомощна…

— Ще ми помогнеш ли, Сара? — Очите му бяха загадъчни. Тя не можеше да разбере какво го измъчва. Дълго задържа погледа си в тях. Тайните му я караха да се чувства объркана. — Ще го направиш ли? — попита той меко.

— Да — прошепна тя.

— Тогава покажи ми, Сара.

Усмивката му беше искрена. Този път в нея нямаше и следа от преследващи го кошмари.

— Ще боядисвам, докато ти се грижиш за Джени — добави той.

— Ела. Щях да боядисвам спалнята.

Очите му помръкнаха, когато тя го въведе в спалнята. Там имаше едно легло — по-голямо, отколкото Джейк можеше да си представи. Той щеше да се досети при всички положения.

— Стените да са сини, а первазът — слонова кост — поясни тя, за да прикрие вълнението си. — Винаги съм била пристрастна към синьото. Кара ме да се чувствам, сякаш съм под открито небе.

— Аз самият предпочитам синия цвят. — Гледаше я право в очите, като каза това. Задържа толкова дълго погледа си върху нея, че накрая тя едва успяваше да си поеме дъх.

— Да… всъщност… — промърмори тя и отстрани погледа си.

Кутиите с боя изтропаха, когато той ги сложи на пода. Звукът и помогна да се върне към реалността.

— Ще ти помогна веднага след като нахраня и изкъпя Джени и я сложа да спи. Режимът е много важен за дъщеря ми. Предполагам, че й помага да се ориентира в един свят, който е твърде сложен за нея.

— Недей да бързаш. Оправям се по-добре с боядисването, отколкото с косенето на трева.

— Мисля, че много добре се справи с градината.

— Наистина ли? — Той вдигна очи, погледът му беше изпълнен с удовлетворение.

— Наистина. И Джени е направо щастлива, че може да бяга по окосеното.

— Бих направил всичко за Джени — каза той спокойно.

— Също и аз.

Погледът му я поглъщаше, изпиваше, омаломощаваше.

Тя не можеше да погледне встрани. Всичко за Джени, бе казал той. Думите му все още звучаха във въздуха — нежни, успокояващи. Сара прибра един паднал кичур зад ухото си. Всичко за Джени… за Джени…

Джейк беше дошъл заради привързаността си към дъщеря й. Трябваше да запомни това.

Тя си пое дълбоко дъх и се запъти към вратата. Джейк се зае с кутиите. Изглеждаше много делови. Точно от това се нуждаеше тя, но се чудеше как ще му се отплати за всичките услуги, които й бе свършил.

Сара се опита да подготви набързо Джени за лягане, но дъщеря й не щеше и да чуе затова. Беше свикнала на спокойна вечеря, след това обичаше да си играе с едно гумено пате във вана, пълна с пяна. На края завършваха с три приказки. Сара опита с две, но Джени настояваше.

— Не, още, още…

Сара въздъхна. Беше нетърпелива да приключи с Джени, това отдавна не й се бе случвало. Искаше й се да й каже, че има друга работа, но не го направи. Как можеше да откаже нещо на Джени? И защо изобщо беше нетърпелива? Заради Джейк Таунсънд в спалнята й? Тя си спомни зелените му предизвикателни очи, широкия му гръб, до който така силно притискаше бузата си, и нежната му тъжна усмивка, заради която й се искаше да го прегърне.

„О, Сара Лав, в голяма каша се забъркваш. Да копнееш по мъж, когото едва познаваш.“ Но тя познаваше усмивката му. Познаваше гласа му. Беше изпитала тръпката при неговия допир.

Трезвият разум я караше да го отпрати… сега, преди нещата да се усложнят прекалено много, преди Джени да се привърже към него. Джени? А какво ще кажеш за себе си? Тя взе една книга и прочете третата приказка на Джени. В мислите си вече беше в спалнята с един зеленоок мъж. Как можеше да го отпрати? Как щеше да гледа из пътя подир него, без да се надява, че пак ще го види? Как щеше да се наслаждава на чаеното парти в градината, която той беше окосил, ако знае, че никога повече няма да се появи?

Джени беше заспала, когато Сара свърши с третата приказка. Тя се наведе, подпъхна одеялото под детето и го целуна по бузата.

— Лека нощ, моя малка принцесо. Приятни сънища.

Сара постави книгата на етажерката и се запъти към спалнята. Джейк чакаше.