Пеги Уеб
Докоснат от ангели (2)

Втора глава

На път за работа Джейк мина край старата и порутена къща на Сара. Помисли си, че може да мине, както винаги го бе правил, но грешеше…

Той не видя нищо, освен къщата, която сякаш го обвиняваше с порутения си вид.

Глупак, който си търсеше неприятности! Скръцна със зъби, само едно можеше да направи: да промени маршрута си към работа. Отнемаше му петнадесет минути повече, но това беше цена, която той беше готов да плати, за да запази разума си.

— За трети път тази седмица закъсняваш, Джейк. — Гуендълин стоеше по средата на кабинета му, подпряла ръце на кръста си. — Ти имаш милион недостатъци, но да закъсняваш не е един от тях.

— Така ли посрещаш шефа си, Гуендълин? Не се ли притесняваш, че мога да те уволня?

— Да — на първия въпрос, не — на втория. Ти не би могъл да живееш без мен, Джейк. — Тя тръсна купчина писма на бюрото му. — Подпиши това, а после иди и си измий праха от лицето и сложи един костюм. Имаш среща с Негово височество. — Тя имаше предвид най-неприятния им клиент, Х. Л. Клевинджър.

— Гуендълин, някой ден ще се изпуснеш да го наречеш подлизурко в лицето и тогава ще изтървем голяма риба.

— Мозъкът ми сече като бръснач, не забравям нищо. Същото не може да се каже за теб. Някой ден ти ще го наречеш подлизурко и тогава аз ще стоя зад вратата и ще се превивам от смях.

— Ние сме извратени, Гуендълин.

— Точно затова ме обичаш. Иди си измий лицето.

Джейк подписа писмата. После отиде в банята и си наплиска лицето. Докато се пресягаше за хавлията, хвърли един поглед в огледалото. Водата изглеждаше като сълзи. Той се наведе по-близо до огледалото, за да наблюдава как капките се стичат по бузите му. Сълзи — и едно синеоко момиченце, което го наричаше татко.

— Аз също никога не забравям, Гуендълин! Никога… — прошепна той.

Сините очи го преследваха през целия ден. До края на работата си той се чувстваше толкова изтощен, че не можеше да си спомни дали сините очи бяха част от неговото минало, или от настоящето му. Всичко, което знаеше, бе, че се чувства празен и страхлив.

Сара и Джени Лав бяха две самотни същества, без никакви приятели във Флорънс. Нямаше нищо лошо да му се случи, ако направи едно добро дело. Все още беше останала толкова добрина в него.

Той повика секретарката си по телефона:

— Гуендълин, имам нужда от теб.

— И всеки друг красив младеж във Флорънс има нужда от мен. Работата не може ли да почака, Джейк? Днес ме подлуди от тичане и чашата кафе ми е съвсем заслужена.

— Не, не може да чака, Гуендълин. Донеси кафето със себе си.

— Лошо е за храносмилането ми. — Гуендълин се разположи в най-удобния стол, като внимаваше да не разлее кафето си.

— Гуендълин, „Таунсънд Пъблишинг“ разполага ли със собствена косачка за трева?

— Разполага, но не мисля, че е толкова бърза като мотора, който караш. Да не би да възнамеряваш да прибавиш косенето към списъка от начини да се самоубиеш?

— Не ти влиза в работата да знаеш какво възнамерявам да правя. Просто ми кажи къде мога да открия проклетата косачка.

— Долу в гаража, до пикапа на Нют Томсън. Но ако мислиш да я използваш, по-добре първо поискай разрешение от Нют. Много е стиснат, когато се отнася до инструментите му.

— Притежавам всичко в предприятието „Таунсънд“, включително и проклетата косачка.

— И все пак, ако искаш да разчиташ на добра поддръжка на техниката си, по-добре попитай Нют.

Джейк се намръщи, защото знаеше, че тя ще се разочарова, ако не го направи. Трябваше да запазят приличие. Не биваше да се изпускат и да покажат колко важни са един за друг.

— При наличието на толкова учтиви секретарки във Флорънс аз си наех Атила.

— Аз не съм секретарка, а помощник-асистент. Не забравяй това, Джейк. — Гуендълин му хвърли бърз поглед и излезе.

Джейк се изкиска, но не преди тя да затвори вратата. Тогава той слезе долу, за да помоли Нют Томсън да му услужи със собствената му косачка за трева.

* * *

Сара стоеше на верандата пред къщата и двете с Джени си подхвърляха един червен балон. Джени обичаше ярките цветове, самата игра й помагаше да си координира движенията. Това беше нещо, което Сара бе открила сама. Всички доктори и учители на Джени бяха добри, но те нямаха решителността и вярата на Сара. Твърдяха, че Джени може би никога няма да успее да проходи. Сара и Джени им показаха, че грешат. Бяха казали, че въпреки, че ще може да издава звуци, Джени никога няма да успее да ги свърже в дума, а най-малко в изречение. Дъщеря й нямаше да държи прощално слово при завършването на университета, но тя определено можеше да говори. Сара се беше убедила в това.

— Мой, мой, мой — повтаряше Джени. Тя имаше предвид: „Мамо, прекалено дълго задържа балона. Престани да мечтаеш и ми го подай“.

Сара се засмя и подхвърли балона към нетърпеливата си дъщеря. Огрян от късните следобедни лъчи, той изглеждаше като искрящо бижу.

— Хубав, хубав, хубав — повтаряше Джени, като се опитваше да улучи балона, но все не успяваше. Тя падна на дупето си и направи болезнена физиономия, изразяваща нараненото й достойнство. Сара прехапа устни, за да не се разсмее:

— Нека да ти помогна да станеш, Джени.

— Не, аз. — Джени отблъсна ръката й и отпусна долната си устна: — Аз!

Сара наблюдаваше как Джени се мъчи да накара тялото си да се подчини на силната й воля. След четири години неимоверна борба за всяка малка победа Джени беше станала много упорита, а Сара — много търпелива.

— Хайде, Джени, ти можеш да го направиш.

— Да. Аз! Аз!

— Хайде, Джени! Хайде, моето момиче. — Сара пляскаше с ръце и подканяше дъщеря си. — Ти си моето голямо момиче.

Те вдигаха такъв шум, че не успяха да чуят косачката на Джейк.

— Хей! Има ли някой вкъщи?

Сара веднага разпозна гласа. Почувства, че се изчервява и дишането й стана тежко. Погледна към входната врата. Беше Джейк Таунсънд, толкова висок, колкото си го спомняше, но много по-привлекателен върху косачка за трева, отколкото върху каквото и да било друго превозно средство. Ръкавите на ризата му бяха запретнати до лактите, лицето му бе покрито с прах, а в косата приличаше на настръхнал врабец.

— О! — Тя притисна ръка до сърцето си.

— Уплаших ли ви? — попита той и слезе от косачката. Сара можеше да се закълне, че изглеждаше, сякаш слиза от разкошен жребец.

Тя беше толкова объркана, че съвсем забрави за Джени, която се мъчеше да стане от пода на верандата.

— О, не, напротив… не ме изплашихте — каза тя. — Малко се стреснах, това е всичко.

Тя пооправи косата си, вероятно изглеждаше като изтощена от работа магазинерка. Щеше й се да се бе сресала, преди да излезе на верандата.

— Не мислите ли, че трябва да отключите катинара, за да мога да вкарам това чудо през вратата ви?

Сара се почувства като смутена ученичка. Притесняваше се за косата си, докато Джейк Таунсънд стоеше на пътя. Маниерите й бяха направо селски, когато около нея имаше мъже. Не че това имаше някакво значение. Тя нямаше нито време, нито желание за мъже. Но Джейк не беше кой да е мъж. Той беше спасил живота на Джени.

— Една минутка — каза тя.

Сара взе Джени в ръцете си. Не биваше да я оставя сама дори за миг. За това време Джени беше напълно способна да изчезне.

— Не — каза Джени. — Аз, аз!

— Шшшт! Тихо, скъпа. — Сара приглади косата на Джени, докато вървеше към заключената врата. — Нашият приятел е тук — добрият мъж, който ти донесе цветето.

Джени погледна към посетителя и лицето й се озари от искрена радост:

— Добър човек.

— Здрасти, Джени. — Джейк Таунсънд се протегна през оградата и хвана ръчичката й.

Всичко това беше прекрасно, но Сара се затрудняваше да държи Джени и едновременно да отключва вратата. Нещата станаха още по-сложни, когато ръката на Джейк се докосна до нейната. Тя се почувства безпомощна. Ръцете й ставаха все по-непохватни, а катинарът все повече заяждаше.

— Имате ли нужда от помощ? Мога да се прехвърля през оградата и да я отключа вместо вас.

Джейк пусна ръката на Джени и Сара се почувства по-добре.

— Не. — Сара дори успя да се усмихне. — След минутка ще съм я отворила.

Той също й се усмихна… О, тя беше забравила колко зелени бяха очите му! Те изцяло я смаяха. Бяха толкова зелени, толкова красиви, но и тъй празни, сякаш човекът не беше вече жив. Тъжната им празната докосна сърцето на Сара по начин, по който никой не се бе докосвал до него.

„Кой си ти, Джейк Таунсънд?“ — шепнеше тя.

Но естествено се заблуждаваше — Джейк Таунсънд изобщо не се беше докосвал до сърцето й. Най-вероятно й липсваха приятелите от Бирмингам. Чувстваше се самотна. Това беше всичко.

Тя се съсредоточи над катинара, опитвайки се да не забелязва погледа на Джейк. Някои мъже така гледаха жените, че ги караха да се чувстват, сякаш ги докосват. Джейк беше един от тях. Тя усещаше погледа му по цялото си тяло и кожата й се обливаше в топлина.

Прегърна Джени още по-силно и усърдно се захвана с катинара. Ключът превъртя точно когато ядът изби по лицето й.

— Понякога вратите са ужасно упорити — каза той, за да я успокои.

После навлезе в обраслата градина. Изглеждаше като принц от приказките, висок и красив, който наглеждаше кралството си.

— Съвсем спонтанно дойдох тук, мислех, че ще приемете да ви помогна да окосите тревата. — Той й се усмихна. — Надявам се, че не възразявате.

— Много мило от ваша страна.

Тя премести Джени в другата си ръка и се опита да не приема усмивката на Джейк лично. Само защото тя беше предназначена изцяло за нея, не значеше, че Сара означаваше нещо за него. Съвсем не… Което беше много добре, защото грижите за Джени не й оставяха време за нищо друго.

— Моля ви, не се заблуждавайте относно мен, Сара. Аз не съм нито добър, нито щедър и благороден. Но тъй като сте отскоро в града, а аз имам съвсем нова косачка, която прашасва в гаража на „Таунсънд Пъблишинг“, си помислих, че мога да дойда и да ви помогна. Лошото е, че нямах камион, за да го докарам. Нют не се съгласи да ми услужи със своя.

— Кой е Нют?

— Отговорникът по поддръжката. Той едва се съгласи да ми преотстъпи косачката. Съмняваше се, че ще мога да я управлявам.

Сара се засмя:

— А можете ли?

— Госпожо, та аз умея да карам всичко, което има колела.

Сара се зарази от смеха на Джейк и се почувства, като че ли щеше да литне от радост. Тя беше отметнала глава назад в смеха си. Джени се смееше заедно с нея. Усети, че погледът на Джейк отново я изучава. Почувства се разкошно. „Сара, Сара! — смъмри се тя. — Този мъж е дошъл да окоси тревата, това е всичко.“

— Боя се, че не бих могла да ви платя точно сега — каза тя, като изведнъж изтрезня от състоянието си на опиянение.

— Но аз не съм дошъл за пари, Сара. Дойдох заради…

— Е, в такъв случай… Джени е трогната. Аз също.

Тя му подаде ръката си.

— Благодаря ви — каза тя.

Той хвана ръката й, но за толкова кратко време, че тя си помисли, че допирът й с него е бил само плод на нейното въображение. Но имаше доказателство — кожата на ръката й все още пареше.

— Аз, аз, аз — повтаряше Джени и сочеше косачката на Джейк.

— Не, скъпа. Ти не можеш да караш това, много е опасно. Двете ще гледаме от верандата.

— Дръжте се настрана — каза Джейк. — Може да хвръкне някоя пръчка.

Сара се качи на верандата с дъщеря си, после седна на един стол с твърда облегалка и сложи Джени в скута си. Мечтаеше някой ден да си купи люлка.

Тя започна да тананика на Джени една песничка, докато Джейк косеше плевясалата й градина. Всеки път, когато минаваше пред верандата, той махваше с ръка и се усмихваше. Джени му отвръщаше, но Сара се въздържаше. Струваше й се, че ще изглежда прекалено очевидно. Прекрасно беше да има някой мъж наоколо, който да се грижи за двора. Цяла седмица се бе чудила как ще се оправи с градината. Не можеше да си позволи да наеме някого, а още по-малко да си купи такава косачка.

В Бирмингам беше свикнала да разменя всякакви домакински за градинарски услуги. Обикновено опичаше по някой кекс на съсед, който се съгласеше да й окоси тревата. На друг даваше една от собственоръчно направените си кукли. Той имаше много внуци и казваше, че ще ги пази за подаръци, макар на Сара да й се струваше, че просто беше учтив. Хората често бяха учтиви с нея и Джени. Те я караха да вярва във вродената добрина у човека.

— Добър, добър… — казваше Джени, като махаше с ръка на Джейк.

— Да, скъпа, той е много добър човек. Името му е Джейк.

— ’ейк?

— Точно така — Джейк. Можеш ли да кажеш Джейк? — Тя произнесе името внимателно, като наблягаше на звука „дж“.

— ’ейк — каза, горда от себе си, Джени.

Някои звукове бяха прекалено трудни за Джени и тя просто ги пропускаше. Всичко с времето си, казваше си Сара.

Косачката мина отново. Джейк я беше възседнал, както римски гладиатор колесницата си.

— На него май това му харесва — пошегува се тя на глас.

— ’ейк? — попита Джени, сякаш да покаже, че е разбрала какво има предвид майка й.

Сара я притисна към гърдите си:

— О, Джени, Джени. Колко ли много неща знае тази малка главичка? Колко ли умни прозрения са обречени заради невъзможността ти да говориш?

— ’ейк? — Джени сви рамене и разпери ръце с длани нагоре. Сара много добре знаеше какво означава този жест. — ’ъде?

— Къде е Джейк ли, скъпа? Той отиде в задния двор да окоси и там. Хайде да отидем вътре и да му опечем малко медени сладки.

Джени изгледа майка си, сякаш се съмняваше в предложението й.

— Медени човечета с джинджифил за Джейк — повтори Сара.

— Да — каза Джени.

* * *

Градината беше готова. Джейк беше прашен и потен, стръкчета трева се бяха закачили за ръкава му. Не си спомняше някога да е бил по-щастлив.

— Ако всеки път, когато правя добри дела, изпадам в толкова приповдигнато настроение, ще го превърна в свое хоби — каза той на един дрозд, кацнал на големия дъб в задния двор на къщата.

Той погледна резултата от труда си и се почувства горд от себе си. Нют ще трябва да си върне думите назад. Оставаха някои дребни работи, които можеха да се довършат с лозарска ножица.

— Следващия път ще донеса ножицата — премисли той на глас. Собствените му думи го стреснаха. Може би няма да има следващ път. Още не беше решил това.

Той изтупа тревата от ръкавите си и се запъти да съобщи на Сара, че градината е готова. Тогава усети мириса на джинджифил. Спря по средата на градината, миризмата го накара да си припомни много неща…

„Татко, татко, може ли да изям главичките?“

„Разбира се, че може, скъпа. Татко обича крачетата им.“

„Много си добричък! Обичам да им хапвам усмивките.“

Бони се усмихна и го прегърна:

„Обичам те повече от всичко на света, татко.“

„Аз също те обичам, Бони — прошепна той. — Винаги ще те обичам.“

 

 

— Градината изглежда страхотно.

Джейк прокара ръка през очите си. Сара Лав стоеше на задната врата. Джени беше до нея и се усмихваше иззад полата на майка си.

— Не знам какво щях да правя, ако не бяхте дошли да ми помогнете.

Майката и дъщерята стояха на прага на вратата. Залязващото слънце огряваше русите им коси, сякаш имаха ореоли. Приличаха на ангели-близнаци! Апетитната миризма на джинджифил проникваше през отворената врата.

— Двете с Джени направихме малко медени сладки.

— Хубаво миришат.

— За вас са.

Лицето на Сара беше почервеняло от топлината на печката. А може пък да беше резултат от невинността й. Действително изглеждаше такава, застанала на вратата с подноса, пълен с медени човечета. Тя бе светец, който говори на грешник. Какво ли щеше да направи, ако знаеше, че бе убил жена си и дъщеря си?

— Наистина не мога да остана — каза той.

— О!

Той забеляза разочарованието, изписано върху лицето на Сара. Жените го търсеха, мечтаеха да излязат с него, бореха се за вниманието му, но никоя не я беше грижа дотолкова, че да бъде разочарована, когато той искаше да си отиде. Но тук, в задния двор, виждайки искрената загриженост по лицето на Сара, той почувства как душата му се стопля.

Отивай си! — заповядваше съвестта му в същото време, когато сърцето му казваше: — Остани!

— Може би ще остана за малко.

— Това е чудесно.

Сара държеше вратата широко отворена. Усетил сладко ухаещия й парфюм, Джейк внимаваше да не се докосне до нея, като минава. Въпреки това уханието на летни цветя го пренесе в състояние на щастливо блаженство.

Кухнята беше висока и просторна, но скромно обзаведена. Една обикновена печка и стар хладилник бяха сложени в единия ъгъл на стаята. Масата също беше стара, но беше полирана и лъщеше. Един многоцветен килим на фигури разнообразяваше линолеума на пода. По средата на масата беше поставена голяма керамична ваза, пълна с диви цветя.

— Моля ви, чувствайте се като у дома. — И тя му посочи масата и столовете. — Ще ви донеса чаша лимонада, сигурно сте много жаден.

— Да, наистина съм жаден — каза Джейк и думите му едва ли можеха да се изтълкуват еднозначно.

Сара изглеждаше много апетитно, като се разхождаше из кухнята. Беше грациозна и чаровна, приканваща и общителна. Всъщност тя беше най-привлекателната жена, която той бе срещал. И все пак никога не се бе замислял да я сваля. Сара не беше от типа жени, които мъжете приемаха несериозно. Не беше от типа, който един мъж можеше да напие, да нахрани и да забрави. Тя беше от жените, които изпълваха по-скоро сърцето, отколкото леглото на един мъж.

Дланите на Джейк се изпотиха и той усети как кръвта му тече във вените. Сара Лав беше най-опасната жена, която той бе срещал.

— Заповядайте! Сладка и студена.

Тя му подаде лимонадата с усмивка. Ръцете им се докоснаха. Нейните бяха меки и красиви, неговите — топли и потни. Тя отвори очите си широко, искра проблесна по зениците й. Джейк задържа погледа й. Ледът в чашата се разтопи с лек пукот. Това може би беше сърцето му, което се топеше под въздействието на сините очи на Сара и на нейния сладък допир.

Тя изведнъж се отърси от вцепенението, в което беше изпаднала, и отстъпи назад. Отдръпна ръката си и започна да се занимава с косата си. Движенията й бяха женствени и нежни. Джейк не можеше да откъсне поглед от нея.

— О, боже! — Гласът й звучеше, сякаш едва успяваше да си поеме въздух. — Обожавам да пия лимонада в кухнята през топлите летни вечери. — Тя прибра една от къдриците си зад ухото. — Кухните са толкова уютни, не мислите ли? Тази ще стане още по-приветлива, като ушия пердета.

Джейк дишаше тежко. Опитваше се да се съсредоточи върху това, което казваше, вместо върху това, което беше — ангел в бяло.

— Вие шиете ли?

— И питате! — Усмивката й беше толкова тържествуваща, сякаш току-що бе спечелила Нобеловата награда за мир. — Това е моята професия. Правя кукли, Джени ми помага.

— Досега не бях срещал жена, която да прави кукли. Разкажете ми как става.

Той наистина искаше да знае. Но още повече искаше да задържи Сара, да я накара да говори с мелодичния си глас и да я гледа как оправя лъскавите си коси.

Сара седна на един стол срещу него и започна да му обяснява как точно се правят кукли. Джени седеше на една табуретка до тях и от време на време се обаждаше:

— Вкусно!

— Два магазина в Бирмингам и един в Атланта продават мои кукли. Ще отворя магазин и тук, в тази къща. Идеална е — има толкова светлина и пространство.

Тя замълча и се изчерви.

Джейк искаше да погали розовото й лице. Искаше да докосне устните й…

— Най-хубавото при куклите е, че Джени ми помага. Тя рисува лицата им.

— Джени рисува?

— Да. Има необикновен талант, който впечатлява и лекуващите я лекари.

Щастливото излъчване напусна лицето на Сара. Очите й станаха разтревожени, но тя продължи:

— Предпочитам да мисля, че има особен талант. Тя вдъхва душата на куклите.

— Вкусно — прекъсна я пак Джени от другия ъгъл на стаята. — Вкусно, вкусно, вкусно.

— Медените човечета! — извика Сара, скочи като опарена от стола си и се втурна към Джени. — О, Джени! — Сара повдигна едно нахапано човече от таблата. — О, сладурче!

— Вкусно! — повтори Джени. Сетне се обърна и се усмихна на Джейк. Около устата й имаше трохи от медени сладки.

— Толкова се наслаждавах на разговора, че забравих за нея — оправда се Сара.

Тя помогна на Джени да стане от табуретката, после взе таблата и я донесе на масата. Беше пълна с медени човечета — всичките без глави.

— Тя обича главите — каза Сара.

„Татко, може ли да изям главичките?“

Джейк стисна ръба на масата. Загуби представа за времето; зави му се свят.

— Нали нямате нищо против? — Сара сложи едно обезглавено човече в ръката му.

Джейк успя да си възвърне самообладанието. Дори намери сили да се усмихне.

— Не, винаги съм предпочитал краката.

Джейк беше подложен на голямо изпитание да стои на стола срещу четиригодишната Джени, която го наблюдаваше с огромните сини очи на Бони, и да яде обезглавените медени човечета.

— Много са вкусни, миличка. Ти ли помогна в приготвянето им? — попита той.

— Да, аз, аз, аз!

— Ти си много добро момиченце. — Той изяде още едно медено човече: — Ммм! Вкусно.

Джени се засмя.

„Обичам те повече от всичко на света, татко“ — спомни си той.

— Имате подход към децата — каза Сара.

— Благодаря ви — отвърна, като се изправи. — Наистина трябва да си тръгвам.

— О! — Сара стоеше толкова близо до него, че той можеше да се протегне и да я докосне. Джейк се наведе напред. Тя беше истинска, жива… Той имаше нужда от нея. Времето течеше бавно. Спомените бяха мъчителни. Мигът бе непоносим, но обещаващ.

— Щях да ви поканя на вечеря — добави Сара. — Направила съм гювеч.

— Може би друг път.

Ако Сара не беше проговорила, той щеше да сложи ръката си на гладката стегната кожа на рамото й. Можеше да я притегли към себе си и да зарови лицето си в разкошната й коса. Забърза към вратата. На прага се спря.

— Оставих една лехичка с диви цветя — каза той, без да се обръща. — За Джени. Понякога късно вечер идват светулки и кацат по тях.

Сара каза нещо, но той не я чу. Втурна се през вратата, едва дишайки. Навън вече беше тъмно. Само няколко ранни звезди и една светулка осветяваха пътя му към косачката.

Оригиналният му план не включваше пет мили с косачката обратно до „Таунсънд Пъблишинг“, и то по тъмно. Но планът не включваше също и да попадне под магията на Сара Лав.

Джейк превъртя ключа и запали мотора. Мислеше да остави косачката тук и да накара Нют да я вземе на сутринта, а самият той да се прибере с такси. Но сега всичките му планове пропаднаха.

Смяташе да избяга и никога да не се обръща назад. Тогава си спомни мига, когато видя Джени да стои по средата на пътя и да си смуче пръста. Върна се отново в градината и сложи катинара на вратата. После прескочи оградата, качи се на косачката и потегли надолу по тъмния път.

„Смешна работа — да се разкарвам с косачка посред града. За кого се мисля? За някакъв проклет герой? — Той стисна толкова силно зъби, че едва не ги строши. — Нют можеше да го направи. По дяволите! Само трябваше да го помоля.“

Въображението му рисуваше розовото лице на Сара. Джейк стисна волана, като проклинаше бавното тътрене на косачката си.

Беше бесен, когато стигна до сградата на „Таунсънд Пъблишинг“. Остави косачката в гаража и взе асансьора до кабинета си. Започна да се съблича още по пътя. Разхвърляни дрехи лежаха на пода там, откъдето беше минал.

Един душ — ето от какво имаше нужда. Искаше да се разхлади.

Влезе под душа с чорапите. Отметна главата си назад и пусна студената вода толкова силно, че капките удряха тялото му като лятна градушка. Привидя му се лицето на Сара — нежно и привлекателно.

Нуждаеше се от нещо силно успокояващо. Бързо довърши душа си и се запъти към телефона. На кръста си беше вързал широка хавлия, а чорапите на краката му бяха мокри.

Отвори тефтерчето си и избра един номер наслуки.

— Дениз?

— Джейк, сладурче, ти ли си?

— Да.

Дениз се радваше да го чуе. Отдавна не й се беше обаждал. Може би бяха минали три седмици, а може би и четири.

— Свободна ли си? — попита я той.

— За теб винаги, Джейк.

— При теб съм след около половин час.

— Вратата ще бъде отворена.

Джейк затвори телефона. Дениз щеше да го спаси. Той извади чиста риза и панталони от гардероба си. Странно! Не се чувстваше спасен, а по-скоро унизен. Искаше да използва една жена, за да забрави друга. Всъщност един грях повече или по-малко нямаше значение.

Запъти се към вратата. После се върна, за да си събере дрехите, нямаше нужда да дразни Гуендълин. Щеше достатъчно да му опява, че се е разкарвал на косачка из града, за да отиде да окоси тревата на някого, когото почти не познава.

Само че той познаваше светлината в очите на Сара. Познаваше мелодичния й глас.

Джейк хвърли дрехите на пода в банята и тресна вратата. Имаше нужда от Дениз.

* * *

Тя го чакаше в модерния си апартамент. Всички мебели бяха черни или бели, гладки и лъскави. Дори Дениз изглеждаше гладка и лъскава. Осветена от слабата светлина зад себе си, с черната си коса и черен халат тя бляскаше в мекия сумрак на стаята.

Той се запъти право към нея и я притегли в прегръдките си. Тя нагласи тялото си по неговото. За момент той се загледа в лицето й. Търсеше някакъв розов отблясък, две светещи топли очи… Но черните очи на Дениз поглъщаха светлината, унищожаваха я.

Той се наклони над нея бързо, преди да може да преосмисли решението си. Целувката й беше опитна и страстна. Джейк си каза, че точно от това се нуждаеше.

Дениз прекъсна целувката и се отдръпна назад, за да го погледне.

— Напрегнат си, Джейк. Уморен ли си?

— Да, уморен съм.

— Аз ще се погрижа затова.

Тя го хвана за ръцете и го поведе към спалнята. Коприненият й халат го галеше по краката.

Слънцето се отразяваше в русата й коса. Ефирната й рокля се докосна до крака му. Спомени! Джейк прокара ръка през лицето си. Отново спомени! Никога ли няма да се освободи от спомени?

Дениз бавно смъкваше халата си. Раменете й се оголиха. Имаше загорял тен.

Той се протегна, за да я докосне. Дениз беше гладка, стегната. Джейк я погали по раменете, но чувстваше топлата мека кожа на Сара…

— По дяволите!

Той отдръпна рязко ръцете си.

— Джейк?

— Съжалявам, Дениз. — „Ти не си жената, която желая“ — каза си той наум. — Предполагам, че наистина съм уморен.

Дениз погали лицето му. После го хвана и го приближи към своето.

— Всичко е наред, Джейк. — Тя го целуна приятелски по брадичката. — Не се отдръпвай, сладурче.

Той я погали по бузата.

— Ти заслужаваш един добър мъж, Дениз.

— Ти си добър, Джейк.

Той бързо си отиде. Дениз го бе спасила, това беше вярно, но не от Сара Лав, а по-скоро от едно доста конфузно положение. Винаги ще й бъде благодарен, но едва ли ще й се обади отново. Тя заслужаваше да се отнасят по-добре е нея.

Дениз беше нещо повече от красива машина за любов. Тя имаше сърце и чувства, и мечти. Грешеше, че я използва, за да забрави кошмарите си за един час.

Качи се на мотора си и се запъти към къщи. Преследваха го мъчителни спомени — настоящи и минали.