Пеги Уеб
Докоснат от ангели (11)

Единадесета глава

Скоро след като се разделиха с Джейк, Джейн и Сара се спряха за малка закуска. Джени, която най-после се събуди, вече протестираше, че е гладна.

— Сега няма нужда да се бърза толкова — каза Сара, докато тя и Джейн простираха едно одеяло на равна поляна край поточе. — Проблемите, от които бягах, вече ме догониха.

— Проблемите не са те догонили, Сара. Ти никога не ги бе оставяла зад себе си. Те непрекъснато бяха с теб. — Джейн орони своето парче хляб и хвърли трохите на птичките. — Повярвай ми, аз съм най-големият специалист на земята по унищожаване на проблеми.

— Гладна — каза Джени, като придружи забележката си с тъжна физиономия.

Сара подаде на Джени един сандвич и пластмасова чашка прясно мляко. После се обърна към приятелката си.

— Какво да направя, Джейн?

Джейн захапа от сандвича си, за да има време да помисли. Беше много разсеяна и невнимателна, но когато се зададеше истински проблем, захващаше се сериозно с него. Сара познаваше добре приятелката си и затова търпеливо я почака да си помисли.

— Не мога да отговоря на този въпрос. Животът си е твой. Само ти можеш да си решиш този проблем.

— Знам това. Повярвай ми — знам го. Но постави се на мое място, как би постъпила ти?

— Е… едно е сигурно. Толкова ми е писнало да бъда разумна и смела, че от време на време ще правя това, което ми харесва. Ще го направя само защото ми доставя удоволствие. — Джейн хвърли още трохи през рамото си. — На теб какво би ти доставило удоволствие?

— Джейк — каза Сара, без да се поколебае. После веднага се изчерви само като си спомни как се бе чувствала, когато бе с него.

— Видя ли? Ти сама си отговори на въпроса.

— Само да беше толкова просто.

— ’ейк? — Джени скри лицето си в полата на Сара. — ’ейк?

— Ето, скъпа. Можеш да го нахраниш. — Сара напълни малка пластмасова чинийка с храна за кучета и я подаде на дъщеря си. Джени я отблъсна.

— Не. Голям ’ейк! — Обърна дланите си нагоре в красноречив жест. Сара я разбра прекрасно. — Къде? — Джени вдигна многозначително вежди.

Буца заседна в гърлото на Сара. Когато отпрати Джейк, тя мислеше само за себе си, а ето че дъщеря й беше объркана, притеснена и може би страдаше. Бе загубила много важна личност, която вече не беше част от нейния живот.

Сара взе Джейн в скута си и я притисна към себе си. Опита се да обясни отношенията им с Джейк колкото се може по-понятно.

— Джейк си е вкъщи, Джени. Той си живее там, а ние си живеем у нас. Ние с теб сме едно семейство, скъпа. Джейк не е част от това семейство. Той е само приятел. Не можеш винаги, когато поискаш, да имаш всичките си приятели наоколо.

Джени докосна гърдите на майка си с единия си пръст, сетне посочи себе си.

— Точно така, Джени. Ние сме едно семейство. Само двечките.

Джени се замисли известно време над думите на майка си. После стана от скута й и отиде да си вземе моливите и блокчето за рисуване. Сара знаеше, че Джени обожава да рисува и може да се занимава сама поне час. Затова се зарадва, че е разбрала, и въздъхна облекчено.

— Откакто тръгнахме от Флорънс, говорим все за моите проблеми, Джейн. Кажи ми какво става с теб.

Докато двете приятелки си бъбреха, Джени усърдно скърцаше с моливите по блокчето. Беше се навела по-близо до творението си и от време на време се мръщеше в желанието си да се съсредоточи. Всички умения, които й липсваха — да ходи, да тича, да говори, — бяха стократно компенсирани от таланта й да рисува, ръцете й бяха сръчни, бързи и уверени. За разлика от другите четиригодишни деца, които можеха да рисуват само човечета от чертички, Джени можеше да създаде лица с определено изражение. Талантът й беше дар от един щедър Господ, който обичаше по-особените си деца повече от всички оставали деца на света.

Когато завърши рисунката си, Джени отиде да я покаже на Сара. На рисунката имаше една къща с порутена веранда. Пред нея стояха трима души — Сара, Джени и Джейк.

— Семейство — каза Джени толкова ясно, че Сара бе удивена. После посочи собствените си гърди и каза: — Аз обича ’ейк.

Ръката на Сара трепереше, докато разглеждаше рисунката. Летните спомени изплуваха в съзнанието й — Джейк косеше тревата в градината, докато Джени му махаше от верандата. Спомни си за медените човечета, представи си как Джейк пее приспивна песничка на Джени, а после я пренесе до леглото и внимателно я зави с одеялата. Отново видя Джейк и Джени, прегърнати на люлката на верандата.

Не бе имало нужда да изказва любовта си с думи. Той я бе показал. А тя беше прекалено сляпа, за да я види. Беше казал, че иска да обича, уважава и защитава нея и Джени, когато всъщност той вече бе направил всички тези неща. Цяло лято вече Джейк бе част от техния живот. Беше верен, нежен, сигурен. Без да го съзнава, тя вече му беше позволила да стане част от тяхното семейство.

Сара бе прекалено упорита, за да си го признае. Едва това дете бе й показало истината.

— Да, Джени, ние сме семейство. — Тя целуна малката си дъщеря и я притисна силно към себе си. Изведнъж й стана толкова леко, та чак си помисли, че може да политне във въздуха и да се разтопи от щастие.

Джейн се надигна и започна да прибира остатъците от закуската.

— Това означава ли това, което си мисля, че означава? — попита тя.

— Да, Джейн. Отведи ни у дома, моля те.

* * *

Джейк стоеше до прозореца си и гледаше в тъмнината. Два дни бяха минали от следобеда, в който я беше гонил с вертолета. Два дни, откакто я беше държал в ръцете си, откакто му бе разкрила причините, поради които не може да го обича и не иска да се омъжи за него.

Хвърли поглед на телефона. Гледката го изкуши, той отиде и вдигна слушалката. Дали Сара си беше вече вкъщи? Дали още беше на път?

Набра първата цифра от номера. После нервно тресна слушалката. Достатъчно я бе тормозил. Тя имаше нужда от време. Да, точно това беше. Време!!!

Наля си чаша алкохол и се загледа в нея. Как да намери търпение да я чака?

На вратата се позвъни. Джейк подскочи и погледна часовника — беше девет часът. Кой ли можеше да го търси по това време?

Остави чашата си настрана и забърза към входната врата. Стъпките му отекваха в огромната самотна къща.

— Да? — каза той, като отвори широко вратата.

На прага стоеше Сара, облечена в роклята с цвят на праскови. В нея изглеждаше като крехка порцеланова кукла. Очите й блестяха, усмихваше се. Джейк си помисли, че междувременно е заспал и сега сънува.

— Сара?

Любовта му го омая, замъгли съзнанието му, парализира крайниците му.

— Може ли да вляза?

Той отвори широко вратата.

Сара добре познаваше къщата. Джейк само вървеше след нея и светваше лампите. Когато стигнаха до голямата зала, в която бяха танцували в нощта на бала, Сара се обърна в го хвана за ръката.

— Имам нужда да си до мен.

— Сега и завинаги, Сара. — Вярата и надеждите му се възвърнаха. Къщата се изпълни с любов.

Очите на Сара блестяха като скъпоценни камъчета. Тя стисна ръката му и отново се усмихна.

— Това е доста сериозна стъпка за мен, Джейк.

— Какво да направя, за да те улесня?

— Да си вечно до мен.

Джейк я взе в прегръдката си. Тя долепи глава до гърдите му, а той зарови лицето си в косите й.

— Джени е у дома с приятелката ми, Джейн Маркс. С нея се познаваме още преди Джени да се роди. Бяхме съседки в Бирмингам.

Самото споменаване на Джени някак си я облекчаваше. Джейк я слушаше и нежно галеше гърба й. Всичко, за което мечтаеше сега, беше нощта да бъде вечна.

— Обадих се на Джейн, когато имах нужда… да се махна. — Тя прикри лицето си в рамото му и продължи да говори: — Мислех си, че животът ми се е подредил — един приличен живот с Джени. Толкова ми е скъпа, Джейк.

— На мен също ми е скъпа.

— Знам това. — Погледна го в очите. — След като тръгна с вертолета, аз все още се опитвах да се оправдая защо те отпратих. Все още търсех доводи да докажа, че съм права.

Джейк се усмихна. Вече смееше да вярва в някакво бъдеще.

— Грешах… за всичко. Ти толкова пъти бе доказал любовта си към мен… и към Джени. Бог знае, че имаше достатъчно причини да си отидеш. Но ти продължи да се връщаш. — Тя очерта с пръст веждите му, скулите му, устните му. Опитваше се да си ги припомни, въпреки че ги помнеше наизуст. — Дойдох тук тази вечер, защото вярвам в нашето бъдеще.

Любовта на Сара разпръсва и последните мрачни спомени от миналото.

Тя отстъпи крачка, хвана го за ръката и се усмихна.

— Казвала ли съм ти някога, че те обичам, Джейк?

— Никога.

— Тогава мисля, че е крайно време да поправим това. — Тя хвана лицето му с двете си ръце в тържествено каза: — Обичам те, Джейк Таунсънд.

— Никоя жена не ми бе казвала това… Казвали са ми други неща — какъв съм експерт в целувките, колко хубаво танцувам и…

— Шшшт! — Сара сложи пръст на устата си. — Оттук нататък само аз ще ти говоря хубави неща.

— Оттук нататък ли, Сара?

— Да. Като се почне отсега, докато станем толкова стари, че да не можеш да ме чуваш и гласът ми да трепери, когато ги казвам. — Тя притисна устните си страстно към неговите за миг, а после се отдръпна и лъчезарно се усмихна. — Джени е тази, която ми разкри истината, Джейк. Тя ни нарисува тримата заедно като семейство.

— Едно много особено семейство, Сара. — Той я изгледа изпитателно. — Съвсем ли си сигурна? Никакви съмнения?

— Никакви. Сърцето ми отдавна бе казало да. На упорития ми разум му трябваше повече време.

— Ако ти задам определен въпрос още веднъж, какъв ще бъде отговорът?

— Да, Джейк. — Тя обгърна врата му. — О, да, Джейк, искам да се омъжа за теб.

Той я вдигна на ръце и я поведе към стълбите. Като сложи крак на първото стъпало, погледна я в очите:

— Това е желание и страст, Сара, която става неконтролируема, когато съм с теб… Но най-вече е любов. — Прокара устните си по косите й, после по бузата й и накрая през устните й. — Обичам те, Сара.

— И аз те обичам, Джейк. — Тя преплете ръце в косите му и го притегли към себе си. — Нека ти покажа колко много те обичам.

— И къде ще бъде това? — попита той шеговито. Игривата сърдечност, която си мислеше, че е загубил, отново се възвърна.

— Някоя спалня на някой тъмнокос зеленоок мъж, който си няма и представа колко е прекрасен.

Тогава той долепи устните си до нейните и не ги отдели, докато не стигнаха до спалнята.

— Предполагам, че Джейн е подготвена да остане с Джени много, много дълго време.

— Няма да си тръгне, докато не се върна.

— Мислиш ли, че ще прекара сто години с толкова малко храна в хладилника?

— Откъде знаеш какво има в моя хладилник?

И двамата се засмяха, щастливи от откритието си, че любовта може да бъде и забавна.

— Знам почти всичко за теб, Сара Лав.

Той я постави внимателно на леглото и притисна раменете й. Косата й беше разпиляна на възглавницата. Бе светла, лъскава и мека. Усмихнатите й устни го съблазняваха. Греещите й очи го предизвикваха. Желанието го обзе толкова бързо, че едва успяваше да си поеме дъх.

Като видя промяната в израза му, Сара докосна лицето му:

— Джейк? — нежно прошепна тя.

— Нещата, които не знам, смятам да открия сега.

Той се отдаде на една бавна и страстна целувка. Подейства му като магия.

— Колко дълго чаках това — прошепна той.

— Също и аз.

Той се повдигна на лактите си.

— Мечтал съм си за теб в това легло, за тялото ти — толкова близо до моето, за устните ти… — С показалеца си очерта устните й и събра влагата от тях.

— Прави любов с мен, Джейк — прошепна тя.

— Първия път, когато те видях с тази рокля, се влюбих в теб.

— Когато те видях край малката масичка с жълтата роза в ръка, аз се влюбих в теб и тогава исках да ме докоснеш.

— Така ли? — Той нежно погали шията й.

— Да — прошепна тя. — А също и така… — И тя прокара пръсти по гърдите му.

— Как съм живял без теб, Сара?

— Моят свят беше малък без теб, Джейк… малък и пуст. — Тя го притегли към себе си.

Летните ветрове пееха навън. Птичките им правеха серенада на лунната светлина. Щурчетата се присъединиха към симфонията.

Тази нощ Джейк научи най-голямата тайна на любовта: Не е толкова важно кого обичаш, а какъв си спрямо човека, когото обичаш. Със Сара той беше герой. С нея проявяваше най-добрите си качества, които сам не съзнаваше, че притежава, преди да се появи тя. С нея беше силен и смел, нежен и мил, и страстен… С нея той се прераждаше.

— Сара… скъпа моя… — шепнеше той.

— Джейк… моя любов… — повтаряше тя.

Сутрешното слънце събуди Сара. Светлината му се сипеше върху лицето й. Ти седна, усмихна се и се протегна.

— Джейк — каза, като отвори бавно очите си. Това, което видя, я накара да ахне. Виолетки!!! Цялата стая беше покрита с виолетки. Те обсипваха леглото, подаваха се от прозореца, украсяваха тоалетката, затрупваха креслата. Тя взе едно цвете и го притисна към бузата си.

— Добро утро. — Джейк се появи на прага на спалнята. В ръцете си носеше табла с кифлички, ягоди и сладолед в сребърна купичка.

— Всичко това за мен ли е? — попита тя и разпери широко ръце.

— За теб. Възнамерявам да напълня живота ти с цветя.

— Караш ме да се чувствам като принцеса.

— Ти ме караш да се чувствам като крал.

Той постави таблата на нощната масичка и се наведе да я целуне.

— Гладна ли си тази сутрин?

— Да, много. — Тя го хвана за врата и после прокара пръстите си по косата му.

— Също и аз… за теб. — Той я притисна към купчината виолетки.

— Точно каквото винаги съм си мечтала да имам за закуска — ягоди и теб.

Закуската продължи до обяд. После Джейк закара Сара до вкъщи и отиде на работа.

Гуендълин вдигна очи от бюрото си, готова да му се скара, но когато видя лицето му, не можа да се въздържи и изпадна в пристъп от смях.

— Добро утро, Гуендълин — каза той, като мина покрай нея.

— Добро утро, наистина! — Тя погледна часовника си. После го последва в кабинета, наля си чаша кафе и се разположи в креслото си.

— Къде е моето? — попита Джейк.

— От физиономията ти усещам, че не ти е нужно кафе да те събудя.

— Нали знаеш, че кафето е първото нещо за сутринта — усмихна се той.

— Първото нещо за сутринта! — Тя изпуфтя по най-невъзмутим и неприсъщ на дама начин. После го погледна втренчено. — В случай че не си забелязал, в момента е близо един часът следобед.

— Крайно време е да започнем да готвим сватба, не мислиш ли?

Гуендълин онемя. После компенсира с лавина от предложения:

— Бих искала да съм шаферка.

— Ако обещаеш да не носиш онази рокля.

— Планувам да дойда облечена само с една панделка в косата.

Дълго се гледаха мълчаливо — като стари приятели, които не се нуждаят от думи, за да си говорят. Гуендълин заобиколи бюрото и прегърна Джейк.

— Толкова се радвам за теб.

Прегърна го още веднъж, после седна отново и взе стенографския си бележник. Джейк я гледаше и се усмихваше.

— Гуендълин, мислиш ли, че тази компания ще рухне, ако си вземеш няколко дни отпуск, за да помогнеш на Сара да се подготви за сватбата?

— Няма да рухне, ако ти не се бъркаш много в работата.

Тя изхвърча навън, а той седна на бюрото си и се засмя. Животът му беше получил невероятен обрат и ставаше все по-хубав всеки ден.

* * *

Сватбата им беше в градината. Гуендълин сновеше из голямата зала в имението Таунсънд. Помагаше на Сара и Джени да свършат с приготовленията си. Самата тя беше облечена в светлолилава рокля, за която продавачката твърдеше, че я прави по-слаба.

— Изглеждате като две ангелчета — каза тя, като оправи рокличката на Джени.

— Така ни нарича и Джейк — ангелчета. — Сара нагласи воала си и приглади сатенената си пелерина с цвят на слонова кост. Беше доста поспорила с продавачката за нея.

— Не е редно да се носи бяло на втора сватба — бе казала тя.

Сара не се притесняваше за благоприличието. Дори не се тревожеше да бъде разумна и практична през цялото време. Джейк не й бе дал само любов. Той бе я дарил със свобода, която тя досега не познаваше.

— Толкова съм щастлива, имам чувството, че сънувам.

— И докато сънуваш, би ли помислила и за двадесет лири за мен — каза Гуендълин. — Това ще ми стигне точно за роклята, която този стар глупак ме агитираше да взема.

— Стар глупак! — каза Джени и се изсмя.

Гуендълин се престори на ужасена:

— Ето каква я свършихме — Джейк ще ме убие!

— Трябваше да чуеш какво я научи той да казва — засмя се Сара. — Ако поразмисли, може би ще ти прости.

От градината се носеше музика от арфа. Сара се наведе над прозореца, за да се полюбува на приказната обстановка вън. Гостите седяха на сгъваеми столчета под едно голямо бяло платно. Бял килим ги разделяше от свещеника. Навсякъде имаше виолетки. Джейк я чакаше. В ръката си държеше една-единствена жълта роза.

Наведе се към дъщеря си и каза:

— Време е да тръгваме, Джени.

— Отиваме ’ейк?

— Да, скъпа, отиваме при Джейк. На път сме да станем едно семейство.

— Хубаво, хубаво, хубаво — започна да повтаря Джени и да пляска с ръце.

Сара повдигна воала на сватбената си рокля и се запъти към стълбите. Джейк я чакаше.

* * *

Джейк присви очи, за да може да я види още в момента, в който тя излизаше от къщата. Предполагаше, че би трябвало да е достатъчно спокоен. Беше спретнат, в черен смокинг, но вътрешно се надсмиваше над себе си. Беше близо четиридесетгодишен, а така се притесняваше, сякаш бе първият човек на земята, който се жени.

И ето че я видя Сара, облечена в бялата си рокля и с бял воал. В момента, в който прекрачи прага, слънцето я покри с топлите си ласки. Косата и лицето й бяха нежно огрени от неговите лъчи. Тялото й изглеждаше като изваяно и покрито със злато. Беше като ангел, идващ направо от небесата.

Тя тръгна към него. Воалът й шумолеше по белия килим. Лицето й грееше от щастие. Джейк губеше дъха си само като я гледаше. Скоро щеше да бъде негова. Щеше да я обича и защитава, да я уважава завинаги. Очакваше остатъци от старите чувства, чувствата на мрачен натрапник, който краде съкровища от райската градина. Почака, но те не го връхлетяха.

Наоколо се носеше музика от арфа. Птички пееха над главата му. Един слънчев лъч се промъкна между клоните и озари челото му. Беше като небесна благословия! Сърцето му се изпълни с радост.

Погледна към Сара и й намигна. Устните й потрепваха беззвучно.

„Моят герой“ — казваха те.

И Джейк знаеше, че е така.