Пеги Уеб
Докоснат от ангели (10)

Десета глава

Джейк не се отчая и при втория си провал със Сара. Беше сигурен, че един ден ще я спечели, а тя си заслужаваше усилията.

Сутринта след безрезултатното си предложение той влезе усмихнат в кабинета си, подсвирквайки си с уста.

— Вероятно се е съгласила? — предположи Гуендълин и го последва в кабинета му. Беше решена да разбере всичко до най-малката подробност.

— Отказа.

— Тогава защо си толкова весел?

— Защото рано или късно тя ще каже да. — Той седна зад бюрото си и се усмихна. — Влюбен съм, Гуендълин.

— Дори най-големият глупак би забелязал това.

Тя въздъхна отегчено, но не можеше да заблуди Джейк. Той знаеше, че на Гуендълин не й беше безразлично. Тя наля две чаши кафе и му подаде едната.

— Предполагам, че предварителните тренировки бяха пълно губене на ценното ми време? — попита тя.

— Открих, че любовта не е игра. Никакво планиране не може да я промени.

Тя едва задържа усмивката си.

— А какво би могло да я промени? Държавно постановление ли?

— Две, Гуендълин.

— Две какво? — Тя повдигна едната си ръка. — Не, не ми казвай, чакай да позная. Двама дебели магьосници, които да измислят някоя тайна формула. Или може би двама сенатори, които да издадат закон: „Любовта трябва да е взаимна“.

— Ах, Гуендълин, нищо не може да помрачи доброто ми настроение днес. — Той се завъртя на стола и погледна през прозореца. — Виждала ли си някога толкова прекрасен ден? Забелязала ли си колко синьо е небето по това време на годината? — Отново се обърна към Гуендълин. — До вчера сутринта не знаех, че птичките пеят толкова разнообразно.

— Имам чувството, че след малко ще се разплача. Превърна ме в стара сантиментална глупачка, Джейк. — Тя избърса очите си с опакото на ръката си. После вдигна глава: — И само да си отишъл да го кажеш на Бърт.

— Не бих се осмелил да си помисля за такива неща.

Джейк вдигна телефона и набра номера на Сара. Изчака да чуе свободния сигнал седем пъти, преди да се откаже. „Вероятно е излязла с Джени“ — помисли си.

Час по-късно опита отново, но пак без резултат. „Вероятно пазарува.“

След още два часа изчака дванадесет иззвънявания, преди да затвори.

— Гуендълин — извика, когато профуча покрай бюрото й. — Отивам у Сара, ще се върна след малко.

— Какво да…

Той не изчака да чуе края на забележката й. Не го интересуваше дали има среща с президента на Щатите, или телефонен разговор с принца на Уелс. Искаше да види Сара.

* * *

В къщата й нямаше признаци на живот. Джейк позвъни, а после потропа на вратата. Никой не му отвори. Заобиколи от западния вход и погледна през прозореца. Магазинът за кукли беше празен.

Започна да се притеснява. Да не би да се е случило нещо с Джени? А може би със Сара? Ако е искала да поправя нещо в порутената къща и е паднала? Дали не са я взели с линейка? Лицето му се покри с пот. Толкова много неща можеха да се случат на една самотна жена.

С неимоверни усилия си наложи да запази самообладание. Качи се на колата и се запъти към „Таунсънд Пъблишинг“.

Сара можете да правя хиляди неща, които да й отнемат голяма част от деня. А може да е излязла с приятелки. Това, че я обичаше, не значеше, че знае всичко за нея. Може би имаше добри приятели в Бирмингам. Може вече да си бе създала връзки във Флорънс.

Той се захвана с някаква работа, за да убие времето до вечерта. Тогава Сара със сигурност щеше да се прибере, в това поне не се съмняваше.

Почака до осем часа и отиде до тях. Когато видя тъмните прозорци, го обзе страх. Какво ли се бе случило с нея?

Позвъни, макар да знаеше, че няма никой в къщата. Заудря по вратата, макар да бе сигурен, че никой няма да отвори.

— Може би е останала някъде да пренощува — и гласът му някак си го окуражи. Дори взе да си подсвирква, докато слизаше по стълбите на верандата. Тя щеше да се върне на следващия ден. Трябваше да повярва в това.

* * *

След една неспокойна нощ, Джейк се облече и тръгна за работа два часа преди обичайното време. Къщата на Сара имаше неприветливото излъчване на изоставена собственост. Сърцето му се сви. Паркира колата и влезе в двора.

„Може още да не се е върнала от гостуването“ — каза си, въпреки че инстинктът му подсказваше, че тя изобщо не е на гости. Нещо ужасно се случваше… Сара може би лежеше на пода в кухнята! Може да е паднала от някоя табуретка и да се е пребила. Джени пък вероятно се луташе из гората с тържествената си походка, без да разбира какво се е случило?

Джейк се засили и с рамо отвори входната врата.

— Сара — извика.

Гласът му ехтеше в празната къща.

— Сара — повтори той по-тихо.

Стъпваше внимателно, като че ли звукът от стъпките му можеше да откърти някоя страхотна лавина, която да ги затрупа всичките.

Вървеше от стая в стая и викаше имената им:

— Сара… Джени… Сара. Къде сте?

Джейк се спря пред тоалетката в спалнята — беше оставила червилото и четката си за коса. Той повдигна четката. Кичур от косата й се беше оплел между бодлите. Отдели кичура много внимателно и го стисна в ръката си. Беше коприненогладък и жив. Любовта и желанието напираха толкова силно в сърцето му, та чувстваше, че ще се пръсне. И всичко това бе само от допира до един кичур от косата на Сара!

Джейк извади кърпичка и сгъна косата в нея. После я прибра в джоба на ризата си — колкото може по-близо до сърцето.

Запъти се към гардероба. В него висеше зелената й рокля. До нея беше тази с цвета на узрели праскови. Притисна лицето си към изоставените рокли и дълбоко вдъхна от уханието им.

— Къде си, Сара? — прошепна той измежду меките гънки на дрехите й.

Ако я загубеше, щеше да умре. Постара се да запази контрол над чувствата си. Набързо прегледа кои дрехи липсваха — поне от тези, които бе виждал. Нямаше я розовата риза, която бе носила в деня на пикника. Липсваха и полата и блузата, с които беше, когато той я видя да танцува в магазина.

Джейк се подпря на гардероба и сведе глава. После отиде в стаята на Джени. Плюшеното мече и книжките, които той й беше подарил, липсваха. Нямаше я и кутията с боичките.

На нощното й шкафче видя една розова сатенена панделка. Жизнерадостният й и безгрижен смях отекна в ушите му. Поглади нежно с пръсти панделката, а после отиде в хола да се обади по телефона.

Първо позвъни в болницата. Никой не беше чувал за Сара или Джени Лав. После позвъни в полицейския участък.

За щастие дежурният беше негов стар приятел — Робърт Кетчъм. Той изслуша разказа на Джейк, без да го прекъсва.

— Джейк — каза Робърт, когато гласът от другия край на линията млъкна, — нека ти дам един съвет. Успокой се, захвани се за работа и тя ще се върне след ден или два. Може наистина да е на гости при приятели.

— Вероятно е така. — Джейк затвори и се обади на автогарата: — Да знаете дали една руса жена и едно много особено дете са си купили два билета за Бирмингам? — попита той.

— Не. Никой с това описание не е заминавал за Бирмингам.

— Ръсълвил? Мобил? Някъде към Алабама?

— Не.

— Тя е много красива жена. Не може да не сте я забелязали. Освен това с нея е едно русо дете с усмивка на ангел. — Джейк започваше да се отчайва. — Случайно жена като тази да е купувала билет за където и да било?

— Не си спомням такова нещо. Разбира се, аз не съм тук по двадесет и четири часа в денонощието. Можете да попитате Майк, когато се върне на смяна.

— Кога ще стане това?

— След два часа.

Джейк позвъни и на малкото летище. Обади се на службата за коли под наем. Нервно крачеше назад-напред. Изчака Майк, но и той не ги беше виждал.

Сара и дъщеря й бяха изчезнали от лицето на земята.

* * *

Джейн Маркс караше колата с безгрижно спокойствие. Потрепваше с червените си маникюри по волана и си тананикаше. Сара стоеше до нея и зяпаше през прозореца. Джени спеше дълбоко на задната седалка. Беше прегърнала плюшеното си мече и сънуваше.

— Разбира се, това изобщо не ми влиза в работата — каза Джейн, докато паркираше колата между зелените дървета на парка Начез Трейс. — Но още не си ми казала защо бягаш и къде искаш да отидеш?

— Няма значение защо и къде ще отида. Имам само нужда от няколко дни далеч от… за да поразмисля.

— Естествено ще ти помогна. Ти спаси брака и живота ми. — Джейн прокара пръстите си през един кичур черна коса, която винаги висеше пред лицето й. — Бога ми, ако не беше с мен, в онази клиника за наркомани, сега щях да лежа под купчина пръст. Тогава успяваше да се справиш и с Джени на всичкото отгоре. — Тя се протегна да вземе една цигара и я сложи незапалена между зъбите си. — Наистина, Сара, бих вървяла върху огън заради теб. Мисля си, че ще ти олекне, ако поговориш.

Сара присви рамене и продължи да гледа през прозореца. Дърветата се сливаха едно в друго. Имаше чувството, че е затворена в безкраен тунел.

— Само едно нещо ще ти кажа — рече Джейн. — Изглеждаш като смъртта, толкова си бледа. И после, защо остави телефона да звъни, без да го вдигаш, когато дойдох да те взема? И най-сетне — от вчера не си сложила троха в устата си!

Сара хвана ръката на приятелката си:

— Заслужаваш да ти обясня, Джейн. Обещавам да ти разкажа всичко… някой ден. Но точно сега имам нужда да се махна за малко от Флорънс и да сложа ред в живота си. Позволих си някак да изляза от релсите.

— Знаеш, че бих ти помогнала, по какъвто и да е начин. Ще мия чиниите, ще бърша пода, ще плащам сметките — всичко, което ме помолиш. Окото ми няма да мигне да пребия някого само ако ми посочиш кой е виновникът.

— Просто ми бъди приятелка, Джейн. — Сара стисна силно ръката й.

— Имаш го, дете мое.

* * *

Перките на хеликоптера свистяха из топлия летен въздух. Джейк се напрегна, за да види колите по магистралата. От височината пътят изглеждаше като тънка ивичка.

— Виждаш ли нещо? — позаинтересува се Бърт.

— Още нищо.

— Това е като на лов за диви патици, ако питаш мен. Търсим синя кола, която може да се движи, но може и да не се движи на север, и в която може да има, но може в да няма някакви жена и дете.

— Знам, че вероятността да ги открием е нищожна, Бърт, но това е всичко, което ми остава.

Бърт изправи вертолета си и се насочи на север от Флорънс.

— Представям си те как си разпитвал съседите. С тази мрачна физиономия сигурно си уплашил старицата до смърт и тя се е принудила да каже, че е видяла Сара да тръгва в синя кола.

— Тя беше напълно убедена в това, което казва.

— „Напълно убедена.“ Бога ми, когато една жена казва подобно нещо, обикновено знае какво става, колкото котка в тъмна стая.

Джейк отново се вгледа в далечината. Взираше се да различи малко синьо петънце по пътищата.

— Виждам прах по този страничен път, Бърт. Обърни надясно.

Бърт безропотно се подчини.

— Остават ни още няколко часа, докато мръкне, и после спираме. Има повече вероятност Сара да се върне. — Прехапал пурата си, Бърт се обърна към Джейк. — Нали е оставила повечето си дрехи вкъщи?

— Да, повечето.

— Няма такава жена, която да си отиде и да си остави всичките дрехи. Помни ми думите, тя ще се върне. По-добре си седни кротко вкъщи и чакай да си дойде.

— Не мога да чакам.

Бърт не си и помисли да попита защо. Само поклати глава и продължи да управлява вертолета.

* * *

Джейн и Сара бяха в Тенеси. Движеха се на изток.

— Можем да променим пейзажа, ако желаеш.

Джейн погледна Сара разтревожено и отново се съсредоточи над шофирането си. Джени продължаваше да спи на задната седалка.

Покрай пътя се простираха соени и памукови градини. Сара се отнесе в мечтите си. Беше уморена, за да бъде разумна, и прекалено объркана, за да взема решения.

— Това, което чувам, да не би да е вертолет? — Джейн обърна страничното си огледало и се опита да види небето. — По дяволите, наистина чувам вертолет. Странно… точно тук, над това безлюдно място.

— Вероятно търсят някое изгубено дете.

— А може би избягал престъпник. Тръпка ме побиват само като си помисля. Продължиха да карат известно време. Шумът на хеликоптера ги съпътстваше.

— Сара, погледни зад нас и ми кажи дали виждаш друга кола.

Сара се обърна, но нищо не забеляза.

— Странно. Бих се заклела, че тази машина ни е по петите.

— Глупости. Продължавай да караш, Джейн.

Подминаха три ферми, една хранителен и един зеленчуков магазин. Вертолетът продължаваше да лети плътно над тях.

— Те ни следят! — каза Джейн. — Мога да се закълна, че е така.

Сара отвори прозореца си и подаде глава навън. Вертолетът беше малко пред тях и Сара различи двамата мъже в кабината. Единият от тях се беше втренчил в нея и тя имаше неприятното усещане, че това е Джейк.

— Глупости! — каза гласно и прибра главата си зад стъклото.

— Какви глупости?

— Нищо. — Сара стисна ръце в скута си.

— Неприятности ли имаш, Сара? Да не би някой да те следи?

— Не. Нямам неприятности… поне не такива, за които си мислиш. И никой не ме преследва… надявам се. Продължавай да караш, Джейн.

* * *

— Това беше тя — каза Джейк. — Сигурен съм, че беше Сара.

— О, милостиви небеса. Намерихме игла в копа сено.

— Бърт, приземи това проклето нещо. Трябва да ги накараме да спрат.

Бърт насочи вертолета към едно пасище.

— Това е моят начин да се забавлявам, Джейк.

Вертолетът се приземи. Джейк скочи и внимателно се придвижи под перките.

— Изчакай ме! — извика той, но думите му се загубиха в шума на мотора.

Синята кола летеше напред. Джейк трябваше да я спре. Втурна се през пасището. Задъхваше се от напрежение. Имаше ограда, която го разделяше от пътя. Прескочи я, но си скъса панталона.

Колата се подаде от завоя точно, когато Джейк прекрачваше канавката. Можеше да види Сара на предната седалка. Изглеждаше бледа, но невероятно красива. Главата й беше вдигната високо, брадичката й стърчеше решително. Колко смела беше да се изправи сама пред света! Нищо не го бе развълнувало толкова силно, колкото това нежно личице. Сърцето му биеше толкова силно, че трябваше с все сили да си поема дъх, за да не получи удар.

— Сара! — извика той, като прекрачи на пътя.

Синята кола рязко сви покрай него и за момент той си помисли, че я бе загубил отново. Тогава видя как Сара се наклони навред и сграбчи ръката на приятелката си. Спирачките изсвириха и колата спря сред облак прах.

Джейк побягна напред. Вратата на колата се отвори и от нея излезе Сара.

— Сара — извика той, като сам не вярваше на късмета си.

Тя се втурна към него. Срещнаха се по средата на пътя. И двамата протегнаха ръце да се докоснат. Беше нежно и кратко. Джейк се почувства като възроден.

— Помислих, че съм те загубил — каза той.

Държаха ръцете си като птички, които подскачаха из клоните.

— О, Джейк! — възкликна тя и отдръпна ръката си. Джейк изпадна в отчаяние. Тя бягаше от него, не искаше да го докосва.

— Трябва да говоря с теб, Сара.

— Няма да има никакъв смисъл. Вече взех решението си.

Очите й искряха. Джейк се почуди дали е плакала.

— Моля те, Сара. Не мога да те оставя да си отидеш… не по този начин.

Тя погледна за момент към колата и после отново към него. Всичко, за което той мечтаеше, бе да потъне в синия поглед на Сара. Имаше търпение да чака, но чувстваше, че ако продължава така, ще се пръсне.

— Моля те, Сара… — шепнеше той.

Обичаше я, желаеше я, но не знаеше как да я плени, без да я загуби. Нямаше пътеводители в любовта, нямаше правила. Любовта не беше игра. Тя беше истинска — толкова истинска, че Джейк изпитваше физическа болка от нея.

Мълчанието натежа от неизказани мисли. Накрая Сара проговори:

— Заслужаваш да знаеш истината, но не по средата на пътя.

Джейк я хвана за лакътя и я поведе към едно сенчесто място. Застанаха сами под едно дъбово дърво. Вятърът разлюляваше полата й и я допираше до краката на Джейк, Сара затвори очи за момент и се отдаде на мечтите си. После внезапно се откъсна от него.

— Ако идваш да ме попиташ, дали ще се омъжа за теб, отговорът ми е все още не.

— Много пресилих нещата, Сара. Сега осъзнавам, че е така, но само ме остави да те обичам! Останалото ще дойде впоследствие.

— Не, никога няма да стане. Поне не с мен, Джейк.

— Да! Само с теб.

Не можеше да издържа да не я докосва. Джейк я притегли нежно към себе си и притисна главата й към рамото си. Погали я нежно по косата — беше гладка и лъскава като коприна.

— Мечтая за романтика, Сара… За любов и нежност, за доброта и смях… Искам да си стоим прегърнати пред камината и да си слушаме музика. Искам да те обичам и уважавам, да остарея до теб.

Сърцето й затуптя още по-силно. Джейк усещаше зачестилия му ритъм на гърдите си. Това му даде надежда. Ръцете му я галеха толкова чувствено и нежно, че успяваха да й кажат това, което Джейк не намираше думи да изрече.

Лек вятър размърда листата на дървото. Сара повдигна глава.

— Аз имам Джени.

Нямаше капчица нежност в гласа й — само студена и безчувствена гордост.

— Знам това. Искам да имам и нея. Искам да я обичам и да ти помагам да се грижиш за нея.

Сара дълго задържа погледа си върху него. Той видя страха в очите й. Досети се накъде клоняха мислите й. Огромен камък притисна сърцето му.

— Не е толкова лесно — каза тя накрая.

— Нищо ценно не се постига лесно.

— Няма да понесеш тежестта.

— Тя не е тежест, Сара.

— Не за мен. Но на теб може впоследствие да ти се стори такава.

— Не, тя е радост за сърцето ми.

— Не мога да разделям времето си, Джейк. Тя има нужда от мен. Не искам да те ощетявам.

— Сара… — Той погали лицето й. — Досега не се ли убеди, че с двама нещата са по-лесни. Мога да си позволя гледачка, най-добрите учители, най-добрите грижи за Джени.

— Ами други деца?

Джейк се усмихна, като си спомни Бони.

— Ще си имаме много момиченца с красиви личица като теб, Сара.

— О, Джейк. Не виждаш ли? — Тя се отдалечи от него и се обърна към колата, където спеше Джени. — Ти говориш за здрави деца, които да играят бейзбол и да тичат на дълги разстояния. Говориш за деца, които ще завършат успешно училище и ще се оженят щастливо. Мислиш си за нормални деца, Джейк.

Сърцето му се сви.

— Сара… знам за какво намекваш.

— Никой не би могъл да знае за какво си мисля. Едва ли някой може да разбере какво е да си се провалил… да имаш дефект.

Той я хвана за раменете и я накара да го погледне в очите.

— Единственият ти дефект е в начина ти на мислене. Това, че Джени е особена, не означава, че…

— Да — прекъсна го Сара. — Особена е, Джейк. И аз я обичам повече, отколкото ако беше най-нормалното дете на света. — Тя сви ръцете си в юмруци и блъсна Джейк по гърдите. — Не мога да рискувам отново, с никого, особено с теб, Джейк.

— Тогава Джени ще си остане единственото ни дете. Ако не искаш да поемаш повече рискове, ще съм щастлив да си имаме само едно дете.

— Казваш това сега. Какво ще мислиш две години по-късно? А след четири години? След шест? — Тя се освободи от прегръдката му и го погледна в лицето. — Видях изражението ти, когато говореше за Бони. Видях колко много я обичаш, колко се гордееш с нея… дете от твоята плът и кръв, Джейк, дете на сърцето ти. Не бих могла да ти откажа това.

Душата на Джейк се изпълни с отчаяние. Сара беше непреклонна. Направи последен отчаян опит да я увещае.

— Ще поема всички рискове, цялата отговорност. Бях почти се отрекъл от любовта заради миналото, Сара. Недей я отблъсква заради това, което би могло да се случи в бъдеще.

Тя се приближи към него и той си помисли, че я бе спечелил. Сара протегна ръка, сякаш да го погали по бузата. Беше толкова близо, че Джейк можеше да усети топлината й, да помирише парфюма на кожата й. Задържа дъха си, чакаше, надяваше се, молеше се. Това беше само за миг, защото Сара бързо се отдръпна.

— Не, Джейк. Съжалявам — Тя се обърна, за да си тръгне.

— Сара, не си отивай.

— Трябва.

— Обичам те! Винаги ще те обичам.

— Моля те, Джейк…

— Ще се върнеш ли?

— След няколко дни.

— За постоянно ли?

— Не знам. Мислех, че можем да започнем нов живот с Джени във Флорънс. Сега вече не знам.

— Няма да се опитам да те задържа… не сега. Но трябва да знаеш: когато се върнеш, аз ще бъда във Флорънс и ще те чакам. Щом си готова да бъдеш с мен, аз ще бъда там, за да те обичам.

— Довиждане, Джейк.

— Докато се видим пак, Сара.

Той я проследи, докато се качи в колата. Походката й беше стегната и издаваше гордостта й. Джейк стоеше неподвижен под дървото и наблюдаваше синята кола, докато тя се превърна в малка незабележима точица. После се запъти към вертолета и се качи на борда.

— Е? — попита Бърт.

— Ще се върне, точно както каза. И когато се върне, ще сложим всичко на мястото му. Трябва да има изход от положението.

— Не обичам да казвам „Аз ти казах“, но наистина ти казах.

— Ти си много мъдър човек, Бърт.

— Накъде?

— Към къщи.

* * *

Джейн запази мълчание десет минути след като Сара се качи в колата. Това беше голямо постижение за нея. Накрая не издържа и попита:

— Кой беше този готин мъж, който те гонеше с хеликоптер?

— Джейк Таунсънд.

— Това ли е всичко, което ще ми кажеш… само името му?

Дори само споменаването на името му караше сърцето на Сара да се свива. Но Джейн бе изоставила мъжа си, дома си, за да задоволи един каприз на Сара. Заслужаваше да й се даде обяснение.

— Направих грешката да се влюбя, Джейн.

— Какво толкова лошо има в това?

— Той заслужава повече. — Дори когато го казваше, Сара се чудеше дали заблуждава себе си или него.