Пат Букайстър
Неочаквано предложение (4)

Четвърта глава

Аби видя колата, която приближаваше към нея, намалявайки скоростта. Щом подмина, тя въздъхна с облекчение. След секунда обаче сърцето й подскочи от страх, защото колата направи обратен завой и спря точно зад нейната. Тя издърпа дръжката на крика, стисна я здраво и стегна мускулите по лицето си, готова да посрещне призрачната фигура, появила се от автомобила.

Шофьорът остави фаровете си включени. Те осветяваха Аби и колата й и тя не можеше да различи чертите на човека, чийто силует се приближаваше към нея. Пръстите й се впиха още по-здраво в студения метал, тялото й беше изопнато и готово да отвърне на всяка заплаха.

Дълбок глас прониза тъмната нощ.

— Лостът няма да ти трябва, Аби. Точно сега не съм в настроение за изнасилване или кражба на гуми. Може би по-късно…

Разпознала гласа, Аби облекчено се подпря на колата. Пусна дръжката на крика и той изтрака по паважа. После няколко пъти сви и отпусна длан, за да възстанови кръвообращението си. Уеб не изглеждаше много доволен, че я вижда, но тя пък направо беше щастлива, че не бе някой друг. Той пристъпи на светло и тя забеляза, че се бе преоблякъл, както и това, че бе вбесен. Сигурно вечерта с дамата в бяло не е била много успешна. Не й хрумна, че самата тя беше причина за гнева му.

Аби преглътна нервно.

— Не познах колата, обикновено си с камион.

Уеб стоеше пред нея с ръце на кръста, леко разкрачен и хвърляше яростни погледи.

— Какво има да обсъждаме с каква кола съм аз. По-добре ти обясни какво, по дяволите, правиш тук сама?

Собственическият му тон направо я втрещи и тя се взря в него. Той се връщаше от среща с друга жена, а сега се държеше, сякаш има право да знае къде е била и какво е правила. Не беше достатъчно опитна, за да познава капризите на мъжката психика и да разбере, че зад гнева му се криеше невъзможността да изрази загрижеността си за нея.

Притокът на адреналин от преминалата опасност довърши и без това изтощеното й тяло… Искаше да си отиде вкъщи.

— Какво ще кажеш да ми смениш гумата?

— Умирам от желание.

Той се наведе, пъхна обратно дръжката в крика и повдигна колата. След като свали гумата, отиде и измъкна резервната от багажника и я пусна на земята. Чу се тъп звук — и тази не беше в по-добро състояние.

Пронизващият поглед, който изпрати на Аби, беше пълен с милион значения. Той върна и двете гуми в багажника и го затвори. Протегна ръка към нея с обърната нагоре длан.

— Ключовете — каза той.

— Защо са ти?

— За да заключа багажника и вратите. Ще дойдеш с мен.

— Не мога току-така да си оставя колата насред пътя.

— Разбира се, че можеш. Ти си способна на много неща. Можеш да биеш масло и да ходиш на работа със счупени пръсти, знаеш и как да ме подлудяваш. Дай ми ключовете или сама заключи колата. Тъй или иначе колата ти ще остане тук и ти ще дойдеш с мен.

Когато извади ключовете от таблото е понечи да заключи вратата, ръцете й трепереха. Сега, като знаеше, че опасността бе отминала, у нея се надигна закъснял страх. Ключовете продължиха да подрънкват около ключалката, докато Уеб не отстрани ръката й и не заключи сам.

Пусна ключовете в джоба си, погледна Аби и като си мърмореше под носа, я прегърна. И на него му се смрази кръвта при мисълта какво можеше да й се случи. Късният час, изкусителната й рокля, пустият път… Той я притисна здраво, за да поеме тръпките от тялото й.

Щом тя се поуспокои, той пусна длани по ръцете й, като остави разстояние между двамата, за да може да я гледа в лицето.

— Добре ли се чувстваш? — Гласът му беше одрезгавял.

Тя пое дълбоко въздух:

— Да, всичко е наред.

— Разбира се — каза той нервно. — Бледостта по лицето ти е продукт само на бедното ми въображение. — Около устата му трепна мускулче. — Надявам се наистина да си се уплашила страхотно, Аби. Дано това, което си почувствала, преди да разбереш, че съм аз, те направи малко по-предпазлива при среднощните ти обиколки.

— Приказваш така, сякаш съм спукала гумата нарочно.

— Но не си си дала и труда да провериш как ти е резервната.

— Наложи ми се да използвам резервната преди около две седмици, когато пак спуках гума. Забравила съм и не съм я сменила със здрава.

Той я гледаше втренчено, а по лицето му се редяха най-различни чувства — недоверие, почуда, гняв и ужас. Гневът взе връх.

— Аби, ти имаш нужда от някой, който да те покровителства. Просто е чудо, че си оцеляла досега.

— Не, благодаря. Имала съм достатъчно покровители. Предпочитам да се оправям сама.

Уеб помисли, че тя имаше предвид мъже и мисълта за други ухажори му се стори неприятна.

Той я поведе смръщен към колата си.

— Без повече приказки, Аби, докато не стигнем у вас.

Пътуването до къщата премина в пълно мълчание. Като пристигнаха, Уеб я последва навътре без покана, но Аби не го и възпря. При цялата му доброжелателност усещаше, че е все още бесен.

Уморена, тя седна върху дивана и облегна глава назад, без да забележи втренчените в нея разтревожени очи. Тясната черна рокля подчертаваше стройното й тяло; тя изу високите си обувки и кръстоса крака — цепката от едната страна на роклята откри част от красивото й бедро. Уеб нарочно остана на около метър от нея, за да не би гневът му да отстъпи пред желанието да я докосне. Тя се наведе да разтрие болния си крак.

— Пръстите още ли те болят? — попита той.

— Вече не. Малко ме наболяват заради обувките, които нося на работа. — Тя замълча. — Искам да ти благодаря за помощта. Щеше да бъде дългичка разходка до вкъщи.

— А ако не бях аз? Какво щеше да направиш? Да употребиш крика срещу всеки, опитал се да се възползва от възможността, която сама предоставяш?

— Най-вероятно. Имам страхотен инстинкт за самосъхранение.

— Така ли? Същият, който минути преди това ти е позволил да си запретнеш роклята до коленете, за да коленичиш на земята.

— Правя това, което трябва да се направи — промърмори уморено тя. — Ако това означава, че в два и половина през нощта трябва да сменя гума, облечена във вечерна рокля, аз я сменям.

— Друго нещо, което очевидно трябва да правиш, и то всяка вечер, е да свириш в хотела?

— Да. — Значи я беше видял. Вече можеше да бъде сигурна.

— Посочи ми някаква сериозна причина, която да обясни защо не ми каза, че си на работа, когато те поканих на вечеря? Нямаше да се шокирам. Повечето хора работят. И аз работя. Защо не ми каза?

— Понеже и без това срещата щеше да бъде насилена, не сметнах за нужно да давам обяснения. — Тя бързо прикри прозявката си с ръка.

Уеб отново зае позата, която за Аби вече бе знак, че е ядосан — разкрачен и с ръце на кръста.

— Поканих те, понеже исках да те видя отново. Защо приказваш за насилени срещи?

— Чувстваш се гузен, че ме настъпи и ми счупи пръстите. И поканата за вечеря беше начин да успокоиш съвестта си. — Обяснението й прозвуча неубедително, но беше единственото, за което се досети. — Не обичам да ходя по благотворителни вечери.

Той пое дълбоко дъх, за да успокои пристъпа си на ярост. Гневът нямаше да му донесе отговори на въпросите, от които се интересуваше.

— Аби — бавно каза той, — в семейството ти има ли и други невменяеми или ти си единствената?

Беше уморена. Не размисли, преди да отговори, и така му каза повече за миналото си, отколкото бе възнамерявала.

— Може би, откъде да знам.

Тихите й думи отшумяха и значението им напълно прогони гнева на Уеб. След кратък размисъл, той се приближи към дивана и седна до нея; тя почувства силното му бедро да докосва нейното.

— Да не би да нямаш семейство?

Аби се размърда върху възглавницата и се опита да се отдръпне от него.

— Поне аз не знам да имам. Що се отнася за лунатиците, която познавам, ти безспорно оглавяваш листата. Защо не си вървиш?

Ръката му се плъзна около кръста й и я придърпа отново към себе си. Уеб се учуди колко лека беше тя. По дяволите нейното безразсъдство! Не яде достатъчно, не спи достатъчно. Трябва да я остави да си почине сега, но той няма да може да мигне, ако не се добере до желаните отговори.

Уеб парира въпроса й с въпрос.

— Защо не се отпуснеш? Ако искаш, затвори очи, но говори.

Уморените й зелени очи срещнаха неговите.

— Трябва да знаеш нещо за мен, Аби. Гневът не ме държи много.

Пръстите му започнаха да разтриват напрегнатия й гръб.

— Има нещо, което пък е добре ти да знаеш за мен. Мен лудите ме държат много.

Той докосна бледата й страна.

— Аби, като те видях сама на пътя в тъмното, направо се парализирах от страх. Пред очите ми се изнизаха цял куп ужасни неща, които можеха да ти се случат, ако не те бях забелязал. Ти поизгуби ума и дума, но в сравнение с това, което аз преживях, се размина леко. Можеше да пострадаш доста повече, ако се беше появил някой по-малко добродетелен от мен.

Аби беше благодарна, че той свали ръка от лицето й — най-вече защото й се прииска да се зарови в топлата му длан.

— По какви причини един тъй добродетелен човек кръстосва улиците по това време на нощта?

— Бях тръгнал към хотела, за да се видя с теб — отвърна той просто.

— Не мислех, че си ме забелязал.

— Забелязах те. Даже си поръчах една песен.

— „Пикникът на мечето“?

Той кимна.

— Винаги съм се смятал за относително интелигентен човек, но въобще не можах да си обясня защо не ми каза, че си на работа, когато те поканих на вечеря. Реших да се върна и да разбера.

Прииска й се той да си тръгне веднага. Не й стига другото, ами утре ще трябва да урежда пътна помощ и вулканизатор. Няколко часа сън сигурно ще й помогнат да се справи по-добре с всичко, включително и с Уеб.

— Е — каза тя уморено, — сега вече знаеш.

— Знам само това, че работиш в хотела, че развеждаш туристи из Бристъл Хаус и че нямаш семейство. Вместо да ми кажеш наистина достатъчно, за да мога да попълня моята мозайка, ти стиснато ми подхвърляш още няколко парченца. — Той извади шнолите от косата й и освободени, великолепните къдри се пръснаха около лицето й. Нежно прокарвайки пръсти през тях, той добави: — Не може да се каже, че си много щедра по отношение на информацията за себе си, Аби.

— Причината е моят дракон — промълви тя сънено. Поддаде се на изтощението, което се разливаше във вените й, и на утешително-сладкия допир на пръстите му и се облегна върху него. Беше прекрасно да имаш някого, върху когото да се облегнеш ей така — за разнообразие, пък дори и за малко. И все пак не кой да е, а Уеб Хънтър. Главата й се сгуши върху рамото му, тя въздъхна дълбоко и притвори очи.

Ръцете му се сключиха около нея.

— Твоят дракон?

— М-м, така го нарича Моди. Някои от хората, които ме вземаха в семействата си, го наричаха иначе. Аз му казвам независимост.

Дишането й се задълбочаваше и Уеб разбра, че тя заспива. Той се усмихна на себе си. Беше си я представял как заспива до него, макар не точно по този начин. Но сега му беше достатъчно, че я държи в ръцете си.

Протегна крака върху седалките на дивана и облегна глава върху нахвърляните възглавници, като се опитваше да я крепи неподвижно между себе си и облегалката. Пръстите му се заплетоха в косите й и той затвори очи. Сега можеше да заспи. Някои от липсващите парчета на мозайката бяха открити. Не всички, но той можеше да почака за останалите. Това, за което се сети последно, преди да заспи, беше много важно. „Покровителите“, който бе споменала, се оказаха не мъже, а осиновители.

 

 

Биологичният часовник на Аби я събуди няколко минути преди седем. Незнайно защо матракът й се струваше някак неудобен. Размърда глава, за да си намери по-добро място върху възглавницата, обаче тя, проклетата, проявяваше признаци на собствен живот. Движеше се нагоре-надолу и повдигаше със себе си и бузата на Аби.

Отвори очи. Възглавниците все още не бяха оживели, но широките гърди, върху които лежеше, безспорно бяха живи. Тя извика изплашена.

Спокойни сиви очи я изгледаха продължително в отговор на опита й да се освободи — роклята й се беше заплела между краката на Уеб.

— Добро утро — измърмори тихо той.

Като дърпаше роклята си, тя го попита, останала почти без дъх:

— Какво правиш тук?

— Реанимирам след сърдечен удар. Защо викаш? Знам, че не съм бръснат, но не може да е чак толкова ужасно.

— Ти… ние… — запъна се тя.

Той се засмя на объркването й.

— Аз… ти… ние… заспахме. Няма повод за вдигане на шум. — Ръката му се уви около нея. — Заспа, без да ме целунеш за лека нощ.

— Сега е сутрин — каза тя някак абстрактно.

— Сутрешната целувка ще си я получа по-късно.

В гласа му звучеше закачлива нотка, но той придърпа Аби към себе си не на шега. Обзет от някакъв нежен глад да се наслади на топлината й, Уеб веднага разтвори устните й с ласка.

По тялото на Аби се разнесоха тръпки и тя впи пръсти в силните му рамене. В гърлото й завибрира тихият глас на копнежа; Уеб я притисна здраво към себе си.

Горещото й стройно тяло му отне дъха и той плъзна ръка по гръбнака към хълбоците й, за да овладее неспокойните й движения. Нежната целувка се оказа не така мимолетна, както бе възнамерявал. Още няколко секунди и няма да може да спре. Той я пусна с нежелание.

Когато проговори, дъхът му погали пулсиращите й устни.

— Ако това беше целувката за лека нощ, май ще е по-добре да пропуснем сутрешната — каза той с дрезгав глас.

Докосна устните й с влажен пръст и леко я повдигна през кръста, така че да застанат един срещу друг. Пресегна се, за да загърне полата й, която примамливо бе открила крака й.

— Не ме изкушавай — каза той. — Преди да съм изпил първата си чаша кафе, съпротивителните ми сили не са много.

Аби леко се усмихна. Ще й трябва нещо повече от чаша кафе, за да успокои бурните страсти, завладели тялото й, но щом като той може така леко да се овладее, и тя ще може.

— Две чаши съпротивителни сили, моля! — каза тя, като се изправи и се отправи към кухнята.

Включи кафемашината. Чудеше се дали да му предложи някаква закуска. Правилникът за добри маниери, който беше усвоила в различните семейства от детството си, не включваше инструкции за подхода на една жена към мъж, с когото си прекарала нощта.

Надникна в хладилника. Не й отне много време, за да разбере с какво разполага. От едно яйце и кофичка кисело мляко с боровинки не ставаше голяма закуска. Смяташе да ходи на пазар на другия ден, след като си получи чека от хотела, но тия планове нямаше да й помогнат сега.

Изведнъж чу шум от течаща вода и бързо затвори вратата на хладилника. През тънките стени се чу и дълбок баритон, който изпълняваше части от някаква популярна песен. Уеб се къпеше.

По дяволите, чувстваше се неадекватно! На него му е лесно, но тя никога не беше прекарвала нощта с мъж преди това. Лицето й се смръщи; очевидно за Уеб това сутрешно поведение си е нещо обичайно.

Извади яйцето от хладилника. Счупи го и го изсипа в една плитка купа. Разби яйцето с вилица и прибави канела и индийско орехче. Добре, ще го нахрани и ще го изпрати да си върви по живо по здраво. Ако му се стореше странно, толкова по-зле.

Потопи две филийки хляб в яйцето, изпържи ги, постави ги в едва чиния и ги покри, за да не изстиват. Вместо сладко ще яде мед. Нямаше нито сладко, нито масло.

Тъкмо сипваше кафе, когато Уеб бавно влезе в кухнята; на врата му висеше кърпа, която едва прикриваше мъжествените му гърди. Черната му коса беше още мокра; беше избръснал наболата брада, която хвърляше сянка върху лицето му. Очевидно се чувстваше като у дома си. Аби се чудеше дали това е нормалният му начин на поведение, когато прекарва нощта с жени.

Тя продължи да го наблюдава, докато той се пъхна в ризата си, и си помисли, че е направо жалко такова великолепно тяло въобще да бъде скривано от човешкия поглед. Той очевидно се наслаждаваше на нейния интерес и в отговор на възхищението й едва забележимо се усмихна.

— Мирише на хубаво.

— Сядай и яж, докато са топли. Отивам да се преоблека.

— Няма ли да ми правиш компания?

— Не съм гладна — излъга тя. — Всъщност, ако трябва да тръгнеш, преди да се върна, благодаря още веднъж, че ме докара до вкъщи.

Погледите им се срещнаха; Уеб не се изненада, че тя бързо се извърна. Вниманието му беше привлечено от масата, в единия ъгъл, на която бе оставена една-единствена чиния. Налегнаха го съмнения, но преди да може да протестира, Аби беше излязла от кухнята.

Отвори вратата на хладилника и погледна вътре. Това, което видя, не му хареса.

Аби спря топлата вода и за няколко минути остави само студената, като бе надяваше, че това ще прогони сънливостта й. Чакаше я нов ден. Сутринта бе започнала с малко усложнение заради Уеб Хънтър, но докато се облече, него няма да го има. Все пак и той си има работа. Беше извършил доброто си дело, нямаше защо да остава повече.

Но когато се върна в кухнята, Уеб си стоеше на масата. Празната му чиния беше в мивката. Пред него се мъдреше голяма порцеланова чиния от фирмата Роял Албърт с добре познатия мотив от червени и жълти розички по ръба. А върху чинията — ароматна купчина кафени сладки, домашно приготвени кифлички и понички. Аби веднага разбра, че Моди е видяла чуждата кола пред къщата и се е досетила кой е гостът.

Уеб хрупаше една канелена кифличка. Погледът му обходи оранжевата блузка на Аби. Като видя, че е прибрала лъскавата си коса в плитка, той се намръщи. След това забеляза, че тя гледа към чинията.

Уеб посочи към сладкишите с канелената поничка в ръка.

— Една много сладка възрастна жена почука на задната врата, докато се къпеше. Бутна ми чинията в ръцете, намигна ми, вдигна палци за успех и си отиде. — Той стана и издърпа другия стол. — Седни, аз ще ти налея кафе.

Заедно с кафето Уеб донесе и една чиния и струпа върху нея няколко кифлички.

— Прав ли съм да смятам, че тази жена е половинката на възрастния мъж, който беше тук вчера?

Аби кимна, като оглеждаше изкусителните кифлички пред себе си.

— Казва се Моди.

— Същата тази Моди, която говори за разни дракони?

Аби премигна.

— Ти откъде знаеш за това? — „Боже господи — помисли си тя. — Не може Моди да е казала на Уеб, че той е бил избран, за да убие нейните дракони?! По дяволите, явно можеше.“

Уеб си взе още една кифличка и отвърна:

— Ти ми каза. Снощи.

— Аз?

— Беше вече почти заспала. Вземи си от тези, прекрасни са. Като се върна в офиса, ще се обадя на няколко телефона във връзка с колата ти. Ще поръчам четири нови гуми и общ профилактичен преглед. Ако всичко върви добре, ще си я получиш утре. А ако днес трябва да ходиш някъде, аз ще те закарам.

Аби изтърва кифличката, която държеше.

— Нямаш право да поемаш поправката на колата ми. Не мога…

— Не ми казвай, че можеш да си позволиш да платиш всичко сама. Вече знам това. Ще платя поправката, а ти ще ми върнеш парите, когато можеш. Правя го заради себе си, не заради теб — ако това има значение за тази твоя докачлива гордост. Няма да мога да спя по цели нощи само като си помисля, че тая овехтяла кола може да се разпадне някъде и да те остави на пътя.

Аби едва преглътна, като се опита да надвие странното чувство, от което едва не викаше. Конското и речите му бяха далеч по-поносими от доброжелателността му.

Уеб не я изпускаше от поглед. По дяволите, помисли си той. Не съжаляваше за това, което бе казал, но можеше да бъде малко по-тактичен.

— Аби — започна той, — аз…

Този път тя го прекъсна. Изкашля се и вирна брадичка.

— Следобед трябва да отида в Бристъл Хаус, но мога да помоля Бренда да ме вземе. По програма трябва да свиря в хотела от девет до два през нощта, но ще се обадя на някой от келнерите. Не искам да те моля да стоиш дотолкова късно само за една таксиметрова услуга.

— Не си ме молила, аз ти предлагам. Добре, да направим компромис. Ти ще си уредиш превоза до Бристъл Хаус, аз ще те закарам до хотела вечерта.

Аби се сети за дамата, която вечерта бе с него, и каза:

— Ако имаш други планове, недей да ги променяш, за да ме разкарваш насам-натам.

— Нямам други планове. — Уеб побутна чинията й по-близо до нея. — Чух, че каза, че не си гладна, но опитай поне една кифличка.

Тя пренебрегна молбата му и се облегна назад.

— Никой не ме е командвал по този начин, откакто навърших седемнадесет.

— А тогава какво направи?

— Отидох си.

— Сега какво смяташ да направиш?

Тя замълча.

— Не съм решила. — Гризна малко от кифличката, само да я опита. — Това го ям, защото ми се яде, а не защото ти ми казваш да го направя.

— Добре. Сигурно сега не е най-подходящият момент да те поканя на вечеря, преди да те закарам до хотела довечера.

Тя поклати глава. Не беше свикнала да изпуска нещата от контрол и трябваше все на нещо да се противопоставя.

— Ще те чакам в осем и половина.

Уеб вече бе разбрал, че с Аби трябва да е готов да приема и поражения наред с победите.

— Добре, ще съм тук.

Той не само я закара на работа вечерта, но и остана през всичките пет часа, докато тя свиреше. През една от почивките й поръча сандвичи и голяма чаша мляко. А едно малко бяло мече й правеше компания от единия ъгъл на клавиатурата; Уеб го беше поставил там в началото на вечерта.

Въпросите й дали не е отегчен или изморен останаха незабелязани.

На връщане той спря пред едно денонощно кафене и поръча кафе за себе си, мляко за нея и две парчета ябълков пай с двойна доза ванилов сладолед.

По-късно я изпрати до вратата на къщата й. Тя сънливо се препъна в стъпалата на верандата и се подпря на стената, докато той отключваше.

Уеб отвори вратата и включи осветлението в антрето.

— Разполагайте се, спяща красавице!

— Още малко и ще се затъркалям по пода. Едва се движа. Преядох. Ако не стигна до вратата на спалнята, ти си виновен.

Той докосна бузата й с пръст и леко погали нежната й кожа.

— Удоволствието беше мое. Нека да излезем утре вечер, Аби. Достави ми отново това удоволствие.

— Кое? Да ме гледаш как се храня? — попита тя.

— Да, но и някои други неща. — Пръстите му се плъзнаха под брадичката й, за да изправят лицето й. Главата му се наведе, а устните му се разтвориха върху нейните.

Сърцето на Аби сякаш спря да бие, а след това бясно заудря. Допирът, мирисът, топлината му я доближаваха все повече, караха я да желае да бъде още по-близо до него. Устните й се разтвориха… Ръцете й покриха раменете му и притиснаха врата му. Страстната й реакция го шокира… Ръката му галеше шията й и с пръстите си той чувстваше пулса й, който биеше като луд. Устните му се отделиха от нейните и последваха пътя на ръката му, надолу по шията и по нежната й кожа. Пръстите му потърсиха копчетата на блузата й; той успя да откопчае две от тях, а след това спря.

— Господи, какво правя? — Зарови лице в шията й, като я притисна здраво в ръцете си. Подържа я така мълчаливо в продължение на минута. После вдигна глава и я погледна. — Обещах си, че няма да правя това.

Аби понечи да попита защо, но преди да довърши, устните на Уеб бяха отново върху нейните. Почувства някаква задръжка у него. С ръцете си усещаше напрегнатите му рамене, а и целувката му, изпълнена с отчаян мъжки копнеж, беше някак несъвместима със скованото му тяло.

Внезапно той се откъсна от устните й, а когато я погледна, погледът му гореше неразгадаемо.

— Такива са моите благороднически обещания — измърмори той, полуотвратен от себе си. — Трябва да ме спираш, защото очевидно не мога да се спра сам.

Тя го погледна объркана.

— Защо? — попита без дъх.

— Аби — въздъхна той дълбоко. — Била ли си досега с мъж?

Тя настръхна.

— А ти бил ли си досега с жена?

— Аз съм на тридесет и пет, за бога — отърва той ядосано.

— Аз пък съм на двадесет и пет.

— Това не е отговор, по дяволите.

— Отговор е.

Той продължи да я гледа още известно време, като си мислеше, че би могъл да я има тази вечер; знаеше, че тялото му копнее за нея; знаеше също, че това не беше подходящият момент.

Ръцете му бяха около кръста й и с леко движение той я бутна към вратата на къщата.

— Лека нощ, Аби.

— Лека… нощ — промълви смутено тя от празното антре.

Почти беше стигнала до екстаз, а някак я бяха отклонили. Някъде по пътя погрешно беше прочела знаците или пък не беше достатъчно опитна, за да ги изтълкува правилно.

Какво, за бога, ще прави с Уеб? Трябва да се съсредоточи върху дипломната си работа, а не върху него. Вместо да си пожелава да бъде с него, беше по-добре да помни за какво в последна сметка работи.