Пат Букайстър
Неочаквано предложение (8)

Осма глава

През следващите няколко дни Аби отново бе увлечена от въртележката на трескавото си ежедневие. Може би беше малко по-тиха и по-замислена от обикновено, но никой не й каза нищо. Вършеше си работата прилежно, макар и някак механично и без характерния й ентусиазъм.

Всяка вечер, когато се прибираше от хотела, носеше със себе си ново мече, което да прибави към колекцията върху тоалетката си. Всяка вечер върху рояла я чакаше различно мече. Никога нямаше бележка и никой не знаеше кой го е оставил. По пътя за вкъщи тя държеше мечето в скута си. Сетне дълго прекарваше в леглото, загледана в тавана, без да може да заспи, а очите й често попадаха върху смълчаните спомени, останали от присъствието на Уеб Хънтър.

Всичко й се струваше част от някаква трудна борба. Беше й по-лесно да не яде, отколкото да си приготвя храна. Няколкото часа дневно, в които успяваше да дремне, бяха изпълнени със сънища за това какво би било, ако обстоятелствата бяха различни, ако тя самата беше различна.

Видя вината за развоя на нещата точно там, където мислеше, че се крие истинската причина — в самата себе си. Беше мислила, че Уеб няма да се задържи много с нея. Всички правеха така, защо пък той да е различен? Начинът, по който съвсем точно бе отгатнал как се чувства тя, я бе изненадал. Същото впечатление имаше тя за себе си, но не бе го формулирала с толкова много думи. И тъй като Уеб беше намерил тези думи, Аби не можеше да намери покой.

Към четвъртък се чувстваше нервна, подскачаше при внезапни звуци и трудно се съсредоточаваше върху работата си. В главата й бучеше онзи познат шум, който се появява вследствие на безсъние. На няколко пъти по време на лекциите си в Бристъл Хаус сбърка исторически дати, забравяше къде точно е паркирала колата си, а веднъж, след като беше изключила мотора на колата пред къщи, заспа в нея.

Това беше още една капка в чашата — колата й! Напомняше й за Уеб и за парите, които му дължеше за поправката. Но и без това й се струваше, че всичко й напомня за него. Поправеният покрив на верандата, кафената чаша в кухнята и дори рибата, изложена по витрините на супера, извикваха образа му тогава, когато най-малко очакваше.

В четвъртък, преди да тръгне за работа, Аби облече една от любимите си рокли, изработена от жоржет в цвят на слонова кост. Стоеше й добре и й беше удобна — рядко съчетание за вечерна рокля. По раменете горната част, скроена като блузон, беше украсена с дантела в същия цвят. Аби положи извънредни усилия при гримирането, за да прикрие следите от безсънните нощи. Беше свила току-що измитата си коса на кок и това подчертаваше елегантния й врат. Сигурна бе, че видът й беше съвсем според строгите изисквания към облеклото, които имаше управителят на бара, но все пак се загледа в огледалото и се попита коя е жената под вечерния грим.

Знаеше, че отражението е измамно. По него не се виждаха следи от самотното дете, което се криеше в нея, същото, което бе видял и посочил Уеб. Първоначално, когато чу думите му, те направо я поразиха и тя се почувства засегната. После се бе възмутила. Кой беше той, че да я анализира, да й прави дисекция и да критикува начина й на живот? Той никога не се бе докосвал до детството й и никога не е бил предаван от семейство на семейство като библиотечна книга, без да знае къде ще живее на следващия ден и колко дълъг ще е той. Затова нямаше право да й бъде съдник.

Този ден по време на една от обиколките с туристи в Бристъл Хаус Аби бе видяла и другата страна на живота.

Брат и сестра на около петнадесетина години бяха дошли в музея с родителите си, но очевидно не бяха доволни от посещението. През цялото време се дърпаха и накрая бащата им каза да се върнат в колата, тъй като очевидно нямаше да спрат да се държат неприлично. Когато отминаваха, Аби чу момичето да измърморва: „Мери Лу си е добре. Техните никога не я мъкнат насам-натам“.

Това оплакване накара Аби да се замисли дали пък Мери Лу не се оплаква, че родителите й никъде не я водят.

Тогава си помисли, че всъщност, когато човек се вгледа в детството си, нещата зависят от гледната точка. Вероятно всички хора съжаляваха за различни инциденти в миналото си и искаха обстоятелствата да са били различни, без да разбират, че и при други обстоятелства нещата може би нямаше да се сложат по-добре.

Разрешението е да се помириш с детството си. Да използваш картите, които са ти били раздадени. Да разиграеш добрите и да изчистиш лошите. Да продължаваш да играеш.

Погледът й се премести от отражението в огледалото към мечетата върху тоалетката. Уеб беше донесъл мечетата на това дете в нея, вярвайки, че у всеки възрастен има едно дете, което се радва на най-прости неща.

Но тя знаеше, че в неделя вечер той не бе говорил за едно друго дете. Чувството за несигурност от детството й беше все още живо и й пречеше да съди за нещата. Ето това беше детето в нея, което трябваше да порасне.

Върху рояла я чакаше ново мече. Беше облечено в работен комбинезон, а на колана под пълното му коремче висеше миниатюрен комплект с различни инструменти. Върху главата му беше нахлупена бейзболна шапка с инициалите „С К X“. На комбинезона без съкращения беше изписано „Строителна компания Хънтър“.

От един тъмен ъгъл на бара Уеб видя как Аби проследи с пръсти надписа и устните и се изкривиха в тъжна усмивка. Поне не хвърли мечето насред залата, помисли си той. Към масата му се приближи сервитьор и Уеб си поръча сода. Предстоеше му още една дълга нощ.

Към полунощ, след почивката, Аби се върна на рояла и не след дълго забеляза група бизнесмени, които бяха събрали няколко маси заедно. Вратовръзките им бяха разхлабени, питиетата се поръчваха все двойни, а над масите се носеше дим от цигари и пури. Скоро заприиждаха и поръчките за песни. На Аби й се стори, че едва ли не всички на масата имат съпруги и приятелки, чиито имена са заглавия на различни песни. После се заредиха поръчки за мелодии с имената на родните им щати. И накрая, разбира се — неизбежното свирене за фон.

В момента, в който барът вече затваряше, пръстите на Аби бяха почти схванати и по навик намираха съответните клавиши за „Лека нощ, мили дами“. Когато свърши, тя пъхна мечето под мишница и взе чантата и шала си от гардероба за служители на хотела, без много да се интересува дали хората се впечатляват от това, че носи плюшена играчка със себе си. Докато прекосяваше фоайето, дебелият сив килим поглъщаше шума от стъпките й. Всяка крачка й струваше такова усилие, че й се стори, че високите й леки сандали бяха направени от олово.

Още щом излезе навън, свежият утринен въздух я удари в лицето. Тя се зави по-плътно в шала си.

След като се стъмнеше, хотелът осигуряваше придружител до паркинга за всичките си служители от женски пол, но сега бодигардът не се виждаше наоколо. Портиерът пренасяше багажа на някакъв закъснял гост, така че Аби застана до вратата, за да изчака. И без това не беше съвсем сигурна, че има достатъчно сили да стигне до колата си.

Тя затвори очи и се подпря на стената. Още един дълъг ден беше на път да си отиде. Въпреки че беше изморена до смърт, нямаше никакво желание да се прибира вкъщи и отново да гледа този таван в единствената компания на мечетата по тоалетката.

Една ръка я стисна за рамото, но Аби не се стресна особено. Помисли, че е портиерът.

— Хайде, Аби. Аз ще те закарам у дома.

Очите й широко се отвориха.

— Уеб? Какво правиш тук?

Около устата му трепна мускул. По дяволите, помисли си той, тя изглежда по-изтощена от всякога!

— Дошъл съм, за да те закарам у дома.

Портиерът се приближи към тях предпазливо.

— Госпожице Стаут? Всичко наред ли е?

— Да, напълно, Ралф.

— Познавате ли този човек?

Тя изгледа Уеб продължително и накрая отвърна:

— Да.

— Искате ли да ви изпратя до колата? — попита портиерът.

Вместо нея отговори Уеб:

— Аз ще се погрижа за това.

Портиерът не възнамеряваше да се довери на думите на непознатия.

— Госпожице Стаут?

На нея не й беше до спор с когото и да било от двамата.

— Господин Хънтър ще ме изпрати до колата, Ралф. Всичко е наред. Аз съм добре. До утре вечер.

Портиерът очевидно все още не беше съвсем убеден и проследи с поглед как Уеб хвана Аби за ръка и я поведе към паркинга. Вместо да тръгне към нейната кола обаче, той се запъти към своята.

— Господин Хънтър ще ви откара вкъщи — провлече той. — Ти едва вървиш, какво остава да кормуваш.

Аби не се възпротиви. Той беше с нея. Това беше единственото нещо, за което искаше да мисли сега — не и за причините, които го бяха довели тук, и колко дълго щеше да остане. Тя влезе в колата, облегна се на седалката и затвори очи. Той беше с нея. Засега това й бе достатъчно. По ирония на съдбата не й бе възможно да се наслаждава на компанията му. Тя заспа.

Когато стигна до къщата й, Уеб я взе в ръце от колата и я понесе през стъпалата на верандата, като внимаваше да не я събуди. Беше взел ключа от чантата й и след няколко секунди опипване в тъмното успя да отвори вратата. Лицето й бе заровено в яката му, а тялото й — отпуснато в сън. С лакът той щракна ключа за осветлението и прекоси коридора, търсейки вратата на спалнята й.

Първата врата, на което попадна, беше само притворена и той я ритна с крак. Светлината от коридора беше достатъчна, за да види, че тази стая не беше спалнята. Очите му се присвиха в опит да я разгледа. В стаята имаше малка бяла тоалетка, люлеещ се стол, боядисан в бяло, и едно креватче. Детско креватче, също боядисано в бяло. Уеб стоеше на вратата със спящата жена в ръце и не можеше да повярва на очите си.

Той бавно се върна заднишком в коридора и се отправи към следващата врата. Този път улучи спалнята на Аби. Отгърна стария юрган и я положи върху двойното легло. Погледът му се разходи из стаята и попадна на мечетата, събрани върху една стара дъбова тоалетка, която — след леглото и нощното шкафче — беше единствената друга мебел. Сравнена с жизнерадостното обзавеждане на другата стая, спалнята му се видя като килия на монахиня.

Той погледна към Аби. Какво, по дяволите, става тук? Да не би да беше бременна? През ума му преминаха многобройни мисли, всичките свързани с мебелите в другата стая. И всичките неприятни. Да не би да е забременяла от друг и сега да му залага отколешния женски капан? Спомни си за гладкия й корем, който ръцете му бяха милвали. Ако беше бременна, то още не й личеше.

С присвити очи изучаваше всеки милиметър по лицето й, като че ли това можеше да даде някакъв отговор на въпросите му. Дългите й мигли потрепваха, устните й бяха леко разтворени. Като я гледаше така уязвима и прекрасна в съня, не можеше да допусне, че би го използвала по този начин. Трябва да има някаква друга, по-логична причина за обзавеждането на детска стая в дома й. Тя беше мебелирана с повече грижа и обич, отколкото нейната собствена.

Въпреки че не му се искаше да я събужда в момент, когато тя очевидно имаше такава нужда от сън, той седна на ръба на леглото и леко я разтресе. Трябва да разбере още сега! Мисълта за евентуалните причини, които биха накарали една неомъжена жена да обзаведе и приготви детска стая в дома си, го подлудяваше. Въображението му допускаше цяла редица от възможности и никоя от тях не му се нравеше. Беше три часът сутринта — не най-подходящото време за приказки, но той трябваше да разбере истината.

— Аби, събуди се!

Аби очевидно се бореше със себе си. Съзнанието й я караше да се събуди, а тялото й имаше нужда от сън. Една топла ръка погали бузата й и я доизвади от дълбоката дрямка. Тежките й клепачи се отвориха достатъчно, за да различи сянката, която се бе навела над нея.

— Здравей — поздрави сънливо. — Пак си в сънищата ми.

Уеб остави ръката си да се плъзне встрани от нея. Това не е сън, помисли си той. Това си е един проклет действителен кошмар. Пресегна се към нощното шкафче и включи малката лампа върху него.

— Аби, трябва да поговорим…

Очите я заболяха от светлината и тя примижа насреща му.

— Страшно съм уморена, Уеб, не мога да говоря. — Тя се дръпна от него й се заобръща на другата страна.

Той стисна тесните й рамене и я изправи да седне точно срещу лицето му. Гласът му проряза среднощната тишина:

— Необходимо е да поговорим сега, Аби. Трябва да ми дадеш обяснения за някои неща.

Директността и грубостта в гласа му, както и силните пръсти, които я мачкаха, отпъдиха мъглата на съня. Тя го погледна стреснато. Сега пък какво се бе случило?

— За какво?

Кокът й се бе развалил и гъстата й коса се пилееше по раменете й. Възхитителните й очи бяха натежали за сън. Той се насили да не мисли колко привлекателна е тя и се съсредоточи върху причината, поради която я бе събудил.

— Аби, кажи ми, че съм сбъркал. Кажи ми, че не си ме избрала, за да поема вината за чуждо дете.

Тя се обърка и се намръщи. Едва можа да произнесе:

— Дете? Какво дете?

— Същото, заради което, е обзаведена детската стая. Детето не може да е мое, освен ако не си ходила да купуваш мебелите преди два дни. Тогава ти знаеш нещо, което аз не знам. — Той отскубна ръце от нея и се изправи. — Аби, този номер е стар като земята, но мъжете все още се лъжат с него. Кога щеше да ми съобщиш новината? След като щяхме да правим любов още няколко пъти? Смяташе да изчакаш още месец и тогава да ме изненадаш ли?

В тялото й сякаш не остана капчица кръв. Аби бавно се плъзна назад, докато се опря в таблата на леглото. Роклята й леко шумолеше. Тя сви колене към гърдите си и здраво обви краката си с ръце. Когато значението на думите му най-после я достигна, тя се вторачи в него с недоверие.

— Аз не съм бременна — каза тя.

— Защо тогава си обзавела детска стая?

Чак сега разбра за какво ставаше въпрос.

— Не е твоя работа.

Ръцете му се озоваха върху хълбоците.

— От миналата неделя вече е и моя работа.

Тя се извърна, за да скрие болката в очите си.

— Аз съм отговорна за всичките си постъпки, включително и за случката върху сала. Не си спомням да съм те молила за каквото и да било след това.

— Защо си обзавела тази детска стая?

Тя облегна чело върху коленете си и остана така доста дълго време. Всичко това е сън! — помисли си Аби. Утре, като се събуди, всичко ще бъде само бегъл спомен. Парещата горещина в очите й обаче й напомняше, че бе будна. Тя пое дълбоко дъх, вдигна глава и погледна Уеб:

— Ако ти отговоря, ще ме оставиш ли на мира? — Гласът й бе предрезгавял от сподавена мъка. — Ама завинаги?

— Нямаш право да поставяш условия, Аби. Отговори на въпроса ми.

Тя погледна към стената срещу леглото.

— Странно — каза, сякаш говореше на себе си. — Смятах, че за днес съм приключила с това. — Аби спусна крака от леглото, приглади измачканата си рокля, а след това постави в скута свитите си в юмруци длани. С наведен поглед започна да разказва историята си — знаеше, че той няма да си тръгне, преди да я е чул.

Не каза нищо за надеждите и мечтите си, за годините, в които бе работила, за да осъществи плановете си, а направо премина към фактите.

— Магистърската степен е последното препятствие, което трябва да преодолея, за да си осиновя дете. Ще мога да работя и да вземам добри пари. В „Социални грижи“ ми обясниха какви са условията за получаване на право за осиновяване. Едно от тях е стая, подходяща за отглеждане на детето. Друго изискване е финансовата независимост на майката. Може да изглежда странно, но в условията не фигурира наличието на мъж.

Тя вдигна глава и видя слисаната му физиономия.

— Това е. Съжалявам, че те разочаровах. Не съм имала пъклени планове да те използвам като изкупителна жертва, за да мога да си имам собствено дете. Решението ми да осиновя дете предхожда значително първата ни среща. Така че ти излизаш чист от ситуацията.

Уеб потъна в леглото и забеляза как тя помести крака, за да избегне допира с него. По дяволите, дали някога щеше да спре да си наумява разни неща за нея? Дали ще спре да я наранява?

— Аби… — започна той несигурно.

— Искам да си тръгнеш, Уеб. Сега вече знаеш моята тъжна тайна и те уверявам, че нямаш основание да се притесняваш. Това е всичко, което имам да ти кажа. Ти научи всичко. — Ако тя беше забременяла след пикника в планината, той никога нямаше да разбере за това. Лекият трепет в гласа й го накара да я погледне. В очите й проблясваха сълзи, а брадичката й бе вирната гордо и предизвикателно. Нещо се стегна в гърдите му и той се почувства като най-долното същество на земята.

Пресегна се към нея, като не обърна внимание на съпротивата й и на опита да се изплъзне от него.

— Не, не се дърпай. Нищо няма да ти направя.

В момента, в който я обгърна и я притисна към топлото си тяло, сълзите й се застичаха невъздържано. Той я положи на леглото. Искаше му се да може да изтрие болката, която й бе причинил.

— Съжалявам, Аби. Знам, че звучи неуместно, но е истина. С каквито и думи да ме наречеш, едва ли ще бъдат по-силни от това, което мисля за себе си сега. Аз съм само един убиец на дракони.

Собствената й болка не й попречи да прозре и неговата.

— Може би ще трябва да се оттеглиш от бойното поле — каза тя. Гласът й бе пресипнал от вълнение и умора.

Устните му погалиха лицето й, а езикът му попиваше сълзите й.

— Не мога да го направя. Това, което със сигурност трябва да сторя, е да спра да си вадя прибързано заключения.

Тя пое дъх и потръпна.

— Заключенията ти са съвсем логични. Предполагам, че не във всеки дом на неомъжена жена си откривал обзаведена детска стая.

— Наистина никога не ми се е случвало такова нещо. — Той се търкулна по гръб и повлече Аби със себе си. Главата й се сгуша върху рамото му. — Сега знам какво те кара да работиш за трима. Искаш да си имаш дете.

— Да, така е…

Пръстите му се вплетоха в косата й.

— Какво не му харесваш на традиционния начин да си родиш дете? Той се прилага с успех вече доста време.

— Собствената ти реакция дава отговор на въпроса. Освен това не са се появявали кой знае колко желаещи.

Ръката му застина в косата й; после пръстите му леко повдигнаха главата й, за да може да вижда лицето й.

— Какво ще кажеш, ако аз изявя желание?

Зелените й очи проблеснаха от гняв.

— Въобще не е смешно.

— Говоря съвсем сериозно.

Тя се отблъсна от гърдите му, измъкна роклята си изпод крака му и седна върху леглото.

— Ти най-малко искаш да се разправяш с деца. Беше ужасѐн, след като видя мебелите в детската. — Аби се изправи и се запъти към гардероба, откъдето измъкна халата си. — Това е глупав разговор. Смятам да взема душ. Като изляза от банята, по-добре да те няма.

Той не помръдна. Чу щракването на резето в банята и шурването на водата от душа, но си остана там, където бе. Въпросът му беше изненадал и самия него. Дете! Никога не беше и помислял за бащинството като за нещо, което може да се случи на него, но тази нова идея да имат дете с Аби го увличаше с всяка нова секунда.

Може би инстинктът за бащинство винаги се бе спотайвал някъде дълбоко в него, но това беше първият път, когато ясно го бе усетил. Децата на Брад никога не бяха пробуждали заспалите му бащински чувства и никога не завиждаше на семейството на брат си. Неговият си независим начин на живот го бе устройвал напълно. Свободата да прави само нещата, които харесва, когато му харесва и с когото му харесва, беше нещо неотделимо от представата му за живота. Залъгалките, пантофите и трополенето на детски крачка по пода не бяха за него…

Той провеси крака отстрани на леглото и се изправи. Имаше доста неща, над които трябваше сериозно да се поразмисли.

* * *

Когато Аби застана на вратата на спалнята си, погледът й бе привлечен от леглото. Беше празно. Стори й се абсурдно да се чувства разочарована, след като сама му беше казала да си върви.

Свали халата си и навлече нощницата. Среса косата си и си легна в леглото. Пое дълбоко въздух и нареди на тялото си да се отпусне. Надяваше се бързо да потъне в блажената забрава на съня. Когато изтощението започна да разбърква мислите й, тя се пресегна да загаси лампата. В този момент Уеб спокойно влезе в стаята с чаша мляко в ръка.

— Но нали ти си тръгна! — погледна изумена Уеб.

Едната му вежда подскочи нагоре закачливо в отговор на малко глуповатото й твърдение.

— Изправи се и седни! — каза той и се приближи до леглото.

— Защо?

— Защото е по-лесно течностите да се приемат в седнало, отколкото в легнало положение.

— Въобще не искам да пия мляко. — Въпреки това се изправи и се облегна на таблата на леглото. — Защо си още тук?

Той сложи чашата в ръката й.

— Внимателно, по-полезно ще е да го изпиеш, отколкото да се обливаш с него.

Тя му хвърли раздразнен поглед и отпи.

— Имаш ли представа колко е часът?

Уеб запретна ръкав, за да види часовника си.

— Три и тридесет и три.

— Знам колко е, но ми се иска и ти да го разбереш. Нали си наясно, че току-що между нас се проведе битка?

Той обиколи до другия край на леглото, изу обувките си и се изтегна върху него. Сви ръце на гърдите си и небрежно кръстоса глезени.

— Но битката свърши… Доизпий си млякото.

Той щеше да я подлуди. Не можеше да си намери място, искаше й се да вика и беснее. Погледна го: очите й проследиха дългото му тяло, изтегнато до нея по протежение на леглото. Не можеше да си представи нещо по-мъжествено… Просто не беше честно.

— Какво си мислиш, че правиш?

Той затвори очи и промърмори:

— Чакам те да свършиш с млякото. Щях да приготвя нещо по-сериозно, но шкафовете ти са празни, грижовна майко.

Чашата й бе вече преполовена, когато Аби се сети за нещо, което й бе минавало през ума побрано.

— Уеб? Защо беше дошъл в хотела, когато свърших работа снощи?

— За да се уверя, че ще се прибереш вкъщи здрава и читава. Някои от мъжете доста бяха пийнали и исках да съм сигурен, че няма да поискат нещо друго, освен песни.

— Бил си в бара?

— Да. — Той пропусна да каже, че това беше четвъртата нощ, която прекарваше в бара.

Аби пресуши чашата и я остави върху нощното шкафче. Плъзна поглед към Уеб. Все още не можеше да повярва, че той е тук, до нея. В главата й шумяха многобройни въпроси, останали без отговор, но сега не й се искаше да зададе нито един. Всъщност само един.

— Уеб? Ще спиш ли?

— М-м да.

Прииска й се да докосне разбърканата му коса, контрастно черна върху бялата калъфка на възглавницата.

— Не можеш да останеш да спиш тук.

— Много е късно, почти съм заспал. — Той отвори очи колкото да види дали си е изпила млякото. После се раздвижи — доста бързо за полузаспал човек — и я прегърна, придърпвайки я към себе си. Със същата възмутена интонация, която Аби бе използвала преди малко, попита:

— Имаш ли представа колко е часът? Изгаси лампата.

Аби преодоля невероятното си желание да се изсмее, а се предаде, като изгаси светлината. И да протестира, той ще си прави все своето. А и без това не й се спореше. Беше момент, който съдбата й подаряваше. Тя нямаше да откаже. Въпросите ще почакат…

— В колко си на часове сутринта? — тихо попита Уеб, прегръщайки я.

— В девет.

— Добре.

Аби чу дълбоката му въздишка и усети, че тялото до нея се отпусна. Тя поглъщаше топлината, която се излъчваше от него. Почувства се необичайно спокойна и сигурна; клепките й натежаха…

Преди да заспи в ръцете му, през ума й мина смътна мисъл: Може би все пак този човек ще се задържи повече при нея?