Пат Букайстър
Неочаквано предложение (5)

Пета глава

В широката кухня в Бристъл Хаус двадесетина души, сред които и няколко деца, стояха изправени на почтително разстояние от Аби и я наблюдаваха как приготвя свещи.

В голямото огнище над огъня върху кука висеше грамаден котел. Близо до едната стена върху облегалките на два стола бяха подпрени два пръта — там щяха да бъдат провесвани, за да изстиват, новоизлетите свещи.

Аби държеше една дървена пръчка с шест прикачени фитила, които се клатушкаха насам-натам.

— Фитилите са били изработвани от изпредени конопени или памучни влакна — обясняваше тя на групата, — които са били усуквани едно с друго и удвоявани с помощта на такава дървена пръчка, като клупът се е закрепвал в единия й край. След това за здравина фитилите са били усуквани допълнително.

Тя бавно потопи фитилите в котела, където беше стопена лой, след което пак така бавно ги извади.

— Между отделните потапяния, свещите трябва да бъдат оставени да се втвърдят и изстинат. Ако обаче охлаждането стане много бързо, след това свещите ще са чупливи или ще се напукват. За да се приготви свещ с диаметър от около три сантиметра, са необходими многократни потапяния в лой.

Тя закрепи пръчката върху двата пръта, като я постави напреки; взе друга с шест нови фитила и се върна до котела, за да повтори операцията.

Една от жените в групата попита срамежливо:

— Защо тези свещи са зелени, не трябва ли да са бели?

Аби се усмихна.

— Стараем се всичко в демонстрациите да бъде автентично, но понастоящем е изключително трудно да се осигурява еленова или мечешка лой и затова ние използваме восъчна мирта.

— А и лойта от восъчната мирта мирише по-хубаво — добави Мерилин, която помагаше на Аби.

Няколко човека от групата се подсмихнаха доволно.

Аби продължи:

— Миртата се бере късно през есента и се разтопява във вряща вода. След това сместа се обезмаслява и от това масло се приготвя лоеният разтвор за свещите. Когато ни е необходима лой за демонстрации, просто разтопяваме отново вече втвърдилата се лой, вместо да чакаме края на септември за новата реколта мирта.

Аби не забеляза, че към слушателите й се беше присъединил нов човек, който бе застанал в близост до задния вход. Уеб стоеше зад нея и можеше да вижда единствено гърба й, и то само когато хората пред него се раздвижваха, но чуваше обясненията й, сновейки между котела и столовете.

— При готвене домакините са пестели всяка капка мазнина, която и по-късно са използвали за свещи. Може би сте забелязали големите дъски под стойката за свещи — с тях са били улавяни, а след това отново претопявани, дори и най-малките количества оттекла се лой.

— Колко често се е налагало жените да приготвят свещи? — попита един мъж, който държеше дете в ръцете си.

— Обикновено запасите за зимата са били правени през есента. При нормални обстоятелства средно на ден са се приготвяли около двеста свещи. Зависело е от времето, от другите задължения на домакинята и от броя на децата, които помагат. Семействата са подчинявали режима си на икономията на свещи, като са ставали призори и са си лягали веднага след мръкване. — Тя се усмихва на мъжа, задал въпроса, и му подаде пръчката с фитилите. — Искате ли да се опитате да приготвите няколко свещи?

Човекът отстъпи.

— Не благодаря.

Когато направи крачка назад, Аби видя Уеб до вратата. Той отвърна на стреснатия й поглед с мързелива усмивка и леко кимване. Тя замълча за части от секундата. Какво, по дяволите, прави тук? Тя се обърна към съпругата на мъжа и каза със сценичен шепот, така че всички да я чуят:

— Някои неща не се променят. И през осемнадесети век мъжете не са помагали на жените си.

Всички се засмяха, жените по-непринудено от мъжете, а Аби погледна към Уеб и улови мудната му и доволна усмивка.

Тя се обърна отново към групата и обяви:

— В магазина на музея — последната спирка от обиколката ни — можете да си купите свещи, изработени по начина, който току-що демонстрирах.

Тя се запъти към една врата, водеща към някаква вътрешна стая.

— Следващата стая, която ще видите, на съвременен език би могла да бъде наречена всекидневна.

Кухнята бавно започна да се изпразва от хора; останаха само Мерилин и Уеб. С чаровна усмивка Мерилин се приближи към него, посочи стойката с висящите свещи и заобяснява процедурата на приготвяне, в случай че той е изтървал нещо от демонстрацията.

Аби му хвърли един последен поглед и последва групата към всекидневната. Очевидно Уеб предпочиташе индивидуална обиколка на музея.

След час, предала групата на Бренда, която щеше да им покаже билковата плантация, кладенците и семейната гробница, Аби се връщаше към централната сграда.

Уеб беше седнал отпред на една пейка и я наблюдаваше как приближава по неокосената трева, а полата й се полюляваше. Лек ветрец раздвижи буфаните на ризата й и накъдри бялата й престилка. Изглеждаше, сякаш бе излязла от някоя картина от осемнадесети век. Погълнат от тази гледка, Уеб почувства, че се пренася в далечната епоха.

Той самият се чувстваше някак по-примитивен в момента. Дружелюбната служителка в музея тъкмо беше изпуснала още няколко любопитни подробности за госпожица Абигейл Стаут, подробности, които, както обикновено, Аби беше сметнала за излишно да му съобщи.

Приближавайки малката горичка до централната сграда, Аби усети кожата си странно чувствителна. Погледът й беше привлечен от човека, който седеше на пейката под една черна мирта. Зелената му риза се сливаше с листата и тъмночервените цветове на дървото, а белите му памучни панталони бяха силно контрастни. Преди да срещне Уеб, Аби никога не би използвала думата красив, за да описва мъже. Независимо от дрехите и от мястото, той привличаше вниманието на хората.

Беше сам на пейката. След кратко колебание тя се приближи.

— Мерилин да не би да те изостави?

Той се плъзна по пейката, за да й направи място да седне, и небрежно попита:

— Коя е Мерилин?

Аби остана права на около метър от него.

— Блондинката, която ти осигури индивидуална обиколка на музея.

— Пристигнаха нови хора и тя ги пое.

Не изглеждаше много разочарован.

— Хареса ли ти обиколката с нея?

— Научих много неща.

Аби имаше чувството, че нещо й убягва. Уеб я гледаше с любопитство.

— Не знаех, че се интересуваш от проблемите на осемнадесети век — каза тя.

— Въпросите ми бяха отправени предимно към настоящето и Мерилин много ми помогна.

В гласа му прозвуча някаква скрита жлъч, която учуди Аби. Но сега нямаше време за догадки.

— Ако се интересуваш от настоящето, това място тук няма много да ти помогне.

Уеб стана и откъсна едно малко клонче от надвесилата се над пейката мирта. Спря се на един дъх разстояние от Аби и с пъстрите цветове докосна брадичката й.

— Жените през осемнадесети век — попита той с дълбок глас — много ли са се различавали от днешните? Имало ли е тъй сложни, упорити и интригуващи като теб?

Пръстите й стиснаха китката му, но той успя да удържи нейното съпротивление и ръката му остана до лицето й. Другата му ръка отстрани нейната, пръстите им се впримчиха едни в други и той я придърпа към себе си. Нежните листенца на вейката тръгнаха надолу по шията й; през широкото й деколте Уеб видя как гърдите й леко се повдигнаха.

Очите им се срещнаха и тя вече не можеше да откъсне поглед от него.

— Недей — каза дрезгаво тя.

— Какво недей? Да не те докосвам? Трябва. Да не ти задавам въпроси? Трябва. И ще задавам още много, щом те закарам вкъщи.

Аби имаше странното чувство, че се плъзга по наклонена повърхност, без да може да се закрепи за нещо. Бе изгубила контрол върху собствения си живот.

— Бренда ми обеща да ме закара до вкъщи.

Той повдигна ръката й и постави цветовете на миртата върху дланта й; след това затвори пръстите й. Върна се до пейката и седна.

— Ще те чакам тук. Бренда знае, че ще те взема аз.

По пътя към централната сграда Аби си помисли, че беше необходимо да разговаря с него за началническия му тон. Бренда и Мерилин можеха да поемат леенето на свещи, тъй като имаше затишие, а Аби бе свободна да оправи документите — описа на входните такси и даренията за отдела по реставрация.

След като двете й колежки си тръгнаха в пет часа, Аби излезе навън, за да открие Уеб. Той разговаряше с пазача, който се канеше да коси ливадата, тъй като музеят вече бе затворен за посетители.

Уеб я видя да се задава.

— Аби, аз съм направо поразен — каза той. — Електрическа сенокосачка в древната обител?

Том, пазачът, свали шапката си и избърса потта, избила по челото му.

— Казах му, че причината е, че вече нямаме пукната коза — отвърна той с широка усмивка.

— Не остана една-едничка, Том. — Тя срещна веселия поглед на Уеб и заобяснява: — Понякога Дружеството на историците трябва да прави компромиси. Не само че прибягваме до употребата на електрически косачки, но сме поставили и противопожарни инсталации във всяко помещение, а и телефон в канцеларията. Опитваме се да се придържаме към фактите, без да се фанатизираме.

Том се изсмя, а Уеб взе ръката на Аби и я поведе навън.

— Ще трябва да направиш още един компромис, Аби — чака ни автомобил, а не впряг.

Като излезе от паркинга, вместо да завие наляво по пътя към къщата на Аби, той зави надясно.

— Къде отиваш? — попита тя. — Сгреши пътя.

— Трябва да се отбия в кантората. — Той й хвърли кратък поглед. — Не се притеснявай. Ще си бъдеш вкъщи достатъчно рано, за да се приготвиш за работа.

— Не съм на работа довечера — рече тя, като свали шапката си. — В събота вечер в хотела наемат струнен ансамбъл.

Този път погледът на Уеб се спря върху нея за малко по-дълго. Все пак имаше някакъв прогрес, помисли си той.

Този път Аби доброволно пожела да даде някаква информация, вместо да чака да й я измъкват с ченгел от устата. Може би след неговия малък експеримент тя най-после ще отвари вратата с надпис „Личен състав“ и ще го пусне вътре.

— Направи ми една услуга — каза той.

След усмивката, която й изпрати, Аби би направила всичко.

— Каква?

— Пусни си косата.

За един момент очите й се заковаха върху неговите. Когато той отново се съсредоточи върху пътя, тя бавно започна да сваля фибите, които придържаха тежката й коса на кок. Аби разклати глава, за да освободи косата си и настроението й изведнъж се подобри, сякаш и то се почувства свободно. Усети някаква лекота и безгрижие, това отдавна не й се беше случвало. Дори не се опита да го анализира. Отпусна се на кожената седалка и остави всичко на Уеб, без да се притеснява особено накъде отиват.

Планът на Уеб не включваше само една спирка. Първо спря на един голям паркинг, пъден с тъмносини камиони, всички с надписа „Строителна компания Хънтър“.

— Сега е мой ред да те развеждам — рече той и изключи двигателя.

Показа й тежките съоръжения, паркирани зад склада, след това самия склад и многобройните строителни материали в него, административната част, кабинета на брат му и накрая — собствения си кабинет.

Посочи й един от кожените столове пред бюрото му и я покани да седне.

— Трябва да подпиша няколко документа и след това ще те закарам.

Докато вниманието му бе погълнато от документите, Аби се огледа наоколо. Между библиотеката и една голяма наклонена чертожна дъска, за да запълнят мястото, в месингови саксии бяха поставени няколко растения с огромни листа. Под масата се виждаше полица с няколко проекта, свита на руло, а работното място отгоре бе осветено с луминесцентна светлина.

Шум от хартия накара Аби да се върне към Уеб. Той изучаваше някакъв лист, по челото му се бяха появили бръчки — беше съсредоточен. Стаята отива на характера му, заключи Аби. Представляваше кабинет на педантичен човек, който обича реда и професионализма.

На бюфета зад него в месингови рамки имаше няколко снимки. На едната от тях едър мъж, който много приличаше на Уеб, държеше в скута си дете. Две по-големи деца, момче и момиче, бяха седнали на пода пред него заедно с една хубава тъмнокоса жена. На друга снимка същият мъж и Уеб държаха по един край на наниз с риба. На трета бяха снимани двойка по-възрастни хора. Мъжът беше по-стар и приличаше на Уеб.

Аби отклони поглед от семейните фотографии и заизучава чертите на Уеб. Той беше силен човек, навярно със силни връзки със семейството си. Част от силата и увереността си трябва да е получил от обичта на тези хора от снимките.

Уеб надраска името си под последното писмо, което трябваше да разпише. Вдигна очи и видя сериозния поглед на Аби върху себе си. В дъното на очите й имаше някаква странна, призрачна тъга и той се попита откъде ли може да идва тя.

— Готова ли си да вървим? — попита я. — Аз свърших.

Аби кимна и се изправи.

Скоро бяха отново в колата му и тя се опита да отгатне следващата им спирка. Най-малко от всичко очакваше да я заведе в китайски ресторант.

Той спря пред вратата във форма на пагода.

— Ще се върна след минута. В жабката има нещо, което ще ти прави компания, докато ме няма.

Тя го видя да се изгубва зад червената врата. После, изпълнена с любопитство, натисна копчето на жабката и извади оттам измачкан книжен пакет. Внимателно го разопакова и намери едно спящо мече в синьо-бяла карирана пижама — лежеше на тумбачето си, задничето му беше вирнато нагоре, а лапите му — свити под него. На едната му лапа висеше табелка с надпис „Кларънс“.

Когато Уеб се върна с препълнена найлонова торба с емблемата на ресторанта, Кларънс мирно дремеше в скута й.

Той се мушна зад волана, остави торбата на задната седалка и погледна към скута й.

— Виждам, че сте се запознали с Кларънс.

Тя се усмихна заядливо.

— В него има нещо, което ми напомня за теб.

— Така ли? — направи гримаса Уеб. — Може би ще съжалявам, когато чуя отговора, но все пак какво общо мога да имам с Кларънс? Нито съм космат, нито спя с пижама.

Тази вълнуваща информация почти накара Аби да забрави това, което щеше да казва.

— Не говоря за физическа прилика, макар че Кларънс също като теб има дълги клепки, които са много секси. — Тя не обърна внимание на прекъсвания му от кашлица смях. — А по-скоро за поведение.

— Поведение? Как може да имам поведение на едно мече, натъпкано с парцали, което на всичкото отгоре в момента спи, а аз съм съвсем буден.

Аби вдигна Кларънс.

— Погледни го. Той прави това, което му се иска. Спи. Дори и ние да искаме да е буден, той си спи.

Уеб я погледна така, сякаш беше гръмнала бутилка шампанско.

— Мисля, че тази малка смешна шапчица доста ти е стягала главата, Абигейл. В това, което казваш, няма никакъв смисъл.

— Напротив, има. Но ти не искаш да го видиш. Да опитаме по друг начин. Погледни мечето от твоето място. Ти си на шофьорската седалка, а аз те придружавам по пътя ти. Също като Кларънс и ти правиш каквото си пожелаеш.

— Не се ядосвай, Абигейл! — сгълча я Уеб и запали двигателя. — Не подхожда на една дама.

Ресторантът остана зад гърба им.

Аби му отправи най-свирепия поглед, на който беше способна, но това остана без последствия, тъй като Уеб си гледаше пътя. Тя кръстоса ръце и реши да мълчи. Беше му го казала — просто го придружаваше.

— Хайде, Аби, не се цупи. Ще имаме достатъчно време да си побъбрим докато опитваме гозбите на Му Гу Гай. Ще имаш възможност да изтъкваш недостатъците на поведението ми до насита. Потърпи още малко.

Търпението не беше сред нейните добродетели, но Аби все пак изтрая, докато стигнаха до къщата й. Колата й беше паркирана отпред. Всъщност като се изключат четирите лъскави нови гуми и пресният сияен лак, който беше скрил поизбелялата боя, наистина много приличаше на колата й.

— Ключовете са на сенника до огледалото. — Това беше единствената реплика на Уеб, когато забеляза, че на път за къщата Аби наблюдаваше колата.

Докато отключваше вратата, тя се готвеше да му каже, че се налага да поговорят — трябва да знае какво му дължи за поправките на колата, — но той имаше друго предложение.

— Иди да си сложиш нещо в стил двадесети век, а аз ще разопаковам храната.

Да не повярваш, помисли си тя. Той продължаваше да й нарежда, а тя продължаваше да го слуша. Трябва да се сложи край на това, да му скръцне със зъби… или нещо такова!

Когато се озова в спалнята, тя си каза, че няма да се облича елегантно само защото Уеб е в къщата и нарочно избра дрехите, в които винаги се чувстваше удобно — чифт дънки и един много широк памучен пуловер. Така и не се сети, че дънките подчертават ханша й, а големият пуловер, беше направо предизвикателен за човек, който не бе безразличен какво има под него.

Щом Аби влезе в кухнята, върху масата бяха разположени огромно количество бели картонени съдчета с най-различни ориенталски ястия. Уеб тършуваше в едно чекмедже.

— Какво търсиш? — попита тя.

— Не съм особено сръчен с клечките. Търся вилици.

Тя отвори друго чекмедже и извади две вилици и лъжици за сервиране. Уеб вече беше намерил чашите и беше сипал бяло вино. Той пое лъжиците и започна да разпределя храната в чиниите.

След малко разбра, че за известно време тя не беше помръдвала и се спря; ръцете му се озоваха отново на кръста му.

— Да не би да смяташ да се храниш права?

— Очаквам да ме поканят да седна — отвърна тя с мнима благост.

С широка усмивка той издърпа един стол, приведе се и я целуна леко по носа.

— Толкова си сладка, като се надуваш. Изпъди твоя дракон за малко навън. Гладен съм.

Той е непоносим! Но тя също беше гладна, така че седна и започна да се храни. Някои от ястията по масата й бяха непознати, но опита всички — не знаеше, че очите на Уеб я следят, блеснали от задоволство.

Накрая тя остави вилицата си в се облегна на стола.

— Нямам представа какво беше това, но е възхитително.

В празната й чиния се появи курабийка с късмет.

— Всяка китайска трапеза е незавършена, ако човек не може да прочете съдбата си накрая.

Тя разчупи курабийката и извади малкото листче, което беше пъхнато вътре. Прочете го наум: „Спестявай днес, за да си доволен утре“.

Е, не е съвсем далеч от истината. Беше се подготвяла дълго за нещо, което отдавна желаеше. Какво ли ще си помисли Уеб, ако разбере защо пести от храна и се претрепва от работа? Не беше готова да чуе отговора му. Все още не. Не и преди да научи какво се крие зад заповедническия му маниер на общуване.

По негова молба тя прочете листчето на глас. Той не му обърна много внимание.

— Сегашните късмети не са като едновремешните — каза отвратен. — Вече не можеш да прочетеш „Ще срещнете красив висок черноок мъж, който ще ви увлече така, че ще изгубите почва под краката си“.

Та то си беше истина — и за него, и за нея. Тя беше изгубила почва — той буквално й строши краката. А и целувките му сериозно я бяха увлекли.

— Виж каква е твоята съдба — каза тя. — Може би ще е по-добра. Например някоя надарена блондинка…

— Защо всички си мислят, че си падам по блондинки?

— Не ги ли предпочиташ? — Тя си припомни, че онази вечер в хотела беше дошъл с блондинка.

Той се вгледа в променливия цвят на косата й.

— Не е задължително. — Измъкна малкото рулце хартия от едната половина на курабийката и прочете на глас: „Ездачът обича най-много оня кон, който иска укротяване“. — Това не ми прилича да е от Конфуций.

— Който и да го е казал, смятам, че е вярно.

— Обичаш предизвикателствата?

— Съвсем очевидно — отвърна сухо той. — Щом си прекарвам времето с теб.

Тя се задави от смях.

— Аз не мога да бъда предизвикателство. Аз съм просто една обикновена жена, която сега ще разчисти тази бъркотия. — Бутна стола си назад и започна да събира празните кутии обратно в найлоновата торба.

Уеб остави двете чинии в мивката.

— Обикновена жена, която е толкова заета, че не й остава време за такива дреболии като храна и сън. Предизвикателството за мен се крие в задачата да разбера защо искаш да бъдеш жената чудо.

Тя се завъртя покрай него, пусна водата и изстиска веро в мивката.

— Не се опитвам да бъда жената чудо. А просто да се справям.

— С часовете по история, писането на дипломната ти работа, задълженията ти като помощник-уредник на Бристъл Хаус и свиренето в хотела по пет вечери в седмицата „се справяш“ така, че не ти остава никакво свободно време.

С ръце в сапунената вода Аби застина за момент, а след това го погледна през рамо.

— Не съм единствената, която е заета.

Той се доближи към нея и се облегна върху кухненския плот.

— Мерилин ми каза доста неща по темата „Умната и трудолюбива Абигейл Стаут“. Очевидно ти е вярна почитателка.

— Задълженията й включват беседи за Бристъл Хаус, а не за мен.

Той хвана кичур от косите й и го уви около пръста си.

— Интересувах се повече от теб, отколкото от Бристъл Хаус. — Погледът му се плъзна от косата върху изпълнените й с предпазливост зелени очи. — Не е лесна задача да те опознае човек. И затова не бива да изпускам никакви възможности, които ми се предоставят.

Тя не отвърна и той продължи:

— С какво друго се занимаваш, Аби? Да не би да пилотираш и реактивни самолети в събота и неделя?

Със сапунената си ръка тя отстрани пръстите му от косата си.

— Не е необходимо да ставаш гаден.

Той хвана насапунисаната й ръка и я стисна здраво.

— Все още не съм станал гаден. — С бързо движение той я завъртя, като не обърна внимание, че при съпротивата й ръката й намокри гърдите му.

— Щях да стана гаден, ако за всичките ти други занимания бях чул от Мерилин, а не от теб. Защо, Аби? Защо е необходимо да разбирам толкова важни неща за теб по „случайност“ или от други хора? Получавам трошици, а искам и имам нужда от целия сладкиш. За бога, говори!

Силата на гнева му я порази. Освен че беше ядосан, той сякаш беше и обиден, че тя не му се доверява. А и се държеше така, като че ли имаше право да знае всичко за нея.

— Винаги ли искаш да знаеш биографиите на жените, които познаваш?

— Не — отвърна той тихо и гневът му се оттече нанякъде. — Само твоята. Затова те взех днес в кантората, за да видиш една важна страна от живота ми. Надявах се, че ако направя това, и ти ще се почувстваш по-свободна да споделиш нещо за своя.

Изразът му беше решителен. Тя не откъсваше поглед от него.

— Не мога да разбера защо за теб е толкова важно да знаеш всичко за мен.

— Може би това ще ти даде някакъв отговор. — Той сведе глава и я целуна леко и чувствено. Нежната топлина на устата й пое устните му и той й отвърна жадно, като сподави възторжената й въздишка.

Уеб леко се отдръпна и сложи ръце върху хълбоците й, за да може едновременно да е близо до нея, но телата им да са разделени.

— Когато те докосвам, мога да разчитам това, което ми отговаряш. Но не мога да чета мислите ти.

Целувката му беше отпъдила обичайната й сдържаност.

— Не съм свикнала да говоря за себе си.

— Въобще или само с мъже?

— Въобще. — Полуусмивка озари лицето й. — Не съм имала кой знае колко мъже.

— Предвид разписанието ти, никак не се изненадвам. Ако не си забелязала обаче, аз не се смущавам много от него.

— Забелязах.

— Ако между нас въобще ще има някаква връзка, трябва да знам поне основните неща за теб. Не е задължително да знам колко пъти дневно си миеш зъбите, но трябва да имам някаква представа как живееш.

— Каква точно връзка имаш предвид?

Той се приведе и бързо я целуна.

— Най-добрата възможна. — Пусна я и грабна една кърпа за съдове. — Тази, при която ти ще миеш, а аз ще бърша.

От нея на вълни се надигна гърлен смях, а очите й заблестяха от удоволствие.

— Това може да означава всичко.

За първи път я чуваше наистина да се смее. Прииска му се да я чува по-често.

Беше подсушил две чаши и бършеше една чиния, когато тя каза:

— Не може да се твърди, че си аматьор — справяш се отлично с кърпата.

— Имам доста опит. Когато си изпросвам обяд или вечеря у брат ми, има само една неприятна подробност — поемеш дежурството с кърпата за чинии. А брат ми е от онзи тип готвачи, които не могат да сготвят нищо, ако преди това не са изцапали всички възможни тенджери и паници от кухненските шкафове. Те имат машина за чинии, но Брад все ми казва, че тя не работела.

— Брат ти ли готви у тях?

— Да, защото иска децата му да са живи и здрави. Елън готви ужасно.

Аби му връчи последната чиния.

— А ти обичаш ли да готвиш?

— Справям се някак — знам някои основни правила.

Той се запъти към всекидневната с две чаши и бутилка вино в ръка, а тя изцеди парцала, който стоеше под мокрите съдове. После го последва и седна до него на дивана с подвид под себе си крак. Той наля вино и й подаде едната чаша.

Дали заради ястията, заради виното или заради компанията, Аби се почувства чудесно. Просто да седи и да не прави нищо — така, за разнообразие. Погледът й се спря на ръката му, която държеше чашата с вино. Припомни си вълнението си от допира на тази ръка до кожата й и й се прииска да го преживее отново. Тялото й почиваше, но въображението й трескаво работеше.

— Кой е твоят специалитет, Аби?

Умът й беше зает с други неща и внезапният въпрос я стресна; тя го погледна с неразбиране.

— Моля?

— Гозби. Говорим за готвене. — Забелязал леката руменина, която изби по страните й, Уеб добави: — Поне… говорех за готвене. А сега се интересувам от това, за което ти си мислеше.

Хващайки се за по-сигурната тема, Аби отвърна:

— Благодарение на многото домове, в които съм израснала, мога да готвя почти всичко от италианската кухня, малко от мексиканската, а знам и четиридесет начина да приготвям хамбургери. Госпожа Романо настояваше всички момичета да умеят да отмерват подправките с дланите си и аз постоянно миришех на чесън. Госпожа Санчез ни учеше да правим тортили направо от нищо. В началото, когато се опитах да ги омеся плоски, както тя ги правеше, ставаха като плочи за настилка.

— А четиридесетте начина за приготвяне на хамбургери?

— Това пък е от госпожа Рандъл. Освен че беше взела три чужди деца, тя самата имаше пет свои. Каймата за хамбургери беше най-евтиното месо, което ядяхме, така че тя изнамираше всевъзможни начини да ни го предложи. Когато си отидох от нея, не вкусих хамбургери около шест месеца.

— В колко такива семейства си била?

— Твърде много. — Тя завъртя чашата си и се загледа в отблясъците на жълтеникавата течност. — Никога не съм била това, което хората наричат „прекрасно дете“. Всъщност вярвам, че те са смятали, че точната дума за мен е „непоправима“. Бунтувах се срещу обстоятелството, че живеех с хора, на които им се плаща, за да ме търпят.

На Уеб не му беше трудно да си представи Аби като малка — вирнала гордо брадичка, да се бори срещу един живот, в който е била зависима от милостинята на другите.

— Твоят дракон се е появил на доста крехка възраст — каза той.

В гласа му нямаше и следа от съжаление или съчувствие. Ала така й беше по-лесно да говори за миналото си, отколкото бе очаквала.

— Предполагам, че станах независима от деня, в който ме изоставиха. След като разбрах, че няма да бъда осиновена, реших, че ще трябва да работя, за да получавам това, което искам.

Той остави чашата си и леко се раздвижи, като се обърна към нея, а ръката му остана върху облегалката на дивана.

— Това, което не разбирам, е защо не се е намерила някоя двойка любители на своенравни рижи момиченца, които просто да те грабнат и да те оставят при себе си.

Аби усети, че се усмихва — беше й необичайно леко да говори за нещо, което навремето й е било рана. Учуди се колко лесно каза на глас:

— Малко момиченце с разкривени зъби… Благодарение на един стоматолог, който ми взе цяло състояние, след няколко години, прекарани със скоби в устата, зъбите ми се оправиха.

Ръката му се отпусна върху рамото й и го погали. Изведнъж тя го погледна, поразена от това колко много му беше казала.

— Но защо ти наприказвах всички тези неща?

Той плъзна ръката си около шията й, а палецът му докосна чувствителното място под ухото й.

— Защото знаеш, че искам да ги чуя.

Тя се опита да се отскубне от него, но той не я пусна.

— Направо закопнях за карамел и дъвка — каза той, — макар че преди устата ми да се напълни с метал, даже не ги и харесвах.

Очите й се разшириха в почуда и тя погледна към устата му. Когато подредените му бели зъби се откриха, тя едва сдържа смеха си:

— Да не би и ти да си имал скоби?

Той кимна.

— Трябваше да се примиря или със скобите, или с прякора „Зъбатко“, който измисли брат ми и можеше да ми остане за цял живот. А той имаше страхотни зъби! За щастие около мен имаше и други четиринадесет-петнадесет годишни със сияйни усмивки като моята. Спомням си, че веднъж на някакъв училищен купон се опитах да целуна Марша Тиаболд и едва не си закачих скобите за нейните.

Аби се усмихна непринудено и отвърна на откровението му.

— Аз бях на двадесет и две. През първите шест месеца усвоях някаква много особена гримаса, която заместваше естествената ми усмивка. Постепенно обаче се върнах към нормалната си усмивка, защото разбрах, че плашех клиентите на ресторанта, в който свирех. И понеже със заплатата и бакшишите оттам изплащах тия проклети скоби, не можех да си позволя да отблъсквам клиентелата. В университета имаше и по-необичайни гледки от моите скоби и постепенно преодолях постоянното си смущение.

Уеб я гледаше някак със страхопочитание. Баща му просто беше подписал един чек и Уеб беше получил скобите си, освен това университетските такси и на двамата сина бяха напълно осигурени. Как беше успяла Аби да постигне всичко това само с воля и решителност? Той трябваше да бъде благодарен на родителите си, че му бяха дали сигурност и образование. Аби не бе разчитала на никого, освен на себе си.

— Имаш ли някаква представа колко си изключителна, Аби?

— Не съм… — Дъхът й спря. Ръката му се плъзна по шията и брадичката й, докато палецът му спря върху долната й устна. Езикът й бързо навлажни устните й, които внезапно се бяха оказали сухи, и случайно докосна палеца му.

Допирът на езика й разпрати по тялото му искри от възбуда; погледът му се замъгли. Ръцете му обгърнаха лицето й и не й позволиха да мръдне.

— Ти си изключителна, смела, а освен това и най-красивата жена, която познавам.

— Не е необходимо да ми приказваш подобни неща, Уеб — измърмори тя сериозно. — Знам коя съм и каква съм.

Устните му леко погалиха нейните.

— Ако мислиш, че греша — това означава, че нямаш и най-бегла представа за това коя си и каква си. — Той се дръпна назад и я погледна отдалеч. — Грозното патенце се е превърнало в лебед, но ти си била твърде уморена или прекалено заета, за да го забележиш. А не забелязваш и това, че аз се интересувам от теб, от живота ти, от работата ти, от мислите и чувствата ти, от всичко, свързано с теб.

Ръцете му запълзяха от раменете към гърдите й, а погледът му остана върху лицето й.

— Не, не се дърпай, Аби. Искам само да ти покажа колко си красива… за мен.

Каквото и да бе търсил в очите й, той очевидно вече беше го открил. Допря уста до нейната и остана доволен, когато устните й се разтвориха. Целувката ставаше все по-дълбока и пръстите му се промъкнаха под пуловера й.

Уеб й помогна да седне върху пухкавите възглавници и почувства с наслада допира на гърдите й върху своите. Когато започна да обхожда с устни нежната кожа на шията й, името му прозвуча от устните й като въздишка. Вълна от желание заля сетивата му и главата му се завъртя. Ръцете на Аби покриха широкия му и здрав гръден кош, раменете му, а след това заскитаха по силния му гръб. Дланите й инстинктивно се свиха, когато неговите ръце се плъзнаха под хълбоците й. Когато той я придърпа още по-близо, тя се разтърси от болезнено силна наслада. Пое въздух на пресекулки. Устните му поеха въздишката й, а пръстите му продължаваха да милват меката й плът. Опияняващото усещане на тялото й под неговото стопяваше и малкото власт върху действията му, която му бе останала.

Внезапната мисъл за това го стресна. Какво, по дяволите, прави той? За бога, ще бъде грешка, ако продължи.

— Съжалявам, Аби — каза с пресипнал глас. — Нямах намерение да се увличам…

Седнал на ръба на дивана, той внимателно дръпна пуловера й към кръста.

Аби не помръдна. Не можеше. Вгледа се в здраво стиснатите му устни, видя, че той напълно се владее и разбра погрешно отдръпването му. Какво беше сторила? — замисли се тя. Защо я отблъскваше?

Раздвижи се бързо; леко й се гадеше от този внезапен скок от небето на земята. Сви колене към гърдите си и се спотаи в единия край на дивана. Повдигна глава и задържа погледа си върху Уеб. Гордостта й искаше да скрие нещастието и объркването й.

— Игричките със сираци имат поне едно предимство — че няма опасност отнякъде да се появи баща с пушка в ръка.

Уеб стисна зъби.

— Това не бяха игрички — отвърна напористо той. — Звучи така, сякаш е някакво евтино прелъстяване.

Тези дискусии само щяха да сложат още сол в раната. Тя искаше да свършат и да остане сама, за да се опита да излекува раната, която й бе нанесъл.

— Както и да го наричаш, всичко приключи. Не се е случило нищо, да го забравим.

На Уеб му се прииска да можеше да прочете мислите й. Нещо го безпокоеше в начина, по който тя приемаше всичко това.

Той се пресегна към нея, но тя бързо се изсули от дивана.

— На твое място бих се въздържала от китайска храна, изглежда, че ти влияе възбуждащо.

Тя беше на метър-два от него; бе кръстосала ръце отбранително. Ъгълът, под който горделиво се беше вирнала брадичката й, му подсказваше, че трябва да се оттегли, но той не искаше да оставя нещата така. Беше се справил зле със ситуацията. Знаеше го. Не беше време да й обяснява. Не и докато тялото му копнееше за нейното. Ако я докоснеше отново, можеше още да усложни нещата.

— Добре, Аби — каза той уморено. — Ще си вървя. Ела да ме изпратиш до вратата.

Аби премигна. Не беше очаквала това.

На вратата той се поколеба. Погледна я в очите и й каза:

— Не беше китайската храна, Аби. Причината беше ти.

Устните му леко докоснаха нейните.

— Надявам се да спиш по-добре от мен — измърмори той. — Заключи се добре.

Преди секунда беше тук и вече го нямаше. Аби механично затвори вратата — мислите й бяха не по-малко объркани и блуждаещи от изоставеното й тяло. Знаейки, че няма да може да заспи веднага, тя измъкна книгите, като смяташе да направи няколко справки във връзка с дипломната работа. След малко обаче затвори книгата в ръцете си.

Нямаше смисъл. Единственото нещо, за което можеше да мисли, беше Уеб Хънтър. Да върви по дяволите! Тя внимателно беше планирала всеки час, всеки ден, всеки долар, който спестяваше или харчеше. В плановете й нямаше превантивни мерки срещу непоносими мъже, който да я карат да забравя всичко останало.

Главният проблем беше в това, че тя нямаше представа защо той продължава да идва, да я целува и да й разбърква главата, когато тя всъщност трябва да мисли трезво. Нямаше представа какво мисли или чувства той към нея и й беше невъзможно дори да се догажда.

Изборът й се свеждаше до това да продължи да живее така, както бе живяла, преди Уеб да се натресе в живота й, или да приеме онова, което той искаше да й даде. Обяснението, че идва да я вижда от някакво донкихотовско чувство на вина или съжалеше, вече не бе достатъчно. Да не би тя наистина да бе предизвикателство за него, „конят, който трябва да бъда укротен“?

Мина доста време, докато успя да заспи.