Пат Букайстър
Неочаквано предложение (3)

Трета глава

Аби си беше в спалнята, когато чу шум от зачукване някъде наоколо. Внезапно звукът замря. „Въобразявам си нещо“ — помисли тя. Наистина трябваше да поспи още малко, за да не й се причуват разни работи.

По-късно слезе в килера и взе още една вечерна рокля, която сетне прибави към другите две върху леглото; трябваше да ги занесе на химическо чистене. Тези рокли, които носеше всяка вечер в хотела, отдавна й бяха омръзнали, но бюджетът й не позволяваше да купува нови.

Закачалката се плъзна от ръката й и падна — Аби отново чу ударите на чука. Този път, придружени от мъжки смях. Какво, по дяволите, става? Гласът на мъжа и барабаненето на чука идваха някъде съвсем отблизо. Почти от вратата й. Тя излезе от спалнята, решена да открие кой причинява шумотевицата. Не й беше кой знае колко трудно — върху покрива на верандата й имаше двама мъже!

Без да си прави труда да се обува, Аби излезе на двора. Предната вечер си беше махнала превръзката от крака, за да може да сложи официални обувки; когато й бе възможно, ходеше боса, понеже счупените пръсти все още я боляха. Щеше да е добре, ако си бе дала по-голяма почивка, за да може да зараснат, но шефът й се беше намръщил още първата вечер при вида на пантофа, който носеше на болния си крак. Трябваше да внимава да не настрои срещу себе си човека, който подписваше месечните й чекове.

За да слезе от верандата, й се наложи да прескочи купчина чакъл и някаква голяма кутия с инструменти, а след това да се провре под една стълба. Тревата все още беше мокра от дъжда предния ден, но това не я спря и тя продължи да върви по нея, докато успя да зърне двамата мъже — жилави и дребни, с обветрени, потъмнели от слънцето лица. Аби кръстоса ръце и им извика:

— Какво правите вие там двамата?

Мъжът, който беше по-близо до стряхата, отговори:

— А как ви изглежда на вас, госпожо? Поправяме покрива.

— Това по една случайност е моят покрив и аз не съм ви молила да го поправяте. Сбъркали сте адреса.

Мъжът клекна, бръкна в джоба си и извади един жълт лист хартия. Прочете на глас адреса и отново погледна към нея:

— Това не е ли вашият адрес?

Адресът беше точен. Хазаинът й очевидно най-после бе решил да поправи нещо по тази къща, преди да се разпадне съвсем. Но поне да беше й казал предварително.

Тя отново се провикна към мъжа на покрива:

— Господин Елисън само покрива ли е поръчал да поправите?

— Господин Елисън?

— Този, който ви е изпратил.

Мъжът сгъна листа, натъпка го обратно в джоба си и поклати глава:

— Не съм и чувал за него.

На Аби й трябваха няколко секунди, за да проумее този отговор.

— Кой ви изпраща тогава?

Работникът взе отново чука и подсказа, че иска да продължи работата си.

— Вижте какво, госпожо, имаме си достатъчно работа. Ако имате някакви оплаквания, ще трябва да се обърнете към шефа.

— Малко ще ми е трудно да го направя, при условие че не знам кой е той.

Мъжът на покрива посочи с чук към камиона, паркиран отвън до тротоара. С това сметна, че е дал задоволителен отговор на въпроса й, извади един гвоздей от торбичката, която висеше на кръста му, и започна шумно да го зачуква.

Аби бавно се приближи до тъмносиния пикап. Върху вратата му имаше жълт надпис. Тя го прочете и като не повярва на очите си, го препрочете. Да, така си беше.

„Строителна компания Хънтър“.

Единственият човек с фамилия Хънтър, когото познаваше, беше Уеб Хънтър. Прималя й от мисълта, че „Строителна компания Хънтър“ е всъщност фирмата на Уеб Хънтър.

Със зяпнала уста тя няколко пъти прочете телефона, който стоеше под надписа. След това отпраши обратно към къщата, като си го повтаряше наум. За нула време намери чехлите си и се измъкна през задната врата. След минута вече чукаше на вратата на семейство Бъроуз.

Отвори й Моди и я поздрави с усмивка.

— Здравей, скъпа. — Тя отвори вратата широко и покани Аби вътре. — Ей сега ще сложа чайника и ще си пийнем по един хубав чай.

— Чудесно, Моди, но ще мога ли преди това да се обадя по телефона?

— Естествено, ти знаеш къде е.

Аби набра номера, който беше наизустила, и нетърпеливо зачака някой да отговори от другата страна. След два дълги сигнала женски глас произнесе: „Строителна компания Хънтър“.

— Господин Хънтър, ако обичате.

— С кой Хънтър искате да говорите?

Аби не беше очаквала, че може да има повече от един.

— Колко такива има?

— Уеб Хънтър и Брад Хънтър — отговори търпеливо секретарката, леко развеселена.

— Уеб Хънтър, ако обичате — каза Аби.

— Много съжалявам, той не е тук в момента. Искате ли да говорите с брат му?

— Не, трябва ми Уеб. — А после й хрумна нещо и добави: — Знаете ли дали тази сутрин Уеб Хънтър е нареждал негови работници да поправят един покрив по улица „Кранстън“?

— Изчакайте така за момент. Ще проверя в книгата.

Аби чу в слушалката музика. А след малко — отново гласа на жената:

— Рано тази сутрин господин Хънтър е възложил спешна задача на двама свои работници. Да не би да не са пристигнали?

— Не, пристигнаха. Всичко е наред. Знаете ли колко ще струва поправката на покрива?

Чу се шумолене на хартия и след малко секретарката каза:

— Поправката е безплатна.

— А колко струва обикновено една такава услуга в „Строителна компания Хънтър“? — Тя ще се погрижи той да си получи парите, дори и да трябва да започне още една работа.

— Трябва да обсъдите това с господин Хънтър. Всяка услуга има различна цена в зависимост от времето и материалите, които са необходими.

— Да, аз наистина възнамерявам да обсъдя този въпрос с господин Хънтър. Бихте ли му предали да се обади на Абигейл Стаут възможно най-скоро на следния номер? — След като продиктува номера, тя добави: — Кажете му, че е добре да ми се обади още днес, защото в противен случай лично ще счупя неговите пръсти.

От другата страна последва неловко мълчание. Накрая секретарката се окопити.

— Да, аз… ще предам съобщението ви на господин Хънтър, госпожице Стаут.

— Благодаря. — Аби затвори и хвърли поглед към Моди. Тя се беше втренчила в нея, почти зяпнала от удивление.

— Боже мой, Абигейл. Никога не съм те виждала толкова ядосана. — А после по нейния си майчински маниер взе да я придумва: — Ела да пийнеш малко чай, ще се успокоиш.

Аби прие поканата й и седна на масата в уютната кухня. Все още кипяща от гняв, измърмори:

— Най̀ ще ме успокои да видя Уеб Хънтър, обесен на палците на краката си.

Докато вадеше чаши и чинийки, Моди започна да я хока. После малката женица се засуети между кутията със сладките, подноса с чашите и врящия върху котлона чайник, а свободните връзки на престилката й се мятаха насам-натам. Не след дълго върху масата димеше запареният чай, а до него в чиния бяха подредени разнообразни сладки и курабии. Моди бе разбрала колко ядосана е Аби.

Докато и подаваше чашата, тя невинно попита:

— Защо не повериш тези проблеми на твоя млад човек?

Аби се пресегна да вземе една курабия.

— Кой млад човек имаш предвид?

— Имам предвид приятния млад човек, когото Айра е срещнал вчера. — Моди се наведе и добави мъдро: — Айра се е впечатлил от здравото му ръкостискане. — Тя се облегна назад върху стола, а изразът й подсказваше, че повече приказки не са нужни.

Очевидно според Айра едно здраво ръкостискане означава много в оценките му за хората.

— Моди — каза Аби, — не е това, което си мислите.

Моди имаше способността да чува само нещата, които искаше да чуе. Сега тя не искаше да чуе, че Аби отричаше да има нещо общо с Уеб Хънтър и затова го пропусна покрай ушите си.

— Той ще ти помогне. Мъжете обичат да помагат на жените, особено на жените, от които се интересуват. Е, знам, ще кажеш, че сега времената са други и че жените са свободни или както там се нарича, но все пак нека ти кажа нещо за мъжете, което съм научила в досегашния си живот. У всеки мъж има една първична жажда да закриля жената, която обича. Това е свързано с рицарските им чувства, то е желанието да защитят девицата от дракона. — Тя се усмихна и прибави: — А той може да приеме всякаква форма и не е задължително да има огнен дъх.

Аби безуспешно се опита да си представи Уеб като рицар в бляскава ризница. Картината с обесения на палците на краката си Уеб й носеше повече удовлетворение.

Моди обаче не беше свършила.

— Независимостта е нещо чудесно, ако имаш нужда от нея, но между мъж и жена, които се обичат, трябва да съществува възможността и да дадеш, и да получиш. Няма да се свърши светът, ако помолиш този човек да ти помогне, щом като имаш проблем. Това ми се струва по-разумно, отколкото да чупиш пръстите на разни хора или да заплашваш, че ще ги обесиш на палците на краката им. — Моди намигна палаво на Аби и продължи: — Защо не се съгласиш да приемеш това от него сега, а да му се отблагодариш по-късно?

Аби се задави с курабията, която ядеше, и се закашля. Уж беше свикнала с безобразните съвети на Моди, но този, последният, я завари неподготвена.

След като пое въздух и се посвести, тя се опита да й обясни:

— Моди, аз нямам човек, който да се бие с моите дракони. Всъщност самият проблем е в човека, когото Айра срещна. Той е натраплив, арогантен, непредвидим и…

— И прелестен дявол, доколкото разбрах от Айра.

Аби замря.

— Да, такъв е.

— Да не би той да е изпратил работниците, които чукат по покрива ти?

— Да, той ги е изпратил, за да плати за нещо, което смята, че ми дължи. — С няколко изречения Аби разказа по-подробно за посещението на Уеб предния ден. Моди вече знаеше за счупените й пръсти. — Както виждаш, той иска да успокои съвестта си и му е дошло блестящото хрумване да ми поправи покрива. Знам, че къщата ми никога няма да се появи на обложката на „Наш дом“, но той няма право да изпраща когото и да било да я поправя.

Моди изглеждаше замислена.

— Да не сглупиш, настоявайки да платиш за услугата.

— Разбира се, че ще платя. — Тя направи гримаса и добави тихо: — Рано или късно.

Възрастната жена присви уста и запротестира:

— Абигейл, бъди разумна. И без това работиш достатъчно много, за да можеш да плащаш за всичко. И без това живееш оскъдно.

— Но поне си го правя аз. Не желая нито подаяния, нито извинения, нито пък нещо друго — каквито и да са били причините за този жест от страна на Уеб Хънтър.

Моди кимна и отсече критично:

— Това е твоят дракон!

Аби въздъхна.

— За какво говориш, Моди?

— За твоя дракон. В твоя случай това е независимостта ти. Ще ти е необходим много силен човек, за да може да се справи с горделивия ти инат. А Уеб Хънтър може би е точно този човек, доколкото мога да се доверя на оценките на Айра за хората. — Моди обърна разговора в друга посока. — Значи този Уеб ще позвъни тук?

Блясъкът в очите на Моди не се понрави на Аби. Тя отговори колебливо:

— Оставих номера ви на секретарката му.

Моди се усмихна самодоволно като котка, която тъкмо е облизала всичката сметана.

— Много добре — каза тя и добави ласкаво: — Искаш ли още чай?

Аби си представи как Моди доволно потрива ръце и вече очаква разговора с мъжа със здравото ръкостискане. Знаеше, че Моди го прави за добро, но този път не искаше съседката й да се меси. Моди и Айра се бяха опитвали да я сближат с някого още от времето, когато тя се нанесе. Всъщност нещата можеха да се видят и от по-различен ъгъл. Ако те си мислят, че излиза с Уеб Хънтър, може би ще спрат да я тормозят със съветите си да си намери мъж в живота. По-късно би могла да им каже, че не е потръгнало с Уеб.

Когато Аби си тръгна, Уеб все още не се беше обадил. И още по-добре. Аби едва ли можеше да понесе да чуе как Моди чурулика с Уеб по телефона.

* * *

Уеб получи съобщението на Аби около десет, но за разочарование на секретарката си, не й се обади. А и реакцията му на предупреждението, което бе предадено със съобщението, се оказа не такава, каквато бе очаквала. Не е нормално един мъж да се смее, когато някоя жена заплашва да му счупи пръстите.

Сутринта Уеб не знаеше как Аби ще приеме работниците върху покрива си. Сега вече му беше ясно. Може би щеше да се наложи да изплати на Мъри и Джак „вредни“, ако Аби започнеше да им пречи да работят. Беше ги изпратил съвсем импулсивно, за да й се извини за инцидента в болницата, но тя очевидно не гледаше на нещата по този начин. А и брат му го предупреди, че може да се почувства засегната, вместо благодарна. Никой не обича да му се натякват недостатъците — били те лични или свързани с имота. И ако къщата наистина е в толкова лошо състояние, колкото казваше Уеб, Аби може би щеше сериозно да се противопостави на посещенията на някакъв си доброжелателен господин, майстор по покривите.

Уеб се защити, като каза, че му се иска да направи нещо за нещастната жена и това, което му е хрумнало, е било да й поправи течащия покрив.

— По дяволите, Брад! — продължи той. — Все трябваше да направя нещо, не искам да ми тежи на съвестта. Предложих й да я изведа на вечеря, но тя отказа.

— А защо трябва да ти тежи на съвестта?

— Не ме ли слушаш? Настъпих я и й счупих пръстите.

— Не си спомням да си имал пристъп на болна съвест, когато ми счупи зъба едно време.

— Тогава беше друго, бях на шест години.

Брад се усмихна развеселено.

— Разбирам. Защо не й изпратиш букет цветя, придружен с извинителна бележка, и не я забравиш?

— Тъкмо това искам — да я забравя. Но проклетницата не ме оставя на мира… Обмислях варианта с цветята, но накрая й купих едно мече. Просто тя не е от този тип… с цветята.

Брад се задави с цигарата, която тъкмо палеше. Сред опитите си да поеме въздух само успя да каже:

— Мече ли? Тя на колко години е?

— Ами като малка не е имала и аз… — Брат му се заливаше в подправен истеричен смях. Гласът на Уеб стана остър: — Какво толкова ти е смешно?

— Боже господи! Давам любимия си стик за голф, само и само да те видя как влизаш в някой магазин и излизаш с мече под мишница.

— Добре, вземай си стика и да вървим — днес ще купя още едно мече.

— Шегуваш се.

— Никак даже.

Уеб самодоволно реши, че го е измислил. След като Аби се успокои, ще говори с нея и ще й даде мечето. Тя вероятно ще се зарадва на неговото внимание.

 

 

Когато късно следобед Аби се прибра вкъщи от Бристъл Хаус, пикапа на „Строителна компания Хънтър“ вече го нямаше отпред. Беше така уморена, че просто сви рамене и влезе вътре. От раздразнението й от Уеб не бе останало нищо и не й се ходеше да проверява у Моди дали се е обаждал. Точно сега не я беше грижа. В ушите си чуваше слабо бръмчене и зрението й отказваше да фокусира предметите. Това й се беше случвало и преди и означаваше, че страшно се нуждае от сън.

Денят й в Бристъл Хаус беше изнурителен. Двама от гидовете не бяха дошли на работа, а раната на Бренда не й позволяваше да развежда туристите на втория етаж и из огромния парк, така че Аби трябваше да поеме по-голямата част от работата. И естествено точно днес се случи така, че дойдоха необичайно много посетители. Кухнята едва не се събори от струпалите се желаещи да гледат демонстрацията на биене на масло. Няколко туристи пожелаха да я заместят за известно време, но повечето си остана за нея. Едва усещаше гърба и ръцете си. И как не духна малко ветрец през прозорците! Чувстваше се като в лед.

Последните й сили се стопиха, докато переше колониалния си костюм под краткия душ, който взе. Тя нахлузи една лятна нощница, стигаща до бедрата й, и след като нагласи будилника за седем, се строполи върху леглото. Значи имаше почти два часа сън. Щом чуе будилника, ще има достатъчно време да се приготви за работа и да хапне нещо.

Но успя да подремне само час. Звънецът на вратата я изтръгна от съня. Първо си помисли, че е будилникът и го удари няколко пъти отгоре, но звънът се повтори. Накрая разбра, че е звънецът и реши да не му обръща внимание, но посетителят беше настойчив. Тя стана с неохота и мърморейки, се заклатушка към входа. „Ако тоя зад вратата не идва за нещо наистина спешно, най-добре ще е да има застраховка Живот“ — помисли си Аби. Още като отвори и видя кой е, тя се облегна на рамката на вратата и простена с досада.

— Какво искаш?

Уеб не очакваше да бъде посрещнат с цветя, но и не предполагаше, че може да я завари в леглото. Той видя разчорлената й коса и сънливите й очи и сбърчи вежди.

— Аби, шест часът е, какво правиш още в леглото? — Удивлението му премина в загриженост. — Да не си болна?

— Да, направо се поболявам, като те видя. Върви си.

Ръката му притисна вратата, която тя се опитваше да затвори. За първи път той виждаше косата й разпусната върху раменете и гледката си заслужаваше чакането. Желанието да протегне ръце и да докосне копринените кичури беше толкова силно, че дланите му се свиха в юмруци. Като пристъпи през вратата, погледна надолу към краката й, за да не би пак да я настъпи. Гласът му стана строг:

— Защо си свалила бинта?

— Това си е моят крак! — избухна Аби. — Ще си свалям бинта, когато си искам. Ако пожелая, ще си окача звънчета на всеки пръст! — Тя бързо се овладя и постави ръце на хълбоците си, като, без да иска, подчерта, че под нощницата си нямаше нищо. — Нямам никакви основания да ви се отчитам за каквото и да било, господин Хънтър. Ако искам да пиянствам цяла нощ и да спя през деня или пък да тичам гола из парка, това си е моя работа. — Тя не обърна внимание на странната му усмивка. — Ако искам да имам течащ покрив, ще имам! Впрочем какво дължа на компанията ви за поправката?

За Уеб беше много трудно да откъсне поглед от прелестите й, които ясно се открояваха под мекия плат.

— Не ми дължиш нищо. — Той я докосна. — Целуни ме и сме квит.

Преди да успее да откаже, той вече я целуваше. Устните му се притиснаха върху нейните в бавна, упойваща целувка, която разпръсна вълни на желание по тялото й. Чувстваше се като затворена между силните му ръце и нямаше сили да се противи…

Умората й се стопи; допирът му разпали у нея оживление и изостри сетивата й. Тя се наведе към него и той пое тежестта й, а ръцете му продължаваха да шарят по нея.

Той усети как тя рязко пое въздух. Преди да изгуби контрол, Уеб откъсна устни от нея, ръцете му се плъзнаха към кръста й. По дяволите, беше страхотна жена! Той искаше да продължи, но сега не му беше времето да се поддава на желанието, което разпалваше кръвта му.

— Аби — продума дрезгаво, — бръкни в джоба на якето ми.

Аби свали ръце от врата му. Въобще нямаше представа как са се намерили там. Замаяна, тя плъзна ръката си по якето му и бръкна в единия от джобовете. Не намери нищо.

Настойчивият му поглед продължаваше да следи лицето й.

— В другия.

Този път напипа малък рошав предмет и го извади — беше ново мече. Погледна с лека усмивка:

— Не мислиш ли, че е малко странно за голям човек да се разхожда с тези мечета из джобовете си?

— Напоследък ми се случва да правя доста странни неща.

Той се поддаде на очарованието на кремавата й кожа и покри шията й с леки целувки.

— Нека днес вечеряме заедно, Аби.

Тя затвори очи пред непреодолимото си желание и се отскубна от него: бореше се с изкушението да приеме поканата му.

— Не мога, имам други планове.

Този отговор не му хареса, но той го прие.

— А утре вечер?

Тя поклати отрицателно глава.

— Тогава определи удобно за теб време.

Тя отново поклати глава, безпомощна да обясни защо му отказва. В съзнанието й се трупаха толкова много причини, прекалено объркани, за да бъдат изказани с няколко изречения. Нейният дракон отново надигаше глава. Така беше свикнала да пази мислите и чувствата си за себе си, че сега й бе невъзможно да ги разкрие пред друг.

— Сега не е моментът да си изгубваш гласа, Аби. Има някой друг ли, това ли е проблемът? По-добре ми кажи сега, отколкото по-късно.

Тя отново щеше да поклати отрицателно глава, но се спря. Държеше се като страхливка.

— Разчела съм живота си… много точно. Нито имам време за вечери, нито пък имам нужда от тях.

— Имаш време да ходиш по купони с конфети, но нямаш време да вечеряш с мен? Плановете ти да не би да изключват въобще храненето?

Тя уморено прокара ръка по челото си.

— Просто приеми, че казвам не, Уеб. Моля те, много съм изморена, за да споря с теб.

Това, че произнесе името му, го изненада и му стана приятно, макар че когато го изрече, гласът й потрепери от изтощение. Под очите й имаше тъмни сенки, а стойката й бе някак скована, като че ли самото стоене й костваше усилия. Той тактично се оттегли и се отказа да я убеждава повече. Почуди се — за стотен път — защо продължава да идва тук, след като получава все нови и нови откази.

— Е, добре, Аби, печелиш! Тръгвам си. — На вратата се обърна да я погледне. След дълго мълчание каза: — Пази се.

Аби би трябвало да се чувства успокоена, че той си тръгна така лесно. Не искаше ли тъкмо това? Защо тогава къщата й се стори някак внезапно празна? Защо на нея самата й беше така празно? Сигурно поради умората…

Щом се озова в спалнята си и започна да се облича за работа, лицето й се намръщи. Трябва да й се е привидяло, че той изглеждаше засегнат, когато си тръгна. Сигурно си е въобразила. Когато спря на вратата, за да я погледне, очите му гледаха някак странно, но тя не можеше да повярва, че той би се засегнал от отказа й.

И без Уеб Хънтър си имаше достатъчно грижи. Мъж като него можеше да притежава всяка жена, която пожелаеше. Невъзможно е да се бе разочаровал, понеже не можеше да има точно нея. Тя въздъхна. Той се доближаваше съвсем близо до идеала й за рицар в бляскава ризница, но нейният дракон беше силен и властен. Да вървят по дяволите Моди и нейните дракони!

Тя беше прокудила рицаря от страх. Той случайно бе наранил пръстите й. Но ако тя не внимаваше, можеше да нарани и сърцето й.

Почти през цялата вечер в хотела и масите, и високите столове покрай бара бяха изцяло заети. В една от големите зали имаше сватба, но много от гостите бяха дошли в бара. Аби се чудеше дали залата не им достигаше, или пък им бе свършило шампанското.

Хотелът имаше богата клиентела и грубостите тук бяха рядкост. Добрата му репутация в околността бе една от причините за избора й да работи тук. Преди беше работила на места, които си бяха почти вертепи. Тук не й се налагаше да се защитава срещу пияни мъже.

Още в университета тя си изкарваше пари чрез свирене на пиано. Многократно се бе чувствала благодарна на жената, която й беше давала уроци по пиано като отплата за това, че Аби й гледаше детето. Тази жена беше дисциплиниран преподавател и изискваше от ученичката си дълги часове упражнения. За щастие тогавашните й родители имаха пиано и нямаха нищо против тя да се упражнява. Навремето Аби не знаеше колко често ще й се налага да прилага уменията си на практика.

Тя започна някаква популярна мелодия и заоглежда изтупаните клиенти наоколо. Няколко от лицата й бяха познати — те редовно отсядаха в хотела, когато идваха в града по бизнес. Забеляза двойка възрастни хора, които си държаха ръцете като влюбени. Преди около час тя беше свирила Юбилейния валс и те бяха танцували сами на малкия дансинг, а приятелите им се бяха събрали наоколо, за да ги гледат. Погледът й се плъзна бързо из залата, подмина една двойка, която тъкмо влизаше, но след секунда мигновено се върна… Пръстите й изгубиха контрол върху клавишите в продължение на няколко такта, докато успее да се съвземе от шока при вида на Уеб и възхитителната блондинка, която стоеше до рамото му. „Не му е било много трудно да си намери компания за вечеря“ — помисли си горчиво тя.

Малката лампа над партитурата й беше единствената светлина в ъгъла на бара, където се намираше пианото. Едва ли ще я познае в тъмнината дори и да успее да откъсне поглед от жената до себе си.

Уеб беше дръпнал един стол до една наскоро опразнена маса и настаняваше приятелката си, а тя му се усмихваше свенливо. Как успяваше тази жена да седи в прилепналата си оскъдна рокля, без да я спука по шевовете, беше въпрос, чийто отговор би могъл да бъде комплимент за производителите на конфекция.

Бяха страхотна двойка. Маслиненочерният костюм на Уеб, абаносовата му коса и тъмният му тен контрастираха с порцелановата кожа и лъскавата бяла рокля на русата му компаньонка. Жената напълно съвпадаше с представата на Аби за типа жени, който Уеб може би харесва.

Заболя я. Наистина я заболя, като видя Уеб с друга жена — и то с такава красавица. Болката беше по-силна, отколкото Аби очакваше.

Един келнер й донесе бележка с молба да изсвири песен по желание и тя направи усилие да се върне към работата си. Гордееше се, че е реалист и прие нещата такива, каквито са. Все пак на мъже като Уеб им подхождаха жени като тази изтънчена блондинка. Може и да не й харесва, но трябва да го приеме.

В последвалия час тя продължи да свири за фон — музиката й се смесваше със звъна на чаши и тихия шепот из залата. Повече не погледна към масата на Уеб.

Уеб се отегчаваше. С какво го беше обсебила Аби? Нарочно се бе обадил на Карла, но Аби натрапливо оставаше в мислите му дори в присъствието на това сексапилно момиче. Ако се беше надявал да прогони Аби, като излезе с друга жена, това очевидно не ставаше. Изкусителните погледи на Карла и безукорната й фигура го оставяха безучастен… А това направо го плашеше!

Докато Карла разказваше подробности за последното си пътуване до Палм Спрингз, погледът на Уеб се плъзна из залата и се спря върху един сервитьор, който се бе запътил към пианото. Видя го да подава някаква бележка на пианистката. Тя се наведе да поеме листа и малката лампа над рояла освети лицето й.

Тялото му се стегна и той се втренчи с присвити очи в жената. Носеше черна рокля, която хвърляше отблясъци, а косата й беше прибрана в изящен кок. Или си беше изгубил окончателно ума, или жената на рояла беше госпожица Абигейл Стаут.

Хрумна му абсурдната идея да отиде при нея и да поиска обяснение. Защо, когато отхвърли поканата му за вечеря, не му каза, че трябва да ходи на работа? Ще разбере по-късно. След като се успокои, след като си обясни защо беше така дяволски вбесен…

Аби раздвижи пръсти по клавишите от слонова кост и засвири „Ти носиш светлина в живота ми“, поръчана от една двойка. Тази вечер имаше повече поръчки за песни от обикновено, но тя нямаше нищо против да ги изпълнява. Означаваше, че някой все пак я слуша, като свири, а и поръчките разнообразяваха предварително подготвената й програма.

Келнерът отново се приближи до рояла.

— Не може да продължаваме да си предаваме тези бележки все така.

Аби се усмихна.

— Можеш да се опиташ да убедиш Ферис да инсталира джубокс. Ще ти спести разходките из бара. Естествено аз ще остана без работа.

— Никога няма да го направи. По-добре да помоля за разрешение да нося маратонки. — Той й подаде нова бележка. — Още една малка молба от твоите поклонници. Сигурен съм, че обожаваш това парче.

— Дано не е пак Юбилейният валс.

— Студено. — Той се подсмихна, след което се върна към задълженията си.

Аби разгъна бележката и прочете:

Моля изпълнете „Пикникът на мечето“.

Тя бавно изправи глава и погледна по посока на масата на Уеб, но сега той беше погълнат от разговора с блондинката. Може и да е съвпадение — помисли си тя. Странно съвпадение, като се има предвид предразположението на Уеб към мечета и присъствието му в бара.

Уеб и приятелката му си тръгнаха скоро след като Аби изпълни песента за мечето. Тя ги видя да излизат и се въздържа да прави предположения за това къде отиваха и какво щяха да правят. Каза си, че не я интересува. Трябва да забрави Уеб Хънтър, след като на него очевидно това не му е било много трудно.

Към два часа, когато барът затваряше, Аби се чувстваше странно равнодушна към всичко. Стигна до колата си изтощена. Вече беше извън паркинга, когато разбра, че не бе включила фаровете. Спусна прозореца си и остави да я лъхне хладният въздух, за да се поободри и да не направи някоя беля.

Някъде по средата на пътя към къщи се чу силен шум, колата се стрелна настрани, а ръцете й почти изпуснаха волана. Аби разбра какво се бе случило, имаше опит от миналия месец — спукана гума!

Уеб беше зад волана и караше към хотела след два неспокойни часа, които бе прекарал, обикаляйки нервно из къщата си. Отпрати Карла набързо, след като си тръгнаха от хотела, а вкъщи откри, че му е невъзможно да се отпусне. Знаеше, че няма да заспи дори и да си легне, така че си поръча нещо за пиене и си сложи удобни избелели дънки и пуловер. Накрая, към един в половина сутринта, се предаде на предопределението: трябваше да се види с Аби на всяка цена! Като наближи хотела, видя някаква кола, която бе излязла встрани от пътя, и намали. Една жена във вечерна рокля се опитваше да повдигне колата с крик. Той в миг я разпозна и се усмихна мрачно.

Възможността да говори е госпожица Абигейл Стаут му се предостави по-рано, отколкото очакваше.