Пат Букайстър
Неочаквано предложение (1)

Първа глава

— Защо не разкараш тая опашка от пътя ми, Бетси Рос! Човекът до мен е ранен…

Опашката на Абигейл Стаут не трепна. Тя пренебрегна подигравателната забележка относно облеклото й, която подхвърли нетърпеливият мъж зад нея.

— Ние също не сме излезли на разходка — сопна се Аби. — И приятелката ми е ранена, тъй че успокой топката. Опитвам се да отворя тази врата.

— Да не би да имате проблеми с бутането? — провлачи мъжът саркастично.

Аби за трети път блъсна с ръка квадратната метална дръжка, върху която бе издълбано „Бутни“.

Плъзгащата се стъклена врата на отделението за спешна помощ си оставаше упорито затворена. Ругатните, които й дойдоха наум, не бяха съвсем в тон с колониалния й костюм от осемнадесети век.

Мъжът зад нея се обади отново.

— Да не би там, откъдето идвате, да няма врати, Бетси?

Аби се извърна назад, като продължи да прикрепя с ръка колежката си Бренда. На около метър стояха двама мъже, облечени в мръсни дънки и сини памучни ризи. Тънък слой кафеникав прах от глинената земя по тези места на Вирджиния бе полепнал по дрехите им. По-ниският носеше смачкана жълта шапка и придържаше с една ръка набързо превързания си лакът. До него по-младият, с ръце на слабите си хълбоци, очевидно проявяваше нетърпение.

Аби го погледна ядосано, но за да види лицето му, трябваше доста да поизправи глава. Той бе чернокос, някак грубовато хубав. Беше и дразнещо неучтив.

— Имате наглостта — каза тя — да се подигравате с костюма ми, а вие сте облечен така, все едно че излизате от мината.

Каменното изражение на мъжа не се промени, но в хладните му очи блесна закачлив пламък.

— Смятате, че се подигравам с вас?

— Нарекохте ме Бетси Рос. На това му викам чиста подигравка с облеклото ми.

Лек ветрец разроши гъстата му маслиненочерна коса.

— Очаквате да ви се извиня ли?

Аби имаше чувството, че той не е от онези, които се извиняват или искат прошка за постъпките си. Гласът и стойката му ясно издаваха самоувереност, но сякаш тя идваше от самочувствие, а не от самонадеяност.

— Очаквам елементарна учтивост — отвърна тя сериозно.

Направи стъпка встрани и посочи металната дръжка на вратата.

— Изглежда, бутате се навсякъде, така че, предполагам, няма да имате проблеми с бутането и тук! Като мислите, че е така дяволски лесно, защо не опитате да отворите проклетата врата?

Той присви очи и за няколко секунди задържа погледа си върху нея, сякаш току-що бе открил нещо уникално, но не знаеше какво да прави с него. Объркана от вторачените му очи, тя допълни:

— Тъй като не смятам отварянето на тази врата да бъде основна идея в живота ми, по-добре вие да опитате, или ще си останем тук цял ден.

Той се пресегна през нея и опря длан в дръжката, като случайно докосна с лакът гърдите й. Стъклената врата се разтвори като по чудо с неприятно проскърцване.

— Човек трудно свиква с тези нововъведения, Бетси — промърмори той със самодоволна усмивка.

След това се обърна към човека, когото придружаваше в болницата:

— Да вървим, Търк.

Аби стисна зъби, за да не изсъска от яд, и след като мъжете отминаха, побърза да преведе Бренда през вратата — беше я страх, че може пак да се затвори.

— Защо не припаднах в краката му, та да ме вземе на ръце — прошепна Бренда, загледана във високия мъж, който крачеше пред тях.

Аба се намръщи. Още усещаше мястото, където ръката му я бе докоснала за миг.

— Вероятно щеше да те прекрачи, без да му мигне окото.

— Недей да се цупиш, Аби! Знам, че обичаш хубавите неща, а този мъж наистина е страхотен.

— Въобще не забелязах — дръзко излъга тя. — Тук сме, за да се погрижим за изгарянията по крака ти, нали така?

След като повери Бренда на една сестра, Аби си взе чаша кафе и се отправи към чакалнята. Имаше нужда от малко кофеин, за да остане бодра. Позната умора вече се разливаше по тялото й, а денят бе едва преполовен. Оставаха й още много неща. Докато се опитваше да отвори проклетата врата, горещото августовско слънце съвсем я бе омаломощило. Сега, чакайки Бренда, можеше да си почине.

Докато намери един свободен пластмасов стол в претъпканата чакалня, успя да привлече доста любопитни погледи. Когато Бренда се изгори по време на кулинарната демонстрация в Бристъл Хаус, не бе имала време да се преоблече. След като изгаси пламъците, плъзнали по полата на Бренда, трябваше бързо да намери човек, който да ги замести, и не й остана време да мисли за външния си вид.

Но тя и бездруго рядко обръщаше внимание на това как изглежда. Според нея нямаше какво толкова да му мисли. Като малка мразеше обикновените си черти. Сега, на двадесет и пет, се беше примирила с факта, че лицето и фигурата й не предизвикваха задръствания по улиците. Все пак се успокояваше, че поне не е толкова грозна, че минувачите да бягат от нея.

Аби се огледа наоколо и срещна враждебния поглед на една жена, облякла на голо тениска върху провисналия си бюст. Очевидно жената не одобряваше костюма на Аби, но след като самата тя си бе избрала одежди, в които приличаше на чувал с картофи, Аби реши да не се разстройва от критичността в очите й.

Всички останали изглеждаха леко развеселени, като при това не им пукаше много.

Е, почти всички!

Мъжът, с когото се бе спречкала преди малко, бе влязъл в чакалнята и вместо да седне на някой стол, се бе облегнал на стената. Наблюдаваше я със скръстени ръце. Погледът му нахално се плъзгаше по домашнотъканата й пола и бялата престилка на тънкия й кръст. Сетне се отмести нагоре към бялата й риза и накрая спря върху червеникаворусата й коса, свита на кок под бялото боне. Няколко кичура бяха паднали около лицето й.

Тя му отвърна с предизвикателен поглед и изимитира позата му, кръстосвайки ръце. „Е, какво?“ — помисли си. Не изпитваше никакво неудобство да го гледа дори само за да отвърне на безочливо предизвикателните му очи. Беше добър екземпляр. Ако непознатата с опнатата тениска имаше поне малко женски хормони, щеше да зяпа него, а не Аби.

Уеб Хънтър не трепна, когато срещна гневния поглед на тази, която преди малко бе нарекъл Бетси Рос. Усмихна се едва забележимо. Стана му забавно, като видя как жената леко повдигна брадичката си, без да сваля очи от него. Спомни си размяната на реплики пред вратата на болницата и си каза, че тя е едно малко смело същество. Бе впечатлен от дръзката й реакция. Малко хора дръзваха да му се противопоставят. Може би затова несъзнателно погледна към нея, когато влезе в чакалнята. У нея имаше нещо вълнуващо и необичайно не само поради странния й костюм.

Обикновено жените го привличаха с външността си — понякога трайно, но в случая му направи впечатление начинът, по който тя говореше — имаше нещо артистично, което допадна на вкуса му. А досега не бе забелязвал да проявява такъв вкус.

Притвори очи при спомена за реакцията на тялото му, когато неволно докосна гърдите й. Все още не можеше да повярва… Мили боже, та той бе опитен мъж на тридесет и пет години, а не някакъв девствен юноша! Тъй че от къде на къде го връхлетя това вълнуващо усещане, че е изживял нещо ново? Бе докосвал много по-отблизо женски тела, без да изпита и наполовина от вълнението сега.

Аби се чудеше колко ли дълго може да издържи на погледа му, в който изведнъж се бе появила някаква свирепост, когато до нея седна една възрастна жена и я потупа по ръката. Извърна глава, жената я попита какъв е този костюм и Аби й обясни, че работи като екскурзовод в Бристъл Хаус. Много хора от Тайдуотър, особено ако се интересуваха от история, знаеха какво представлява Бристъл Хаус. Тази жена бе една от тях. Къщата от осемнадесети век бе отворена за посещения през летните месеци. Екскурзоводите бяха облечени в дрехи от онова време и често демонстрираха различни типични домакински занимания. Миналата седмица представяха шеговита интерпретация на битка от Гражданската война, изпълнена от два батальона войници, облечени съответно в сини и сиви униформи.

Седналата отсреща жена се наведе, за да чува Аби, която обясняваше как си е шила костюма на ръка, както е било през осемнадесети век. Аби се увлече и заразказва за обичаите през онази епоха, сякаш говореше пред посетители в Бристъл Хаус. Няколко човека от насядалите наоколо оставиха списанията си и телевизията и се заслушаха.

Уеб бе в другия край на помещението и не чуваше какво говори странно облечената жена, но не можеше да откъсне поглед от нея. Нямаше представа защо постоянно я гледа… Обикновено харесваше друг тип жени. Тези, с който се движеше, бяха някак по-изискани, с шеметни фигури и красиви лица, чиято привлекателност се подсилваше от майсторския грим. А това странно същество сякаш бе прескочило от друг век.

Една от служителките на доброволни начала, облечени в розови униформи, се появи на вратата. Огледа се и попита:

— Кой е господин Хънтър?

Уеб се дръпна от стената.

— Аз съм Хънтър.

— Елате с мен, ако обичате.

Аби продължи да разказва на наобиколилите я заинтригувани слушатели, но проследи с поглед мъжа, който тръгна към вратата. Нямаше никакво съмнение — и в гръб беше хубав. Дънките сякаш бяха измислени за неговото тяло — малък ханш, дълги крака, походка като на дива котка.

Аби съзнателно се откъсна от него и отново насочи вниманието си към възрастната жена до себе си. Тя разказваше някакъв анекдот от Гражданската война — как янките отишли в къщата на прадядо й и напълнили с вода едно от чекмеджетата на гардероба им, за да напоят конете. Ала на вратата на гардероба, която откачили, преди да го напълнят с вода, все още личал отпечатъкът от копито.

Аби продължаваше да мисли за тъмнокосия мъж… Явно бе много уморена, след като от ума й не излиза този непознат, когото повече няма да види. Беше съвсем безобидно да мисли за него, но все пак — чиста загуба на време.

Времето. Кога се бе превърнало в неин враг? То сякаш се губеше между сутрешните часове в местния университет два пъти седмично, следобедите в колониалната къща-музей, във вечерите зад пианото в бара на един хотел. Почти не оставаше време да се отпусне и да почине. И въпреки това, всичко вървеше прекалено бавно. Надяваше се да получи магистърска степен, преди да стане на двадесет и пет, но не успя. Двадесет и петият й рожден ден мина преди четири месеца, а й предстоеше поне няколко седмици работа, за да завърши дипломната си работа. Бе живяла четвърт век, а още не бе постигнала целта си. Двете работи поглъщаха много от времето й, което можеше да използва за изследването си. Но парите й бяха нужни за наема.

Веднъж да завърши дипломната си работа и да получи магистърска степен, всичко, за което се бе надявала и чертала планове, щеше да си дойде на мястото. Само още малко ще трябва да издържи на това натоварване.

Възрастната жена бе повикана на рецепцията, постепенно останалите се върнаха към списанията си, някои излязоха. Краткият урок по история завърши.

Умората се разля по тялото на Аби. Тя отпи глътка кафе, отпусна глава на стената и затвори очи. „Трябва само да издържа още малко на това темпо“ — повтаряше си тя. Изглеждаше толкова лесно, но на практика й бе все по-трудно.

Не видя кога Уеб Хънтър влезе отново в чакалнята. Иначе щеше да забележи, че не изглежда никак доволен. Имаше някакви усложнения с Търк и Уеб се ядосваше, че ще трябва да се забави в болницата. Освен това се подразни и от факта, че още с влизането несъзнателно потърси с очи жената със странния костюм. И колкото и да бе абсурдно, страшно се зарадва, като я видя. От острия му поглед не убягнаха бледоморавите сенки под затворените й очи. Чудеше се защо изглежда толкова изтощена. Дълги нощи? Какво ли го засяга как тя прекарва нощите си! Или защо е облечена толкова странно!

За разлика от нея, той имаше работа и не можеше да я свърши, като седи в чакалнята. Закъсняваше за среща с един строителен инспектор, а нямаше как да му се обади, защото той бе на обекта. Обади се на секретарката си да съобщи, че е в болницата, ако инспекторът се обади да провери какво става. Тя щеше да му обясни, че случаят е спешен, но Уеб мразеше, когато не може да свърши работата си. Този урок бе научил много отдавна. Ако кажеш нещо, гледай да го направиш. Две неща не можеше да търпи у хората: да не си вършат работата и да проявяват безотговорност.

Ако това се бе случило не с Търк, а с друг, щеше да прати някой да го доведе в болницата. Но Търк бе един от първите му работници още от основаването на строителната компания, освен това бе от малкото, които допускаше достатъчно близо до себе си като приятели. Не че не обичаше хората, но беше взискателен — предпочиташе да има малко, но добри приятели.

Уеб започна да се разхожда из залата, за да се поуспокои. Няколко души трябваше да си отдръпнат краката, за да му направят място, а някаква жена дори придърпа детето си, което играеше на пода. Само един поглед към буреносния израз на лицето му бе достатъчен да убеди човек, че е по-добре да стои далеч от него. Много жалко, че Аби не го виждаше.

Тя бе в блажено неведение относно опасността, която заплашваше краката й, докато тежкият работен ботуш не се стовари върху единия от тях. Всичко стана едновременно: отвори рязко очи, бонето й се плъзна назад и кафето се разля в скута й. Изпищя от острата болка в крака и това привлече вниманието на повечето хора в чакалнята.

Първото нещо, което видя, бе високият мъж. Безизразният му поглед не й помогна много да разбере какво бе станало. Беше надвесен отгоре й, ботушът му бе само на няколко сантиметра от пулсиращия й от болка крак. Не бе нужно да си Айнщайн, за да разбереш, че проклетникът я бе настъпил! Дали съжалява? Има ли, макар и намек за извинение в студените му сиви очи? Не, гледаше я така, сякаш се е блъснал в стол.

„Така значи, никакво съчувствие!“ — помисли си тя. Може би ако не беше толкова уморена, липсата на състрадание нямаше да я обезпокои. Нито пък в очите й щяха да бликнат сълзи. Тя никога не плачеше. Но в момента само погледна суровото лице на мъжа, който бе премазал пръстите й, и ето, бе готова да избухне в самосъжаление. Чудеше се дали реакцията му щеше да е същата, ако пред него стоеше някоя нагласена кукла с мигащи очички.

За кратко стисна очи и успя да превъзмогне болката и да преглътне сълзите си. Когато пак ги отвори, студена решимост и гордост бяха заличили всяка следа от уязвимост.

Брадичката й се повдигна. Посочи другия си крак и каза:

— Пропуснахте го.

Като осъзна какво е направил, Уеб бързо взе чашата кафе от ръката й, преди да се е разляло цялото, и седна до нея.

— Добре ли сте? — попита той.

Аби погледна надолу и се успокои, като видя, че кракът й все още си е на мястото. Токата, имитираща сребърен долар върху обувката й, бе малко хлътнала, но на крака му нямаше нищо. Опря стъпалото на коляното си и леко го разтърка.

— Какво стана, валяк ли ме прегази или просто вие?

Беше се почувствал виновен, че й е причинил болка, но сега се ядоса.

— Ако спите през нощта, няма да се унасяте посред бял ден и ще знаете какво става около вас. Какво, Бетси, бойни знамена ли шиете до среднощ?

Погълната от болката в стъпалото и от усещането за близостта на мъжа, тя промърмори троснато:

— Шия, докато започват да ми се привиждат звезди.

Той се намръщи. Изведнъж усети миризмата, лъхаща от нея. Напомняше му за кухнята на баба му. За тази странна жена не съществуваха скъпи парфюми, които пораждат сластни мисли за сатенени чаршафи и нощи, изпълнени със страст. Вместо това, тя мирише на домашни сладки!

Хвана ръката й и я приближи към лицето си, за да помирише вътрешната страна на китката й.

— Мислех, че съм познавач на женските парфюми, но не мога да разбера какъв е вашият.

Тя измъкна ръката си обидено.

— Не вярвам жените, които познавате, да използват екстракт от ванилия — сухо каза Аби.

И в миг си представи все лъскави красавици, хванали го под ръка…

Той се пресегна към гърба й да развърже престилката и се опита да избърше разлялото кафе по полата й. Уеб все още разсъждаваше защо вместо парфюм тя носеше ванилена есенция. Но не я попита, а само каза:

— Не бива да се опитвате едновременно да спите и да пиете кафе, Бетси.

— Аз не спях, отморявах си очите.

Начинът, по който зелените й очи мятаха огън, когато чувстваше, че я предизвикват, го заинтригува.

— Често ли хъркате, докато отморявате очите си?

Тя наведе глава на една страна и отвърна надменно:

— Като дете сте яли малко бой, Хари.

Мъжът се подсмихва.

— Защо пък Хари?

— А защо Бетси?

— В този костюм приличате на Бетси Рос. И тъй като не знам истинското ви име, трябва да се задоволя с Бетси.

— Бетси звучи като името на стара пушка.

— Вие все пак имате собствено име, нали?

— Не, Хари — рече тя, като поуспокои тона си. — Мисля, че не е наложително да знаете името ми…

— Майка ми навремето — прекъсна я той — е предпочела Уеб пред Хари. Моето име е Уеб Хънтър.

Аби се облегна на стола.

— Не ми е необходимо да знам името ви. Нямам намерение да завеждам дело срещу вас.

— Дело? За какво?

— За това, че ми изпотрошихте крака, както и за покриване на разходите по химическото чистене. — Тя въздъхна и посочи полата си. — Надявам се това да излезе, нямам време да шия нова.

Уеб помълча около минута, докато проумее думите й.

— Не мислите ли, че вече не сте съвсем малка, за да се обличате в тези странни одежди?

Умората я заля напълно само при спомена за часовете, които й бе отнел този колониален костюм.

— Определено — въздъхна дълбоко тя. — В момента се чувствам направо вехта — така както би трябвало да изглежда тази пола.

През няколко седалки около тригодишно момченце вдигаше врява и дърпаше едно парцаливо мече от ръцете на по-голямо от него момиче. То настойчиво крещеше „мое“ и опъваше с всички сили. Накрая успя да се докопа до ценната си собственост само защото момичето пусна мечето. Внезапно малчуганът изгуби равновесие и залитна. Уеб бързо се наведе, за да го хване и после го изправи на крака. Момченцето прегърна любимото си мече и погледна предпазливо Уеб — да не би той да се опита да му отнеме това, което по право му принадлежеше.

Уеб му се усмихна и протегна приятелски ръце към него.

— Напълно твое си е, юнак. Аз не го искам.

— Какво красиво мече имаш — обади се Аби.

Уеб веднага извърна глава, за да я погледне. Зачуди се, да не би да си е загубила ума — по негова преценка мечето си беше направо за боклука.

Успокоено, детето се приближи към Аби и й подаде будещото съжаление мече, за да го огледа. Очевидно беше доволно, че най-после е открило сродна душа, която също харесва скъпия му приятел.

Аби схвана оказаната й чест и внимателно постави мечето в скута си.

— Как му е името?

— Хъмфри.

Аби стисна лапата му.

— Много ми е приятно, Хъмфри.

— А как е името на твоето мече?

— Аз си нямам мече.

— Защо?

Аби му върна мечето с усмивка.

— Предполагам, че ти си по̀ късметлия от мен. Грижи се за Хъмфри добре!

— Обещавам. Може би Дядо Коледа ще ти донесе едно мече и на теб, ако слушаш.

— Възможно е.

Майката на момченцето го извика и то забърза към мястото. По пътя хвана лапката на Хъмфри и я размаха за довиждане.

Уеб улови лека тъга в погледи на Аби.

— Някога ли не сте имали мече като малка? — попита той.

— Не — простичко отвърна тя. — А вие?

— Аз имах няколко. Майка ми ги пази за внуците си заедно с още няколко играчки и малко мебели.

Усмивката й бе тъжна.

— Това е много хубаво.

„Какво необичайно, донкихотовско същество е тя! — размишляваше Уеб. — Мечтае за някакво овехтяло и парцаливо мече, облича се в костюми от осемнадесети век, а устата й е така дръзка. Дръзка и чувствена…“

Развеселен от последната си мисъл, той се върна на старата тема.

— Не мислите ли, че трябва да отидете на лекар за крака? Може би…

Прекъсна го глас, който идваше от вратата. Доброволката в розовата униформа се бе върнала.

— Госпожица Стаут? — извика тя и се огледа наоколо.

Когато Аби се изправи, за да даде знак, че е чула повикването, мъжът едва сподави смеха си.

— Стаут? — повтори Уеб. — Името ви е Стаут!

Тя го погледна с презрение и пренебрегна смеещите му се сиви очи.

— Млъкни, Хари! Достатъчно съм ги слушала такива.

Можеше да го каже само на себе си, мина й през ума. Всъщност така си и беше. Вниманието на Уеб беше привлечено от една поразителна блондинка, която току-що бе влязла в чакалнята. Жената изглеждаше объркана и безпомощна и очевидно не знаеше какво да прави. Когато намести дръжката на чантата върху рамото си, вестникът под мишницата й се плъзна на земята. Тутакси няколко мъже наскачаха, за да й помогнат, а Уеб Хънтър галантно се включи в начинанието.

Доброволката все още чакаше госпожица Стаут да я последва и Аби се запъти към вратата. Всяко стъпване върху лявото стъпало предизвикваше силни болки, но тя положи усилия да не се издаде, макар вече никой да не я гледаше. Всички мъже в чакалнята, които не бяха инвалиди, се втурнаха да помагат на сексапилната блондинка да събере гадните си страници от пода.

Аби очакваше да я отведат при Бренда, но жената я придружи до регистрацията. Чиновничката се нуждаеше от информация как точно ще бъде платена сметката на Бренда. Тъй като инцидентът бе станал в работни условия, Аби даде името на Дружеството на историците, което щеше да поеме разходите. Добре че Дружеството имаше застраховка за всички злополуки на територията на имотите си. Тя самата не можеше да си позволи подобни разходи. Съмняваше се, че и Бренда, която бе студентка, се намира в по-добро финансово положение.

След като документите бяха попълнени според изискванията на чиновничката, Аби закуцука към женската тоалетна. Внимателно свали обувката си и изстена при вида на петната кръв по белия си памучен чорап. Тя свали чорапа, за да разгледа крака си — токата бе разранила кожата й, а пръстите й бяха контузени.

Докато миеше крака си, в тоалетната влезе една медицинска сестра. Тя хвърли опитен поглед върху раната и посъветва Аби:

— Най-добре иди да те види лекар. Може да имаш нещо счупено.

Аби се вгледа в пръстите си. Счупени! Не беше чудно, така я боляха проклетите…

Напълни мивката с вода и започна да пере петната по престилката си. След малко платът стана отново снежнобял.

Когато сестрата се появи отново на излизане, Аби я попита:

— Наистина ли мислите, че са счупени?

Сестрата докосна пръстите й:

— Така изглежда. Тези двата със сигурност. Защо не сте в отделението за спешна помощ?

— Аз доведох моя приятелка тук. А това се случи преди малко в чакалнята.

— Чакалнята сигурно е претъпкана. Какво ви се случи, някой дръвник ли ви настъпи?

Е, на Аби „дръвник“ й се стори малко попресилено за Уеб Хънтър. Сексапилен, внушителен, мъжествен, определено самоуверен — да, но не и дръвник.

— Нещо такова — смотолеви тя едва-едва.

— Ами тогава елате с мен, ще ви помогна да стигнете до някоя от превързочните. — А после се изсмя и добави: — Вие сте първият човек, който е пострадал в чакалнята ни. Заслужавате специални грижи.

След около час „специалните грижи“ бяха положени — поставиха й шини и обинтоваха пръстите й; получи и наставления да не стъпва на крака си няколко дни. Аби си тръгна от болницата заедно с Бренда — и двете обинтовани и унили от срещата си с експедитивния персонал на отделението за спешни случаи. Аби се сети, че е забравила чантата си до седалката в чакалнята чак когато беше зад волана. Вътре бяха учебниците й. Е, няма да се връща сега. Ще се обади в болницата по-късно, дано приберат чантата някъде. За щастие ключовете за колата и портмонето бяха в джоба на полата й.

След като настани Бренда в апартамента й и подложи възглавница под изгорения й крак, Аби тръгна към къщи, за да даде малко почивка на собствения си крак преди работа. Може би няма да има най-изящната походка довечера в бара на хотела, но щом като се озове зад рояла, ще й е възможно, както всяка вечер, да свири за посетителите. Нямаше как да вземе болнични. Освен всичките си разходи, сега имаше да плаща и болничната сметка. Да си позволи свободна вечер бе твърде голям лукс за нея.

 

 

Сакът, за който се притесняваше Аби, се намираше в добри ръце. Ръцете на Уеб Хънтър.

През цялото време, докато сакът стоеше до опразнената й седалка, Уеб я очакваше да се върне, за да си го прибере. Но когато се появи Търк, готов да тръгва, след като бе получил необходимата помощ, нея все още я нямаше. Може би не я е грижа за личните й вещи, помисли си Уеб, но все пак не му се искаше да остави сака на някой крадец.

Ще го даде на регистрацията, така че да може да си го вземе, ако реши, че й притрябва.

Сакът бе по-тежък, отколкото очакваше. Обзе го любопитство и той надникна в него. Вътре имаше две дебели книги, в които с листчета бяха отбелязани различни страници. Между двата масивни тома се виждаше голяма, пълна с листове папка. Той изтегли едната книга така, че да види заглавието — „Изследвания на културата и околната среда в южните колонии през осемнадесети век“. Не е шега работа! Да не би да беше студентка?

Не можа да разгледа другата книга, защото зад гърба му се чу нетърпеливият глас на Търк:

— Хайде, Уеб! Да си вървим, докато не са решили да ме оставят тук.

— Само минута, искам да дам този сак на рецепцията.

Търк сви рамене и понеже движението се оказа болезнено, се смръщи:

— Ще те изчакам отвън, тук мирише на болница.

Уеб стовари сака на гишето до входа на отделението за спешна помощ и така привлече вниманието на млада жена с лунички по лицето. При срещата с прелъстителните му сиви очи и усмивката му, която можеше да разтопи масло от разстояние, устните й леко се разтвориха. Готова бе да заложи месечната си заплата, че постоянните предупреждения на майка й се отнасят точно за този тип мъже. Всъщност за първи път имаше възможността да види такъв екземпляр на живо.

Тя сочно преглътна.

— С какво мога да ви бъда полезна?

Уеб обясни, че сакът е бил забравен в чакалнята, описа притежателката му с учудващи подробности и съобщи фамилията й.

Просто си бе жив късмет, помисли си чиновничката, че той търси друга жена!

— Спомням си костюма й — рече тя. — Изчакайте за секунда да погледна в компютъра. — И веднага затрака по клавиатурата, без да обръща внимание на протестите на Уеб, че жената, която търси, не е пациент на болницата.

Тя се усмихна самодоволно и погледна отново към екрана.

— Според данните, с които разполагам, тя е била пациент в отделението за спешни случаи. Абигейл Стаут. Превързана и освободена.

— Може би я бъркате с жената, която тя придружаваше. И двете бяха облечени в подобни колониални костюми.

Чиновничката бутна стола назад и се изправи.

— Нека да проверя.

След малко се върна със сестрата, която беше отвела Аби в превързочната. Тя разказа на Уеб за случилото се.

Когато излезе навън при Търк, Уеб все още държеше сака в ръка.

— Мислех, че искаш да се отървеш от тая работа — каза Търк.

— По дяволите, Търк! Счупил съм й пръстите.

Търк зяпна.

— Може ли да повториш това, което каза?

Уеб му разказа накратко как настъпи крака на Абигейл Стаут.

— И това е истинското й име? Звучи, като че ли е името на някоя далечна родственица, останала стара мома.

— Това е друга работа — съгласи се приятелят му, загледан в земята на път към камиона на Уеб. Струваше си Уеб да види усмивката, която Търк юначно, но безуспешно се опипаше да потули. — И защо сакът на тази Абигейл е все още у теб?

— Най-малкото, което мога да направя, е да отида и да й го предам лично. — Той отвори вратата на камиона. — По дяволите, счупил съм й пръстите! Не мога да повярвам.

С помощта на здравата си ръка Търк тромаво се намести на седалката до шофьора.

— Изглежда, освен всичко, ти е направила голямо впечатление.

— Не е това, което си мислиш. Не е мой тип.

— Искаш да кажеш, че няма нищо общо с твоите безсловесни блондинки?

Уеб погледна през рамо и даде заден, за да излезе от паркинга.

— Тя е много необичайна и съвсем не е блондинка. Косата й е ръждивочервена, тук-там с някой рус кичур, който проблясва при определена светлина. Крие я под някаква странна шапчица, но няколко кичура се бяха изплъзнали и галеха лицето й.

Преди да потегли, Уеб се обърна раздразнен към Търк:

— Какво искаш да кажеш с „безсловесните ми блондинки“?

Търк се усмихна широко и му се прииска да бе видял тази Абигейл Стаут, чийто цвят на косата така бе разнежил Уеб. Търк се съмняваше, че Уеб си дава сметка какво бе казал.

— Ами обикновено излизаш с разни блондинки, които нямат кой знае колко оригинални мисли в главите си. Но ти не се интересуваш много от главите им, така че това нима особено значение, нали така?

Вместо да се възмути от откровената оценка на вкуса му към жените, Уеб се бе вторачил през предното стъкло на колата.

— Не мога да си обясня каква жена е тази Абигейл Стаут… Облича се идиотски, сякаш са я свалили от някоя музейна витрина, разнася със себе си университетски учебници, а под очите й — сенки, като че ли не е спала цяла седмица. — Той удари волана с юмрук. — По дяволите, аз съм я наранил!

Очите на Търк се разтвориха — в гласа на Уеб чу нотка, която никога преди това не си спомняше. Хънтър, който действаше на принципа „разделяй и владей“, сега бе загрижен за една жена. А и какво всъщност има предвид, като казва „сякаш са я свалили от някоя музейна витрина“? Тогава Търк си спомни за жената в колониалния костюм, която се бе държала дръзко с Уеб на входа на отделението за спешни случаи. Не, тя определено не е обичайният тип на Уеб! И ако това е била Абигейл Стаут, нещата можеха да станат много интересни.

Зад тях се чу клаксон, който накара Уеб да излезе от паркинга и да поеме по пътя.

— Е, знаеш ли поне къде живее тази Абигейл Стаут? — попита прагматично Търк.

— Чиновничката не поиска да ми даде адреса, правилникът на болницата не разрешавал. Но се надявам, че в телефонния указател жените на име Абигейл Стаут се броят на пръсти. Ще я намеря.

В указателя името Абигейл Стаут липсваше, но Уеб успя да намери адреса й от един приятел, който работеше в електрическата компания. В шест часа същата вечер обаче, когато той позвъни на вратата й, тя не си беше у дома. Нито пък в седем, нито в девет, нито дори в единадесет часа…

Стоеше в колата си пред къщата й и се чудеше къде може да бъде тя. Тъй като не знаеше за нея нищо, не му дойдоха наум никакви варианти. Може би е останала у някоя приятелка или е отишла на среща, или пък на купон. Възможностите бяха хиляди.

Наред с раздразнението Уеб почувства и някакво притеснение, което не можеше да си обясни. Срещнал я бе едва този следобед, а сега се безпокоеше къде би могла да бъде и проявяваше нетърпение да я види по-скоро. Да види една жена, която не отговаряше на никакви схеми, в които той искаше да я постави.

Дявол да го вземе! Къде беше тя?