Ерик Лустбадер
Сирените на Холивуд (6)

Шеста глава

— Нужна ми е помощта ви.

— Е, това вече е нещо — рече Даяна.

Боунстийл се загледа в колибрито, което кръжеше над синята, издължена като тромпет камбанка на джакарандата, извисила клони край сляпата тухлена стена. Стори й се по-различен от друг път. Забеляза го още щом се появи на снимачната площадка — те тъкмо бяха приключили със снимките за деня. Не го очакваше и затова се изненада, ала веднага усети напрежението, което се излъчваше от него и това събуди любопитството й.

Той седеше неподвижен и както винаги говореше, без да прави никакви жестове — нещо, което придаваше особена тежест на думите му.

— Положението — каза той — се промени значително, откакто разговаряхме последния път.

Съдейки по начина, по който изрече „значително“, Даяна беше сигурна, че искаше да употреби друга дума, но нещо като че ли го смути. Тя наблюдаваше внимателно лицето му и забеляза нови бръчици в ъгълчетата на тънките устни и между тъмносивите очи. Стори й се, че едва се сдържа да не забарабани с пръсти по масата. Ъгловатото му лице и дясната ръка бяха нашарени от светлината на последните слънчеви лъчи, които се процеждаха през разперените клони на акацията в средата на ресторант-градината. Когато се качиха в неговия тъмнозелен форд, Боунстийл предложи да дойдат в това заведение на Линдбрук в Уестуд. Тук наистина беше приятно, просторно и в този час изпълнено с игрива шарена сянка, която хвърляше поклащаната от лекия ветрец корона на акацията. Бледоморава и златиста светлина багреше чистото небе над тях. Даяна имаше чувството, че се намира в друг град.

Думите на Боунстийл я изпълниха с лошо предчувствие и тя набързо изпи виното си. Той веднага поръча по още едно за двамата, сякаш бе чакал безмълвното й разрешение, за да угоди и на себе си.

— Какво се е променило? — попита най-сетне Даяна.

Боунстийл изглеждаше стегнат като навита докрай пружина и видът му започна да я плаши. Тя протегна ръка и докосна китката му със златен часовник „Ролекс“. Той извърна глава и я погледна така, като че ли я виждаше за пръв път.

— Кажи, Боби — подкани го тя, — толкова ли е ужасно?

— Да — отвърна мъжът с глас като на сомнамбул, беззвучен и унил. — Много е ужасно.

Млъкна, докато им поднасяха пълните чаши, после се наведе напред и продължи:

— Вече знаем, че убиецът на Маги не е Модред. Всичко се обърна наопаки.

Даяна потръпна сякаш Боунстийл бе плиснал в лицето й ледена вода.

— Това значи ли, че знаете кой я е убил?

Известно време той не продума, беше се загледал в слънчевите петънца, шарещи ръката му. Наблюдаваше ги как се изместват и постепенно избледняват с все по-ниско спускащото се слънце, докато изчезнаха напълно. Даяна си представи как набъбналият огнен диск се потапя в спокойните води на Тихия океан. Едва тогава Боунстийл вдигна поглед към нея. Даяна се запита какви ли мисли се въртят в главата му; тъмносивите очи не подсказваха нищо.

— Снощи имахме нов случай, който ни накара да премислим предположенията си. В Хайланд Парк открихме трупа на млада жена.

— Имаше ли го знакът на Модред?

— Да.

— Толкова скоро след уб… смъртта на Маги?

— Прекалено скоро — той отпи глътка. — Психолозите ни уверяват, че не е възможно Модред да е замесен и в двете убийства. За неговата природа това е невъзможно. Не е минало достатъчно време.

— Останах с впечатлението, че не придаваш особено значение на твърденията им.

— Е — сви рамене Боунстийл, — когато се разприказват надълго и нашироко, само за да чуват собствените си гласове, да. Сега обаче е по-различно. Те разполагат със страхотно много информация.

Даяна го изчака да продължи, но той мълчеше и тя попита:

— Няма ли да ми кажеш останалото?

Боунстийл я погледна право в очите.

— Сигурна ли си, че искаш да го чуеш? Може й да не ти хареса.

— Не е нужно да ми харесва. Искам да зная.

— Аха! Не се и съмнявам — в гласа му прозвуча нотка на неохота. — Разговорът с психиатрите ме накара да сравня знаците. Знакът, който открихме до трупа на Маги, не съответства на знака върху трупа на жената в Хайланд Парк — той обви пръсти около столчето на чашата си. — Единственият знак, който се различава от останалите, е този върху тон колоната.

Боунстийл оглеждаше внимателно лицето й, сякаш търсеше нещо, от което зависеше дали да продължи или да прекъсне разказа си.

— Обяснението е просто — рече след малко. — Да се върнем назад. Някой хитрец е убил Маги поради своя причина, но е направил това да прилича на дело на Модред — той отмести чашата настрани. — Но най-отвратителното е, че ако истинският Модред не бе извършил поредното си убийство в присъщата му последователност, ние никога нямаше да дойдем до това заключение.

Даяна почувства как сърцето й лудо заби. Инстинктът й подсказа, че Боунстийл се готви да каже нещо, което тя силно искаше да узнае. Наведе се към него и вместо да зададе въпроса си направо, каза:

— Нали имаше нужда от помощта ми.

— Даяна — сега неговата ръка беше върху нейната, — шефът ще ме изрита през вратата, ако разбере, че разговарям по този начин с цивилно лице. За мен обаче… твоята помощ ще бъде от съществена полза, ако ще залавям убиеца на Маги.

Имаше нещо в думите му, което продължаваше, да измъчва съзнанието й. Тя го пропъди, като съсредоточи вниманието си в следващата част на разказа му. Странно й се стори спокойствието, което изведнъж го обзе — като че ли едва сега се отпусна.

— Много малко е съмнението — продължи той, — че който и да е убил приятелката ти, е от групата.

В първия момент беше сигурна, че не го е чула добре.

— Групата ли? Коя група?

— „Хартбийтс“.

Буйството на пулса нахлу в главата й и бързото отделяне на адреналин я зашемети. Почувства, че не може повече да седи спокойно и да приема още информация.

— Да ставаме — каза тя с пресипнал глас и се надигна.

Без да възрази, Боунстийл бръкна в джоба си и хвърли няколко банкноти на масата. Не изчака сметката.

Океанът беше тъмен, дългите металносиви гърбици се надигаха разкривени от леност. Къде са онова надбягване на вълните към скалистия бряг, високата бяла пяна, тътенът и отекващият трясък? На три хиляди мили оттук, отговори си Даяна, в подножието на Атлантическия океан. Прииска и се да може да отиде с Рубънс в Ню Йорк. Но той отиваше по работа и затова не беше възможно да я вземе. Е, имаше и други места, където да отиде, за да използва двата почивни дни на тази седмица, когато нямаше да снимат.

Боунстийл отново заговори, но не за убийството на Маги. Даяна на няколко пъти се опита да го върне на темата, но той упорито я избягваше.

— Роден съм в Сан Франциско — подхвана той, когато тръгнаха по крайбрежния булевард. — Затова морето е в кръвта ми.

Вървяха към плажа на Санта Моника, подминаха групи младежи, пързалящи се на ролкови кънки и скейтборд.

— Веднага станах черната овца в семейството, като се преместих да живея тук. Близките ми са много консервативни за подобни неща. Сметнаха преместването ми за предателство.

— А ти защо се премести?

— Преследвах една жена. Срещнах я на прием в „Президио“ и веднага се влюбих в нея — той пъхна ръце в джобовете и това й напомни позата, която й бе направила впечатление, когато го видя за първи път. — Тя, разбира се, не ми обръщаше никакво внимание. Беше от тук и когато взе самолета за насам, аз я последвах.

— И какво стана после?

— Гоних я, докато накрая се предаде и се омъжи за мен.

Далеч на хоризонта се появи тъмно очертание. Даяна примижа в мрака, но не можа да определи дали е петролен танкер или кит, нарушил гладката морска повърхност.

— А ето че сега — продължи Боунстийл — едва чакам да приключа с развода. Тя притежава магазина „Нюмънс“ в Бевърли Хилс — добави той, сякаш с този факт Даяна щеше да си обясни необходимостта да се отърве от жена си.

Боунстийл се изсмя рязко.

— Сега вече знаеш, че не се шегувах, като ти казах, че ме издържат.

Даяна го виждаше в нова светлина, която само преди няколко дни щеше да й се стори абсурдна. Той се оказа толкова уязвим, като малко момче; силното му желание да се раздели със съпругата си като че ли беше по-скоро прикритие на трайната му любов към нея. Според Даяна това не беше слабост, напротив, беше качество, което го доближаваше повече до нея. Знаеше, че й предстои да научи още много за участта на Маги, затова сега не искаше да го насилва. И все пак, да е някой от „Хартбийтс“? Положително бърка нещо.

— Това няма значение — каза тя и мигом разбра, че направи грешка.

— Как тъй няма? — по лицето му се изписа удивление. — Разбира се, че има. Тъкмо затова се развеждаме.

Сънливото море разля водите си до върховете на обувките им, после ги отдръпна назад с едва чуто клокочене. Боунстийл проследи с поглед самолета, който се плъзгаше по хоризонта. В края на крилото му светваше и угасваше синя светлина като сигнал, предназначен за тях.

— Навремето смятах, че имам основание да се оженя за нея. Вероятно съм я свързвал с някого или нещо, което никога не съм притежавал. Но — той млъкна и се обърна към Даяна — има и друга причина. Не знам защо, но имам чувството, че ако я споделя с теб, ти ще ме разбереш.

Покрайнините на града се нижеха покрай тях като пастеленоцветни ленти. От време на време шепотът на палмите бе прекъсвай от кресливите радиоуредби на колите, от които изригваше силна, гневна музика. Единствените им спътници бяха богато украсените фасади на банките и изложените за продан употребявани коли, чиито знаменца губеха истинските си цветове на ярката светлина от жужащите неонови лампи. Улиците бяха необичайно пусти и когато излязоха на Сънсет, платното на булеварда изглеждаше безлюдно и запуснато, право като стрела между огромните фотоплакати, рекламиращи новия филм на Робърт Редфорд и последния албум на Дона Съмър. Всичко наподобяваше снимачна площадка, която чакаше актьорите за утрешния снимачен ден. Лос Анджелис никога не бе изглеждал толкова двуизмерен както сега.

Колата пое с бясна скорост нагоре по хълма. Светлото петно на Холивуд остана зад тях в ниското като неподвижна фосфоресцираща морска пяна — стара снимка на някаква далечна действителност.

Боунстийл зави надясно по Бенедикт Каниън Драйв. Дори и тук светлините се губеха в тъмните дървета и над тях се виждаше единствено забуленото в лека мъгла небе. Те бяха сами в нощта.

В един от каньоните той намали и отби към огромна къща, вградена в отвесния склон на западната стена на каньона. Буйният листак, гъст и тъмен като гора, който я ограждаше, й придаваше доста импозантен вид. Рубънс би се присмял на подобен вкус, помисли си Даяна.

— Това е къщата на Карин — рече Боунстийл. — Домът ни.

Той изключи двигателя и до слуха им долетяха звуците на природата.

— Толкова мразя това място.

— Защо, много е красиво — каза Даяна и погледна към избуялите камелии и люляци, високите лаврови храсти и кандилки, които закриваха стълбището от двете страни.

— Къщата е едно нищо — рече той. — Не представлява нищо, няма никаква полза от нея.

— Личи си, че някой е положил доста труд, за да озелени този терен.

— Сигурно Карин е наела опитни градинари — Боунстийл изрече това така, сякаш нямаше представа какво е ставало тук. — Хайде — подкани я той, отваряйки вратата на колата, за да слезе.

Даяна също слезе и застана пред колата. Въздухът беше наситен с аромата на цветя. Чу стъпки на животно в храсталаците откъм нейната страна.

Боунстийл я въведе в къщата. Голяма част от преддверието бе заета от опряна до стената черна дървена маса, явно английска антика, която блестеше като стъкло. Върху безупречно бялата ленена покривчица имаше къдрава ваза от синьо стъкло, пълна с клонки от хавайски червени хибискуси. Над нея висеше овално стенно огледало. Подът беше покрит с тясна индианска пътека в тъмночервено и златисто.

Преддверието водеше към гостната, която се издигаше внушително на височина два етажа до катедрален таван, изкусно осветен отдолу така, че да изглежда още по-висок. На всяка стена имаше прозорци, стигащи почти до сводестия таван и човек добиваше чувството, че се намира сред гъстата растителност на каньона.

Една трета от горното задно пространство на стаята се заемаше от балкон, който, както поясни Боунстийл, принадлежеше към спалните помещения. Отляво се намираха кухнята и трапезарията.

Даяна се разходи из гостната. Стените бяха светлосини, дебелият пухест килим под мебелите имаше бледолавандулов цвят. Дългият диван и креслата към него бяха с цвета на слонова кост. Саксии с високостеблени растения бяха пръснати из стаята, а зад един параван от папрат, в десния ъгъл под балкона, се виждаше малък роял „Стейнуей“. Попютърът му беше изправен и върху него имаше три нотни листа — концерт за виола от Вивалди, транскрибиран за пиано.

— Кой свири на пиано? — попита Даяна.

— Тя.

Боунстийл посочи цветната снимка върху пианото, поставена в доста помпозна мексиканска сребриста рамка. Тя изобразяваше глава на момиче, момиче на път да стане жена. То имаше тъмни, прями очи, по широките устни се прокрадваше лека усмивка. Устните на Боунстийл, помисли си Даяна, Косата му също беше тъмна, опъната силно назад с две диамантени шноли. След като лицето загубеше детската си закръгленост, високите скули щяха да му придадат по-голямо очарование, а леко гърбавият нос го предпазваше от студената съвършеност и го правеше по-миловидно.

— Навремето и аз свирех — каза Боунстийл, заставайки до Даяна с поглед, отправен към снимката в ръката й. — Като дете свирех добре, но много скоро зарязах пианото. Бях в непокорната възраст. Сега съжалявам, но е твърде късно да подновявам свиренето. Все още мога да чета нотите, само че пръстите ми вече не поддават — той погали гладката повърхност на пианото. — Купихме го за Сара и от малка й създадох условия да свири. И аз не знам — сви рамене Боунстийл, — сигурно съм искал да й дам възможността, която аз несъзнателно пропуснах.

— Сара тук ли живее?

— О, не — усмихна се той и постави снимката обратно върху пианото. — Тя е в Париж. Следва в музикалната консерватория. Добре върви. На седемнайсет години свири… всъщност… — Боунстийл стана и отиде да сложи касета в уредбата. — От време на време ни праща записи на свои изпълнения.

Той натисна бутона и почти веднага стаята се изпълни с музика. Беше Моцарт и звуците се лееха като сребърен дъжд. Докато слушаше великолепното изпълнение на Сара — а тя имаше не само добра техника, но свиреше и с чувство, Даяна наблюдаваше Боунстийл. Леката усмивка, която оживи устните му, беше копие на израза на дъщеря му от снимката. Това й напомни за Хенри и Джейн Фонда — различни по пол и възраст, а колко много си приличаха в дадени моменти.

Но ето че в усмивката на Боунстийл се прокрадна някаква болка, някакво признание. След малко този болезнен израз стана толкова явен, че Даяна се притесни и извърна поглед още преди да беше свършила музиката. Спомни си думите му: „Толкова да мразя това място.“ Нищо чудно, че го мрази. Тук нямаше и частица от него, освен снимката на Сара и може би пианото, върху което бе поставена. От къщата лъхаше студенина и неприветливост, сякаш някакви касапи бяха дошли и за един ден извършили обзавеждането. Ако интериорът отразяваше точно характера на жена му, тогава, запита се Даяна, какво ли го е привлякло в нея. Нещо недостижимо, беше й казал веднъж. Не беше ли това причината мъжете да се влюбват в жените си, тази тайнственост на плътта и духа?

Тишината обля и нея.

— Тя свири прекрасно, Боби.

По лицето му се стичаха сълзи и мъката му я трогна. Даяна се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Съчувствам ти — прошепна тя, съзнавайки, че тези думи са безсмислени в случая, просто звуци, предназначени да укротят едно разтуптяно сърце.

— Това беше глупост — отдръпна се той от нея, — чиста глупост от моя страна. Не биваше да я пускам — имаше предвид музиката.

— Напротив, беше ми много приятно — рече Даяна. — Такива изпълнения трябва да се слушат.

— Карин не го разбира — говореше толкова тихо, че Даяна трябваше да се приближи до него, за да го чува. — Според нея Сара трябвало да ходи на ски и кънки. Това щяло да я закали.

— Каквото и да прави човек, дисциплината го закалява умствено.

Тъмносините му очи я погледнаха и премигнаха. Даяна отново изпита чувството, че той я гледа така, сякаш я вижда за пръв път.

— Знаеш ли — каза той, — съвсем не си такава, за каквато те мислех.

— Да, не съм покварена — усмихна се Даяна.

— Точно така — засмя се и той, — не си покварена.

После се обърна и се замисли, сякаш се мъчеше да си спомни нещо важно.

— Още не съм ти казал причината… другата причина, поради която се ожених за Карин.

Прекоси стаята и спря в единия ъгъл пред изрядно подредено и лъскаво бюро, засенчено от листата на едно от саксийните цветя, отвори долното ляво чекмедже и извади оттам дебел свитък. Още преди да й го подаде, Даяна знаеше какво съдържат белите листове хартия.

Тя започна да чете, а Боунстийл отиде в кухнята и приготви апетитно ухаещи спагети със сос и салата от аругула с домати и тънки резени лук. Когато я покани на масата, отвори бутилка бяло вино, наля по чаша и за двамата, но от яденето сервира само на нея.

— Ръкописът е много добър, Боби. В него има нещо — и това именно бе поразило Даяна — много сходно с начина, по който свири Сара. Има страст.

— А Карин беше печелившият ми билет — каза Боунстийл. — Обичах я, а беше и богата. Какво съвършено съчетание, рекох си. Ще разполагам с достатъчно време да пиша. Само че писането не е като чиновническата работа от девет до пет всеки ден — той напълни още веднъж чашите с вино. — Който не е писател, не може да го разбере и Карин, която не разбираше от нищо друго, освен от работата си, изобщо не ми влезе в положението. Непрекъснато се чудеше защо не мога да съчетая работното си време с нейното. Както и почивните дни. Трябвало да са ми свободни за нейните обществени ангажименти.

Даяна отмести чинията си.

— С други думи, бил си като в златна клетка. И все пак… да станеш ченге… Какво те накара?

Той сви рамене.

— В моя род има поколения военнослужещи. Изборът ми беше напълно естествен — като че ли нещо в очите му изчезна. — Работата ме увлече.

— Да разследваш убийства?

— Да търся отговорност от виновните — той силно удари с длан по масата. — Законът трябва да се спазва. Онези, които го потъпкват, трябва да си получат заслуженото. Как тъй ще кръстосва някой тоя град или кой да е град и ще върши престъпление, сякаш него законът не го лови. Такива хора нямат никаква почит, никакво уважение към човешкия живот. Това са безсърдечни типове и безразличието им към собственото им насилие е най-голямата злина.

Даяна се изненада от промяната в гласа му — сънливият тон беше изчезнал и той говореше като пламенен проповедник. Известно време двамата не проговориха. Боунстийл отмести поглед от Даяна, явно смутен от внезапния си изблик. След малко се покашля леко.

— В дома на Крис намерихме голямо количество различни наркотици — забеляза изражението в очите й и продължи: — Ако ме питаш, изобщо не ми дреме, че имало наркотици. Друго не можеш и да очакваш от тоя род музиканти. Някои от тях дори се издържат от тази стока — той отпи глътка вино. — Не можеш да си представиш колко много се мъчи тялото, преди да се вдърви.

— Маги не беше стигнала дотам — каза Даяна. — Да, понякога смъркаше малко кокаин — една благородна лъжа вече не би й навредила, мина и през ума. — Но да е взимала хероин… — поклати глава тя — щях да знам.

Боунстийл се бе замислил и почукваше с неупотребяваната вилица празната чаша пред себе си, предизвиквайки непрекъснат звън.

— Казваш, че не е посягала към хероина?

— Да — Даяна забеляза нещо особено в погледа му. — Какво те кара да се съмняваш?

— Медицинската експертиза — очите му се заковаха в Даяна. — Маги е починала мъчително. Преди всичко е била натъпкана с хероин.

— Била натъпкана? — повтори тя думите му като ехо. — Искаш да кажеш, че не тя се е натъпкала?

— Да, точно така.

— Ох, олекна ми, от една страна. Но казваш, че сте намерили хероин в къщата?

— Да — кимна той. — Изследваха го в лабораторията. Първокачествена стока.

Даяна отново долови някакъв намек в думите му.

— И какво друго показа експертизата?

Боунстийл въздъхна.

— Че наркотикът, вкаран в тялото на Маги Макдонъл, е бил смесен със стрихнин.

— Смъртоносна инжекция — каза Даяна, преди да помисли.

— А, тъй значи — заклати глава Боунстийл, — четем долнопробна литература.

Даяна се почувства донякъде облекчена от погрешното му предположение. Той продължи:

— В друг случай щеше да имаш право. Но при Маги смесицата, която са и вкарали, е била малко по-коварна от обикновената смъртоносна инжекция. В смисъл, стрихнинът не е бил достатъчен, за да издъхне веднага. Доста време й е отнело… и то съвсем не приятно — сложи ръка върху нейната. — Ужасно е, но е така.

Тези негови думи също не означаваха нещо повече от нейните, с които преди малко бе изразила съчувствието си към него.

— Велики боже! — въздъхна Даяна. — Вече нищо не разбирам.

Той продължаваше да държи ръката й.

— Някой й е инжектирал наркотика, после е била изнасилена и бита безмилостно.

— Изнасилена? — Даяна почувства как кръвта й се смразява. — Как?

— Е, не смятам за нужно…

— Но аз смятам! — невъздържано го прекъсна тя; очите й изпускаха искри. — Искам да узная всичко още сега.

Боунстийл я изгледа мълчаливо, после кимна примирен.

— Казано кратко и ясно, медицинската експертиза установи следи от сперма и кръв във влагалището и ануса й.

— О, боже! — разтрепери се Даяна.

Той стисна ръката й, сякаш искаше да й влее от собствената си сила. Не продумваше. От украсената със злато стъклена обвивка на старинния френски часовник върху палисандровия скрин се разнесоха звънливи удари. Когато стихнаха, Боунстийл тихо добави:

— Има още нещо.

— Още? Още? — очите й бяха изцъклени, гласът й — сипкав. — Какво още може да има?

— Според статистиката над деветдесет процента от разкритите убийства са извършени от много близки хора на жертвите — от член на семейството, близък приятел или съсед. Някой с определен личен мотив.

— Не мога да проумея защо някой е поискал смъртта й.

Боунстийл стисна за миг очи. Пръстите му отново се впиха в ръката й и когато пак повдигна клепки, всичката кръв от лицето му се бе оттекла.

— Казах ти, че има още нещо — прошепна той. — Знаеш ли, че приятелката ти е била бременна в третия месец?

Дълго време Даяна продължи да го гледа, без да го вижда. Това, което виждаше, бяха късове плът, кости и одрана кожа, под която висеше… Най-сетне устните й се раздвижиха и Боунстийл с мъка успя да чуе шепота й:

— Боже мой, Маги, в какво си била забъркана?

— Убедена ли си, че искаш да доведеш нещата докрай?

Очите му бяха скрити в сянка и през ума й мина мисълта, че без да вижда израза им, не може да го разбере какво чувства. После пък си спомни колко беше спокойно, когато той прикриваше чувствата си. И все пак се разплака, когато слушаше дъщеря си да изпълнява Моцартова музика от касета, записана на хиляди километри оттук.

Тя наблюдаваше седналия в полумрака Боунстийл. Отначало, когато обясни какво иска от нея, не беше сигурна, че ще може да го направи. После това, което й разказа за Маги, я потресе. Сега вече не изпитваше никакви колебания.

— Искам да разбера кой е убил Маги не по-малко от теб.

Гласът й прозвуча твърдо дори за собствените й уши. От ума й не излизаше мисълта за бебето, още неоформено и толкова невинно. Познаваше добре Маги. Тя никога нямаше да абортира. Това можеше да се обясни отчасти с възпитанието й, отчасти с начина, по който гледаше на живота. Маги никога нямаше да отнеме съзнателно нечий живот. Да, бебето щеше да е живо, ако Маги не беше… Горещи сълзи изпълниха очите й, тя извърна глава от него и с неумолима твърдост стисна клепки. Не се ли издаде, че всичко в нея крещи? И как да не крещи, когато нероденото бебе непрекъснато се явяваше в съзнанието й, обвито в блестяща паяжина. Божичко, как й се искаше справедливостта да възтържествува. Беше й трудно да отгатне как точно се чувства Боунстийл в този момент. Как го каза одеве? Безразличието към собственото им насилие. Огромното незачитане на човешкия живот я отвръщаваше и тя беше сигурна, че никога няма да бъде истински удовлетворена, докато случаят не се изясни напълно. Сега разбра също защо Боунстийл разкри пред нея личния си живот — той вече не беше само едно обикновено ченге.

— Знаеш какво трябва да направиш.

Това не беше въпрос.

— Да, наясно съм.

— Слава богу, че си актриса.

Усети го как иска да се засмее и тя се усмихна, за да го увери, че всичко е наред. След малко й каза:

— Искам да съм сигурен, че разбираш опасността, на която се подлагаш.

— Боби — с тих глас го прекъсна тя, — достатъчно подробно обсъдихме нещата. Не мога да продължа да живея със скръстени ръце при положение, че мога да направя това, което зависи от мен. И ще го направя.

— Но Крис ти е приятел.

— Крис не е страшен.

— Надявам се да си убедена в това.

— Убедена съм.

Беше се приближил до нея. В къщата беше толкова тихо, че се чуваше дори дишането им. След малко Даяна добави:

— Крис никога не би убил Маги. Той я обичаше.

— Любовта има различни определения… различни граници в зависимост от отделния човек.

Даяна отново долови нещо повече зад думите му.

— Мисля, че той щеше да се радва на бебето.

— Мислиш, но не знаеш.

— Никой, освен Крис и Маги не може да знае — тя замълча за момент. — А ти мислиш ли, че Крис я е убил?

Дълго време той не продума. Накрая сложи ръка на рамото й с думите:

— Нищо не може да се каже, докато не са налице всички факти, нали?

Даяна извърна глава и затърси очите му, ала те продължаваха да бъдат в сянка, все тъй непроницаеми.

 

 

„Хартбийтс“ се бяха събрали отново. Боунстийл й го каза още в началото на разговора им, но Даяна, разбира се, не му повярва. Нали беше свидетел на схватката между Крис и Бено в Лас Палмас. Разривът изглеждаше неизличим. За да се увери, тя се обади от дома на Боунстийл на Ванета в офиса на „Хартбийтс“. Секретарката потвърди, че те денонощно записвали в студиото, за да довършат новия сингъл и започнатия албум.

— Но в момента не са в Лас Палмас — беше добавила тя с типичния си акцент, смесица от негърски и лондонски говор. — Току-що ги търсих там. Предполагам, че са се върнали у Найджъл.

Даяна пое по Мълхоланд, за да излезе на магистралата за Сан Диего. Боунстийл я бе закарал обратно на снимачната площадка в Бърбанк. Настояваше тя да тръгне със своята кола.

Найджъл и Тай живееха в Мандевил Каниън. Това се падаше от другата страна на Бел Еър, западно от Бенедикт Каниън. Тази част бе по-усамотена и затова, според някои, по-привлекателна.

Мандевил Каниън представляваше гъста гориста местност с къщи на голямо разстояние една от друга. По архитектура се доближаваха повече до стила на Източното крайбрежие, отколкото до този на зоните край Лос Анджелис. Тук живееха ездачи, които отглеждаха конете си и ги яздеха с бричове и къси червени жакети покрай вездесъщите ограждения от бели колове. Според Даяна, Найджъл вероятно е бил безкрайно щастлив да се премести да живее тук, сред хора, които имаха вяла представа от рок музика и нямаше да отправят закани към Линда Ронстад или Джеймс Тейлър. В техните среди Найджъл беше очарователен плебей, което за него беше добре дошло. Двамата с Тай обичаха да се усамотяват, когато си бяха у дома.

Отпред къщата им по нищо не се отличаваше от съседната, отстояща на голямо разстояние от нея. Даяна свърна по широката алея, посипана с натрошен мрамор и имаше достатъчно време да огледа постройката, докато се приближаваше към нея.

Тя беше бяла, двуетажна, в колониален стил, с колони, които — познавайки декорите на Холивуд — бяха най-безогледно изкопирани от Тара. Корнизът беше тъмнозелен, стълбите — тухлени. Даяна обаче знаеше, че фасадата на къщата няма нищо общо с вътрешната обстановка. Найджъл беше променил интериора из основи. Вътре къщата беше необикновена в буквалния смисъл. Даяна си спомни библиотеката на долния етаж. Тя представляваше точно копие на стар лондонски мъжки клуб от началото на века; с кожените кресла с облегалка за главата, със старинните мраморни камини и медните пепелници. Стаята беше опасана с решетъчни дървени полици, които, обратно на предназначението им, бяха отрупани с аудио и видеокасети. И ако човек се вгледаше в камините, щеше да види, че вместо огън в тях светеше телевизионен монитор, включен към видеозаписваща уредба.

В къщата имаше и други чудеса — банята например. Освен че беше просторна колкото гостна, в нея, наред с другото обзавеждане, имаше хладилник, видеомонитор и двойно легло. В задната част на къщата се намираха малко звукоизолирано студио и огромен басейн с водопад, който изтичаше към напълно отделено, саморъчно направено езеро.

Даяна спря пред къщата и слезе от колата. На вратата я чакаше Силка. С една команда на бодигарда лаят на доберманите замлъкна.

— Госпожица Уитни! — захилен до уши той се приближи да я посрещне. — Каква приятна изненада! Никой не ме е уведомявал за пристигането ви.

— За съжаление, никой не знае — унило отвърна Даяна. — Надявам се, че няма да ги обезпокоя. Разбрах, че турнето започва тази събота.

— Да — кимна Силка с едрата си глава. — Първо Сан Франциско, оттам Финикс в понеделник, Денвър във вторник, Далас от сряда до неделя и така нататък цял месец и половина. Всички чакат с нетърпение да тръгнат.

Даяна знаеше, че той говори предимно за Найджъл.

— Всичко наред ли е между тях?

Силка знаеше за какво точно го пита.

— Да, оправиха се. Бено е незаменим в тия неща. Ама той е с тях отдавна, от първото им турне в Щатите, което беше някъде… шейсет и пета. Да, шейсет и пета, щото същата година той ме нае.

— Какво представлява той?

— Кой, Бено ли? Ами с него се знаем от една благотворителна вечеря на Американското дружество на производителите на звукозаписна техника през шейсет и четвърта година. Тогава и двамата едва свързвахме двата края. Бях чувал за „Хартбийтс“, дори няколко пъти ги бях слушал, когато бях в Англия. Но след катастрофалното им първо турне в Щатите никой не искаше да има нищо общо с тях. Английският им импресарио нямаше и понятие от Америка, нито пък как се продава продукт. Мислеше, че щом в Англия са на върха, в Америка ще направят фурор. Във всеки случай по време на онази вечеря разказах на Бено за групата. Останах с впечатлението, че разговорът така си и остана там. Нали знаеш, никой не помни кой какво му е казал по време на сбирки или приеми. Но се оказа, че Бено запомнил и един ден ме потърси у дома. Убеди ме да подпиша с него договор и… останалото го знаете — той разпери яките си ръце, за да обхване къщата и цялото имение.

— В такъв случай, познавал си се и с Джон.

— Естествено — ала като че ли някаква сянка замрежи очите му. — Всички знаем Джон и всички го обичахме — той вдигна поглед към Даяна. — Чухте ли новия сингъл?

— Не, а много ми се иска.

— Тогава хайде да ви водя вътре. Те го работят в момента.

На прага, преди да влязат и къщата, Даяна спря мъжа с ръка и го попита:

— Силка, как е Крис? Ама честно.

Той се извисяваше до нея като планина, главата му като че ли стигаше до облаците.

— Добре е — отвърна Силка. — Честно.

Той я пропусна пред себе си и затвори вратата след тях. После добави, докато вървяха по тъмния и тих коридор:

— Турнето ще му се отрази добре. Ще видите.

Даяна долови в думите му нещо, което като че ли се отнасяше повече до нея.

— Не съм дошла, за да го спирам от турнето, ако за това намекваш.

— Не — ала изглеждаше облекчен. — Никога не съм я виждал такава. Вие направо я ужасявате.

Даяна разбра, че говори за Тай.

— И аз не знам защо.

Много добре знаеше. Просто искаше да провери дали той ще й каже.

— Тя усеща отношението на Крис към вас. И не може да разбере това приятелство. То я плаши, по моему, защото е веща в тия неща — той й хвърли поглед с крайчеца на окото. — Вие не сте й подръка, а всяко нещо, над което тя няма контрол, я плаши.

— Е, това поне ни приравнява — отвърна Даяна, — защото аз също не я разбирам. — А мислено си каза: „Ние сме като две котки, наежили гърбове една срещу друга. Вероятно става дума за териториално разпределение.“

— Не — рече Силка и спря пред тежка дъбова врата. — Нея тъкмо това я плаши най-много. Че имате същите права като нейните.

Той протегна ръка и вратата се отвори. Звуците вътре изригваха едва ли не с физическа сила; музиката й вля енергия. Ушите и заглъхнаха, Даяна цялата настръхна. Усети пръстите на Силка да я подбутват напред и тя пристъпи навътре. Вратата леко се плъзна обратно.

Съставът се бе разположил край стената почти в полукръг пред две огромни тон колони, същите каквито имаше в дома на Крис и Маги. Всички бяха прехласнати като идолопоклонници пред издяланите фигурки на техния бог.

„Помниш ли как навремето…“ извисяваше се гласът на Крис.

Тай първа забеляза Даяна и стана. Никой друг не помръдна, нито извърна глава.

„И един ден, вече пораснали, ще намерим звездите…“

— Кой те пусна тук? — провлече глас Тай.

Зениците на очите й се бяха разширили до такава степен, че се сливаха с абаносовите ириси в едно цяло — блестящи, бездънни и напълно враждебни.

— Какво, да не би да не съм вече добре дошла тук?

„И пак ще бъдем заедно…“ пееше Крис.

— Ако зависеше от мен, щях да накарам Силка да те изхвърли на минутата. От устата й лъхаше на наркотик; сладникавият дъх на мухъл отврати Даяна.

— Но и двете знаем, че не зависи от теб — отвърна Даяна и отмести с ръка Тай от пътя си.

В момента, в който я докосна, Даяна забеляза как нещо пробяга по лицето на Тай. Вероятно мускул трепна или зениците й се свиха за миг. Даяна я подмина и срещна погледа на Крис. Отвори уста — тънки ледени пръсти й бяха сграбчили за кръста и я дърпаха, назад.

— Къде си тръгнала? — обърна я Тай към себе си; изглежда дишането й се беше затруднило. — Всичко се свежда до Крис и Найджъл — в гласа й вече звучеше заплаха. — Това е й нищо повече. Винаги е било така.

— Дори и когато е бил жив Джон ли! — попита Даяна.

Тай сбърчи вежди, сякаш думите я засегнаха дълбоко.

— Какво знаеш ти за Джон? Маги ли ти е разправяла?

— Каквото и да знам, то ми е казано под секрет.

Даяна пак почувства впитите отзад в кръста й пръсти на Тай да се раздвижват нагоре-надолу.

— Постарай се да не вярваш толкова на онова, което чуваш.

— Привет, Даян! — приближи се усмихнат Крис. Застана между двете и Даяна се отскубна от ръката на Тай. — Как си?

„Забрави онези стихчета, които ни съпътстваха тогава…“ продължаваше записаният глас на Крис.

Даяна успя да го отдалечи от Тай.

— Крис, какво, по дяволите става тук?

— Чакай — ухили се той, — за к’во говориш?

Даяна го гледаше право в очите и чакаше отговора му.

— Сега не е време, Даян. Не мога да напусна в този момент. Немалко хора разчитат на това, кое го правим сега, немалко мангизи са вложени, а и немалко години сме заедно с Найджъл — той млъкна; лицето му загуби въодушевлението си. После добави: — Не ми се сърди, Даян, чуваш ли?

— Не ти се сърдя, Крис — погали тя топлата му буза. — Просто исках да разбера какво става, нищо повече.

Той сложи ръка върху нейната; по лицето му се изписа същото облекчение, каквото беше забелязала при Силка.

— Това вече е друго — каза Крис. — Щото Тай… знаеш каква е… твърдеше, че искаш да ме спреш от това турне с групата.

— От къде на къде?

— Знам ли? — пролича му, че започна да се напряга. — Да ти кажа и аз си помислих същото, като те видях тук.

Даяна се усмихна.

— Дойдох по съвсем друга причина — гласът й стана някак плах. — Когато Ванета ми каза, че турнето ви започва тази седмица от Сан Франциско, хрумна ми, че тъй като нямаме снимки тогава и ще бъда свободна…

— Ами! — грейна Крис. — Наистина ли искаш да дойдеш? И без туй не си ни виждала на сцена толкова отдавна — той я завъртя в кръг. — Ще бъде чудесно и за теб. Да се махнеш от тая дупка за няколко дни и да не правиш нищо, само да си почиваш!

Боунстийл нямаше да повярва. Крис се въодушеви от идеята. „Докато пътуваш с тях“, беше й казал той, „ще можеш да разбереш много повече неща, отколкото аз в момента.“ Прииска й се да отметне глава назад и да избухне в смях; помисли си „Какъв ад!“ и го направи.

 

 

Даяна и Бейба сами в апартамента му, далеч от хлъзгавите улици, изпълнени с прегърбени сводници и тринайсетгодишни уличници, които предлагаха за десет минути и десет долара да задоволят желанията на закопнели бизнесмени и плахи подрастващи в някой мръсен вход. Гадно и студено беше навън.

Зад прозореца — конгломерат от ярък неон и преливащо червено, отличителните белези на централната част на Манхатън. През зимата особено тя не изглеждаше толкова претрупана. По това време на годината в нея присъстваше приятна неизменност.

Изгледът беше едно от най-прекрасните неща на този дом. Въздухът искреше, може би от ледените висулки или от боядисаните в бяло линии, за които тя си представяше, че са посипани със скреж. Ако майката на Даяна дойдеше тук, тя положително щеше да се ужаси. Дори нямаше да пожелае да изкачи паянтовите дървени и олющените железни стълби, заети от призрачни котки, мършави и неподвижни, с очи като смарагди, огромни и светещи в променливата светлина. Те чакаха там на топло да настъпи нощта, когато щяха да наизскачат гризачите.

Това бяха пазачите на блока, в който живееше Бейба и Даяна не пропускаше случай да им остави храна. Бейба, естествено, се противопоставяше на нейното съчувствие.

— Те трябва да бъдат гладни, момиче, за да ловят ония чудовища. Така ще ги разглезиш и хората тук няма да ти простят.

В уличните канавки гниеха остатъци от някогашен сняг, който сега се бе превърнал в зърнести сиви могилки, заледени и твърди като гранит.

Двамата седяха на протрития килим в тъмната, уютна сянка на издигащото се до тях старо, изтърбушено канапе. Бяха запалени две лампи; цветните им абажури омекотяваха светлината. Ядяха пица, купена от едно чудесно ресторантче на Десето авеню, което Даяна бе открила наскоро.

— Бейба — обади се по едно време Даяна, — как тъй не си ме вкарал още в леглото си? Не те ли привличам сексуално?

Той обърна към нея големите си тъмни очи.

— О, и още как, момиче! Ама нали съм ти казал, една не ме задоволява. Искам да притежавам всички жени — той навлажни устни. — Мислил съм за теб и мен, ама ще се получи като с другите — и извърна поглед. — А между нас нещата стоят съвсем различно.

— Но ти знаеш, че не съм като другите, не съм като ония, дето се влачат тук час по час…

Даяна отново потърси погледа му. Светлината падаше меко върху лицето му и запълваше дълбоките бръчки, тези ярки отпечатъци на живота, на един друг свят, който тя все още не можеше да разбере напълно.

— А не си ли си задавал въпроса какво мисля аз?

— Както беше казал Марти, много си млада да мислиш за тия неща.

— Знаеш, че не е така.

— Признавам, че не знам какво да мисля за теб. Защо продължаваш да идваш тук? В страната на отхвърлените от обществото.

— Защото и аз съм такава, като всички вас.

Бейба поклати глава.

— Явно са те обзели налудничави идеи. Само с това ли ти е пълна главата? Няма ли нещо друго тук, което да те интересува?

— Ти си тук. Ти ме интересуваш.

— Ха! На теб просто ти харесва да се моташ из тази по-отдалечена част на града — Бейба се засмя и отново извърна поглед от нея. — Май ще е най-добре да престанеш да идваш, момиче.

Даяна бавно заклати глава.

— Няма да се отървеш тъй лесно от мен — тя се премести и се настани до него. — Какво ти става? Мислех, че отдавна сме сложили точка по тоя въпрос.

Бейба скръсти ръце на гърдите си.

— Работата е там, че ти ме караш да се чувствам виновен. Идваш тук, виждаш какво става — поклати глава. — Мястото ти не е тук. Мястото ти е в Кингсбридж и само там. Тук има прекалено много поквара за такива като теб. Караш ме да се чувствам грешник.

Тя провря ръка под неговите.

— Но не си такъв и го знаеш.

— Хич не съм — мрачно отвърна той. — Аз съм един прокълнат принц.

Даяна се извъртя, обгърна с длани брадатото му лице и преди той да успее да се отдръпне, притисна устни до неговите. Това беше дълга, много дълга целувка и когато тя отвори устни и езикът й се провря между неговите, той отвърна със същото.

Усети ръцете му да се плъзгат по гърба й и да се сключват в прегръдка, толкова гальовна, че очите й се навлажниха.

— Ето, това е — промълви тя, като отдръпна леко глава назад. — И за какво трябваше да си губим времето в излишни спорове?

— Но ти плачеш — безкрайно удивление прозвуча в гласа му.

— О, Бейба, аз те обичам — тя погали лицето му. — Не се притеснявай за нищо, моля те. Нека да се радваме един на друг и да не мислим за лоши неща.

Той нежно я целуна. Даяна очакваше такава нежност, защото през цялото време знаеше, че тя е скрита дълбоко в него. Започна да го съблича — искаше час по-скоро да се притисне в голата му плът.

Тялото му беше изключително гладко, без нито едно косъмче. Не можеше да спре ръцете си да криволичат из равнините и падините на черната му плът. Не можеше да укроти и треперещото си тяло. Чувстваше как нагонът напира отвътре и обсебва всички части от тялото й. В същото време съзнанието й надаваше обезумели викове, целият й организъм правеше опити да се защити. Удоволствието я пронизваше като силещи се една след друга мълнии, които проглушаваха ушите й, пръстите й трепереха като на старица.

Бейба изглежда виждаше всичко това или по-вероятно чувстваше как дуелиращите се сили в нея я разкъсват. Във всеки случай той я пренесе в леглото и бавно започна да я съблича, дарявайки с целувка всяка току-що разголена част от тялото й. Усети я как потръпна, когато устните му се затвориха около зърното на гърдата й. И започна да гали с език ту едното, ту другото зърно. Те щръкнаха твърди и потръпващи. Тогава той продължи да ги стиска леко с пръсти, а устните му се спуснаха надолу и се заровиха под гърдите й. Даяна изви нагоре тялото си и нададе лек вик.

Когато я съблече напълно, той се изхлузи надолу и застана на колене до леглото. Вдигна краката й върху раменете си и главата му потъна между разтворените й бедра. Те вече бяха навлажнени. Той едва сподави изненадата си и започна да разтваря бърните й, търсейки чувствителната им сърцевина.

— Какво… какво правиш?

Тя едва си пое дъх и устните му отново я притиснаха, езикът му започна да се плъзга нагоре-надолу. Удоволствието, което я изпълни, беше толкова огромно, толкова неочаквано, че краката й заподскачаха върху раменете му и тя започна да се отърква с кръгови движения във влудяващия нашественик, превзел тайното й сърце.

Удоволствието не стихваше; всичко в съзнанието й излетя, подобно на ято гълъби, разпръснато от силен вятър. Имаше чувството, че ядрото на организма й се бе размекнало и нито един орган не функционира. Изпитваше единственото желание това чувство никога да не свършва. Усещаше мускулите от вътрешната страна на бедрата си изпъкнали навън, после леките им спазми в неволно съзвучие с ударите на сърцето й. Сякаш тя беше върхът, беше част от тази музика и сега вече знаеше какъв ще е краят на това усещане, защото самата тя е музиката — собствената й музика, която единствено тя чуваше, чувстваше, вкусваше и помирисваше.

Разбра, че ще свърши по вкуса в устата си и по плътта, впита в трепкащата вътрешност на бедрата й; и когато почувства пръстите му върху болезнено набъбналите си зърна в мига, в който тя щеше, тя щеше да…

Нададе вик и почти се сгърчи, без да усеща подскоците на бедрата си, а само огнената диря, която езикът и устните му оставяха върху пламтящата й плът.

Потънала в пот, с подкосени крака, Даяна прошепна:

— Бейба, ела при мен.

И почувства мускулестото му парещо тяло върху, себе си, почувства, и то в разгара на продължението, как трепна от уплаха при вида на огромния му размер. После усети как се издигна във въздуха и се озова седнала върху него, сякаш яхнала жребец.

Наведе се и обсипа с целувки гърдите, зърната му, ръцете й обгърнаха тялото му в прегръдка. Тогава той я повдигна и най-сетне тя го усети между мокрите си бедра, твърд като камък. Ахна от чувството, че е прекалено голям, за да го приеме, ала той хлътна в нея с такава лекота, че тя просто затвори очи и изпусна дълбока въздишка.

Повече от час продължиха да лежат отпуснати, бавно да отъркват тела един в друг и да простенват. От време на време застиваха неподвижни, сякаш прекалено дълго бяха чакали този миг, за да се наситят тъй бързо един на друг; за предпочитане беше болезнената страст пред мисълта да спрат дотук.

В един момент обаче възбудата стана толкова неудържима, че двамата в безмълвно съгласие дадоха воля на чувствата си.

Даяна плъзна ръце надолу по изпотения гръб на Бейба и ги спря върху стегнатите му задни половинки, почувства го как набъбва в нея и това, наред с ритмичните му тласъци, й беше достатъчно, за да се прекатури върху него.

Но все още не беше напълно доволна. Искаше да проучи с устни всяка част от тялото му и все не можеше да му се насити. Не отдели устата си от него и когато усети първите му горещи резки експлозии. Това възпламени бедрата й и те се затъркаха в завивките, докато дойде и нейното облекчение.

Обаче и тогава не го пусна от прегръдките си; езикът й продължи да пробягва по тялото му. След малко Бейба нежно я отдели от себе си и прошепна:

— Стига, стига засега.

Даяна се сгуши в обятията му; чуваше как бие сърцето му, вдъхваше и неговата, и своята миризма.

— Само че вече е време да си тръгваш — заговори той тихо. — Трябва да вървя да купувам стока.

Тя отвори уста и веднага я затвори. Искаше да остане и да прекара нощта при него, ала знаеше от предишни разговори, че когато щеше да отива за стока, оставането й тук беше невъзможно. „Много е опасно“, беше й казал веднъж и когато тя го попита защо, той само я погледна.

— Вчера, докато ти беше в Кингсбридж, тук дойде онова копеле Смайлър — продължи Бейба, милвайки рамото й. — Предупредих го това да не се повтаря занапред. Работата си е работа и личният ми живот няма нищо общо с нея. Той се оправда, че искал просто да види жилището ми, за пръв път идвал и к’во толкова.

На Даяна често й бе минавало през ума да го помоли да остави тази работа, но после решаваше, че е по-добре да не споменава нищо. Тя беше хлябът му. Беше си я избрал и той си знаеше. Тя не можеше нито да го откаже от нея, нито да го напусне.

— Искам да те питам нещо, момиче…

Даяна още повече се сгуши в топлата му прегръдка и сънено попита:

— Какво?

— Наистина ли за теб това няма значение?

— Кое?

— Това, че съм негър.

Тя сложи длан върху гърдите му и я разпери като морска звезда. Усети под нея пулса и равномерното му дишане. И сега Бейба изглеждаше огромен и силен.

— Тук — все тъй шепнешком отвърна тя — ти си това, което искам. Мъж — и целуна гладката кожа над сърцето му.

Той замълча, загледан в разкривеното петно от бледа светлина, която се процеждаше през щорите. То премигваше на тавана при минаването на всяка кола или камион.

От време на време от улицата долитаха кратки шумове — пронизителен звук на клаксон, приглушено свистене на автомобил, кучешки лай, изблик на смях, испанска реч. И котка измяука някъде.

Даяна погледна крадешком тъмния му профил — в ъгълчето на окото му проблясваше сълза. Тя притисна устни във врата му, ала не му каза какво е зърнала.

 

 

Даяна се събуди посред нощ със замаяна глава. Веднага плъзна ръка към леглото на Рубънс, но то беше празно. Защо ли го нямаше? Дали Мария не й каза, че ще закъснее? Не си спомняше.

Усети неприятен вкус в устата си. Опита да го преглътне и си рече: „Пак ще се появи, все едно.“ Изби я пот и изведнъж изпита чувството, че пропада — през леглото, през пода, чак вдън земя, право в центъра й.

Загледа се в тавана. Стори й се на хиляди километра от нея. Виеше й се свят, виеше се толкова бързо, че главата я заболя. Стисна силно очи, ала световъртежът стана още по-осезаем. Отново отвори очи. Какво ли я бе събудило? Заслуша се в ударите на сърцето си, чу лекото свистене на неспокойното си дишане. Тишината някак странно и неестествено усилваше този звук и това я принуди да учести дишането си до задъхване.

Запита се да не би звукът от собственото й дишане да я беше събудил. Ала нещо дълбоко в нея й подсказваше, че каквото и да е било, то не е идвало от нея.

Страх пропълзя от стомаха към гърлото й и заседна там като камък. Тя се опита да го пропъди и в същия момент чу отново звука. Застина неподвижно и напрегна слух, за да го разпознае. Пак го долови и затаи дъх. Тънка гъделичкаща струйка пот залъкатуши надолу по слепоочието й. Звукът идваше някъде от къщата.

Не един, а много звуци почнаха да се приближават все по-близо, тайнствени и тихи. Най-сетне Даяна разбра, че в къщата има някой. Тя се вкопчи в завивките, ала повече от това не можеше да помръдне. Неприятният вкус в устата и стана още по-тежък. Гадеше й се. Стори й се, че чува далечен говор на чужд език. Испански. Да, беше испански. Мислите забушуваха в съзнанието, все още наполовина задръстено от съня, в който й се явиха Бейба и Ню Йорк. Част от нея продължаваше да е на повече от три хиляди мили оттук.

Тя отново е малко момиче, безпомощно и плашливо, в един свят на мрачни сенки и зли намерения. С всяко поемане на глътка въздух някой се доближаваше все по-близо до нея. Тя лежеше просната на леглото като морска звезда. Опита да повдигне глава или поне очи, за да види кой или какво ще се появи на отворената врата на банята.

Силно изщракване почти спря дъха й. Цялата трепереше и обляна в пот, си представи как ще проблесне сребристо смъртоносно острие. Този път страхът отекна в нея като меден гонг, известяващ тревога, а звуковите му вибрации се разпръснаха навън подобно на гонещи се вълни.

Смърт витаеше във въздуха, осезаема като пердето, което се вееше точно над главата й. Спускаше се коварно бавно с намерението да я задуши. Даяна повдигна гърди, за да си поеме дъх. Сянка падна върху леглото, върху тялото й — огромна, черна, зловеща. Даяна извика, макар от устата й да не излезе никакъв звук. В съзнанието й се въртеше циклон от видения — смърт и разруха, послания, издълбани в плътта на тялото й, гадни изнасилвания, огромни бодливи пръти, които я налагат, докато натрошените кости изскочат през разкъсаната й плът. Кръв шуртеше навсякъде, сухожилията й пищяха от болка. Тя беше напълно безпомощна.

Даяна изви тяло и нададе писък.

— Какво, по дяволите…

И се задави. Изглежда не можа да си поеме повторно дъх, след като извика. Почувства как две силни ръце я обгръщат, лъхна я топлината на тяло, което се притисна в нейното. Мъжка миризма и някак позната. Тя отвори очи и понечи да се отдръпне. Но той я държеше. Това още повече я изплаши. Лицето й беше заровено в извивката на врата му. Отметна глава назад и оголи зъби. Затвори уста и пак я отвори. Не съзнаваше, че ръмжи в съпротивлението си. Беше обезумяла в желанието да се отскубне от прегръдките на смъртта, ала не можеше да я надвие.

Тогава изтласка глава напред, отвори уста и започна да хапе. В същия миг чу гласа му:

— Даяна? Даяна, няма нищо.

Ала тя не спираше да хапе, хаосът в съзнанието й не стихваше, тя все още мислеше, че е била будна през цялото време. Усети в устата си вкус на солена пот, чу шум от съдиране на плат и неговия вик, изпълнен с изненада и болка. Но той не можеше да се сравни с болката, която изпитваше тя.

— Даяна… Даяна…

Разпозна, нежността на прегръдката; разбра, че това не е смъртта, дошла за нея. Всичко е било плод на въображението й; то й е поднесло тази ужасна, зловеща изненада — призрак, появил се в среднощен час.

— Рубънс — промълви тя, — помогни ми, Рубънс.

И се свлече в скута му, трепереща, разплакана от терзание и облекчение.

 

 

Нощното сияние на Лос Анджелис се очерта вече съвсем ясно. Отнякъде й се счу гласът на Бейба: „Момиче, ти или се потапяш в нещо или не, и това е.“ Сега, след като се бе включила в предприетото от Боунстийл разследване на убийството, знаеше, че най-сетне се е потопила в него. Изпитваше огромно желание да разкаже всичко на Рубънс, но се опасяваше, че може да провали нещо, макар да не разбираше как. Не можеше да му разкаже, както и на никого друг, и за Бейба; то беше същото — продължение на това чувство.

— Ще те запозная с един човек — каза й Рубънс.

— Кой е той?

— Дори Спенглър. Добър приятел на Берил — поясни Рубънс и се излегна по гръб. — Той е импресарио.

— Рубънс, за последен път ти казвам, че няма да уволня Монти.

— Нещо да съм споменал за това? Просто искам да те запозная с Дори. Имам нещо предвид.

— Не се и съмнявам.

— Ще се срещнеш ли с него?

— Добре.

— Май ще се наложи да отложа пътуването си до Ню Йорк.

— Тая работа с Ашли е много важна.

— Може да изчака още една седмица.

— Държа да отидеш, Рубънс — тя погали голия му хълбок. — Аз ще се оправя — усмихна се в тъмнината. — Крис ме покани на концерта им в Сан Франциско този уикенд.

— Добре. Значи няма да си тук два-три дни.

Даяна се надвеси над лицето му.

— Точно това каза и Крис. Защо?

— Берил е много въодушевена от тази ваша връзка, нали ти казах. Сега, като й съобщя къде отиваш, ще изпадне във възторг. Турнето ще придобие тежест с реклама за теб. И ще се запознаеш с Дори, когато се върнеш.

— От всичко извличаш полза, а?

— Хайде да спим — прошепна той и скоро дишането му се успокои.

Ала нейният сън не идваше. Зората вече надничаше зад ъгъла; от вчерашния ден й остана само горчивият вкус в устата. Обърна се с гръб към прозореца и веещите се леко пердета; коленичи в леглото, отметна завивките и дълго време стоя така, загледана в голото тяло на Рубънс. Изпита непреодолимо желание да го докосне, да го прегърне, да го притисне силно до себе си, да почувства тежестта му върху гърдите си, ръцете му обвити около тялото й. И протегна ръка към него.

 

 

Най-накрая тя се надигна, отдели се от Бейба и с дълбока въздишка прекрачи леглото. Взе дрехите и чантата си с дълга дръжка и запристъпя безшумно към тъмната баня. Развалената водопроводна инсталация шумеше непрестанно, а вратата, боядисвана с незнайно колко ръце бяла блажна боя, не се затваряше. Даяна посегна към ключа на лампата, но размисли и не я светна. Остави дрехите си на ръба на ваната, коленичи върху капака на тоалетната чиния и отвори прозореца с матово стъкло. Отвън нахлуха смесените светлини на Манхатън. Небето беше бяло, дифузно осветление обгръщаше града, сякаш се намираше в черупка на великденско яйце.

Тя премигваше, прехласната от гледката, и трепереше от студ. Долови тихите стъпки на Бейба оттатък, в стаята. Той се приготвяше да излиза.

Острият звук я накара стреснато да извърне глава. Някой звънеше на вратата. Чу гласът на Бейба и металното плъзгане на металната верига, която освободи вратата. Приятели често наминаваха оттук без предварителни уговорки. Бейба нямаше телефон; предпочиташе да провежда разговорите си от различни телефонни кабини. „Бизнесът“, често повтаряше той, „принадлежи на улицата.“ И все пак Даяна никак не искаше точно тази им вечер да бъде прекъсната, макар и да беше вече към края си. Още чувстваше тялото си изтръпнало, на много места плътта й беше натъртена, устните й горяха, леко подути — каква сладка болка.

Тя се отдръпна от гледката през прозореца и безшумно отиде да надникне през открехнатата врата на банята.

Чу двата силни изстрела в мига, и който доближи глава до процепа, и подскочи. Сърцето и бясно заби, на път да се пръсне. По голия под в ритъма на стакато отекнаха стъпки на ботуши, но никой не мина по тънкия килим между кушетката и креслата. Един глас, тих и заплашителен, каза:

— Стой там, където си! Ти си свърши нощната работа.

После настана тишина, която продължи цяла вечност.

Даяна не помръдваше; пръстите й до побеляване се бяха впили в ръба на вратата. Ужас бе сграбчил сърцето й, кръвта й сякаш се бе вледенила и всяко вдишване и издишване й причиняваше болка. Съзнанието и се бе вцепенило. Опита да подреди мислите си, ала не можа, само устните й мърдаха: „Това не може да се е случило.“

Изведнъж се чу изпъшкване — толкова рязко и звучно, че можеше да се сбърка с нов изстрел. Даяна отново надникна, за да се опита да види в мрака кой е този нашественик. Изпъна врат и й се стори, че дочу шепнешком изречена дума: „Callate!“^[1]. После пак тишина.

Тя излезе от банята и безразсъдно се втурна през дългата стая към входната врата. Тя беше леко отворена и бледа светлина отвън падаше косо върху пода във вид на правоъгълник. Даяна я тръшна с всичка сила и сложи обратно предпазната верига.

Когато се обърна, едва не се препъна в него. Бейба лежеше проснат на пода с глава и рамене, подпрени в счупената и прекатурена ниска масичка. Тъмна кръв, блестяща като диамантени капки, покриваше гърдите му и струеше от устата. Нито една лампа в стаята не светеше.

Даяна коленичи до Бейба. Кръвта изтичаше от него бавно и смъртоносно; за пръв път животът и само животът придоби за нея стойност — истинска, осезаема.

— Бейба! — изкрещя тя. — О, боже, Бейба!

Сложи ръце върху повдигащите се гърди, сякаш този допир щеше да му вдъхне вяра и да го излекува.

Мина доста време, преди да осъзнае, че той се опитва да й каже нещо; кръвта, изпълнила устата му го давеше. Тя повдигна главата му от острите ръбове на масичката и я притисна в голите си гърди. Кръв обля корема й, потече надолу към бедрата й като тъмна, топла река. Остра миризма на барут се смеси с друга — сладка, плътна и лепкава, но тя не можеше да определи от къде идва. Тялото на Бейба беше студено и ръцете й го обгърнаха по-плътно.

Бейба се закашля и промълви нещо. Даяна наведе глава към него.

— Какво? Какво?

Беше объркана, но в същото време си помисли: „При него ли да остана или да ида да повикам линейка?“ Затова и не чу какво й каза.

— Бейба, повтори, не те чувам.

— Али. Оня пуерторикански мръсник Али — гласът му беше хрипкав, бълбукащ, слаб; тя обърса течащата струя кръв от устата му. — От пет години работя тая работа и сега той иска да вземе всичко.

Клепките му се спуснаха и Даяна се ужаси, да не би да е свършил.

— Бейба? — боязливо прошепна тя.

Той отново отвори очи; в тях проблеснаха искри.

— Идиотска работа, момиче. Знаеш ли какво ми каза тоя гаден епик, преди да стреля? Каза ми: „Едно му е лошото на тоя град — че има адски много негри.“

— Не говори, не говори. Кой го е грижа сега за тия неща.

Бейба започна да трепери, целият стана вир-вода от пот. Тя отново нежно избърса лицето му и го видя, че е заковал поглед в нея. Очите й се напълниха със сълзи.

— О, Бейба — зашепна тя, — не умирай, не умирай.

Притисна по-силно длани в гърдите му. Почувства през тънкия слой кръв натрошените му ребра, немощното пърхане на все още туптящото сърце. Той не отделяше поглед от нея. Устните му с мъка се отвориха и откриха розовеещите му от неспирно течащата кръв зъби.

— Момиче…

Тя го притисна в прегръдките си.

— Бейба, няма да те оставя да умреш! Няма!

Ала чувстваше как топлината изтича, от тялото му, животът, подобно на вливаща се в морето река, отнасяше цялата си сила в необятните дълбини. Да можеше да му влее кръв от собствените си вени, да му даде живот! Ала тя не беше богиня, нито пък той беше митичен герой.

— Бейба, обичам те.

Но както преди, така и сега тя не направи нищо. Седеше смълчана и неподвижна под прикритието на тъмнината в стаята и виждаше как оловните куршуми изсмукваха живота му. След това непрекъснато си спомняше този момент: „Защо не направих нещо? Защо просто седях, без да помръдна? Сега съм толкова безпомощна. Напълно безпомощна.“

По едно време погледът й започна отново да се съсредоточава във външния свят. Разбираше, че това, което държи в ръцете си, е само едно изстиващо тяло. В него вече не бе останала нито капка живот.

Отвън, зад прикритието на щорите, долетя пронизителния вой на сирена, предупреждаващ за някакъв спешен случай. В стаята вече нямаше никой. Под прозореца се чуваха гласове, кресливи като писъци на маймуни, скачащи от дърво на дърво, познати, но неразбираеми. Уличен испански. След малко гласовете се загубиха надолу по улицата.

Очите на Бейба бяха безжизнени, но тя продължаваше да го държи в прегръдките си. Мускулите й бяха схванати, кожата й — настръхнала, ала болката поне притъпяваше мисълта за онова, пред което неминуемо щеше да се изправи.

Аз трябваше, трябваше… о, трябваше да…

Тя побягна, загърната плътно в дрехите си и с омраза, стягаща врата й като огърлица. Мислеше, че дълго време няма да може да се усмихне отново. Но това, разбира се, бяха наивни разсъждения на едно младо момиче.