Той разгърна броя на „Манчестър Гардиън“, който получаваше всеки ден с въздушна поща. Мариън обираше да е в течение на новините от родината си. „Американските вестници“, роптаеше той от време на време, „не знаят как да поднасят новините от света“. А всъщност жадуваше да научи новините предимно от Англия.

Той погледна Даяна иззад ръба на тънката порцеланова чаша с прясно запарен чай — комбинация от английски и дарджилинг, който бе купил от един магазин в Белгрейвия.

— Войната между англичаните и ирландците — поясни бавно. — Между Англиканската църква и католиците — отпи глътка и продължи: — Не мога да я приема и това е! Ето един пример — и той посочи с пръст колонка от вестника. — Преди около три седмици в Белфаст имало страхотно нападение. Тук пише, че било организирано от Шон Туми, патриарха на северо-ирландските протестанти — лицето му се изкриви от отвращение. — Обикновено англичаните вършат мръсната работа; те нахлуват в Андитаун и залавят заподозрените момчета от ИРА. Истинска кървава баня — заклати глава.

— Но това продължава вече толкова време.

— Точно така! — остави шумно трофейната си чаша. — И докъде ни води всичко това, питам! Кръв и все повече кръв. Разбити семейства. Скръб и отчаяние — побутна чашата си. — Сега нали разбираш защо правя нашия филм. За да покажа пълното безумие от цялата тая работа — той перна вестника с опакото на ръката си и страниците му политнаха към пода като птици с прекършени крила. — Уф! И аз не знам защо продължавам да си пълня главата с тези глупости!

На другата сутрин, обаче, Мариън отново седеше пред чая си и преглеждаше вестника, сякаш нищо не се бе случило.

Ел-Калаам бе клекнал на пода до Джеймс, до който стоеше Малагес. Разучаваха плана на вилата и околностите й — обсъждаха всеки парцел.

— Повече от сигурно е, че хората им няма да дойдат тук скоро — каза Ел-Калаам. — Трябва да внимаваме да няма подрънкваме на нашите оръжия. Не е желателно да бъдем изненадани на този последен етап, нали? — пръстът му се движеше по един почти правоъгълен участък от картата. — Сега Мустафа се намира тук. Иди да провериш дали всичко е наред.

Малагес кимна и безмълвно се отдалечи. По пътя се размина с Ръд и англичанина, които вървяха по коридора и носеха вратата на банята. Зад тях Феси ги побутваше и ги остави на мира едва когато я облегнаха на стената.

Ел-Калаам вдигна поглед към Джеймс.

— Ти никак не ми изглеждаш добре, приятелю. Рита! — извика той. — Да се донесе вода тук. Не се отделяй от жена му.

След малко се появи Сюзън с чаша вода в ръка. Гримът й се бе изтрил, поддържаната й доскоро коса бе в безпорядък. Ел-Калаам й заповяда да коленичи пред него; тя се подчини.

— Виждаш ли колко е лесно — рече той на Джеймс. — Те са родени да изпълняват заповеди — даде знак с глава на Сюзън и тя поднесе чашата към устните на Джеймс.

— Как стана тъй — заинтересува се Хедър, докато бъркаше супата, че те прие в отряда си? Очевидно той мрази жените.

— Не ги мрази — с нотка на защита отвърна Рита. — Просто не ги уважава. Между мъжете и жените има разлика, защото изпълняват различни функции в живота.

— Аз не виждам никаква разлика.

— Глупаво е, че дори разговарям с теб. Млъквай и си гледай супата.

Хедър извърна глава.

— Ето, това вече не разбирам. А част от ролята на революционера била да те накара да го разбереш.

Рита хвърли поглед зад гърба на Хедър и заговори:

— Когато израелците убиха мъжа ми при едно нападение, разбрах, че повече не мога да бъда… не мога да изпълнявам функциите на жена. Вероятно част от мен загина заедно с него.

Хедър се обърна и я погледна в лицето. Рита продължи:

— В главата си имах само една мисъл. Взех автоматичния пистолет на брат ми и минах през границата в Израел.

— Сама? — удиви се Хедър. — Без никого?

— Нищо не помня. Освен че по едно време нечии ръце ме издърпаха от труповете — после ми казаха, не били три тела, но кълна се, изобщо не ги познавах. Оказа се, че Ел-Калаам ме е издърпал. В мен още бушуваше мисълта за отмъщение, той ме изведе в пустинята и ме остави да изпразня оръжието си. След като свърших, ме покани да се присъединя към тях. — Рита обърна глава и тихо додаде: — Аз не съм като другите — взе залък от кухненския плот и го сдъвка. — Полумъртва съм — посочи с глава към печката: — Ще загориш супата — гласът й прозвуча като свистене на камшик.

— Грешиш по отношение на жените — обади се Джеймс, както бе облегнат на библиотечния шкаф.

— В нищо не греша — отвърна Ел-Калаам и запали пура.

— В това отношение грешиш — настоя Джеймс. — Не познаваш Хедър.

Ел-Калаам изсумтя и извади пурата от устата си.

— Не ми и трябва. И тя е като оная тъмнокосата — той погледна към Сюзън. — Хайде, изчезвай. Не виждаш ли, че повече нямаш работа тук — Сюзън се върна в кухнята и мъжът продължи: — Всички западнячки са еднакви. Нищо не знаят, не мислят, само плямпат — и имитира отваряне на уста с пръстите на ръката си.

— Искаш ли да се хванем на бас, че не е така? — очите на Джеймс се оживиха.

— Не се хващам на бас — отвърна Ел-Калаам. — Дори и с равностойни на мен хора — всмукна от пурата си и погледна към Джеймс; след малко попита: — И какво толкова умее да прави жена ти?

— Умее да стреля.

Лицето на Ел-Калаам просветна в усмивка; той тръсна глава назад и каза през смях:

— О, щастливец си ти. Добре, че не приех баса.

— Значи си страхливец.

Усмивката изчезна от лицето на Ел-Калаам, изразът му стана заплашително мрачен. Тялото му се напрегна, ръцете се свиха в юмруци. След малко гневът му премина и тон възвърна усмивката си.

— Искаш да ме засегнеш, ама няма да стане. Няма да клъвна.

Появи се Рита и обяви:

— Яденето е готово.

— Брюнетката да нахрани Феси и другите — нареди Ел-Калаам и отмести поглед към Джеймс. — Жена ти ще обслужи мен, а после теб.

— Ами Малагес?

— Той ще яде, като се върне. Не искам никой да напуска вилата в този момент.

Хедър излезе от кухнята с поднос, върху който димяха задушени зеленчуци. Ел-Калаам й махна с ръка да се приближи до него.

— На колене! — заповяда й той.

Тя се поколеба за миг и изпълни нареждането му.

Ел-Калаам започна бавно да поема храната. Ползваше само дясната си ръка.

— Не ме зяпай, докато ям — сопна й се той.

След малко от кухнята се появи Сюзън, следвана от Рита. Двете прекосиха стаята и отидоха при Феси, който седеше при останалите мъже от отряда. В този момент вратата се отвори и влезе Малагес. Ел-Калаам вдигна поглед. Мъжът рязко кимна и Ел-Калаам се наведе отново над чинията си.

— Ами мъжът ми? — обади се Хедър.

— Какво мъжът ти?

— И той трябва да яде.

Ел-Калаам бръкна в чинията, бавно взе с два пръста парче зеленчук и внимателно го пъхна в устата на Джеймс. Джеймс се опита да го сдъвче. Залъкът падна в скута му.

— Видя ли? — вдиша рамене Ел-Калаам. — Не му понася. Изобщо не му понася.

— Той има нужда от течности. Направила съм супа.

Ел-Калаам не й обърна внимание и заговори на Джеймс:

— Моля за извинение — иронично каза той. — Тя излезе прав. Тя наистина умеела да прави нещо — Джеймс обаче не продумваше и онзи се обърна отново към Хедър: — Мъжът ти ми каза, че си можела да стреляш.

— Да — отвърна Хедър, — мога.

Ел-Калаам се изсмя.

— И по какво стреляш? По книжни мишени? По патици в езеро? Или може би си стрелец на зайци? О, да — продължи той тържествуващо, — виждам го в очите ти — умееш да държиш оръжие — отмести подноса с храна с гримаса на отвращение. — Иди да сервираш на Рита. Като свършиш, можеш да донесеш на мъжа си от супата, която си приготвила — той се изправи на крака. — Стига да може да я задържи в устата си.

Отиде до телефона и набра номер.

— Министър-председателят — каза Ел-Калаам в слушалката. — Вече наближава три сутринта, Пирате. Колко е часът при вас? — заслуша се за момент, лицето му помръкна. — Всъщност какво ме интересуват вашите проблеми! Дали задачата е трудна или лесна, за мен няма никакво значение. Нашите палестински братя трябва да бъдат освободени днес до шест след обяд. Ако ли не… Помниш твоя стар приятел Бок, нали, Пирате? И още как? Иначе защо ще пращаш дъщеря си тук? Вие с Бок отдавна се знаете, много отдавна. Още навремето, в Европа. Всичко знаем за тогава. Не би поверил дъщеря си на никого друг, нали така? — гласът му прегракна от ярост. — Е, надявам се, имаш снимка на твоя приятел Бок, Пирате. Тогава бъди нащрек за него. Защото ако нашите братя не бъдат освободени до шест часа, неговата снимка ще ти трябва, за да можеш да го разпознаеш.

Ел-Калаам с трясък затвори слушалката и се обърна към Малагес.

— Той си мисли, че нищо няма да изкопчим от него, ама ще има да взема — ръцете му се свиха в юмрук. — Нищо човешко няма в тия проклети израелци — въздъхна дълбоко. — Имат нужда от добър урок. Малагес, доведи Бок. Феси, знаеш с какво да се заемеш — той се спря и дръпна Хедър към себе си. — Ела!

— Къде отиваме?

Ел-Калаам не й отговори. Поведе я покрай коридора, покрай банята със свалената врата до една стая в другия край на къщата. Преди Бок ползваше този апартамент, сега обаче похитителите го бяха превърнали в нещо друго.

Прозорците бяха заковани с дъски, огромното легло беше облегнато на тях. Никаква светлина не проникваше в стаята. Беше оставена само една лампа. Абажурът й бе махнат и крушката светеше ярко. Хедър примижа. Ел-Калаам я дръпна настрана, за да вкарат Бок. Малагес го остави насред стаята.

Бок стоеше с вързани за един дървен стол прасци. Всички мълчаливо изчакаха да дойде Феси. След малко той влезе и затвори вратата. На рамото му висеше нещо като навит градински маркуч. Единият му край беше затъкнат с меден струйник, а другият — с резбовано гнездо от същия метал.

— Знам, че си чудесен обществен говорител — заговори Ел-Калаам, обръщайки се към Бок. — Това не е присъщо за един индустриалец. Капиталистите често са прекалено заети да издават заповеди и да се тъпчат със скъпа храна, нали? — той килна глава настрани. — Само че човек, който живее на гърба на бедните, трябва да знае как да говори с тях. Поне това.

— Някога и аз бях беден — каза Бок. — Знам какво означава.

— Аха! Да, наистина — разпери ръце Ел-Калаам и се захили. — Значи всичко това е за бедните. О, напълно го вярвам — гласът му изведнъж се промени и очите му се свиха до тънки цепки. — Е, добре, Бок, сега ще трябва да изнесеш реч. Ще убедиш твоя стар приятел, министър-председателя, колко е безразсъден. Разправя ми, че нещата щели да се позабавят; в Ерусалим имало много политически фракции, чиито искания трябвало да се удовлетворят.

— Той е прав.

— Да не би да ме вземаш за глупак? Мислиш ли, че не знам кой управлява Ерусалим? Ако Пирата нареди да бъдат освободени нашите братя, това ще стане. Неговият инат е истинско безумие. Той цени твоя живот, цени и живота на дъщеря си, нали?

— Повече цени благосъстоянието на страната си — рече Бок.

— Думи на истински ционист! — изкрещя Ел-Калаам. — Но това е действителният живот, драги ми заблуден Бок, а не, хвала на Аллаха, празните надежди, с които някои евреи ви карат да живеете. Решенията за живот и смърт ще бъдат взети тук през следващите осемнайсет часа. Част от отговорността за това, което ще се случи или не, ще падне върху теб.

— Ние, евреите, сме вземали решения за живот и смърт в продължение на шест хиляди години — отвърна Бок. — Добре зная какво правя. Няма смисъл да говориш повече. Просто ще трябва да продължиш без мен.

— Умен евреин — презрително рече Ел-Калаам. — Много умен — и насочи показалец към гърдите на Бок. — Много е просто това, което ти представляваш. Сега ще видиш. И ще запомниш този разговор. Ще има да ме молиш да те пратя да изпълниш заповедта ми — лицето му беше съвсем близо до Бок. — Да, ще видиш как ще ме молиш.

Той се обърна към Феси:

— Иди да го сложиш.

Феси изчезна в банята; през отворената й врата долетяха слаби звуци. Феси отново се появи и рязко кимна.

— Малагес! — отново изкомандва Ел-Калаам.

Широкоплещестият мъж развърза шнура от глезените на Бок.

— Настани то да седне.

Малагес ръгна дръжката на оръжието си в рамото на Бок. Индустриалецът изстена и се тръшна на стола.

— Така е по-добре.

Малагес върза китките му зад дървената облегалка на стола.

— Готови!

Феси свали струйника от маркуча на гърба си и го доближи до лицето на Бок.

— Ти си препълнен от ционистки идеи — с леден глас каза Ел-Калаам. — Сега ще видиш как ще се почувстваш препълнен с нещо друго.

Очите на Бок се преместиха от него към струйника в ръката на Феси.

— Виждал ли си удавник, Бок? Предполагам, че да. По времето, когато беше в Европа, а? Подпухналите тела. И зловонието. Поглеждаш към лицето на най-добрия си приятел и не можеш да го познаеш — той се вгледа в потното лице на Бок. — Да, видя удавниците и си помисли: „Добре, че са други, а не аз“, нали, Бок? Е, сега ще почувстваш как е, когато ти се давиш. А накрая ще правиш това, което аз поискам.

Бок скръцна със зъби. По брадичката му изби пот.

— Никога!

Ел-Калаам протегна ръка и прищипа ноздрите на Бок. Последният се опита да отдръпне глава, ала Ел-Калаам го държеше здраво. След малко Бок отвори уста, за да си поеме дъх и Феси напъха медния струйник в нея.

— Никога не казвай никога, Бок — рече Ел-Калаам, без да пуска носа му.

Феси напъхваше маркуча все по-навътре в устата на Бок; очите на Бок се разшириха, започна да му се повръща. Опита да се изправи в стола, очите му се пълнеха със сълзи. От устата му, доколкото позволяваше маркуча, се изтръгна ужасен вик, подобен на мучене.

— Гадно е, нали, Бок? — попита го Ел-Калаам. — Гадно е да се чувстваш толкова безпомощен.

Бок въртеше очи като обезумял, след малко започна да трепери — първо краката, после бедрата и накрая цялото му тяло. Хедър забеляза и конвулсиите на вратните му жили.

— Какво жалко създание си, Бок. Но това е типично за расата ви — продължи Ел-Калаам.

— Какво ще правите с него? Ще го задушите — обади се Хедър.

Без да я поглежда, Ел-Калаам рече:

— Напълни го с вода, Феси, но не много бързо. Нека по-дълго да наблюдаваме резултата. Така ще е по-убедително.

— Изтезанието.

Ел–Калаам вдигна рамене.

— Това е просто дума. Жените са по думите. Мъжете действат. Важни са резултатите. Човек винаги трябва да жертва нещо, за да получи онова, което иска. В сегашния случай…

— Значи ти пожертва човещината си — каза Хедър.

Той се извърна толкова бързо, че тя нямаше време да се отдръпне, за да избегне удара в лицето.

— Ти ли ще ми говориш за човещина? — прогърмя гласът му. — Ти, която стреляш. Ловджийката на дребни животни, която убива без цел, ей тъй, за спорт. Аз убивам в защита на своя народ, на родината, за да можем да се върнем в нея. Това, което аз върша, е справедливо, докато ти… — той се изплю в краката й. — За това, което ти правиш, няма никакво извинение — обърна се и кимна с глава към Малагес: — Изведи я от тук. Да чака при брюнетката.

Във всекидневната тегнеше мъчителна тишина. Нищо не заглушаваше пресекливите викове, които долитаха от другия край на коридора, където терористите изтезаваха Бок.

След малко на вратата се появи Малагес. Вече не се чуваха никакви викове и Хедър, обгърнала с ръка Сюзън, прехапа устни, предполагайки какво е станало.

Малагес спря на прага и махна на Хедър и Сюзън.

— Вие двете, последвайте ме.

Той я чакаше, когато прекъснаха за обедна почивка. Изтощена, тя се прибра в каравана си и го завари да тършува из хладилника.

— Улики ли търсите? — попита го, когато Боунстийл се изправи и се обърна с бутилка минерална вода „Перне“ в ръка.

— Не, лимонов сок — усмихна се той.

— Закъсняхте — каза тя и затвори вратата след себе си. — Изпих всичко.

Той отвъртя капачката и отпи глътка.

— Искате ли чаша? — гласът й прозвуча язвително; беше ядосана, задето той не намери време да се срещне с нея досега.

Боунстийл махна с бутилката в ръка.

— Няма нужда. Свикнал съм да ям и пия в крачка.

Беше облечен в лек бледоморав костюм, по който нямаше нито една гънка. Даяна се почуди как ли си е позволил да си купи такъв скъп костюм с неговата заплата.

— За ченге сте много добре облечен — тя седна в едно плюшено кресло и събу обувките си.

— Така е, когато мъжът е издържан — усмихна се той. Искаше казаното да прозвучи като шега, ала синьо-сивите му очи отказаха да се засмеят — останаха мрачни и замислени; той приседна върху хладилника и продължи: — Нали искахте да говорите с мен?

— Казахте, че искате да ви помогна.

— О, да… но не смятам…

— Значи сте променили решението си.

Той отиде до прозорчето, повдигна леко пердето и погледна оживения снимачен терен навън.

— Не искам да ви замесвам.

— Защо?

Мъжът се обърна с лице към нея.

— Госпожице Уитни, глупаво звучи такъв въпрос от устата на една интелигентна дама.

— Искам да помогна с нещо.

— Признателен съм ви за това — очите му говореха друго. — Но не виждам с какво.

Тя опита друга тактика.

— Не бяхте откровен с мен оня ден.

— О, тъй ли? — не изглеждаше изненадан. — За кое?

— За кървавия знак, който открихте върху тон колоната — тя преглътна, насилвайки се да потисне ужаса, който се бе загнездил в нея.

— Това е работа на полицията, госпожице Уитни.

— Както и моя работа.

Боунстийл потърка за момент очите си. Когато заговори, гласът му звучеше монотонно като на преподавател, който или не бе подготвен, или се отегчаваше от лекцията си.

— Преди малко повече от две години, на тринайсети ноември, в северозападния край на парка „Голдън Гейт“ в Сан Франциско бе намерен трупът на двайсет и тригодишна студентка. Била е жестоко бита и обезобразена, преди да умре. Върху един камък до тялото имаше някакви очертания, които по-късно бяха определени като сабя в кръг. Впоследствие се установи също, че този знак — той умишлено употреби нейната дума — е изрисуван с кръвта на жертвата. Не бе заловен нито един заподозрян.

Боунстийл се върна при хладилника и отпи нова глътка „Перне“.

— Три месеца по-късно, пак на тринайсето число, под един от кейовете край Ембаркадеро бе открит още едни осакатен труп — на двайсет и петгодишна жена. И пак налице бе същият знак, този път изрисуван нескопосано върху вътрешната част на бедрото й.

Междувременно, преди да ни съобщят за следващата жертва — двайсет и седемгодишна манекенка, полицията в Сан Франциско повика неколцина психиатри, специалисти по криминална психопатология — Боунстийл сви презрително устни: — Книжни плъхове! Единственото им заключение беше, че убиецът щял да нападне отново след три месеца на тринайсето число. И че трябвало да бъде издебнат.

Устата на Боунстийл се изкриви нето като усмивка.

— Мръсното копеле им сви голям номер. Взе поредната си жертва през май, отново след тримесечен интервал, но този път на единайсето число — той пусна празната бутилка от минерална вода в кошчето до хладилника. — Това вбеси ченгетата от Сан Франциско. Особено след като се разбра, че трупът на манекенката е бил открит от съпругата на един полковник от армията.

После някакво журналистическо светило излезе в „Кроникъл“ със свое виждане. Използвайки знака като примка, той започна да оприличава убиеца на Модред, черния рицар от двора на крал Артур. И общественото мнение веднага реагира. Възприе прякора.

Даяна стана от мястото си.

— Какво искате?

— Сода.

— Аз ще ви дам — той клекна пред хладилника.

— Искам я много студена — допълни Даяна. — Вътре има лед.

Той взе чаша, наля содата и й я подаде.

— Откъде научихте всичко това? — Даяна искаше да провери дали ще премълчи нещо.

— Четвъртата жертва на Модред беше намерена в Ла Хабра.

— Ориндж Каунти. Доста далечко от тук. Не е ли малко извън вашата власт?

Боунстийл поклати глава.

— Донякъде аз съм като ония откачалки — психиатрите. Имам слабост към неща от този род. Само дето аз газя в лайна всеки ден, а те си седят удобно в кожените кресла и си пълнят лулите — той скръсти ръце на гърдите си. — Убийството в Ла Хабра стана в началото на миналата година. Шестата жертва бе намерена в началото на тази година в Ейнхайм. Седмата е вашата приятелка, госпожица Макдонъл — Боунстийл се изправи. — Сега разбрахте ли, че няма с какво да ни помогнете.

— На път ли сте да… го заловите?

— Модред ли? — леко се усмихна Боунстийл. — Де да знаех! Разбира се, колкото повече данни съберем, толкова по-добре за нас. Но… — той вдигна рамене — никой не знае какво още крои той, нито психиатрите, нито момчетата от Каунти, нито аз. Единствен Модред си знае. Психиатрите твърдят, че той праща някакви послания по своя налудничав начин. Но ние не сме разбрали какъв език ползва. Това е бедата.

Даяна отметна глава назад.

— И в това време жени като Маги ще загиват една след друга — очите й гневно святкаха. — Защо, по дяволите, не направите нещо?

Нямаше какво да се каже и Боунстийл замълча; без да отмества поглед от нея я остави да излее една по една горчивите си думи, докато накрая в стаичката останаха да се прокрадват само откъслечни звуци отвън — приглушен смях, пляскане на ръце, удар на метал в метал, припалване на автомобилен двигател.

— Извинете ме — каза след малко Даяна и остави чашата. — Изморена съм, изнервена съм и просто не знам какво мога да направя в случая.

— За мен този случай не е просто работа.

Особената нотка в дрезгавия му, гърлен глас я накара бързо да вдигне поглед към него — тъкмо навреме, за да види гневните жълтеникави пламъчета, проблясващи дълбоко в синьо-сивите му очи. Оприличи ги на някакви светлинки, които й бяха добре познати. Тя отново го погледна, по така, сякаш го виждаше за първи път.

— Ще откриете ли Модред? — попита Даяна.

— Да, госпожице Уитни, ще го открия — той като че ли изведнъж грохна. Вероятно нямаше повече от трийсет и осем-девет години, но сега изглеждаше най-малко на петдесет. — Ще открия всичко, уверявам ви.

В думите му се криеше нещо повече. Не знаеше точно какво, но усети, че тръпки я побиха.

— Защо не ме наричаш просто Даяна, Боби?

Беше й казал, че никой не го е наричал така. Може би това беше името, което го обуздаваше.

— Добре — тихо рече той, — Даяна.

Тя му подаде ръка.

— Ще ме държиш ли в течение?

Боунстийл се пресегна да вземе чашата и я вдигна като за наздравица за двамата, „la Morte da Modred“^[1]. Ледът затанцува в нея, когато той отпи глътка.

Бяха прибрали трупа на Марти — както и на другите двама — но Бейба отказа да й съобщи къде ще бъде погребан, както и в кой погребален дом в Бенсънхърст ще се състои службата.

— Ама как я мислиш, момиче — каза й той, — че можем току-така да се изтъпанчим там ли? Ами! Ти прави, к’вото ти казвам и забрави тази история, чу ли?

Даяна се опита да го послуша, ала не можа. В съзнанието й непрекъснато изплуваше изкривеното от изненада и ужас лице на Марти, залепен за стената на канцеларията; петното кръв, ярка като оперението на тропическа птица; тихото му стенание, наподобяващо воя на разгонено животно.

Тя не можеше да забрави малките жестове на внимание, с които я обсипваше — „Не мога да не ги правя, казваше й, имам трима синове, а толкова искам да имам дъщеря.“ Желанието й да му каже последно сбогом беше неудържимо, а думите на Бейба за сетен път я убедиха в пълната им изолация от съществените прояви на обществото. Лошо нещо е да си низвергнат, но си имаше и своите добри страни.

За да избие тези мисли от главата си, Даяна попита Бейба как успя да се справи с двамата мъже. Бейба обаче се разсмя чистосърдечно и й разказа за едно друго сбиване — с трима досадни бели морски пехотинци. „Човек се учи да бъде груб, момиче, заключи той, иначе като едното нищо ще изядеш тупаник. Та тия тримата го изпитаха на гърба си с моя помощ.“

Така бе нарушено пълното спокойствие на изминалите дни и нощи. Това време на чиста фантазия, когато Даяна можеше да заключи враждебността на всекидневието, на света, в чиято плът се бе срасла, беше към своя край. Вълкът вече бе на вратата; доста време тя успешно му бе преграждала пътя. Ала когато зелените листа на лятото потъмняха до ръждивокафяво и златисто, предвещавайки началото на зимата, тя отново чу вълчия вой, настоятелното драскане на тежките му лапи по дървената врата и накрая първите отломени тресчици.

Днес обаче ударите бяха само по вратата на канцеларията на Бейба. Влезе сержант Мартинес. Той изглеждаше колкото широк, толкова и висок. Но в никакъв случай не можеше да се каже, че е дебел. Нямаше врат и това създаваше впечатлението, че полицейската му униформа непрекъснато го души. Лицето му бе изградено от няколко широки плоскости, които никъде не правеха сянка. Гърбицата на широкия нос и гладките му бузи бяха гъсто посипани с лунички, а сините очи бяха толкова бледи, сякаш палещото слънце на родния му край, Пуерто Рижо, бе избелило цвета им.

Сержантът тръшна вратата след себе си и направи няколко крачки към Бейба.

— Сега трябва веднага да закарам черния ти задник в участъка.

Бейба вдигна поглед от книжата си и загледа хладнокръвно ченгето.

— Ей! — рече той след малко. — К’во правиш тук? Не ти е ред тия дни от месеца.

— Не ми се перчи, chico. Всичко се променя от днес — той направи рязко движение с ръка и големият кожен кобур на револвера му изскочи навън. — Тая проклета престрелка предизвика адско смърдене из целия полицейски район.

— Я се успокой — каза му Бейба.

Той остави работата си и сложи длани на бюрото. Вляво от него върху стената още тъмнееше петното от засъхналата кръв на Марти.

— Върви по дяволите! Ще се успокоявам! — Мартинес войнствено издаде брадичка. Веднъж Бейба бе подметнал пред Даяна, че според него ченгето е заучило този жест от стари гангстерски филми и това му придавало вид на безпощаден. — Знаеш ли, че капитанът подхвърли, че и той бил нещо замесен? — сержантът се наведе напред и главата и яките му рамене почти закриха бюрото. — Ти разбираш ли какво значи това? Madre de Dios!^[2]

— О, да — отвърна Бейба. — Това значи краят на твоя малък рекет тук.

В лицето на Мартинес нахлу кръв и луничките му изчезнаха.

— Моят малък рекет — бавно заговори той — е това, което крепи черния ти задник в бизнеса.

— Знам — рече Бейба със същия глас, с който бе разговарял с двамата нападатели, преди да ги просне на земята. — Май няма да се умориш да ми натякваш това.

— Да, щото имаш нужда от натякване, чер… — той изведнъж спря, но Бейба довърши думата вместо него.

— Чернилке.

— Като си с тая бяла guapa^[3] — продължи другият с пресипнал глас и посочи към Даяна, — да не се мислиш за нещо повече — едва сега той даде да се разбере, че е забелязал присъствието й. — Не — заклати глава сержантът, — ти не си нищо повече от едно лайно, което от време на време трябва да изчегъртвам от подметките си. Ей това да го запомниш — изправи се. — А, и още нещо не забравяй — вече ще ми плащаш по два пъти месечно — той протегна напред ръка с шепа, свита като копито на прасе. — Хайде, плащай сега, hijo malo^[4]. Денят на разплатата.

Дълго време Бейба не продумваше, дори не помръдваше. Даяна забеляза учестеното дишане на Мартинес под униформата. Гъста струйка пот се спусна по бузата, пресичайки луничавото му лице.

— Знаеш ли к’во ти е лошото, Мартинес? — заговори най подир Бейба. — Толкова дълго вече се мислиш за бял, че почваш да заучаваш похватите на белите.

— Виждаш ли тия очи, дяволски сине — и Малагес посочи своите. — Сини ли са? А? Сини са. А тази коса? Няма ни една чупка. Щото не съм чернилка.

— Не си — спокойно рече Бейба. — По-лош си от чернилка. Не правиш ли това, което ти кажат белите в полицейското, а? — той видя как сержантът се наежи. — О, да, те те подлагат на натиск да им посочиш неколцина от твоите пуерторикански гадняри, и то веднага, ама ти знаеш къде е всъщност плячката, не е ли тъй, човече? Тъй е, дума да няма.

Очите на ченгето се смалиха и потъмняха.

— Ти внимавай какво плямпаш, чернилке.

Бейба не му обърна внимание и продължи:

— Прихванал си алчността на белите, Мартинес, и ще има да тънеш в купища лайна, ако не се опомниш. Всеки от полицията е забъркан в нещо подобно, защо и ти да не си, а? Само че има разлика, човече. Белите имат мускули, с които поддържат пороците си. А ти нямаш. Ти си един кирлив пуерториканец на най-низшето стъпало в йерархията.

— El dinero^[5] — гневно го подкани Мартинес. Той размаха дебелата си длан, пръстите му се свиваха и отваряха като от само себе си. — Alhora^[6]!

Бейба бавно се изправи на крака и поклати глава.

— Ела в края на месеца, както досега, и ще си получиш мангизите. И не си струва да ти плащам отсега нататък.

— Ще те видя как ще се чувстваш, като те опандизя.

— Да, да — закима Бейба, — това ще бъде наистина чудесно — пуерториканско ченге взема подкуп — той облиза устни, сякаш виждаше развръзката на историята. — Ще бъде много намясто. Капитанът само чака да чуе нещо подобно, та да те изрита на улицата.

Мартинес сви ръце в юмруци. Лицето му потъмня от нахлулата кръв, той дори се разтрепери леко.

— Не, човече — тъжно поклати глава Бейба. — Ние сме вътре в тая работа заедно… ти от едната страна, аз от другата. Не искаш това да се промени, нали?

Мартинес беше на път да каже нещо, ала в последния момент само прехапа устни, удари с юмрук по бюрото и наперено излезе от стаята. Бейба въздъхна дълбоко, седна отново и сплете пръсти на тила си. Завъртя стола, за да се обърне към Даяна и вдигна огромните си рамене.

— Той не е виновен, струва ми се. Белите се отнасят с него като с боклукчийска торба. Никога не позволявай да се отнасят с теб така, момиче — Бейба извърна глава и се загледа през замрежения прозорец в замърсените фасади на сградите по 42-ра улица. — Дяволите да ги вземат, те му отнеха и последното, което имаше — гордостта.

Малко преди обяд осветителният кран падна и едва не преби трима от снимачния екип. Артистите бяха освободени за останалата половина от деня.

Даяна и Ясмин оставиха побеснелия Мариън на терена. Нагласяването на необходимото осветление му бе отнело пет часа. „Махайте се от тук, всички до един!“, беше изкрещял той, но не злобно. Готвеше се да излее яда си върху техниците и не искаше никой друг да присъства на това наказание. Снимачният екип и актьорският състав работеха неуморно за него и той на свой ред беше изключително търпелив с тях.

Денят беше мъглив, въздухът — тежък и влажен, изпълнен с мръсотия, която полепваше по кожата. Даяна изпита нужда да бъде на брега на океана; градът с целият си пищен простор й действаше потискащо.

Но небето над плажа на Малибу беше кристалночисто — типично за климата на Лос Анджелис, помисли си тя. Когато времето тук беше противно, в Бевърли Хилс грееше слънце и обратното.

Даяна остави колата на паркинга встрани от пътя, двете се съблякоха по бельо и заплуваха към яхтата на Рубънс.

— Завиждам ти — каза Ясмин, докато подсушаваше косата си с кърпа. Палубата се полюшваше леко под голите им крака. — Наистина ти завиждам — тя разпери мургави ръце. — За всичко това, което имаш… както и за Рубънс. Предполагам, че то ти пълни душата.

Огромните й тъмни очи бяха помръкнали. Даяна долови твърдия напор на големите й гърди под сутиена с телесен цвят. Изведнъж топла вълна обля горната част на бедрата й и това я подсети за Луси — ореолът от червена коса, излетите гърди и те двете сами в стаята. Престани!, заповяда си Даяна мислено и обърна глава. Страните й пламнаха от срам, който тя не успя нито да си обясни, нито да проумее.

— Запомни едно — говореше Ясмин, — то се отнася и за мен: славата отлита бързо — смехът й отекна малко пресилено звучно.

Даяна не каза нищо; подсушаваше косата си, зареяла мисли някъде далеч. Тук бризът бръснеше остро. Гребените на вълните грабваха слънчевите лъчи и ги навиваха като чилета платна прежда. Прииска й се да яхне тези вълни и да се понесе навътре в дълбокото. Почувства топла длан на рамото си и подскочи като ужилена. Силна тръпка премина по гърба й и стихна.

— Даяна, добре ли си?

Усети лекото ухание на Ясмин до себе си и за миг затвори очи, ноздрите й се разшириха. Когато се обърна към нея, лицето й бе напълно спокойно. Усмихна се.

— Разбира се — излъга Даяна. — Просто си мислех, че ако се вгледам нататък, ще видя къщата на Крис и Маги.

Ясмин не отдръпна ръка; разстоянието между тях се изпълваше с топлина.

— Не бива да мислиш за това — каза тя. — Не бива да обременяваш съзнанието си с такива тъжни мисли — Ясмин сложи на рамото й и другата си ръка и обърна Даяна към себе си, с гръб към залива, където се намираше къщата.

Даяна оглеждаше лицето на Ясмин; в този момент то беше изключително нежно, живо, изпълнено със състрадание, каквото никой мъж не можеше да изрази.

— Сега ти е нужно да бъдеш силна. Слабостта не е утеха. Ние продължаваме. Ние живеем. Само това има значение.

При тези нейни думи Даяна усети, че коленете й омекват. Същото чувство, каквото бе изпитала навремето в колежа в една душна нощ през май, в седмицата на последния и изпит. Беше се видяла с Джейсън, брата на Луси — златокосо момче с тяло от мускули и жили. Бяха се зарекли да не се срещат, докато не мине таза трескава седмица, но дори притеснението за последния изпит не можа да угаси страстта им.

Една вечер, докато Луси учеше при приятелка, Джейсън се вмъкна при Даяна. Никога преди той не бе я дарявал с толкова вълнуващи любовни моменти, никога и тя не бе изпитвала такава силна страст към него както онази нощ. Точно тогава, когато бе проникнал дълбоко в нея, Даяна чу вратата на спалнята да се отваря и сред възбудените им стонове долови тихи стъпки на боси крака. Усети присъствието на нечие друго тяло в леглото до тях.

После непрекъснато уверяваше себе си, че почти не е съзнавала какво става, че по-голямата част от нея е тънела в неизразимо чувствена наслада. Тя усети как нежни ръце галят гърба й по начин, който я разтопи от удоволствие, спускат се спираловидно надолу към задните й части, спират за момент върху тях и бавно разделят двете половинки; дълги пръсти се провират във влажната гънка и започват да се плъзгат нагоре-надолу, нагоре-надолу в такт с все по-властните тласъци на Джейсън.

Изстена извън себе си от удоволствие и точно тогава две гърди се притиснаха в гърба й, отърквайки твърдите си зърна в кожата й. Тя се отдръпна от устните на Джейсън, извърна глава и видя лъсналото лице на Луси, пламнало от похот. Беше толкова близо до нейното, че само с едно леко навеждане на главата устните на момичето се сляха с нейните. Хлъзгавият език на Луси, горещият й запъхтян дъх в устата на Даяна надхвърлиха границата на допустимата близост. Даяна потрепери от това чувство. И реакцията на тялото й я накара да се осъзнае. Боже мой, ужаси се тя, какво правя?

С лек вик се отскубна от впитите в нея устни на Луси, от парещите зърна на гърдите й, обгърна с пръсти основата на твърдия пенис на Джейсън и го изтръгна от себе си. Момчето изстена и тя усети как членът му започна конвулсивно да потръпва в ръката й.

— Не! — извика тя. — Не, не, не! — скочи от омоталите се чаршафи и побягна от стаята; дланите й бяха горещи и лепкави от първата струя на оргазма му.

Сега, спомняйки си отново преживяното в онази нощ, Даяна изпита срам. Не толкова, че се бе случило, а от мисълта, че бе видяла кой се промъква в леглото й — бе видяла и бе поискала това да стане.

Тя гневно се отдръпна от ръцете на Ясмин.

— Така! — възкликна Ясмин, разбрала погрешно постъпката й. — Гневът е за предпочитане пред сълзите.

— Вече престанах да плача — заяви Даяна с глас, който бе чужд и за собствените й уши, — за когото и да било.

Ясмин се приближи и застана до нея. Двете се загледаха в дълбините на Тихия океан.

— Останало ли е нещо, за което да плачем? — тихо заговори Ясмин. — И ти, и аз — тя задърпа краищата на хавлиената кърпа, метната около врата й. — Всичко остана в миналото… цялата гадост и мръсотия. И миналото е забравено — от гърдите й се изтръгна въздишка. — То се помни само при Стената.

Даяна се обърна и я погледна озадачена.

— О, имам предвид — побърза да уточни Ясмин — Стената на плача. Не се изненадвай толкова. Аз съм наполовина израелка — сефардинка^[7], затова кожата ми е тъмна. Майка ми е французойка със светла кожа и коса. При Стената на плача в Ерусалим мъченическата история на евреите се помни и почита — тя облегна лакти върху лъскавия дървен парапет. В тази поза сочните й гърди натежаха надолу, задните й части се стегнаха и опънаха прозрачната коприна на пликчетата. Даяна почувства главата си леко замаяна.

— Отрано се научих — говореше Ясмин — да знам какво искам и да го получавам… с всички средства. Ние, израелците сме жилави хора.

— Тогава защо изпитваш угризение към Джордж? — остро подхвърли Даяна. — Ти получи това, което искаше — усещаше, че се ядосва повече на себе си.

Дори и да се беше засегнала, Ясмин с нищо не го показа.

— Проявявам човещина, нищо повече — усмихна се тя. — Баща ми е много човечен. Каза ми, че е станал такъв, след като са го накарали насила да убива врагове по време на войната.

— Как мислиш, би ли го направил отново? — попита Даяна. — Имам предвид да убива?

— Да — без колебание отвърна Ясмин. — Защото това означава, че ще брани родината ни. Но има и нещо друго, в нашето време на конфронтация въпросът се свежда не до човечност, а до оцеляване.

Даяна си спомни за Жан-Карлос и за отговора му, когато го бе попитала как е избягал от Моро Касъл. „Наложи се да се преборя с караула“, каза й той без капка гордост. „Предостави ми се възможност и трябваше незабавно да действам. Имай предвид, че ставаше дума за части от секундата. Нямах време за размисъл. И ето до какво заключение стигнах тогава: организмът притежава волята да оцелее. Тя е по-силна от всичко. Сега не говоря за дълг или героизъм. Това са различни неща, коренно различни. Описвам ти момента точно преди смъртта. Моята собствена смърт. Организмът има воля и тя му позволява да пусне в ход цялата си находчивост. Аз бях капнал и, ако се бях оставил умората да ме надвие, щях да съм мъртъв още същия ден. Да не използвам предоставената ми възможност, щеше да бъде истинска лудост. Нямаше място за проява на човечност. Никакво! Отстъпих контрола над тялото си на животинското в мен. Оставих го то да поеме грижата за мен и то го стори. И ти, Даяна, трябва да се научиш на същото нещо. Трябва да се научиш да не се боиш от тази част в себе си.“

— Не зная дали ще мога — беше му отвърнала тя, спомняйки си колко безсилна беше навремето.

— Ще видим, ще видим — каза й Жан-Карлос, боцвайки я с белязания си показалец по носа.

— Ясмин…

Жената обърна глава, синкаво-черната й коса се развя от вятъра и бръсна базата на Даяна.

— Да?

Даяна насмалко щеше да й зададе въпрос — същия, който със сигурност искаше да зададе и на Луси. Тогава не можа, не можа и този път. Още не се бе отърсила от сковаващия я страх. Не беше способна да приеме тази част от себе си — тя щеше да я кара да отстъпва прекалено много. Какво ли ще стане с мен, помисли си тя, какво ли ще ми се случи, ако запитам Ясмин: Ще дойдеш ли с мен в леглото? Тя избърса чело с края на кърпата и вместо това предложи:

— Искаш ли да хапнем нещо? Можем да си направим сандвичи.

Обаче се оказа, че в каютата й е още по-мъчително — помещенията бяха толкова тесни. Осезателно чувстваше всяко завъртане на мургавите рамене на Ясмин, на гъвкавото й тяло, на леко заобления корем и топлината, която сякаш струеше от триъгълника между краката й; а неговата издутина беше толкова забележима, че се набиваше в очи, когато Ясмин седеше, движеше се или стоеше изправена.

— Ще ти кажа нещо, което ме озадачи — заговори Даяна, за да избие сексуалните си мисли от главата. — Нали помниш един ден, когато Крис дойде и ме взе от снимки?

Ясмин кимна и продължи да маже горчица върху дебел резен пшеничен хляб; постави отгоре листо маруля, парче домат и направи сандвич.

— Е, по време на обяда на масата ни се появи някакъв стар познат на Крис. Помислих, че срещата им ще ги зарадва, но не би.

Ясмин се наведе, отвори хладилника и извади по една бира за двете. Отхапа залък от сандвича си.

— И?

— И стана бурна сцена, което ме притесни. Вярно, мъжът беше много заядлив, но още преди да се стигне дотам, останах с впечатлението, че Крис не иска да има нищо общо с него.

— Сигурно никога не му е бил приятен — каза Ясмин и отвори бирата си.

— Не, нищо подобно. Сега започвам да си го обяснявам. Изглежда хората от твоето минало ти напомнят какъв си бил тогава и това по някакъв начин омаловажава стойността на нещото, което си станал после. Хората са като котвите: можеш да доплуваш до тях в трудни моменти, но тогава те биха могли и да те повлекат надолу.

— Е, но вкусовете ти се променят, започваш да се движиш в други среди.

— Да, това е само част от живота.

Даяна започна да разбира колко по-различна от Маги е Ясмин. В спомените й за Маги сега преобладаваха хленченията, безсилието, несигурността. Отново почувства безкрайното нещастие на Маги като хладен полъх, повял от гроба. Ясмин беше престанала да се храни и наблюдаваше внимателно Даяна.

— Така е.

Без да отмества поглед тя бръкна с дългите си пръсти в буркана със зелени маслини. Ноктите й потракнаха в стъклото, докато вадеше зърното бахар. Загриза го на мънички хапки, сякаш беше най-големият деликатес.

— Такива неща се случват, когато станеш звезда, нали? Ти също го знаеш. Случват се и на двете ни.

Ясмин взе маслина и протегна ръка през късото разстояние над масата към устата на Даяна.

— Хайде — тихо каза тя, — отваряй! — Даяна задъвка, а тя продължи да яде сандвича си. — Не, не толкова и на двете. По-скоро на теб. За теб работи Берил. За теб се прави и филмът. Не мисли, че в студиото не го усещат. Понякога те може и да са глупаци, но не са кръгли идиоти. Мисля, че Джордж пръв го разбра. Дори преди Марийк и Рубънс. „Хедър Дюел“ е нещо като локомотив. Произвежда толкова много енергия, толкова много шумотевица, че инерцията е неудържима. Затова и Берил действа тъй експедитивно. По нейна идея излезе приложението от дванайсет страници в последното „Варайъти“. Никакъв текст… само снимки — ти, аз, Джордж, та дори и Мариън. Ти, обаче, си и на първата, и на последната страница. Сценарият е журналистическа мечта.

Макар и от месеци да работеха заедно, едва сега Даяна започна да гледа на Ясмин като на личност, а не само като на актриса.

— Вероятно се чувстваш засегната.

— О, не — поклати глава Ясмин; кичур коса падна върху едното й око. — Прекалено съм прагматична за такива чувства. Знам, че с тия мои размери — тя подпря с ръце едрите си гърди и ги затръска нагоре-надолу, а Даяна почувства спазъм в стомаха си и извърна глава — никога няма да получа главна роля. Последната актриса, за която това беше възможно, бе Лорен. Но тогава и времената бяха други — Ясмин вдигна рамене и посегна към последния залък от сандвича си. — Може би — продължи след малко с пълна уста, — когато приключим снимките, ще ида в болница да ми намалят бюста — преглътна, сбърчи чело и попита: — Какво ще кажеш за това? — изчака Даяна да се обърне към нея и да срещне погледа й. — Поне малко да го намалят, от размер D на С.

Устата на Даяна беше пресъхнала, когато заговори.

— Не мисля, че трябва да променяш каквото и да е. Това си е твоето тяло. Защо трябва да го жертваш за другите?

— А ти защо искаш да бъдеш звезда? — сериозно рече Ясмин.

Даяна сведе поглед и след кратко мълчание отвърна:

— Е, добре тогава. Може и да е за добро.

— Разбира се, че ще е за добро!

— Отвратително е — гласът на Даяна беше пресипнал от гняв — да променяш външността си, за да угодиш на мъжката представа.

— Не на мъжката — каза Ясмин, — а на холивудската. Разликата е огромна.

— Както и да го погледнеш, все е гадно!

Ясмин сложи ръка върху Даянината и леко се наведе напред; очите й бяха толкова ясни, толкова искрени. Две жени една срещу друга, а между тях еднаквият им пол, една свещена връзка, но съвсем не сексуална в случая, по-скоро социологическа, а може би дори антропологическа.

— А какво ще направиш ти, Даяна, за да стигнеш до висотата на звезда? Не гори ли буйно този пламък вътре в теб? — пръстите й се впиха в ръката на Даяна, гласът й спадна до шепот: — Нима не го искаш силно?

Даяна се вгледа в очите й и като в две огледала видя собствените си отражения в миниатюрен вид.

— Искам го — кой изрече това, тя или някое от отраженията й.

Ясмин не помръдваше.

— Ами ако трябва да спиш с Рубънс, за да го постигнеш?

— Обичам Рубънс.

— Ами, ако това влиза в номера? Ако се е наложило да играеш, че уж го обичаш, за да…

— Престани! — Даяна се опита да отдръпне ръката си. — Почваш да ме плашиш.

Ала положи ли усилие да се освободи? Част от нея беше в плен. Чу думите на Бейба да проехтяват в съзнанието й: „Никога не се оставяй да се отнасят с теб така, момиче.“

— Изобщо не вярвам, че можеш да се изплашиш — с лек упрек каза Ясмин. — Струва ми се, искаш да убедиш себе си, че не си такава — тя отново стисна ръката й, но Даяна не усети никаква болка, само нещо като електрически ток, толкова по-различен от тока, който я разтърсваше, когато беше с Рубънс, че за момент й се стори дори несвойствен. — Мисля, че разбираш за какво говоря.

— Да — прошепна Даяна, — добре, така е. Бих спала с Рубънс. Но да се преструвам, че го обичам… не съм сигурна.

— Напротив, сигурна си — прикова тя поглед в Даяна. — И ти го знаеш. Ние с теб си приличаме като две капки вода, Даяна.

— Не — тръсна глава Даяна, — не го знам.

Ясмин разтърси ръката й.

— Ей, какво ти стана? Я се погледни! — сгълча я тя. — Изглеждаш толкова уплашена, цялата трепериш. От какво се страхуваш?

Стомахът на Даяна болезнено се сви.

— Не зная.

— Знаеш, знаеш — Ясмин се бе надвесила съвсем близо до нея, ухаеше силно на мускус. — Най-сетне знаеш какво искаш — тя обърна ръката на Даяна с дланта нагоре и здраво стисна пръстите й. — Сега трябва само да се протегнеш и да го вземеш — и сви ръката й в юмрук.

— Рубънс иска да уволня Монти.

— Трябва да го направиш — рече Ясмин. — Това е най-умното, което може да се направи, единственото, което може да се направи.

— Но тук става въпрос и за нещо друго.

— Направи го, Даяна.

— Става въпрос за лоялност…

— Лоялността не помага на ничия кариера. Няма да помогне и на твоята.

Даяна не каза нищо, ала душата й безмълвно закрещя: „Виждаш ли какви са, Монти? За тях ти си само един труп. За мен обаче си нещо много.“ Тя се обърна, за да скрие лице от погледа на Ясмин и се запита наум: „Какво да правя?“

Малагес заведе Хедър и Сюзън в стаята при Бок. Когато Сюзън видя какво са му сторили, тя ахна от ужас, изскубна се от ръката на Малагес и се спусна към Бок. Коленичи до него, повдигна главата му в скута си и го залюля в прегръдките си.

— Малагес — рече Ел-Калаам, — иди да наглеждаш другите отвън. Знаеш какво да правиш. Прати Рита тук.

Малагес кимна и излезе. След минути се появи Рита; пистолетът МР-40, метнат през рамо, висеше косо на гърба й. Огромните й тъмни очи святкаха и се местеха ту към Бок, ту към Сюзън.

— Ще направи ли това, което искаме?

— Много скоро — увери я Ел-Калаам. Вниманието му отново се насочи към Бок. — Махай се оттам! — нареди той на Сюзън и като видя, че тя не помръдва, направи знак на Феси.

Мъжът с очи на гризач пристъпи напред, хвана Сюзън за косата и изви главата й назад. С другата си ръка я издърпа нагоре и я изправи на крака. После я отведе настрани.

Ел-Калаам се приближи до Бок, наведе се и повдигна брадичката му. Индустриалецът смаяно го погледна с кървясалите си, замъглени очи.

— Събуди ли се, ционисте? — Ел-Калаам зашляпа бузите му, докато лицето на другия възвърна цвета си. — Е, както виждам, вече си напълно буден — вдигна поглед към Сюзън. — Твоята приятелка е тук. Реших, че няма да е лошо да сте заедно в момент като този.

— В момент като този ли? — попита Сюзън и като обезумяла замести поглед от единия към другия. — Какво още ще правите с него? — разплака се тя.

Ел-Калаам тъй зверски ощипа Бок, че онзи събра очи от болка.

— Вече е много късно за теб, Бок. Твоят инат ни принуди да преминем всички граници на приличието. Цялата отговорност за събитията пада върху теб. Ние сме невинни.

— Прекалено много кръв има вече по ръцете ви — промърмори Бок. — Прекалено много.

— Хайде стига, много се разприказва. Сега само гледай.

Бок бавно извърна глава, очите му се разшириха.

— Сюзън? — задъха се той. — Защо сте я довели? — изглеждаше дълбоко развълнуван.

— Тя ще ни помогне да направим едно малко представление.

— Не — заклати глава Бок, — не със Сюзън! Не!

— О, ама не се дръж така, Бок — рече му Ел-Калаам. — Това представление се подготвя специално за теб.

— Не — продължаваше да клати глава индустриалецът, — недейте! — гласът му стана по-силен.

Червени резки останаха по плътта на Сюзън от впитите пръсти на Феси, след като той премести ръцете си на раменете й, за да я насили да коленичи на пода. После извади пистолет и го насочи в нея. Бок едва сподавяше плача си.

— В името на Бога, престанете! — обади се Хедър.

— Млъквай! — предупреди я Ел-Калаам.

Феси бе забил поглед надолу в главата на Сюзън.

— Разбираш какво ще се случи, Бок — продължи Ел-Калаам. — Разбираш какво причиняваш на жена си със своята неотстъпчивост.

В този момент се разнесе телефонен звън. Ел-Калаам кимна с глава към Рита и жената отиде до преобърнатото легло, където се намираше апаратът. Сюзън тихо хлипаше. Феси заби пръсти в раменете й и тя извика от болка. Зад тях Рита говореше с приглушен глас в слушалката.

— Ще й се случи същото, което преживя ти. Тя ще грохне и ще припадне, а когато се свести, всичко ще почне отначало.

Феси стисна с палец и показалец врата на Сюзън.

— Ел-Калаам — беше гласът на Рита; всички се смразиха, — на телефона е министър-председателят.

Ел-Калаам не помръдна, дори не отмести поглед от противната гледка пред себе си.

— Часът е шест — тихо, но ясно продължи Рита. — Крайният срок за освобождаването на нашите братя дойде и отмина.

— Какво иска Пирата? — лицето на Ел-Калаам доби суров вид.

— Удължение на крайния срок — отвърна Рита. — Имало проблеми. Иска да говори с теб. Уверява ни, че…

— Кажи му да извади старата си снимка.

— Не искаш ли ти да… — протегна тя слушалката към него.

— Предай му това и затвори.

Рита се подчини.

Бок, който през цялото време наблюдаваше ту Сюзън, ту Ел-Калаам, изстена и отново му прилоша. Сянка на отвращение и ненавист мина през очите на Ел-Калаам, като го гледаше как се гърчи на пода.

— Той вече не ни върши никаква работа — заяви брадатият. — Абсолютно никаква. Най-много да послужи за урок на Пирата.

Посегна към тежкия 45-калибров автоматичен пистолет, прибран в кобура, който висеше на десния му хълбок, извади го и го премести в лявата си ръка. Отиде при Хедър и я избута да застане точно пред сгърченото тяло на Бок.

— Рита — прогърмя гласът му, — доближи пистолета си до главата й!

Жената отиде до Хедър и допря дулото на оръжието си в дясното й слепоочие. Хедър отвори леко уста и се разтрепери.

— Е, убийца на зайци — рече Ел-Калаам, — да те видим сега как го правиш — той постави своя пистолет върху дланта й и сви един по един пръстите й върху дръжката му. — Мъжът ти искаше да се обзаложи с мен. Каза, че си можела да стреляш. Нали си ловджийка, а? Добре. От теб сега се иска само да натиснеш спусъка — застана плътно до нея. — Я, виж! Дори не е необходимо да се прицелваш.

Хедър оглеждаше огромното оръжие в ръката си.

— Сложи си пръста на спусъка — подкани я той почти бащински. — Мъжът ти ме уверяваше, че можеш да стреляш. Нима искаш да го изкараш лъжец?

— Джеймс никога не лъже — рече Хедър и обви пръст около спусъка.

Ел-Калаам хвана цевта на пистолета, повдигна го леко и го нагласи право между очите на Бок. Хедър погледна през цевта към лъсналото от пот изправено лице на Бок. Той се бе вторачил в нея с широко отворени очи, от гърлото му долетя странен бълбукащ звук.

— Натисни спусъка, Хедър — за първи път Ел-Калаам произнасяше името й и тя подскочи. — Мисли за Бок като за подплашен заек, попаднал в полезрението ти. Толкова зайци си убила досега.

Хедър бавно стисна очи. Ъгълчетата им се напълниха със сълзи и заблестяха в дрезгавата светлина, после потекоха по бузите и закапаха в краката й.

— Колко зайци си убила, Хедър? — гласът на брадатия прозвуча още по-нежно, като мъдър стар чичо, чиито съвети са необорими.

— Много — прошепна Хедър, без да отваря очи, само главата й трепна леко.

— Много значи — кимна Ел-Калаам. — И когато се изпречваха пред очите ти, замисляше ли се, преди да отнемеш живота им?

Тя не отговори.

— Ето — посочи той с ръка, — все едно, че пред нас има заек. Представи си кръглите му кротки очи, бледата му козина. И какъв аромат ще изпуска от някоя тенджера, а?

Хедър отвори очи и срещна погледа на Бок. Започна да трепери и трескаво заклати глава.

— Не мога, не мога.

— Можеш и ще го направиш — рече Ел-Калаам. — В противен случай — от пистолета на Рита се чу прещракване, беше натиснала петлето и Хедър трепна — Рита ще бъде длъжна да те убие.

Хедър хвана с пръстите на лявата си ръка китката на дясната, която бе изтеглена право напред.

— Я гледай! — обади се Рита. — Май ще вземе да го направи.

Хедър погледна още веднъж през мерника. Очите на Бок бяха вторачени в нея. Тя стегна пръста си в спусъка и в мига, в който го натисна, отмести оръжието встрани. Изстрелът беше оглушителен. От тавана се посипа мазилка.

— Добре — каза Ел-Калаам.

Хедър се разтрепери цялата. Ел-Калаам взе оръдието от ръката й, насочи го към главата на Бок и натисна спусъка. Куршумът улучи лявото око на фабриканта, той инстинктивно вдигна ръце. Бликналата кръв изпръска Хедър и Ел-Калаам. Още за миг здравото око на Бок се вгледа в Хедър, преди тялото му да се наклони и да се строполи на пода.

— Това е — обърна се Ел-Калаам към Хедър — разликата между теб и мен — аз знам кога да убивам, а ти — не.

В този час всички светлини на небето бяха угаснали, за да отстъпят място на розовеещата лосанджелиска нощ на Чандлър. Някъде много, много далеч шумяха палми и джакаранди, облени в руменина, койоти виеха из хълмовете с пищна растителност. Но не и тук.

Тук, съвсем наблизо, изкуственият оръдеен огън пукаше като поредица от фишеци. Обстрелваният обект, където статистите изкарваха надниците си, лумваше в пламъци, които единствено там разпръскваха сгъстяващия се мрак.

Сякаш отстрани Даяна видя себе си как седи в полумрака — главна героиня в пиеса на фона на спускащия се здрач. Кроткият залез на деня я обгръщаше като с плащ.

Тя си помисли за изминалия снимачен ден и потрепери. Всичко около нея представляваше черният скелет на сложните оживяващи структури и когато й хванеха погледа, създаваха впечатлението, че са физическо въплъщение на филма. Неговият скелет бе направен и всеки ден те бяха наслагвали по малко плът, сухожилия, мускули, кожа, докато доби завършен вид и заприлича на страшен митичен звяр, на който те, с изключителните си възможности, вдъхнаха живот. Бяха видели заснетия материал — Мариън извън себе си от радост, бе настоял за това — и бяха поразени. Включително и снимачният екип. Особено снимачният екип — този преситен от снимки персонал. Бяха поразени от заснетото дотук. „Хедър Дюел“ бе в процес на раждане и неговото въздействие бе внушително, неоспоримо.

В краката й бяха струпани професионалните седмични списания „Варайъти“, „Холивуд Рипортър“ и „Дейли Варайъти“. Всички съдържаха рецензии за филма и за нея. В днешния „Ню Йорк Таймс“ се сипеха похвали, които надхвърляха очакванията й. Привидно те се отнасяха за самия филм, но всъщност се въртяха около изпълнението на Даяна. „Върху крилете на последната си главна роля в «Хедър Дюел» Даяна Уитни без съмнение ще стане водещата дама на Холивуд, за която ще се говори най-много. Според видната рекламна агентка Берил Мартин и няколко високопоставени продуценти в «Туентиът Сенчъри Фокс»…“

Колко тихо стана изведнъж. Дори статистите, след като се бяха научили как да се правят, че падат мъртви, се бяха разотишли. Тъмнината се спусна мигновено, като в пустиня — взрив от мрак. Даяна обърна глава, сякаш й се счу някакъв звук.

Най-сетне се надигна да си върви, оставяйки списанията там, където лежаха. Беше изпълнена с онова неизмеримо удовлетворение, което само човек на изкуството — художник, писател, актьор — може да изпита: непрекъснато да се ражда и умира в живота си, с всеки нов сценарий.

Тя протегна високо ръце към небето. Затова станах актриса, помисли си, за да изпитам именно това чувство. Ала разбираше, че то включва нещо повече — включва и контрол. Това беше наследството, което й остана от театър „Нова Бърлеск“. Отново, за хиляден път, се запита, кое ли е било по-важно за Дениз — чувственият и живот на безвкусно натруфената сцена в „Нова“ или усърдието, което полагаше при изучаването на философските науки.

Даяна забързано слезе по металните стъпала на път за караваната си; токчетата й отекваха като удари върху наковалня, докато крачеше по зацапаната настилка към действителността… или може би далеч от нея. В момента не знаеше.

В огромната камина гореше огън. В случая това беше странно. Върху масичката от дърво и месинг пред дивана лежаха осем ролки с по 35-милиметрови филмови ленти, подредени грижливо на две купчини.

— Мария! — извика Даяна.

Никой не се обади. Тази вечер Мария трябваше да остане до по-късно. Даяна остави куфарите си в коридора, далеч от картината на Ел Греко. На връщане от студиото се бе отбила вкъщи, за да си вземе най-необходимите й на първо време дрехи — всичко останало реши да си купи наново.

Тя прекоси гостната. Ярките цветове на огъня контрастираха със студените сини и зелени тонове по масивното тяло на морската сирена на стената; светлината, която огнените езици хвърляха върху люспестата й кожа, беше някак неестествена и човек имаше чувството, че сирената с мъка успява да запази равновесие върху скалата.

Даяна се приближи до масичката. По металните кутии на филмовите ленти нямаше никакви надписи. Тя взе от едната купчина най-горната кутия, обърна я и видя заглавието „Над дъгата“, напечатано шаблонно, а под него с плавен почерк написано: режисьор Майкъл Крауфорд, сценарист Бенджамин Поудел. Преди да върне кутията на мястото й, тя я обърна. Оказа се, че и тази кутия, както и най-горната кутия от втората купчина бяха обърнати с капаците надолу. Даяна ги постави както си бяха.

— За съжаление, май ще трябва да замина за Ню Йорк този петък. А хубавото е, че току-що ми се обади Берил и…

Даяна се обърна и видя Рубънс да приближава по коридора. Беше излязъл от спалнята им. Странно, как определи мислено стаята този път. С безмълвен жест посочи куфарите си.

Рубънс спря да закопчава каишката на часовника си и погледна в посоката, в която сочеше Даяна.

— Значи най-сетне стана — изглеждаше доста изненадан.

— Взех решението в деня, в който Маги беше убита.

Той я погледна озадачен.

— Не те разбирам.

— Смъртта те кара да погледнеш на живота по-различно. Маги я имаше, сега я няма. Всичко е определено в граници с остри ръбове. Пристъпиш ли ги, ще те нарежат на парчета — тя навлажни устни — чувстваше устата си пресъхнала. — Ти си това, което искам.

Рубънс бавно запристъпя към нея. Даяна наблюдаваше походката му — гъвкава като на танцьор.

— Ами Крис? — попита той.

— Какво Крис?

Беше застанал съвсем близо до нея. Тялото му излъчваше топлина.

— Ще ми се да знам — спокойно отвърна той, — не искаш ли и него?

— Крис ми е приятел. Ти си ми любовник. И аз не те разбирам.

— Не съм убеден, Даяна, че между мъж и жена може да съществува само приятелство. Особено ако мъжът е Крис Кър.

— Първо Маги, сега пък ти.

— Какво значи това? — остро я попита той.

— Маги ме обвини в същото — Даяна го гледаше право в очите. — Нали помниш онази нощ, когато ме молеше да остана тук, при теб.

— Чак молене не беше.

— „Не отивай, Даяна — тя изимитира безпогрешно гласа му с точната доза вълнение. Беше толкова сполучливо, че самата тя се изненада. — Не сега. Не тази вечер. Моля те.“

За миг червена вълна обля лицето и врата му; студен блясък просветна в очите. Ала после бързо изчезна и той се засмя. Даяна обаче продължаваше да стои на разстояние.

— Държа още сега да изясним този въпрос — рече тя. — Какъвто и сексуален живот да води Крис, то си е негова работа. И няма нищо общо с мен.

— Искаш да кажеш, че той не е като другите?

— Аз не съм като другите — отвърна тя тихо, но гневно.

— Знам — прошепна Рубънс и зарови устни в косата й, после нежно ги долепи до ухото й.

Даяна затвори очи, сложи ръце на широките му, мускулести рамене й каза:

— Забрави за това. Каквото и да чуеш, знай, че е лъжа.

— Съжалявам, но не го чувам само от един източник.

Тя изви глава назад, за да го вижда по-добре.

— О, и кои са те?

Рубънс й изреди няколко имена и тя избухна в смях, кимайки.

— Какво толкова смешно има? — беше леко раздразнен.

— Ами те всички са приятели на Тай.

— Това не ми говори нищо.

Тя го притисна силно към себе си.

— Струва ми се, че Тай се страхува повече от мен, отколкото се страхуваше от Маги — насмалко щеше да му разкаже какво й беше наговорила Тай на погребението на Маги, но реши, че не е особено забавно и се отказа. — Подозирам я, че си пада по Крис — обобщи Даяна.

— Но тя не живее ли с онзи другия… Найджъл Аш?

— Да, обаче това никога не я е възпирало. Според мен Крис е единственият от оркестъра, с когото не е спала. Тъй че, както виждаш — тя го целуна, — цялата тази кампания е заради теб.

— О, няма да им се размине.

Даяна усети, че го изпълва гняв.

— Недей, Рубънс. Не се занимавай с тях.

— Няма да разреша на никого да ме прави на глупак.

— Никой не те прави на глупак — Даяна хвана брадичката му и го загледа в очите. Колко са красиви, помисли си тя. — Остави на мен тази работа.

— Аз няма да… — но веднага млъкна; като че ли зърна нещо в очите й, което не бе виждал досега. И само кимна.

— Е, след като се разбрахме по този въпрос, кажи ми за какво ти се обади Берил.

Той се усмихна мрачно.

— Това е, което ме бъзна всъщност. Каза ми, че тая работа между теб и Крис… вярна или не… спомогнала да ти отделят много място в списания като „Ролинг Стоун“ и „Пийпъл“. Явно, доста фотографи е имало в „Дансърс“, когато сте били с Крис. Тя разполага с купища снимки за текстовете.

— Значи трябва да благодаря на Тай, нали? — засмя се Даяна.

— Е, да. Предполагам, че ще го направиш — той я хвана за ръка. — Хайде да внасяме куфарите.

Когато отново се върнаха във всекидневната, Даяна го попита за запалената камина:

— Не е ли доста топло още за нея?

— Нямах предвид да топли…

Звънецът на входната врата звънна и Рубънс погледна часовника си, но не помръдна.

— Пак работа — рече. — Това са Майк Крауфорд и Бен Поудел. Помниш ли ги?

Тя се сети за металните кутии върху масичката до камината.

— Не ги познавам отблизо.

— О, ще ги опознаеш още преди да са си тръгнали — на път за вратата каза той.

Крауфорд беше дългунест австралиец с червендалесто лице. Той и набитият светлокос Поудел бяха водещите знаменитости на едно телевизионно предаване, което зае първото място в класацията още в средата на първата си година. Двамата водеха предаването още една година, подновявайки непрекъснато договорите си и накрая напуснаха и отидоха в киното. „Над дъгата“ беше първият им риск. И двамата наближаваха трийсетте — поне така изглеждаха в очите на Даяна; бяха дръзки и самоуверени, и имаше защо — след онзи главозамайващ успех в телевизията. Но явно, Рубънс бе намерил таланта им за оригинален и убедителен, за да заложи на тях.

Беше лъчезарен и в добро настроение, когато ги въведе в гостната.

— Познавате Даяна — представи я той, посочвайки я с ръка.

— Разбира се — отвърна Крауфорд, а Поудел кимна.

Притеснението веднага пролича у Поудел: започна да преплита и разплита късите си, дебели пръсти. Крауфорд седна на дивана срещу камината и метна крак връз крак. Беше облечен в маслиненозелен костюм и риза на жълти и сиви райета, разкопчана на гърдите. Под нея, между рехавите червеникави косъмчета, се виждаше златен медальон.

Поудел носеше избелели джинси и протрити гуменки на бос крак. Върху жълтата му тениска със сини букви беше изписана реклама за бира. Светлият цвят на тениската го правеше да изглежда по-пълен.

— Ще пийнете ли нещо? — попита ги Рубънс от бара.

— Уха! И още как! — оживи се Поудел. — За мен бира — когато говореше, лицето му се огъваше като гумена маска.

— А ти, Майк?

Крауфорд заклати крак нагоре-надолу върху кокалестото си коляно.

— Един скоч ще ми дойде добре. Без лед и сода, ако обичаш.

Рубънс приготви на бара напитки за всички и ги поднесе. Поудел отпи направо от бутилката бира и рече:

— Ама за какво кибичим сега тук? Трябва да обсъждаме филма, а не да седим като членове на някой противен клуб. Имаме работа да вършим!

Крауфорд отпи от чашата си и сбърчи вежди.

— Недей тъй, Бени — заговори той, без изобщо да поглежда към Поудел, — човек трябва да проявява известно търпение. В края на краищата господин Рубънс сигурно има солидно основание, за да ни определи тази среща.

— Не са необходими чак солидни основания за определяне на среща — каза Поудел, допи бирата си и шумно се оригна. — Има ли още?

Рубънс му посочи бара.

— Обслужвай се.

— Но, знаеш ли — пак се обади Крауфорд, като произнасяше бавно всяка дума, сякаш предварително я обмисляше, — Бени има право. Останала е цяла планина от работа върху филма.

Даяна имаше чувството, че присъства на представление на пътуващи комедианти. При това и двамата бяха много добри. Умееха да налагат своите виждания, без да можеш да усетиш какви усилия полагат, за да го постигнат.

Рубънс се изправи тъкмо навреме.

— Е, сега на въпроса — каза и хвърли поглед към двамата. — Съжалявам, но ще трябва да се направят съкращения на разходите.

За миг думите му сякаш увиснаха във въздуха като ледени висулки със свой собствен живот. После в смразяващата тишина се разнесе смехът на Крауфорд — едни от най-странните звуци, които Даяна бе чувала, силни и режещи като бръснач. Той се тресеше от смях и удряше с ръка бедрото си.

— Боже Господи! Бени, не разбираш ли, когато се майтапят с теб?

Поудел обаче седеше така, сякаш всеки момент щеше да запрати бутилката бира в нечия глава.

— Говоря сериозно, Майкъл — рече Рубънс. — Скайлър ми направи отчета за шест месеца. Положението е отчайващо.

— Какво, по дяволите, може да знае този педераст — обади се Поудел. — Ние правим страхотен шедьовър. Всичко трябва да си остане…

— Не — възрази Рубънс, — всичко трябва да бъде в рамките на бюджета.

Крауфорд се покашля леко, за да предвари Поудел.

— Мисля, че това, което искаш да направим, е много трудно — спокойно каза той. — Този филм бе започнат с определена идея. Бени и аз подписахме договор с теб, защото бяхме уверени, че ще можеш да ни осигуриш… ъ-ъ… замаха, с който да осъществим тази идея.

— Вие сте надхвърлили бюджета с почти четири милиона, Майк.

Поудел махна презрително с ръце.

— Но това са само пари!

— По моему — подхвана Крауфорд и се изправи на крака; вероятно от досада поради извисяващия се като кула над него Рубънс, — Бени подсказа нещо много важно. Ние не почнахме филма, за да ни се казва какво да правим.

— Струва ми се, че пропускате същественото, Майкъл — каза Рубънс. — Ако вие, момчета, бяхте упражнили известен контрол, вместо да оставяте сценографа да поръчва неонов декор за четвърт милион долара…

— Ама видя ли го тоя кадър?! — почти изписка Поудел от възбуда; — Направо е жесток! Великолепен!

— Ако бяхте действали отговорно — продължи Рубънс, сякаш не го бяха прекъсвали, — никой нямаше да ви казва какво да правите.

— Видя ли въпросната сцена? — Крауфорд като че ли едва успяваше да сдържа нервите си.

Рубънс кимна.

— Не заслужава половиния милион, дето сте пръснали.

— Божичко, а колко заслужава? — полюбопитства Поудел.

— Просто не е било нужно да снимате този кадър.

— Струва ми се, че господин Рубънс преувеличава, за да бъде разбран по-добре, Бени — Крауфорд изкачи стъпалата към основното ниво на гостната. — И сега, след като ни наложи наказание, мисля, че сме свободни да си вървим.

— Майк — предпазливо заговори Рубънс, — изглежда не ме разбра добре. Ние няма да се разотидем от тук, докато не преработим бюджета на целия филм. Целият екип трябва да бъде олекотен.

— Ти си полудял! — изкрещя Поудел. — Ти за какви ни мислиш?

— Един момент — Крауфорд сложи ръка на рамото на партньора си. — Нека да изясним това. Ултиматум ли ни поставяш?

— Само ви казвам какво трябва да се направи, момчета — отвърна Рубънс. — То не е нищо повече от това, което всеки кинаджия, който го бива, би направил.

— Божичко, какви ги дрънка тоя човек! — рече Поудел. — Ще има да взема!

Рубънс не каза нищо, след малко Крауфорд се обърна към него.

— Аз съм склонен да вярвам, че Бени е прав, Рубънс — и се усмихна леко на двамата. — Ако си излезем от филма, ти ще си вътре с десет милиона — той наклони глава на една страна. — Това, струва ми се, е доста неприемливо за теб. Нещо повече, ще идем право в „Уорнърс“. Те само чакат случай да ни лапнат.

— Да — кимна Рубънс, — чакат.

Даяна се почуди каква беше тая нотка в думите му, която накара другите двама да се смразят. Пръв се окопити Крауфорд.

— В крайна сметка всичко опира до парите.

— Вероятно — отбеляза Рубънс, — но вие няма да работите с „Уорнърс“. Нито с „Туентиът“, „Кълъмбия“, „Парамаунт“, „Филмуейз“ или „Ю Ей“ запомнете това.

Поудел се обърна към Крауфорд, прокара пръсти през чорлавата си коса и рече:

— За какво говори копелето?

Крауфорд не помръдваше. Гледаше Рубънс в очите и не отстъпваше.

— Смята, че нищо от…

— Нищо ли? — кресна Поудел.

— Бени, той само блъфира.

Рубънс побутна с палец рамото му.

— Размърдай се, момче.

Крауфорд пльокна с език.

— Хайде, хайде, Рубънс. Бива те. Много те бива дори. „Ей Би Си“ се опитаха да постъпят с нас по същия начин след първата ни година, когато поискахме повече пари. Накрая всичко се уреди. Натрупаха сума ти пари покрай нас. Ще се съгласиш навярно, че имахме право да настояваме за съответната компенсация — той отново наклони глава на една страна. — Не ли? Е, няма значение. В крайна сметка те отстъпиха. Отстъпиха и още как. Просто нямаха избор. Щяха да изгубят всичко — по лицето му пак се появи заешката усмивка. — Както ще стане и с теб. Десет милиона загуба.

— За последен път ви питам — каза Рубънс, сякаш Крауфорд не бе издал звук досега. — Ще седнете ли с мен да преработим бюджета на „Над дъгата“?

— Правиш голяма грешка, Рубънс — Крауфорд говореше с леден глас. Сви злобно устни и като че ли леко потреперваше. — Ние си тръгваме. Но ако пожелаеш да разговаряш отново с нас… а и ти, и аз знаем, че ще пожелаеш, то тогава ще се наложи да преговаряме при съвършено нови условия. Повече пари, повече клаузи. Колко ще бъдат, това не зная. Ще трябва да се обърнеш към адвоката ни. И ще си платиш за начина, по който се държа с нас.

Крауфорд млъкна, защото видя, че Рубънс се отдалечи от него, отиде до масичката при камината и взе най-горната кутия от едната купчина.

— Знаеш ли какво има вътре? — попита го Рубънс.

Поудел изсумтя и се намеси:

— Някоя боза. Лента, лента, колкото щеш. Всеки ден ги виждаме.

Рубънс преметна кутията и я обърна с капака нагоре.

— Ей! — възкликна Поудел. — Ама това е нашата лента! Дай ми кутията, копеле такова!

Но Крауфорд му препречи пътя.

— Какво ще правиш с тая лента, Рубънс? — не можеше да прикрие презрението в гласа си.

Рубънс свали капака и извади ролката. Беше пълна с лента.

— Какво друго мога да правя — сви рамене Рубънс, — освен да я хвърля в огъня.

— О, Рубънс — подигравателно продължи Крауфорд, — нали не очакваш да ти повярваме, че ще унищожиш лентата. Това е само един осветен негатив…

Поудел, обаче, изпълнен с подозрение, с един скок се намери до Рубънс. Дебелите му пръсти сграбчиха края на лентата, отмотаха част от нея и я вдигнаха пред очите му.

— Боже мой! — дрезгавият му вик прозвуча като изстрел от пистолет. — Но това е оригиналът!

Крауфорд бързо се приближи до него и посегна към лентата.

— Дай да видя!

Полуусмивката се стопи, лицето му посивя под червеникавия оттенък на кожата. Погледът му зарея нагоре в пространството.

— Господи! Каква безотговорност!

Рубънс дръпна лентата от ръцете му.

— Недей! — извика Крауфорд.

Но беше много късно. Ролката с размотаната лента изхвръкна от ръката на Рубънс и падна право върху грижливо подредените горящи цепеници. Пламъците мигом я обгърнаха.

— Пресвета Дево! — закри с ръце лицето си Крауфорд.

Разяреният Поудел обаче подви колене пред камината и с треперещи пръсти се опита да издърпа горящата лента; пламъците обляха с оранжева светлина потното му лице. Той извика и отдръпна леко ръката си, близната от огнените езици, но не се отказа, пак извика, докато най-сетне Даяна се приближи и го издърпа от камината. Жегата беше непоносима, остър парлив дим на черни кълбета се издигаше към отпора на комина. Поудел захлипа.

— Рубънс — извика разстроен Крауфорд, — напрани нещо, в името на…

Рубънс направи две крачки до камината, с много бързо движение бръкна в огъня и извади ролката. Огледа я без капка загриженост — нещо, което само Даяна забеляза.

— Не знам дали ще може да бъде спасена, Майк, наистина не знам.

— Трябва да има някакъв начин.

— Ще е нужна усилена работа, доста орязване, доста уволнения. Оня сценограф ще трябва да напусне.

Крауфорд вдигна глава — едва сега разбра за какво говори Рубънс.

— Мръсник — спокойно рече той. Случката го бе изцедила напълно, за да измисли нещо друго и пак повтори: — Мръсник.

— Пречи ви единствено вашето его — кротко продължи Рубънс. — Иначе и двамата сте много талантливи момчета, наистина.

После, късно през нощта, след като онези си отидоха и тя и Рубънс лежаха един до друг в леглото и тялото й бавно потъваше в сладка дрямка, Даяна се обърна на една страна и го попита:

— Щеше ли да оставиш негатива да изгори?

— Разбира се — отвърна Рубънс. — Аз държа на думата си — започна да се смее, отначало леко, като бълбукащ поток, който в своя ход постепенно се превръща в река, все по-широка и по-буйна, докато се влее в морето. — Но нямаше нищо страшно. Само първите стотина метра бяха от тяхната лента. Останалото беше точно както предположи Крауфорд — осветен негатив, разни отпадъци.

Даяна усети как дишането му се успокои. То сякаш изпълни цялото пространство.

Ел-Калаам нареди да доведат Дейвидсън и Маккинън. Двамата се заковаха на място, като видяха гледката пред себе си — Бок лежеше превит на пода в локва от кръв, с кръв беше покрито и тялото му, Сюзън седеше на колене с наведена глава.

— Това е осъдително — заяви среброкосият Маккинън, клатейки глава. — Направо е осъдително.

— Политическа изгода — рече Ел-Калаам, палейки с бавни движения пурата си. — Вие двамата добре разбирате какво значи това.

— Разбирам само, че не си нищо повече от обикновен убиец — отвърна Дейвидсън. — Мислех, че съчувствията ми клонят към палестинския народ — той потрепери, — но вече не съм толкова сигурен. Може и да си успял да убедиш Емульор. Но той е още млад и наивен.

— Ние воюваме — кипна Ел-Калаам. — Принудени сме да воюваме. Животът на всеки от нас е заложен на карта.

— Не е този начинът.

— Да се убиват невинни хора — допълни Маккинън.

— По време на война никой не е невинен… всеки може да бъде пожертван — Ел-Калаам посочи с ръка тялото на Бок. — Махнете го от тук. Оставете го до входната врата. Малагес ще ви покаже. Сега ще бъде хвърлен на израелците. Така донякъде може да ни бъде от полза.

Малагес, който бе довел Дейвидсън и Маккинън в стаята, насочи пистолета си към тях. Двамата се наведоха, повдигнаха тялото на Бок от двете му страни и го изнесоха навън.

Хедър се отскубна от ръката на Ел-Калаам и отиде при Сюзън. Наведе се, обгърна нежно с длани главата й, повдигна лицето й. Ахна от ужас, когато видя очите на брюнетката — бяха неузнаваеми, гледаха с празен и безчувствен поглед.

— Сюзън — прошепна Хедър; след малко по-настоятелно: — Сюзън!

Жената мълчеше, очите й блуждаеха.

— Боже мой! — извика Хедър. — Погледнете какво сте направили с нея. Направо сте я съсипали!

Феси протегна ръка и я хвана за китката.

— Това не е твоя грижа — каза й той.

Хедър вдигна поглед към него.

— Ти си животно. Чудовище. Махни си ръцете от мен.

Лицето и врата й пламнаха от ярост. Феси се изкикоти, хвана едната й гърда и я стисна.

— Ти ще си по-подходяща от нея.

— Остави я, Феси — намеси се Ел-Калаам и издърпа Хедър от ръцете на дребния мъж и далеч от Сюзън. — Остави и другата, тя не представлява нищо.

— Да, нали! — Хедър го погледна в лицето. — Сега разбирам. Тя си свърши работата. И край, така ли? Вече не е нищо друго, освен мъртво месо.

— Тя беше мъртво месо, още щом влезе в тази стая — рече Ел-Калаам, извади пурата от устата си и приближи лице до нейното. — Но и мъртвото месо върши работа. Може да бъде изядено.

— Но тя е човешко същество — проплака Хедър. — Тя заслужава…

— Иди да се погрижиш за съпруга си — с нежен глас я прекъсна Ел-Калаам. — Сигурно вече примира от глад.

Той я пусна и направи знак на Рита. Хедър, следвана по петите от Рита, се обърна и излезе от стаята.

— Трябва да отида до тоалетната — каза тя на Рита в коридора. Онази кимна.

Тоалетната нямаше врата, нямаше уединено кътче. Хедър се обърна изненадана, че Рита влиза след нея.

— Не можеш ли да изчакаш отвън?

— Не, не мога — отсече ледено другата; повдигна брадичка и я подкани: — Хайде, върши каквото има да вършиш. След две минути трябва да те изведа от тук.

За миг Хедър се поколеба. После се доближи до тоалетната чиния. Рита не сваляше поглед от нея и лицето на Хедър започна бавно да порозовява.

Когато Хедър се върна в гостната завари Рейчъл сгушена до сгърченото тяло на Бок. Раменете й потръпваха. Хедър отиде при нея и я прегърна.

— Той ми беше като чичо — изхълца Рейчъл и се опита да изтрие сълзите си. — Беше толкова добър, с мен — обърна лице към Хедър и попита: — Какво са му правили там?

— Трябва да го забравиш, Рейчъл. Той е мъртъв.

— Кажи ми! — настоя момичето. — Трябва да знам!

— Не е нужно — каза й Хедър, изправи я и я отстрани от трупа на Бок. — Запомни го жив, а не мъртъв.

Рейчъл сложи ръка на рамото на Хедър.

— Вече няма да плача — прошепна тя. — Не и пред тях.

Влезе Малагес, приближи се до тях и хвана Рейчъл за ръката.

— Ел-Калаам те вика. Свързва се по телефона с баща ти.

Той избута момичето пред себе си и двамата изчезнаха в коридора.

Хедър отиде при Джеймс. Той не бе помръднал. Кръвта бе спряла да тече, но лицето му бе бяло като платно, а дишането му — още по-затруднено.

— О, Джейми — прошепна Хедър и коленичи до него, — да можех да направя нещо. Толкова съм безпомощна.

Мъжът отвори очи и й се усмихна.

— Има нещо, което можеш да направиш.

— Какво? — по лицето й се изписаха тревога и безпокойство. — Готова съм на всичко.

— Обещай ми, че няма да се предадеш… дори и като умра.

Пръстите й го погалиха по бузата. Тя се засмя.

— Какво говориш? — смехът й се удави в хълцане. — Ти няма да умреш.

— Нямаме време за празни приказки — очите му се вторачиха в нейните. — Обещай ми, Хедър. Трябва да ми обещаеш.

Тя се разплака. Джеймс се пресегна и я хвана за ръката.

— Обещай ми, дявол да го вземе!

Хедър отвори очи, сълзите й закапаха в скута на Джеймс.

— Обещавам.

От полуотворените устни на Джеймс излезе дълга, шумна въздишка. Той отново се отпусна назад и затвори за миг очи.

— Добре — прошепна, — много добре — пръстите му се впиха в ръката на Хедър. — Сега слушай внимателно…

— Да ти донеса нещо за ядене. Направих супа. Ти трябва да…

— Това не е важно в момента!

Очите му святкаха, гласът му, макар и слаб, беше достатъчно заплашителен, за да я възпре. Хедър се огледа наоколо. Зад гърба им Маккинън и Дейвидсън седяха на дивана. Китките им отново бяха вързани. Рене Луш седеше до камината и наблюдаваше с каменно лице своя аташе, който разговаряше въодушевено с Ръд, Той се опитваше да заговори държавния секретар, но Томас седеше на един стол, заровил чело в коленете си.

— Трябва да разбереш някои неща, Хедър — каза Джеймс. — Не бива да пренебрегваш тия мръсници и не бива да вярваш на нито една тяхна дума. Ако Ел-Калаам ти каже, че навън е ден, знай, че е нощ. Ако ти каже, че всичко ще бъде наред, приготви се за куршум в главата. Той може да ти каже всичко, стига да му върши работа. Хора като него знаят само едно — да убиват или да бъдат убивани.

В другия край на стаята Емульор се изправи и отиде да говори с английския парламентарист. Джеймс отново погледна Хедър.

— Ще трябва да го убиеш, за да се спасиш.

— Но, Джейми…

— Нямаш друг избор, Хедър! — лицето му беше много близо до нейното. Тя видя сълзи да проблясват в ъгълчетата на очите му. — Не разбираш ли? Ел-Калаам е грешен. Трябва да набереш смелост. Трябва да направиш това, което ти подсказва сърцето.

— Джейми, аз няма да знам как да…

— Неговото надмощие идва от абсолютното владеене на обстановката. Наруши ли се това веднъж, силата му рухва.

В този момент в стаята влязоха Ел-Калаам и Феси. Последният отиде до външната врата и леко я открехна. Подсвирна тихо. След миг отвън на вратата се появи един от въоръжената група. Феси му прошепна нещо, после се върна при Ел-Калаам.

— Всичко е наред — докладва той. — Предадох къде да го оставят.

Ел-Калаам кимна, хвърляйки угарката от пурата си в студената камина. Двама от хората му отидоха да вдигнат трупа на Бок. Феси им отвори вратата, колкото да минат през нея.

— Хасам ще ви заведе — каза той.

Малагес доведе Рейчъл обратно в гостната. Лицето й беше бяло, устните плътно стиснати. Изобщо не поглеждаше към Ел-Калаам.

— Настани я там — нареди брадатият на Малагес, сочейки към коленичилата Хедър. — Призлява ми от нея. Остави жените да се оправят сами.

Малагес бутна напред Рейчъл и тя политна към Хедър. Опита да се задържи права, ала се препъна и падна с разперени ръце. Главата й се удари в пода.

— Оох! — изстена тя.

— Рейчъл! — извика Хедър и в същия миг чу до себе си къс, сподавен стон. Обърна се: Джеймс едва си поемаше дъх, лицето му беше пепеляво, устните му — сини. От отворената му уста излизаше бълбукащ звук.

— Джейми! — проплака тя, обгърна го с ръце и го залюля леко в прегръдките си. — Джейми, дръж се! — обърна глава към Ел-Калаам. — Направи нещо! — закрещя. — Не виждаш ли, че умира!

Ел-Калаам не помръдна от мястото си, наблюдаваше мълчалив сцената — разтрепераната Хедър и Джеймс, който се сгърчи в силна конвулсия, въздъхна и се отпусна безжизнен.

— Моите съболезнования — проехтя най-сетне гласът на брадатия в тишината. — Той беше войник, професионалист. Двамата намерихме общ език.

Хедър продължаваше да държи Джеймс в прегръдките си, без да отмества поглед от него. После затвори очи, притисна главата му към гърдите си и го целуна по бузите, клепките, устните.

Бележки

[1] Смъртта на Модред (фр.) — Б.пр. ↑

[2] Света Богородице! (исп.) — Б.пр. ↑

[3] Красавица (исп.) — Б.пр. ↑

[4] Дяволски сине (исп.) — Б.пр. ↑

[5] Парите (исп.) — Б.пр. ↑

[6] Веднага! (исп.) — Б.пр. ↑

[7] Име, давано на евреи от Испания и Португалия в средните векове. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Сирените на Холивуд (5)

Метаданни

Данни

Сирените на Холивуд

Сирените на Холивуд

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пета глава

Ерик Лустбадер
Сирените на Холивуд (5)