Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Sirens, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho(2014)
Разпознаване и корекция
egesihora(2014)

Издание:

Ерик ван Лустбадер. Сирените на Холивуд — книга 1

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1994

Редактор: Евелина Димитрова

Коректор: Зоя Решавска

ISBN: 954-8009-32-3

 

 

Издание:

Ерик ван Лустбадер. Сирените на Холивуд. Книга 2

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1994

Редактор: Евелина Димитрова

Коректор: Зоя Решавска

ISBN: 954-8009-32-3

История

  1. —Добавяне

Книга втора
По-тъмно от нощта

Една река тече

покрай плачеща върба,

откриеш ли я някой ден,

за мене си спомни…

Браян Фери, „Моя единствена любов“

Четвърта глава

Бейба. Само това беше името му. Разбира се, може да е имал и друго, но никога не й го беше казвал.

Бейба попадна на нея на третата вечер, след като се беше появила. Той беше с гигантски ръст, дълга гъста брада и толкова широк нос, че едва ли не обхващаше цялата средна част на лицето му. Кожата му имаше цвят на махагон; само една гънка под лявото око беше с цвят на кафе с мляко. Знаеше доста добре френски език, както и тя, но не от гимназията за музика и изкуства като нея. Каза й, че го учил преди години в Париж, но тя не му повярва напълно.

През онази ранна есен на 1968 година изведнъж захладня, дори тук, в сърцето на Манхатън; един петък температурата едва стигна пет-шест градуса и три дни по-късно зимата разтвори прегръдки; към края на следващата седмица есента дойде и си отиде незабелязано. Бейба носеше късо моряшко палто с два реда големи пластмасови копчета с по една котва в средата и клоширани моряшки панталони. Но не беше моряк.

Всеки, който излизаше на 42-ра улица между Бродуей и Девето авеню, си имаше определено място. Бейба стоеше точно пред театър „Селуин“, на южната страна на улицата. Даяна много скоро установи, че тъкмо тази страна беше възможно най-опасната. Северната беше по-спокойна; там много рядко се появяваха ченгета и то винаги по двойки; вървяха бавно, с цигара в уста. Те се осмеляваха да минат по южната страна, само ако трябваше да прекратят избухнала в някой от киносалоните кавга и то когато бяха в по-голяма група.

В кинотеатъра „Нова Бърлеск“, един етаж над олющената козирка на „Селуин“, никога не ставаха неразбории. Прастарият му синьо-зелен неонов надпис жужеше денонощно, а черно-белите гланцови фотоси на стриптийзьорки, които никога не се появяваха на малката сцена и никога не бяха стъпвали в Ню Йорк, се вееха уморено от саждивия бриз, духащ откъм Хъдзън. Освен това „Нова“ си имаше собствена охрана.

Бейба заставаше пред „Селуин“ и продаваше всичко, с което можеше да се снабди — и, както се оказа, разнообразието беше поразително. Официално той предлагаше цигари с марихуана, метедрин и по някоя смесица от евтини наркотици. А тайно, ако те познаваше, беше източник за абсолютно всичко. Даяна не беше чувала и за една трета от стоката, която минаваше през ръцете му.

Трудно беше да се каже какво точно видя той в нея в първия момент. Че беше красива, беше, но той можеше да има — и имаше — всяка жена, която му потрябваше. А и както Даяна по-късно разбра, негова слабост бяха азиатките. Какво тогава го накара да я заговори, когато за трети път мина покрай него, облечена с обикновено яке от кафяво кадифе и избелели джинси, натъпкани в черни, високи до прасеца ботуши, с толкова остри върхове, че според нея можеха да се използват като смъртоносно оръжие.

— К’во мислиш, че правиш, момиче?

Тя се спря и погледна мечешкото му лице. Ръцете й бяха пъхнати дълбоко в джобовете на якето; беше още прекалено рано за ръкавици. Воднистите му очи я оглеждаха с любопитство. Зениците и ирисите му имаха един и същ цвят и заемаха почти цялото налично пространство, така че жълтото около тях едва се виждаше.

— Нищо — отвърна тя.

— Няма ли откъде другаде да минеш?

— Харесва ми да минавам от тук.

Бейба се разсмя с дълбок, гърлен смях, очите му почти потънаха в тъмната плът на лицето.

— Глупости! — чертите му добиха студен израз, той извърна глава, изкашля се и се изплю. — Ти май си тръгнала на лов, момиче. Добре, продължавай.

Даяна сбърчи вежди. Той продължи:

— И какво виждаш в тази парфюмирана градина?

— Не отговарям пред никого — само пред себе си.

Върхът на дебелия му език се подаде — изумително розов в сравнение с почти черните устни.

— Хм, тъй ли? — очите му шареха надолу-нагоре по тялото й, изпълнени с толкова изразена похот, че тя се изчерви. — Никой от тия кучи синове, дето обикалят наоколо, няма да подмине такова крехко бяло месо като тебе. Тъй ще те сдъвчат и изплюят, че няма да се познаеш после.

Даяна хвърли неспокоен поглед към минаващите покрай тях тълпи от чернокожи и пуерториканци. Тук-там можеше да се види и някой забързан бял. Чуваха се смях и шумни закачки. Двама дългокраки чернокожи тичаха към Осмо авеню и пресякоха кръстовището на червено. Последва скърцане на спирачки, викове, ругатни.

— Искаш да кажеш, че тук е опасно място ли?

Той поклати глава.

— Ти си избираш мястото, момиче. А тук се навъртат немалко съмнителни типове. Като зли котки са, казвам ти. Трябва да внимаваш. К’во, да не искаш да си въртиш белия задник с нас, отрепките, а? Я по-добре си върви вкъщи, където твоето бяло момче ще се грижи за теб.

— Казах ти, тук ми харесва.

Лицето му помръкна; погледът му стана зъл.

— Не ме будалкай, момиче. Да не си тръгнала на лов за черно месо?

— Ъ?

— За чернилки, хубавице. Възбуждат ли те чернилките, а? Е, бъди сигурна, че ще свършиш някъде с окървавено лице. Някой изтупан хубавей с граховозелен костюм ще ти завърти чивията и няма да разбереш кога ти е разтворил хубавите крачета, оох, ох. Тъй че върви си у дома.

— Не съм тръгнала на лов — упорстваше тя. — Тук съм, защото… не мога да бъда повече там, където трябва.

— Казвам ти, момиче, туй място не е за теб.

Тя го погледна и пъхна ръце, сега свити в юмруци, още по-дълбоко в джобовете си. Запристъпя от единия на другия крак. Бузите й розовееха от студ; когато двамата с Бейба отвореха уста да кажат нещо, с думите излизаха облачета пара.

— Това ли правиш по цял ден? — попита тя.

— Не, по дяволите! Имам място в Нюйоркската борса. Това е между другото — той потупа главата си, пръстът му потъна във вълнистата коса. — Тук щрака една проклета пластинка, момиче, та ме скапва. Вътре има само желязо, никакъв мозък. Всички изпокапаха по време на войната. К’ъв срам.

Даяна се изкикоти:

— Обзалагам се, че не си участвал във войната. Не си чак толкова стар.

— О, грешиш, достатъчно съм стар. Можех да отида във Виетнам, ама на, останах тук, на чист въздух. Армията не иска отрепки. Макар че и да искаше, нямаше да ме открие. Само да бяха дошли, щяхме да им извъртим едно хубаво бойно сражение, ха! — той плесна огромната си длан в месестото бедро.

Пред Бейба спряха двама млади пуерториканци. Лицата им бяха гладки като кадифе, дългите, черни, лъскави коси — вързани на опашка. Бяха облечени еднакво: дрипави джинси и къси якета. Единият беше обут с адидаски — „за да офейка по-бързо“, както й каза по-късно Бейба; а другият — с протрити черни шпиц ботуши.

— Изчакай секунда — каза й Бейба и се отдалечи с двамата.

Наоколо светлините на улицата светваха и гаснеха, една безкрайна надпревара от разноцветен неон, прогонваща тъмнината. Задуха песъчлив вятър, който грабваше разпилените отпадъци и ги завърташе във въздуха като мръсни носни кърпички, вдигнати по погрешка за поздрав. Даяна усети и миризмата, с която винаги бе пропит западният вятър — индустриалните изпарения от околностите на Ню Джърси.

Бейба получи шепа банкноти за няколко здраво завързани найлонови торбички, пълни с нещо жълто и червено. Един бебешко син кадилак се приближи бавно, сякаш имаше повреда в двигателя. От покрива му стърчеше висока антена, гумите бяха защитени с шипове, правени по поръчка, а хромираният метал по него беше повече от метала на три коли, взети заедно.

Даяна присви очи, за да види по-добре вътрешността на колата, ала оцветените в тъмнозелено стъкла не пропускаха почти нищо. Смътно успя да различи само тъмнокожо кръгло лице и до него, на пътническата седалка, една глава като на Медуза, със сплетена черна коса.

Бейба приключи сделката с пуерториканците и се приближи до колата. Единият й прозорец безшумно се плъзна надолу. Бейба трябваше да се превие почти на две, за да пъхне глава вътре. Той започна да говори нещо, но Даяна не можа да чуе нито дума. След малко извади отнякъде малък плосък пакет, ръката му го пъхна през прозореца и излезе обратно с пачка сгънати банкноти. Каза още нещо и се изправи. Кадилакът потегли, прозорецът му бавно се затвори.

Когато Бейба се върна при нея, тя го попита:

— Добре де, какво ще правиш сега, цяла нощ ли ще стоиш тук?

— Ама ти к’во очакваш от мен, момиче? — погледна я той строго. — Че ти изобщо не ме познаваш. Мога да ти създам сериозни неприятности.

— Не вярвам — усмихна се Даяна и го погали по лицето. — Какво ще ми направиш? Ще ми откраднеш парите ли? Мога да ти ги дам.

Той беше толкова изненадан, че не успя да отвърне нищо.

— Или нещо по-лошо? Ще ме изнасилиш? — продължи тя.

— Ха! Повечето контета, дето обикалят тук, като нищо ще се възползват от случая. И никой няма да ти помогне. За теб нищо работа ли е чукането, а, момиче? Да не ти е изпила чавка акъла? Ама че идиотщина! На нищо ли не те е учила майка ти?

— Не вярвам, че си като онези, за които ми разправяш.

— Дрън-дрън! Точно такъв съм. Дори по-лош от някои!

— Искаш ли да си вземем нещо за ядене?

— Таз пък! Ти знаеш ли, че ей сега мога да те хвана за ръчичка, да те закарам отзад, зад киното и да те накарам да съжаляваш, задето си дошла тук.

Издадената му напред глава беше съвсем близо до нейната, жълтите му очи святкаха с дивия блясък на нощен хищник.

— Хайде — продължи тя, — да хапнем по един залък, а?

Той сграбчи ръката й, стисна я здраво и я задърпа към овехтелия вход на „Нова“. Тя не направи никакъв опит да се отскубне.

— Сега ще те начукам, глупачке такава — изръмжа Бейба истински вбесен. — А след т’ва ще ти трябва инвалидна количка, за да можеш да се придвижваш.

— Ама то няма да е изнасилване — каза Даяна, — щом аз искам.

Това вече съвсем го извади от равновесие. Завъртя я с лице към себе си и я загледа кръвнишки.

— Е, и какво?

— Просто ти обяснявам, че не можеш да ме изнасилиш.

— Ей сега ще ти дам да разбереш!

— Добре — отвърна тя и вдигна глава.

Бейба се вторачи в сериозното й лице и дълго време не откъсна поглед от него. После изведнъж тръсна глава назад и избухна в дълъг, силен смях; смееше се така, както от години не се беше смял.

 

 

Детективът, лейтенант Робърт Уокър Боунстийл стъпваше внимателно между разхвърляните на пода вещи.

— Добре, разделете се — нареди той на двамата униформени полицаи, без да ги поглежда.

Те бяха пристигнали първи в къщата — квартални ченгета, чиито набраздени лица говореха красноречиво на всеки неслучаен наблюдател. И все пак вероятно бяха очаквали най-много да видят звездата с предозиран наркотик, когато влязоха в дневната, защото оплешивяващият възкликна: „Боже Господи!“, след като погледът му падна върху трупа на Маги, а другият бързо се обърна, побелял като платно.

Но минута по-късно те вече се бяха заловили за работа: извадиха бележниците, хванаха моливите и започнаха да задават въпроси с особените си механични гласове, сякаш цялата им същност бе скрита под метална външна обвивка.

В този момент беше влязъл високият мъж. Той имаше тъмноруса коса и раздалечени синьо-сиви очи. Беше облечен елегантно и от стройната му фигура лъхаше авторитет. Ръцете му бяха в джобовете.

Плешивият полицай изсумтя и затвори бележника си.

— Разчиствайте — каза той с отвращение. — Момчетата от „Убийства“ са тук.

— Само още минутка — обади се лейтенант Боунстийл и махна към отворената врата. Появиха се двама мъже, следвани от слаб, мърляво облечен мъж с късо подстригана коса и силно набръчкан врат с насъбрана мръсотия между гънките му. Дъвчеше залък от сандвича си с риба.

Боунстийл прекоси стаята, без да настъпи нищо от отпадъците по пода. Спря пред кутията на тонколоната и започна да я оглежда от всички страни. После мина встрани и заби поглед в килима зад причудливия ковчег. Изправи се и извика:

— Докторе!

Слабият мъж се приближи и погледна в прогизналия от кръв високоговорител. Отхапа нов залък от сандвича си. Боунстийл посочи едната страна на кутията.

— Това да се заснеме. Ясно?

Слабият мъж кимна и направи знак на другите двама. Те започнаха да вадят фотоапарати и осветление.

Боунстийл се упъти към Даяна, която седеше до Крис и държеше ръката му. Стъпваше безшумно и докато тя го наблюдаваше да се приближава, нещо в него й напомни за широкоплещестия мексиканец в полинезийския ресторант в Малибу.

— Госпожице Уитни — заговори той с тих, дрезгав глас, — вие ли бяхте тази, която се обади по телефона?

Отблизо наболата му брада имаше цвета на царевична коса.

— Мадам?

Тя още бе под влиянието на яркия спомен за Бейба и нюйоркската миризма на канела; спомен, отприщен като бент от шока. Все още се люшкаше между тези два свята. Най-сетне успя да съсредоточи погледа си.

— Да?

— Вие ли се обадихте в полицията? — той говореше бавно и отчетливо, сякаш предполагаше, че слухът й е увреден.

— Да — тя прокара пръстите на свободната си ръка през гъстата коса и я отметна на една страна. Забеляза, че погледът му спря върху ръката й, хванала Крис. — Добре съм. Наистина.

— Отдавна ли е това приятелство? — той я гледаше в очите.

В първия момент тя се озадачи Маги ли имаше той предвид или Крис.

— Тя беше приятелка и на двама ни.

— Ела насам! — Боунстийл се беше обърнал към току-що влезлия набит мъж с измачкан костюм.

— Всичко е чисто навън.

Боунстийл кимна:

— Заеми се с рок звездата.

Мъжът се наведе, хвана Крис за лакътя и го поведе към трапезарията; настани го край масата и извади бележника си.

— Госпожице Уитни, ще трябва да взема показанията ви.

Заслепена от светкавиците на фотоапаратите, с които асистентите на лекаря по медицинска експертиза започнаха да правят снимки, Даяна извърна глава.

— Заповядайте — каза Боунстийл и й поднесе чаша, пълна с тъмна течност. — Не е точно кафе, но поне е горещо.

Тя пое чашата и я задържа между дланите си. Докато отговаряше на въпросите, мъжете прибраха фотоапаратите и сега се опитваха да извадят тялото на Маги от кутията на тонколоната. Ръцете им пипаха толкова внимателно, сякаш тя беше още жива. По едно време асистентът поиска ножовка. Най-сетне извадиха трупа и го изнесоха в запечатан сив пластмасов чувал, Даяна въздъхна и за пръв път от едва ли не дни насам не почувства болка в гърдите си.

— Искам да говоря с Крис — каза тя след малко.

Боунстийл кимна:

— Веднага щом сержант Макиларджи приключи с него — той взе от ръцете й празната чаша. — Желаете ли да се обадите на някого, госпожице Уитни?

Тя си помисли за Рубънс — тъй й се прииска да му се обади. Но той замина, без да й остави телефонен номер. Нямаше представа къде точно в Сан Диего се намира, знаеше само, че се връща довечера в осем часа. Вдигна поглед към Боунстийл.

— Много сте стриктен, лейтенант.

— Към звездите се подхожда като към звезди, госпожице Уитни. Капитанът много държи на това — той се обърна към приближаващия се мъж: — Има ли някакъв резултат, Анди?

— Хм, не особен на този етап — отвърна асистентът. — Засега мога да ти кажа само, че жертвата е починала някъде около четири и петнайсет тази сутрин.

— Как разбра, ясновидска дарба ли имаш?

Слабият мъж се разсмя на закачката.

— Душата си давам за такава дарба — и веднага стана сериозен. — Но има нещо странно.

— Какво?

— Тя е умирала дълго време.

Боунстийл хвърли бърз поглед към Даяна, направи жест с ръка и асистентът кимна.

— Трябва да вървя — рече той. — Ще ти изпратя нещата веднага щом си готов. Но няма да стане по-рано от следобед. Нужна ми е малка почивка.

Независимо от последното си изявление, той излезе с много по-енергична походка от тази, с която беше влязъл.

Боунстийл седна до Даяна, облегна се назад и отпусна ръце в скута си. Имаше невероятната способност да седи неподвижен, докато говори.

— Госпожице Уитни, има още едно нещо, към което искам да ви върна, преди да ви пусна да си вървите. Казахте, че сте били с господин Кър в „Дансърс“ някъде от дванайсет и половина до малко след пет часа тази сутрин, така ли е?

— Горе-долу. Казах ви „около полунощ“.

— Добре, полунощ. Минути преди или след — той се усмихна. — Между другото, през цялото ли време бяхте с господин Кър?

— Да, почти през цялото време.

— Въпросът ми не беше точно такъв — гласът му не се промени, само в очите му пробяга нещо.

— Е, разбира се, ние… имаше моменти, в които не бяхме заедно.

Боунстийл наведе поглед към сключените си ръце, сви длани и заудря кокалчетата на пръстите си едно в друго.

— Можете ли да кажете приблизително за колко време?

— Не зная — сви рамене Даяна. — Не си спомням.

— За двайсет минути… половин час?

— Може и за толкова.

Той я погледна право в очите.

— А може ли да е било и за по-дълго?

— Вижте — кипна тя, — ако смятате, че Крис има нещо общо с това… Той обичаше Маги. И двамата я обичахме.

— Все още не смятам нищо, госпожице Уитни — с делови тон отвърна Боунстийл. — Просто се опитвам да проникна в същността на нещата.

— Същността на нещата — побърза да каже Даяна — е, че Маги е мъртва.

Имаше чувството, че очите му ще пробият черепа й.

— Щом това толкова ви вълнува, направете всичко възможно, за да ми помогнете.

— Да, ще ви помогна.

— Добре — той като че ли промени отношението си към нея.

— Крис, какво по дяволите, става тук?

И двамата вдигнаха глави. Боунстийл се изправи на крака. Огромното телосложение на Силка закри светлината, която нахлуваше през отворената входна врата.

— Кой сте вие? — попита Боунстийл.

Силка го погледна и пристъпи навътре в стаята, Боунстийл тръгна към него, протягайки ръка, за да покаже полицейската си карта.

— Какво правите тук?

— Нищо, което да засяга вас. Работя за Крис Кър и Найджъл Аш — отвърна Силка и се обърна към Даяна: — Добре ли сте, госпожице Уитни?

— Да, Силка — отвърна Даяна и се изправи. — Аз и Крис сме добре. Но Маги…

— Къде е тя? — огледа се Силка.

— На път за моргата — безцеремонно се намеси Боунстийл.

— Никак не сте остроумен — рече Силка.

— Той не се шегува — Даяна хвана китката на Силка. Все едно, че докосна желязна греда. — Маги е била убита тази сутрин.

Очите на Силка премигнаха няколко пъти, сякаш и той направи снимки на обстановката.

— О, боже! — обърна се и отиде при Крис.

Боунстийл сви палец.

— Кой е тоя булдозер? Бодигард?

Даяна кимна.

— Къде е бил снощи? — поклати глава Боунстийл. — Трябвало е да бъде тук.

Даяна докосна с пръсти ръката на лейтенанта.

— Преди малко споменахте, че искате да ви помогна. Какво от онова, което знаете, не ми казвате?

— Не мога да зная кой знае колко, докато не получа протокола от медицинската експертиза и готовите снимки.

— Видях ви да оглеждате тон колоната отстрани. Какво открихте там?

— Оглеждах много места, госпожице Уитни — говореше уклончиво.

— Но само оттам поискахте снимки — тя не сваляше поглед от него. — Значи не желаете да ми кажете предположенията си.

— Направете сама вашите — отвърна той, но според нея, го каза така, сякаш не вярваше, че тя ще има силата да се върне отново на мястото, където бе умряла Маги.

Тя прекоси стаята, минавайки напреко по разхвърляния под и коленичи отстрани на тонколоната. Асистентите по медицинска експертиза бяха отрязали с трион другата й страна. Тук дървото не беше покътнато и върху него ясно личеше някакво петно. Даяна не можа да определи формата му.

— Това е сабя — поясни Боунстийл, който се приближи и застана до нея. — Сабя в кръг.

Даяна отново се вторачи в белязаната плоскост. Този път успя да различи странния вид кръст, обграден с нескопосано направен кръг.

— Изписан е с кръв. Какво означава това?

Той се протегна, изправи я на крака и любезно каза:

— Че е време да си вървите.

— Първо искам да говоря с Крис.

Даяна се приближи до двамата мъже. Макиларджи отиде да говори с Боунстийл.

— Как е той? — попита тя Силка.

— Не много добре, госпожице Уитни — Силка бе хванал Крис здраво под мишница. — Трудно му е да го понесе.

— Крис — Даяна протегна ръка и помилва лицето му, — о, Крис.

Той премига два-три пъти и я погледна.

— Добре съм, Даян. Добре съм.

Но тя виждаше, че не изглежда добре. И в същия момент я осени идея. Забърка в чантата си и извади ключове.

— Ето — показа му ги тя в шепата си. — Силка ще те закара у дома. Можеш да останеш там, колкото искаш.

— Мислех да го закарам у Найджъл — каза Силка.

— Закарай го у дома — настоя Даяна. — В моята къща.

Силка изглеждаше разколебан.

— Тай много ще се притесни. Тя искаше…

— Направи, както ти казвам — Даяна говореше тихо. — Сега на него не му е до Найджъл и Тай.

Очите на Силка проблеснаха. Той не каза нищо повече, ала Даяна беше сигурна, че ще изпълни молбата й. Тя отново бръкна в чантата си.

— Ще оставя телефон, на който може да ме потърси, ако му потрябвам…

— Вече го знам — рече Силка с равен глас.

— О!… Добре — Даяна задържа за миг погледа си върху него, после се наведе и целуна Крис по бузата. — Грижи се за него, Силка.

— Както винаги, госпожице Уитни.

Двамата тръгнаха. След малко Даяна чу шума от двигателя на лимузината. В момента, в който Крис си отиде, тя почувства, че тялото й бавно започна да се вцепенява. Имам нужда от една глътка, рече си тя. Но нямаше намерение да отваря бутилка пред очите на лейтенанта. Познаваше този тип полицаи от Ню Йорк.

Боунстийл се отдели от събеседника си.

— Искате ли да ви закарам?

— Колко е часът? — попита тя.

Той погледна часовника си:

— Току-що мина единайсет.

Тя кимна. Имаше време да пийне нещо и да поспи, преди да отиде на летището да посрещне Рубънс.

— Не, благодаря — отвърна Даяна. — Аз съм с кола. Мисля, че ще ми дойде добре, ако покарам.

Боунстийл само кимна и тръгна да я изпраща. Зад него вървеше Макиларджи. Навън беше облачно. Слабата светлина се процеждаше като през ципа, бяла и тънка като порцелан.

Даяна седна зад волана и Боунстийл затвори вратата на колата й.

— Ще ви се обадя след някой и друг ден — каза той.

— Когато можете да ми кажете нещо повече.

— Да.

Тя го погледна.

— Лейтенант…

— Тръгвайте.

— Ъ-ъ, не — усмихна се Даяна. — Не мога да ви наричам така. Приличате ми на Боби.

— Никой не ме е наричал Боби — отвърна той, оглеждайки лицето й; после кимна: — Довиждане, госпожице Уитни.

 

 

„И какво виждаш в тази парфюмирана градина?“, беше я попитал Бейба първата вечер. „Не отговарям пред никого — само пред себе си“, беше му отвърнала тя. Но дори тогава подозираше, че е разбрал защо е напуснала озеленения Гилс Плейс в района на Кингсбридж в Уест Бронкс.

Беше тринайсетгодишна — възраст, когато обстоятелствата, не дотам ритуални, оповестяват края на детството. Баща й беше вече починал; мълчалив, но незабравим караул в орехов ковчег два метра под земята в гробище, в което тя не можа да се върне от деня на погребението.

Не помнеше точната дата на смъртта му, само в какъв ден от годината се случи — в средата на августовските горещини, когато дори в Кейп, на брега на бурния ледовит Атлантически океан слънцето струеше с бясно озлобление — ден, който незаличимо се вряза в сърцето й.

Трябва да е било през август, защото много ясно си спомняше, че морето край плажа беше претъпкано с народ. Макар да беше краят на лятото, жегата беше непоносима и повечето хора дълго се задържаха в топлата вода.

За нея температурата на водата никога не бе имала значение — не я интересуваше дали устните й са посинели и дали кожата в основата на ноктите й е станала с цветовете на дъгата. Майка й — която тя винаги наричаше Моника — махаше, викаше я да излезе от морето, да се изсуши и стопли на слънцето, ала тя не се подчиняваше. Тогава майка й се принуждаваше да нагази във водата и да я издърпа на сушата, ала тя вече бе вкочанясала от студ. Майка й я загръщаше с една от яркочервените плажни хавлии и започваше да я разтрива, за да ускори кръвообращението, а грамадните жужащи синьо-зелени конски мухи се впиваха до болка в лъсналите й от солта глезени.

Според нея тогава започна всичко, от онова черно лято, когато баща й почина тъй внезапно, тъй изненадващо и… тъй безсмислено. Известно време тя го мразеше, задето постъпи така с нея, точно когато бяха почнали да се опознават. В този период си мислеше, че разбира вечните роптания на Моника и неприкритата й омраза.

Но постепенно това чувство я напусна и тя разбра — проумя, че баща й не е виновен и че беше я обичал. Толкова много от себе си й бе оставил. Наред с това доби точна представа какво представлява майка й, колко много е ненавиждала съпруга си, успеха в работата му и колко й е било тежко, че той не й е позволявал да изяви възможностите си, както след това направи.

Много скоро обаче Даяна установи, че представата на Моника за изява на възможностите се свежда до една област — леглото.

Първата менструация на Даяна дойде в началото на 1965 година; тогава и фигурата й започна да се променя и вече никой, дори и Моника, не можеше да я смята повече за дете.

Това беше година на действия и анархия. Размирици гарнираха въздуха като пикантна подправка, мъртвото вълнение изплуваше на повърхността, земята се тресеше от нашествието на сплъстени дълги коси, джинси, комуни, якета с ресни, наркотици и разцвет на рокендрола.

Новото поколение си присвои въздействащия знак V на Чърчил, влагайки в него съвършено нов смисъл. Безгрижни компании кръстосваха с автомобили по магистралите, докато децата на средната класа, бебетата след Втората световна война, започваха своя дълъг, тежък период на освобождаване. Макар и по-млада, Даяна изпитваше същото неудовлетворение от шаблоните и нормите. Беше убедена, че баща й щеше да разбере неизбежността от всичко, но и това вече не я интересуваше. Единственото, което имаше, беше образа, който си беше изградила за него.

При Моника беше тъкмо обратното: нейният свят беше изтъкан от правила. Тя все още носеше в себе си много от традициите на стария свят и сега, след като остана сама, нямаше съмнение — поне за Даяна — че все по-често щеше да търси опора в представите, набивани в главата й като малка в родния й град Гьор. Той се намираше в северозападна Унгария, страната на маджарите, и преданията за тези буйни и свободолюбиви воини не слизаха от устата й.

„Имаш очите на майка си — каза веднъж баща й. — Те нямат нищо общо с моите. Виж само цвета им — това виолетово, което пламти в тях, леко дръпнатите им краища — типично маджарски очи, Даяна.“ Бяха я сложили да си легне и баща й беше седнал до нея върху мекия юрган; в скута му лежеше разтворена книга с тъмночервена подвързия, която Моника й бе купила. Той отново зачете приказката. В нея се разказваше как двама младежи били въвлечени в сраженията между маджарите и хуните и как преследването на Белия елен от страна на Атила довело до края на войната с маджарите. По едно време баща й вдигна поглед от книгата и каза: „Изпаднеш ли в беда, миличка, спомни си, че в теб живее Белия елен, горд, митически и непобедим.“

Години по-късно, през последното лято с него, тя го попита дали сериозно е имал предвид онова, което й бе казал за Белия елен. Ала той само се засмя и разроши с дългите си пръсти златистата й коса.

Когато него вече го нямаше, тя беше принудена сама да разбере смисъла. Отиде в библиотеката и прерови всички книги, свързани с историята на Унгария, Австрия, та дори и на Русия, но в нито една не откри нищо, свързано с Белия елен. И се примири с мисълта, че това създание е съществувало единствено във фантазията на баща й. Когато като малка го бе молила да й разказва приказки, той явно сам си ги е съчинявал. Значи и Белия елен бе измислен от него.

Имаше един период от живота й, когато често сънуваше това митическо създание. То се движеше в такт с тъжната мелодия на „Паван“ от Равел; всяка нота се отронваше като листенце на цвете. И тя се събуждаше с очи, пълни със сълзи.

Моника не знаеше нищо за терзанията й. Когато веднъж се опита да ги сподели с нея, тя цялата побледня и удари Даяна през устата. „Детински бръщолевения!“, избухна майка й. „Измишльотини и легенди. Те ще те обсебят така, както обсебиха баща ти. Да, но аз няма да го позволя, чуваш ли? Него вече го няма. Избий от главата си тези глупости за белия кон…“ „Еленът е мъжка сърна, мамо, а не…“ „Чуй ме добре“, прекъсна я Моника и сграбчи здраво ръката й, „ще правиш това, което ти казвам и ще се постараеш да ти харесва.“

Това накара Даяна да побегне далеч, там, където беше краят на света; където царуваше мракът, а по улиците шестваше беззаконието, превръщайки кошмарите в действителност.

 

 

Движението по тихоокеанската крайбрежна магистрала беше претоварено, ала не можеше да се сравни със задръстването, което я чакаше по Оушън авеню. Тя се принуди да затвори прозорците и да пусне климатичната инсталация — единственото, което зависеше от нея. Иначе рискуваше да се задуши. Тук не беше място за астматици.

Блокирана сред бензиновите изпарения и пъплещата автомобилна колона, тя включи касетофона, без да сменя касетата, която беше в него. Случи се средата на „Нарсти“ — запис от последния албум на „Хартбийтс“ с гласа на Крис, пламенен и питащ както винаги. В съзнанието й, естествено, веднага изплуваха парчета розова плът, локви кръв, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни в мъждивата светлина — представа, която не се побираше в ума. Тя понечи да изключи касетата, но пръстът й спря на сантиметър от бутона, задържан от мисълта: „Не, не, не! Ако сега изключа касетата, никога повече няма да съм в състояние да слушам тяхната музика, без да си представям Маги, разкъсана като непотребна кукла. А аз не мога да живея с този спомен. Не мога…“

Разбира се, в ония години наркотиците се изпречиха и на нейния път; те бяха толкова широко разпространени, колкото никой възрастен не можеше да си представи.

Като се изключат плахите й опити с хашиш, тя не се пристрасти към нито един вид. Беше свидетел какво се случи с неин съученик, който твърдеше, че не ги употребява редовно. Рано една сутрин го намериха целия посинял, главата му покрита с найлонова торбичка; вкочанен и безжизнен като голямо парче замразено месо; около него миришеше на лепило. За три дни пласьорите бяха прогонени от района около училището, ала тя чувстваше, че причината е по-дълбока.

 

 

Пътят до „Марина“ беше горещ и прашен и много скоро Даяна започна да изпитва чувството, че кожата й се отлепва от плътта. Независимо от климатичната инсталация или тъкмо поради нея, сега тя имаше желание не толкова да пийне нещо, колкото да вземе душ. Музиката кънтеше в главата й настойчиво и остро. Тя погледна колоната пред себе си: снижаващото се слънце хвърляше бронзови отблясъци върху покривите и гюруците на мерцедесите, маздите, поршетата, аудитата, датсуните. Почувства се част от тази проточила се, блестяща, начленена, виеща се чудовищност — само метал и стъкло и нищо друго.

 

 

Бейба живееше на петия етаж на жилищен блок с евтини квартири и много плъхове на ъгъла на 41-ва улица и Десето авеню. Първият етаж бе зает от пуерторикански магазин за вина. Той гъмжеше от хлебарки, които се чувстваха там като същински наематели.

— Отначало ги трепех — каза й Бейба сериозно. — После стигнахме до взаимно разбирателство: аз престанах да ги закачам и те ме оставиха на мира.

Но не там я заведе той, поне първия път.

Взеха метрото, изкачиха стълбите на подлеза в Харлем, тръгнаха по Ленокс, отминаха 138-ма улица и бар „Занзи“ — тъмен и шумен, и се настаниха в едно затънтено кътче, което спокойно можеше да мине за част от брега на река Лета в ада. Даяна оприличи това неугледно, шумно място на синор към бариера между… да речем тук и там; сякаш бяха прекосили цял континент и се бяха озовали в друг, пъклен свят, където всички лица бяха кафяви и тя се отличаваше от тях като снежинка върху черни скали.

Широко отворени жълти очи се втренчваха в нея, защото това не беше нейна територия, по-точно не беше дори Америка — страната на свободния човек, родината на храбреца; това беше някакво прикрито гето, пълно с мързеливци и хитреци. Розови кадилаци спираха до старци, които сгряваха възлестите си сиви ръце на огън в боклукчийска кофа. Но никой не продумваше, цареше пълно мълчание. Заради Бейба.

Въпреки това Даяна се чувстваше неудобно, защото виждаше в погледите им нещо, което щеше да я преследва години напред. Не беше нужно тези хора да отварят уста — омразата им към нея крещеше от очите. Тръпки започнаха да я побиват, стомахът й се сви на топка и в момента съжали, че бе поискала да дойдат тук. Тя беше чужденка на далечна планета — място, до което можеха евентуално да я допуснат, докато е в компанията на тази подвижна планина до нея, но да я приобщят към тях — никога. Тя хвърли бегъл поглед към Бейба — лицето му беше спокойно и стомахът й се поотпусна.

Даяна неведнъж беше чела какво е представлявал Лондон след въздушното нападение, но никога не бе успявала да добие пълна представа за огромната разруха. До този момент. Сега, вървейки из Харлем, вече предполагаше как е изглеждал. Тук на всяка крачка стърчаха полусрутени постройки, край тях бяха разпилени натрошени тухли и камъни; паднали на места телени и дървени огради пазеха без нужда черни дупки в земята.

Огромни кучета с дълги намордници и гъста козина бродеха на глутници като вълци; жълтите им очи ярко присветваха от фаровете на минаващите коли. Те виеха от глад и трескаво ровеха в почернелите от огньовете кофи за смет. Даяна видя хлебарка, дълга колкото пръста й, да се шмугва в канавката, миг преди едно куче да се нахвърли върху нея. Някъде отдалеч, от горния край на черния като нощта Сентръл Парк, долитаха удари на барабани. Пламъци осветяваха улицата там, където лампите просъскваха и изгаряха. Помисли си за Данте и потрепери до Бейба, огромен и вдъхващ спокойствие като защитна стена.

Той я водеше към един ресторант, сбутан между шестетажен жилищен блок, който изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в пламъци, и старомодна бакалница с избеляла реклама за кока-кола. На тротоара млада двойка танцуваше с широки провлачени стъпки под студената светлина, която струеше през отворената врата. От портативно радио, сложено върху капака на алуминиева боклукчийска кофа, се лееше „Мъжки свят“ в изпълнение на Джеймс Браун.

Даяна спря, преди да влязат в заведението. Оттатък булеварда дебела старица, черна като катран, беше излязла от нишата на малкото си магазинче, за да наблюдава с усмивка танцуващите. Призрачният танц очарова Даяна. В тази вълшебна, мъждукаща нощ танцуващите като че ли нямаха плът и кости, а бяха направени от звездна светлина и вятър. И сякаш винаги са били тук, на тази улица, като част от света; и положително — по-близко до същността на живота, отколкото бе Даяна в Кингсбридж, преследвайки неща, които сега й се струваха фалшиви и безсмислени. Вероятно обяснението, предположи тя, е, че цивилизацията не е проникнала до тук, поне не тази, в която тя бе отраснала. В дъното на тази бедност и мръсотия, на това невежество имаше една дълбока чистота, която затъмняваше, а оттам и разрушаваше всичките й представи за живота. Те може би бяха идеалистични и доста сантиментални — поради което не бе ги споделяла с никого — ала все пак в този момент беше убедена, че е права; че е станала свидетел на някакъв изключителен акт, който я беше върнал назад във времето до онзи миг, когато се е раждала цивилизацията. Почувства се едновременно въодушевена и тъжна, защото разбираше, че двамата танцуващи притежават някакво основно качество, което на нея й липсваше и надали някога щеше да го придобие. И се примири с ролята на страничен наблюдател на един тайнствен обред.

— Чудесно — тихо каза тя, когато танцът свърши. Двамата с Бейба влязоха в ресторанта.

Заведението имаше таван, стените и подът бяха облицовани с италиански плочки, стари, захабени и на места счупени, но които в по-голямата си част все още блестяха. Не можеше да се каже дали собствениците са оставили тази украса от естетически или от финансови съображения.

Посрещна ги слаб келнер с толкова светла кожа, че изглеждаше като напудрена с брашно и ги настани на ъглова маса. Бейба се захили:

— Е, постигна своето, момиче. Сега ще опиташ негърска кухня — и взе менюто от ръцете й. — Остави на мен да избера.

Той съобщи поръчката на сервитьора. След като им поднесоха предястието — чревца, изпържени така, че шумно хрупкаха в устата — Бейба отново заговори:

— И тъй, к’во стана с твойто момче в Бронкс?

— Нали ти казах, че си нямам никакво момче.

— Хм, такова хубаво момиче като теб? — поклати глава той и отново напълни устата си. — Добре де, ами нали имаш семейство.

— Баща ми почина — каза Даяна и заби поглед в покривката на бели и червени карета. — А колкото до майка ми, на нея изобщо не й пука какво…

— Ей, не говори така грубо, момиче.

— Защо? И ти говориш така.

— Аз съм извън обществото. Ти не се учи от мен. Говоря така, за да ме разбират — той й намигна. — Освен това съм негър и не мога да говоря другояче. При теб е съвсем друго. Ходила си на училище. Получила си възпитание. Не ти отива да говориш грубо.

— Според мен, това са думи като всички останали. Нали си чувал за Лени Брус…

— Хм — поклати глава Бейба, — още много имаш да учиш, момиче. Няма никакво значение какво мислиш ти или какво мисля аз. Важното е какво мислят — той посочи с глава — ей тия тук. А на тях не им харесват такива бръщолевения, разбра ли? Запомни: те обичат спокойните и лесните неща. Хубава, загладена перушина — мазният му пръст посочи чинията й: — Яж, това е наш’та традиционна храна. И облизвай устни. Наслаждавай и се, все едно, че си чернокожа. Ще ми доставиш удоволствие.

Известно време и двамата продължиха да се хранят в мълчание. Заведението беше малко и препълнено. Цареше задушевна атмосфера, изпълнена с шумни разговори и весели закачки между масите. В нито едно заведение в центъра на града Даяна не беше виждала хора да се забавляват така.

Масата им се намираше до прозорец, който гледаше към заден двор, буренясал, пълен с купчини черни отпадъци. Светещите прозорци на втория и третия етаж хвърляха тук-там отражения върху олющени тухлени стени. В нощта пролуките на разрушените сгради създаваха впечатлението, че останките са някъде много далеч, а всъщност бяха само на една пряка разстояние.

Вратата на заведението се отвори и Бейба извърна поглед натам. Влезе мъж с дълго, лъскаво лице, черно като нощта. Той ги забеляза веднага и тръгна между масите към тях. Беше облечен в светлобежов костюм с широки ревери, стигащи чак до раменете, и тъмнокафява риза, разкопчана на врата, на който висяха шест или седем реда тънки златни верижки. От едното ъгълче на устата му стърчеше дълга кибритена клечка. Когато се доближи до тях, Даяна забеляза, че там, където държеше клечката, устната му бе леко извита нагоре и не се променяше, независимо от изражението на лицето му.

— К’во става, приятел? — възкликна той и подаде розовата си длан. Бейба плесна своята в нея.

— Здрасти!

Мъжът погледна Даяна.

— К’во правиш тук, чернилке? — той отмести с върха на едната си бота крака на стола, издърпа го и седна. — Отдавна май черната ти душа не е намазвала такова крехко парче месо.

— Смайлър, имаш ли нещо важно да ми казваш? Ако не, изчезвай!

Смайлър му хвърли усмивка от златни зъби.

— Слушай, брат, май си станал много чувствителен.

— К’во, искаш да те пораздрусам ли, човече? — Бейба бе престанал да се храни и докато наблюдаваше мъжа, започна внимателно да бърше пръстите си. — Казвам ти, омитай се от тук.

Смайлър мълчаливо дъвчеше клечката, червеното й връхче подскачаше нагоре–надолу.

— К’во ти става, чернилке? Да не забрави, че бялото месо се дели? Особено първокачествено парче като това, а?

Той сграбчи с мазолестата си ръка китката на Даяна. Тя се опита да я издърпа, ала пръстите му я стискаха като менгеме.

— Махни си ръката, Смайлър.

— Защо? — изхили се мъжът.

Бейба се пресегна и без да сваля поглед, хвана впития му в ръката на Даяна показалец и силно го изви нагоре и назад. Ставата изпращя.

Смайлър изохка и се опита да стане, но Бейба го държеше здраво и той се замята на стола като риба. В ъгълчетата на очите му се появиха сълзи, лицето му се изкриви от болка. Но дори и в този момент противната полуусмивка остана на устните му. Дишането му се учести, тънка струйка пот потече по лявото слепоочие, заобикаляйки пулсиращата вена.

Без да го пуска, Бейба се надвеси над масата и с нисък глас каза:

— Предупредих те, да си обираш крушите, ама нали си глупаво черно магаре — не ме послуша.

— Слушай, брат… — Смайлър блещеше очи, потта вече се лееше от него и мокреше яката на ризата му.

— Единственият начин да се измъкнеш като ми покажеш, че си ме разбрал, ясно?

Смайлър изскърца със зъби.

— Хайде, брат, хайде, успокой се вече. Причиняваш болка на черния човек…

— Пет пари не давам за болката ти, глупако, разбра ли? Като нямаш пипе, ще си плащаш — той почти завря нос в лъсналото от пот лице на Смайлър и, подпирайки лакът в масата, с нова сила изви пръста му. Смайлър изохка тъй силно, че клечката изхвърча от устата му.

— За Бога, брат, умирам от болка, не те лъжа.

— Извини се на дамата, човече.

— Ъ-ъ… ъ-ъ…

Бейба продължи да извива пръста, зъбите му изскърцаха; лицето на другия като че ли съвсем изгуби цвета си.

— Извинете… много…

— Извинете, мадам, се казва. Пред теб седи дама, тъпако. Нещо, което не си способен да оцениш.

Смайлър хвърли отчаян поглед към Даяна.

— Извинете, мадам — и затвори очи от пълно изтощение.

— Бейба — прошепна Даяна, — пусни го вече.

Бейба освободи ръката му; по лицето на Смайлър се изписа огромно облекчение. Той отдръпна ранената си ръка от масата и я приюти в другата длан.

— Като крилце на пиле изпука, нали, Смайлър? — изкикоти се Бейба. — И тъй, говори.

Смайлър го погледна със зачервени очи, поклащайки се леко напред–назад от пулсиращата болка.

— Стоката пристига в три сутринта. На същото място.

— Ти провери ли я?

— Да. Добра е.

Бейба кимна.

— Две хилядарки за всички вас, човече. И вземи си купи някакъв хубав костюм с тия мангизи — той се разсмя. — Твоята изгора ще се зарадва, повече от сигурно е.

Смайлър обаче остана сериозен. Той внимателно обгърна с длан щръкналия си ранен пръст и заби поглед в него. Устните му се движеха, без да издават звук. Потта по лицето му започна да намалява.

— Докторът няма да ти отдели никакво време, да знаеш — Бейба се изправи на крака. — И друг път бъди по-разумен, ясно?

— Да — Смайлър вдигна поглед към него; после стана, без да поглежда към Даяна, сякаш Бейба беше сам на масата. — Ще се постарая — побутна стола и излезе от заведението.

Когато вратата се затвори след него, Даяна си го представи как пресича улицата.

— Не биваше да го измъчваш чак толкова — рече тя.

Бейба преглътна залъка си и отвърна:

— Нали ти казах, момиче, има много да учиш за тия хора. Чернилки като Смайлър разбират само от болка. Тъжен факт, вярно, но т’ва е истината. Понякога не чуват к’во им говориш, та трябва да им привлечеш вниманието. Не е лесно.

— Това значи ли, че трябваше да му счупиш пръста?

— Хм — Бейба се облегна назад в стола си и обърса дебелите си устни. — Ще ти разкажа една история, момиче, та да разбереш к’во имам предвид. Преди години горкият Смайлър нямаше постоянна работа. Един Господ знае к’ви мангизи си е докарвал, щото все не му стигаха, ама се оправяше някак. Докато един ден случаят го срещна с голяма клечка — един пуерториканец. Гаден кучи син е този тип, ама не е глупав и веднага му щраква, разбираш ли, как да включи нещастника Смайлър в бизнеса си. И прави предложение на Смайлър. Чудесно предложение, не може да се отрече, стига, както казвам, сигналната ти лампа да не свети мъждиво. А Смайлър отвръща на баровеца: „Я го духай!“ и мъжът си тръгва. Да, ама баровецът не го свърта, защото меракът му е да иде на север, в Ню Йорк и вижда, че в Смайлър има хляб. Пак настоява, но нашият не отстъпва. Пуерториканецът се вбесява и праща наемник да доведе Смайлър да си поговорят. Добре, ама Смайлър бил излязъл за стока и оня тъп епик[1] стрелял по погрешка в мадамата му. Минава известно време, докато нещата се уталожат и след това Смайлър тръгва да се разправя с оня тип. Пълна глупост от негова страна. Ама както ти казах… — Бейба вдигна рамене. — „Виж какво, успокоява го баровецът, всички курви са еднакви. Ето избери си от тук която ти харесва.“ А Смайлър му отвръща: „Слушай, гаден епик, сега ще изпиташ на себе си как се изтръгват ръце от, ставите им.“ Смайлър, разбира се, не успял дори да помръдне, тъй като двамата спикове до него скочили и го озаптили. Тогава баровецът рекъл: „Знаеш ли какво ти е лошото, копеле? Че нямаш никакво чувство за хумор, ама никакво. Затуй сега ще поправим този недостатък. Ще ти направя една голяма услуга.“ Става, в ръката му проблясва нож, замахва и го забива в дясната половина на лицето на Смайлър. После мръсникът избърсва кръвта от острието в спортното яке на Смайлър и му казва: „Отсега нататък ще бъдеш вечно усмихнат и никой, дори и аз, няма да те обвинява в липса на чувство за хумор.“

Бейба продължи да се храни.

— И каква е поуката? — попита Даяна.

— На тази история ли? — Бейба обърса мазната си уста. — Поуката, момиче, е, че сега Смайлър работи за същото това конте. Ъ-хъ. И взе една от неговите проститутки. Живее с нея вече… хм, три, четири години.

— Не вярвам на нито една дума от това.

— Как, бе момиче, това е самата истина. Тук така стават нещата. Въпросният тип успя да привлече вниманието на Смайлър. Най-сетне.

Бейба се засмя и се нахвърли да опразни чинията си.

— Ако е тъй, направо е отвратително.

Той й хвърли бърз поглед. Не беше нужно да си отваря устата и да казвай „Ти сама дойде тук, момиче, никой не те е водил насила“, защото в погледа му се четяха именно тези думи. И Даяна също се зае да довърши яденето си.

С напредването на нощта глъчката в ресторанта се усилваше. В средата на всяка маса се появи по една бутилка царевично уиски със съответния брой чаши. Подобна чаша Даяна използваше вкъщи, когато си миеше зъбите.

Бейба взе бутилката и си наля четири пръста. Не добави нито лед, нито вода и когато тя изрази гласно почудата си, той й отвърна:

— Кощунство е да го разреждаш, момиче.

Даяна го изчака да отпие и попита:

— Няма ли да сипеш малко и на мен?

Той остави чашата и я погледна.

— Знаеш ли, в теб има нещо особено? — и й наля също толкова уиски, колкото и на себе си.

По лицето му се изписа усмивка, когато Даяна отпи и се задави. В гърлото й пламна огън и тя беше готова да се закълне, че усеща много ясно как парливата течност се спуска към вътрешностите и като по флуоресцентно осветена писта. Избърса насълзените си очи и му подаде чашата да й сипе още. Бейба поклати глава, засмя се и наля и в двете чаши.

— Предполагам, че имаш голямо семейство — заговори след малко Даяна.

— Не — той завъртя чашата между огромните си длани, — поне засега. Баща ми дойде тук от Алабама. Не мога да ги понасям тамошните глупаци. Но едно мога да ти кажа — те са от тия, дето ти заявяват право в очите, че те мразят — Бейба вдигна рамене. — А дойдат ли тук, много от тях почват да се правят на различни, чат ли си? Уж ти стават приятели, ама всичко е бошлаф работа, щото зад гърба ти говорят друго. Подли чернилки. По-гадно от това, здраве му кажи.

— Всички тия взаимоотношения… между чернокожите… — измърмори Даяна — не знам, не ги разбирам.

— Уверявам те, момиче, и аз съм на това мнение — той отпи глътка. — Много отдавна имах двама братя. Тайлър беше по-големият. Една събота вечер трима пласьори на наркотици, въоръжени и пияни като свине, виждат Тайлър и приятелката му да се натискат в колата. И ги пратили в царството небесно. Такава гадост!

Бейба си наля още бърбън. Даяна мълчеше и го наблюдаваше.

— Другият се казваше Марвин, по-малкият — продължи Бейба. — Добро момче беше, не като баща си или като някой от нас. Завърши гимназия, искаше да продължи в колеж, ама на, нямахме мангизи. Тогава той се вдигна и се записа в армията. Друго не му оставаше — Бейба се загледа в кафявата течност в чашата си. — Мръсните копелета го пратиха във Виетнам. В крайна сметка той се оказа поредният прост негър, който се опита да победи системата и не успя. Идиотщина! Пишех му всяка седмица. Казвах му: „Слушай, Марвин, пази се! Тая война е война на белия човек, разбери го. Не се вживявай в нея.“ А Марвин ми отговаря в писмо: „Виж какво, Бейба, аз съм американец. И ти си американец. Тук няма черни, няма бели. Тук сме само ние и враговете. За тях няма значение какъв ми е цветът.“ Горкото момче. После ни писа, че по време на нощен патрул техният взвод бил нападнат от засада. Живи останали само той и още един. На сутринта ги намерили двамата гръб до гръб, оградени като с венец от трупове на виетнамци. Марвин бил направо герой, на път да получи Сребърната звезда. И к’во стана по-нататък. Следващата седмица той бил на пост; стъпва на мина и единственото, което остава от него, е главата и част от гърдите му. Върнаха го у дома в чамов ковчег, покрит с американското знаме и Сребърната звезда, забодена в единия ъгъл. И к’во, по дяволите, да правя с тях? А? — очите на Бейба се изпълниха с блестящи точици. Той бутна, чашата настрана. — Не биваше да пия от това чудо. Видя ли к’ви ги наприказвах. По дяволите!

Даяна се пресегна през масата и взе ръцете му в своите; видя как черното погълна бялото, усети топлината на кожата му и потърка с пръсти китките му.

Бейба се покашля и издърпа ръцете си.

— Стига вече съм говорил за това. Неприятна тема.

— Ай, ай, ай, Бейба. Това се казва изненада!

Двамата вдигнаха глава. До тях на тясната пътека между масите застана мъж. Ако не бяха тъй дълбоко увлечени в разговор, щяха да го забележат още при влизането му. Беше облечен целия в сиво — чак до елегантните обувки от чортова кожа. Вместо връзка носеше копринено шалче. Но не облеклото беше най-забележителното в него. Той беше висок и строен; дори и в най-тясно пространство се движеше с гъвкавата походка на хищник. Имаше дълги длани с едри, силни пръсти. Опакото на ръката му беше покрито с гъсти лунички и златисти косъмчета. Лицето му беше тясно, ушите — леко удължени; къдравата червеникава коса бе подстригана късо. Носът също бе посипан с лунички, а под тежките клепачи сините му очи бяха толкова бледи, че на по-ярка светлина сигурно щяха да изглеждат безцветни. Издадената долна челюст и острата брадичка му придаваха свиреп вид.

Бейба бавно разтегли устни в усмивка и вдигна ръка.

— Даяна, запознай се с Орелио Окейшо. Али, що не седнеш?

— Щом нямате нищо против. Госпожице… — той взе ръката й; Даяна усети хладината на пръстите му и уханието на одеколона. Окейшо повдигна ръката й с намерението да я целуне, но не го направи.

Той се настани срещу Бейба, до Даяна. Докато сядаше, махна с ръка на двама тъмнокоси пуерториканци, седнали на тясна маса, разположена до стената близо до входната врата.

— Напоследък взе да обираш люлката, Бейба — заговори той през дрезгав смях; наля си малко бърбън и направи гримаса: — Ох, как можеш да пиеш този бълвоч. Тук не сервират ли ром?

— Не, малко по на запад сервират — натърти Бейба.

— Аха! Тъкмо скоро ще тръгнем да пътешестваме и то все по-често и по-често. Бизнесът процъфтява.

— Ааа, ясно.

Окейшо хвърли поглед към Даяна и тя забеляза, че очите му са удължени като на лисица.

— Я ми кажи, амиго, да не си решил случайно да разширяваш клоновете си?

— Имаш предвид Даяна ли? — Бейба се разсмя и отпи глътка бърбън. — Не си напрягай излишно ума, Али. Тя е просто приятелка на семейството.

— Но ти нямаш семейство, амиго.

— Аха. Е, но сега имам. К’во ще кажеш?

Окейшо бавно отпи глътка и проследи с поглед как питието се стича обратно по вътрешната стена на чашата.

— Ще кажа, че е чудесно, стига да задържиш нещата все така. Не ми се ще някой да ме настъпи… особено ти, амиго, с тия огромни крака — не се усмихна, дори нищо в израза му не загатваше за хумор.

— Откога ли не съм се интересувал от тоя род дейност? Вече съм забравил всичко.

— Времето минава, амиго. Всички имаме тая краста. Амбицията е провал за всеки от нас.

Бейба остави чашата си точно пред него.

— Накъде биеш, Али?

— Хм. Ами Смайлър ми каза, че се каниш да увеличиш цената на тази пратка…

— Тъй е. Инфлация, друже. И престъпниците трябва да ядат.

— Инфлация ли? Хм, Сигурен ли си, че това е причината?

Бейба само го погледна и другият продължи?

— Предполагам, че не търсиш друг начин на финансиране, за да можеш да се разшириш, нали?

Бейба се разсмя.

— Кой ти пусна тая муха в главата, Али? О, по мое време не беше същото. Тогава най-добрите пласьори бяха на улицата. А сега оставят всичко на теб, а?

Окейшо отърси рамене подобно на боксьор, който прави ловко лъжливо движение, преди да нападне противника си.

— Както ти, така и аз познаваме добре тия пласьори, амиго. Не притежават капка чест, но и те си имат и добри, и лоши дни.

— Обаче цените са си цени, приятел — рече Бейба и допи чашата си, — и трябва да ги покачвам с течение на времето.

Окейшо остави чашата на масата.

— Като всички нас! — той стана и добави: — Приятно ми беше, че се видяхме. Адиос!

Мъжът даде знак на хората си и единият стана да му отвори вратата. Откакто бяха влезли, двамата седяха на масата, без да консумират нищо; никой не обезпокои тихия им разговор.

Бейба изчака вратата да се затвори, избърса устни и се обърна към Даяна:

— Той седнал да ми говори за чест! Нарича хората си свине, ама той е по-голяма свиня от тях, гадният му епик!

— Ти май не обичаш много пуерториканците.

— Тъй е. Никак не ги обичам. Носят лоша слава на тоя град. И го усмърдяват! — по лицето му се разля усмивка. — Но едно е сигурно — те стоят на по-ниско ниво от негрите.

Отметна глава назад и високият му смях се извиси над шумотевицата и накара всички глави да се обърнат към него.

 

 

Тя седеше до прозореца в „Уеърхаус“, загледана в сгъстяващата се нощ и скокливите светлини, които наподобяваха недовършени, хвърлени мазки бои върху платно, отпиваше от студеното бакарди и като никога не мислеше за нищо. Вслушваше се в приглушеното жужене на разговорите в главния салон зад гърба си и в лекото потракване на леда в зъбите й, докато отпиваше от рома. После се загледа във високата шхуна, която се отдели от кея. Цялата бе украсена с гирлянди от разноцветни крушки; горният ръб на дългата й каюта и лъскавият й корпус светеха от белота.

— Може ли да седна при теб?

Тя вдигна поглед и мислено си каза: „О, боже, не!“

На две крачки от масата беше застанал Джордж Алтавос. Явно идваше от претъпкания бар, защото беше с чаша в ръка.

— Видях те, като влизаше преди малко — леко заваляше думите; нищо чудно да се е запил тук от часове. — Отначало реших да се направя, че не съм те видял — той се изсмя с неприятен смях. — Щеше да е много странно — ти и аз в един и същи гьол, без да си разменим нито дума.

— Обзалагам се, че Арми Арчърд щеше да направи добър материал от случая — тя се опита да се усмихне, но не й се удаде.

— Да, а Рубънс щеше да ме изрита от терена — Джордж едва прикриваше горчивината в думите си.

— Защо не си изясниш положението?

Той понечи да каже нещо, но вместо това изля остатъка от питието в устата си. Едва тогава заговори отново:

— Не вярвам да си се добрала по втория начин до този филм, ако това ти се върти в главата.

— В главата ми — натъртваше на всяка дума Даяна — се върти начинът, по който ти се отнесе с мен в студиото онзи ден.

Джордж остави празната чаша на масата.

— Днес не успяхме да свършим почти никаква работа — той затърка с върха на пръста си ръба на чашата, докато не я чу да свири. — Беше ужасно. Нервите на всички бяха опънати докрай — закова тъмните си очи в нейните. В тях се четеше нещо като извинение, колкото и прикрито да беше.

— Седни — каза Даяна.

Джордж имаше много хубава външност и с грим, и без грим. Не се вместваше в представите за неизменната съвременна холивудска хубост. Грубо издяланите му черти напомняха за времето на трийсетте и четирийсетте години, когато актьорите бяха по-едри и не толкова изфинени. От овалното му открито лице веднага се набиваха тъмните вдлъбнати очи, които му придаваха леко сънлив вид. Не носеше тупе извън снимачната площадка.

Даяна го изчака да поръча питиетата и за двамата и тогава заговори:

— Научих за случилото се между теб и Ясмин. Съжалявам.

— Да, е, не беше нещо сериозно. Просто едно краткотрайно увлечение.

Поднесоха напитките. Известно време той я оглеждаше внимателно.

— Аз съм педераст — заяви след малко.

Даяна остави чашата на масата.

— Не знаех.

— То и никой не знае. Освен Ясмин — почукваше леко с пластмасовата бъркалка ръба на чашата си. — Когато я видях, си рекох: „Може би това е жената, която що ме промени.“ — Сви рамене. — Но се лъжех. Не можеш да промениш човешката природа — отмести с пръст бъркалката и отпи дълга глътка от уискито и се загледа в течността. — Навремето го пиех със сода, после престанах да го разреждам — рязко вдигна глава. — Знаеш ли защо? Трябваше ми много време, за да се напия — отпи нова глътка. — Когато е чисто, става къде-къде по-бързо. Много по-бързо.

Даяна сви рамене.

— Ако се чувстваш нещастен…

— Не, не — Джордж вдигна показалец към нея. — Ти бъркаш гнева с нещастието. Аз произхождам от голямо семейство. Имам четирима братя и три сестри. Всички са женени… кой щастливо, кой нещастно… Има ли значение? Въпросът е, че каквото и да са правили и в брака, и в развода, те са вървели по безопасния и строго ограничен път. Всяка Коледа цялото семейство се събираме в къщата ни в Анимас, Ню Мексико и тогава имам чувството, че ще умра — Джордж допи питието си и махна на сервитьорката за ново. — И знаеш ли кое е странното? Аз искам да се връщам у дома, все още искам да доставям удоволствие на родителите си. Те не знаят, че съм педи — това ще ги съсипе. Баща ми вече е на седемдесет. Вървя из Анимас, изпълнен с чувство за вина. И въпреки това не преставам да се връщам там, отново и отново, сякаш търся нещо.

— Взимал ли си Ясмин със себе си?

Той направи нещо като гримаса.

— Смятах да я заведа тази година — махна с ръка; в това време келнерът смени празната му чаша с пълна. Джордж на мига посегна към нея. — Няма значение.

Според Даяна обаче имаше.

— Джордж, ако е тъй, ще се случи същото и с някоя друга.

Той се усмихна мрачно.

— А, не. Друга няма. И не вярвам да има. Ама че идиотщина! Аз съм такъв, какъвто съм, не е ли тъй? А и взаимоотношенията са по-гладки, когато си педи. Чист секс, без никакви обвързвания. Без истерични жени, които да ти се обаждат посред нощ и да питат накъде отива връзката ни. Свободен си да живееш живота си и не си длъжен да даваш на никого обяснения за краткотрайните си запознанства.

— Джордж, струва ми се, че използваш хомосексуалността, за да се измъкваш по-лесно.

— Какво му е лошото да използвам лесния начин за измъкване от време на време? Писна ми от проблеми — той пак насочи пръст към нея. — Знаеш ли защо станах актьор? С мисълта, че ако мога да се науча да променям личността си, ще започна да харесвам жените. О, да, звучи глупаво, нали? — отново махна с ръка. — Не, не, аз просто обърквах своето аз с личността. Разпокъсването на личността, ролите пред камерата, всичко това доведе до ускоряване на процеса… на дългото плъзгане към нищото.

Той силно разклати кубчетата лед в чашата си — сякаш раздразнена маймуна раздруса решетките на клетката си.

— Ще ти кажа как ми повлия превъплъщението в ролите. Подтикна ме да искам нещо повече. Стигна се до там, че вече не ме задоволяваше да се появявам само пред камерата. Исках да върша същото и в действителния живот. И започнах да въртя задник, защото открих, че подобно на актьорското изпълнение, за мен от тук започва и свършва всичко. Между двете неща няма никаква разлика. То е все едно да си изкарваш прехраната с ходене по въже. Знаеш, че е само въпрос на време да не направиш погрешен ход и да се провалиш. Всеки би сметнал тази мисъл за плашеща. Но не е тъй. Тъкмо тази мисъл те тласка напред, тъкмо затова излизаш отново и отново, за да се изправиш пред… онова нещо, все едно какво е то, изпълнено с неудържим магнетизъм.

И тогава се питаш: Дали ще стане довечера, когато подбереш русокосото мускулесто момче от плажа на Санта Моника? Добре, той те връзва, вкарва ти го за малко безобидно смазване, преди да почне да те чука с юмрук. Дотук всичко е наред. Но я си представи… само си представи, че зад тази русолява външност се крие душата на психично болен. В даден момент той може да реши изобщо да не те отвързва. Тръгва да тършува из дома ти, взема парите ти, скъпоценностите, започва да унищожава покъщнината, след което и теб самия.

— Престани! — Даяна запуши ушите си с юмруци. — Престани!

Няколко глави се извърнаха към тях и Франк, салонният управител дотърча да провери дали с Даяна всичко е наред. Джордж му махна успокояващо и когато останаха отново сами, продължи:

— Сигурно точно това презира в мен Ясмин. В повечето случаи съм толкова неразумно копеле — той докосна за миг опакото на ръката й. — Всеки ден стават убийства. Това, което сполетя приятелката ти, не е изолирано явление. То е следствие на…

— Не ме интересуват другите — раздразнена го прекъсна Даяна. — Единствено Маги!

— Следствие на съвременния живот — неумолимо се доизказа той. — Никой от нас не може вече да каже кое е правда, кое е неправда. Смъртта изгуби всякакво значение.

— Как е възможно да говориш така!

— Това е самата истина, Даяна. Тъмната страна на нашата природа е оголена; взе си своето и сега се бори за надмощие, за ускоряване на разрухата — устните му се разтеглиха в широка, лукава усмивка. — Ел-Калаам би го разбрал, не смяташ ли?

— И още как! — отвърна Даяна. — Той е терорист. И ти говориш като терорист.

— Точно там е цялата работа! — Джордж притисна длани в масата. — Ел-Калаам е много по-истински от Джордж Алтавос. Трябва да ти призная, че отначало бях възмутен от сценария… изобщо не се постарах да науча текста си. Но Мариън, нашият гениален Мариън, дойде и ме измъкна от леглото и аз трябваше да го изчета. Не искал никого друг. Аз обаче още не бях напълно убеден. Той виждаше същината на текста, аз продължавах да се оплитам в собственото си аз и да водя битка с теб.

Джордж потърка ръба на чашата в устните си и дъхът му остави по степите й матово петно.

— Ел-Калаам овладя онова, което аз се мъчех да разбера. И сега ние с него сме едно цяло, Даяна, терористът и аз. Едно цяло.

Тя си тръгна и го остави да си допива. Не искаше да седи повече с него, макар че й беше още рано за летището. Когато се упъти, леко залитайки, към мерцедеса, се улови, че част от нея беше опиянена и искаше да остане. Но друга част, по-дълбоко в нея, бе обзета от ужас. Джордж й се стори толкова не на себе си, че тя започна да трепери, сякаш имаше треска.

Седна в колата и дълго време не помръдна; беше отворила всички прозорци. Скоро прохладният вечерен бриз изсуши потта по челото й, ала тази нежна баня не можа да изтрие мислите, които крадешком пропълзяваха и ровеха в съзнанието й, мисли, пред които не бе искала да застане открито.

С рязко движение пъхна ключа и запали двигателя.

Мекото му пърпорене и познатият мирис на отработени газове, който за момент погълна уханието на морето, я поуспокоиха. Включи светлините и пое обратно по Адмирълти Уей. Натисна копчето на радиото и усили звука; беше хванала средата на песен:

„Обичам трайното приятелство,

обичам леката заплаха във гласа ти.

Сега не искам друго, освен да чакам

огънят да стане част от мен.

И ти не искаш друго, освен да чакаш и да видиш,

че друг избор не ти е отреден…

Ето че отново пада нощ

тя кара ме да се обърна и

да се изправя пак пред теб…“

Даяна избухна в силен и груб смях, бавно, но решително натисна докрай педала на газта, за да отмине един маркер и да стигне друг, пак същия — знаменцето на неизвестния победител.

 

 

Минаха през необятния искрящ блясък на града, оттам през тъмнината ма Сентръл Парк с неговите пулсиращи зъбери от коледни светлини, които шареха напуканите черни клони на дърветата като вълшебни паяжини. Яркият чист хоризонт представляваше огромна панорама от високи сгради — мълчаливи стражи в параден покой, издигащи се над тъмната гора.

До нея Бейба изглеждаше великолепно в тъмносиния си кадифен костюм, задигнат, без съмнение, от товарния камион на някой скъп магазин, докато се е придвижвал по Седмо авеню. Стоеше му съвсем по мярка, тъй като бе имал благоразумието да го занесе на Хърчъл, шивач от някогашното му училище, който държеше овехтяла работилница на Девето авеню и бе незаменим в прекрояването.

Даяна пък беше облечена в рокля от копринен шантунг — истинска тъмновиолетова прелест, измъкната от майка й с невероятни усилия. Тя откриваше почти целите й крака и понеже се държеше на тънки като макарони презрамки, цялата цепка на бюста й беше отвън. Според Даяна всеки миг от положените усилия беше оправдан.

На седемнайсет години фигурата й беше доста закръглена, а още от петнайсетгодишна не срещаше никакви спънки да влезе някъде и да си поръча алкохол. Носеше дългата си коса прибрана нагоре; ушите й отдавна бяха пробити при един бижутер, чието магазинче бе залепено до едно от многобройните кафенета, което тя често посещаваше.

Даяна смъкна прозореца на таксито и подаде глава навън; студеният нощен въздух зашиба бузите й с кадифени юмруци. Тя отвори уста и след малко усети венците си сковани от студа.

Отиваха на празненството. Извън търговската част на града. И паркът разтвори железния си юмрук заради нея, смекчен от розовата светлина на Манхатън, а от върховете на кулите лампите сякаш напластяваха по листака скреж.

Таксито спря пред огромна предвоенна постройка на 116-та улица, пресечка на Пето авеню и граница между източната и западната част на града.

— Свободна територия — отбеляза Бейба, като я видя да вдига глава и да оглежда бетонната фасада, украсена с фигури водоливници по подобие на древна френска катедрала. Сградата определено беше в европейски стил, характерен за по-крайните, затънтени улици на Манхатън, все още незасегнати от основния градски план, който целеше да увеличи неприятната атмосфера от многоетажни жилища, за да подслони нарастващото имигрантско население или — както биха се изразили някои — да подобри условията за живот на бедните.

— Тук всеки е свободен да дойде и да си отиде.

Започна да вали лека суграшица и автомобилното движение зашепна във влажния въздух. Двамата стояха на тротоара пред украсения вход. От лявата им страда една улична лампа на ъгъла чертаеше върху замръзналия сняг хладен ореол от светлина.

— Както говориш, сякаш става дума за война.

— Тъкмо за т’ва става дума, момиче — заклати той рунтавата си глава. — Тия мръсни пуерториканци искат да се намърдат там веднага. Ама ще трябва да минат през труповете ни. Не само от белите трябва да се пазим, момиче — той я хвана за ръка и я поведе към входа.

— Бейба — заговори Даяна, — защо си останал да живееш там, където си сега? Разбрах, че не е необходимо.

Жълтите му очи се извърнаха към нея.

— Добре ми е. Няма кой да се заяжда с мен. Няма тъжби, с които да ме изкарват оттам. Само аз съм си — един човек извън закона.

Цялото фоайе беше в мрамор и огледала с позлатени рамки, потъмнели на места; отраженията в тях изглеждаха причудливо насечени.

Непосредствено до вратата отляво пъстрееше коледна елха, а отдясно мраморно стълбище водеше нагоре в сумрака. Точно пред тях беше дървената врата на асансьора. Даяна погледна през ромбовидното прозорче, когато той слезе на тяхното ниво.

Приемът беше на седмия етаж и весела, шумна глъч ги посрещна още щом излязоха от асансьора. Домакинът стоеше пред вратата — невероятно висок чернокож, който се движеше с гъвкавата походка на огромен котарак. Косата му беше по-скоро лъскава четина, носът — остър като клюн, а очите му не спираха да се движат, сякаш следяха за пълната безопасност. Той се захили, разтърси силно ръката на Бейба, после се наведе и целуна Даяна по бузата.

— Колко е очарователна! — възкликна той и ги поведе навътре в душното и шумно помещение. Движенията му бяха пъргави, но пестеливи; когато извърна глава, на едното му ухо проблесна златна обица. Името му беше Стинсън.

Попаднаха в центъра на водовъртеж от цигарен дим. Настъпи раздвижване, чуха се коментари. Наоколо се виждаха само черни лица — гримирани и весели; издадени напред червени устни, широко отворени женски очи. Залп от смях, самотен кикот, идещи сякаш от самото съществуване.

Бейба взе напитки за двамата, после представи Даяна. Тук се бяха събрали адвокати и танцьорки, лихвари кожодери и актьори. Създаваше се впечатлението, че всички са равностойни, че всички принадлежат и са свързани с това време и място. Даяна обаче долови копнежа в очите им, когато я поглеждаха. Опитваха се да го прикрият, но рядко успяваха. Те й завиждаха, завиждаха на вродената й белота, на цвета на кожата й — единствената стока, която никога не можеха да имат. А тази стока предоставяше свободен достъп до всичко. Тя беше ключът на този град.

— Охоо, Бейба. Каква изненада!

Нисък, леко накуцващ мъж със светла кожа си проправяше път към тях. Лицето му беше изкривено на една страна; кожата на лявата му половина лъщеше и беше опъната от несполучлива пластична операция. Имаше странен вид — само върху дясната му челюст се виждаше леко набола брада.

— Случва се, брат — рече Бейба и обгърна с ръка рамото ма Даяна. — Даяна, това е Трип.

— Здравей!

— Охоо, поощряваш момите за женене, Бейба, ах, ти, хитрец.

Даяна се разсмя.

— И ми е приятно да се запознаем.

— Божке! — възкликна със задоволство Трип. — Ама тя има и пипе!

— Да не се надява човек, но дори и ти имаш, късокраки кучи сине — Бейба отпи глътка и продължи: — Слушай, момиче, трябва да свърша една работа. Ти остани с добрия стар Трип. Той ще ти прави компания, докато се върна, нали, брат?

— И още как!

— Ти познаваш ли всички тук? — попита Даяна.

Той се усмихна — доста непривлекателна мимика за особения израз на лицето му.

— О, да! Всички. Искаш ли да те запозная с някого? Напълно те оправдавам. Това копеле Бейба е такъв мръсник, нали?

— А, не знам. Той е… — но като усети, че я провокира, Даяна избухна в смях и допълни: — Той е същински мечок.

— Мечок ли? Направо си е мечка стръвница, момиче. Ха-ха-ха! Искаш ли още едно?

— Да, с удоволствие.

Мъжът я поведе към бара и започна да й приготвя коктейл.

— Абе, май не ти достигат годинки за тия работи.

— Щеше ли да има значение, ако ми достигаха?

— Ни най-малко. Заповядай — подаде й той питието. — Само съм любопитен. Бейба винаги е бил разумен…

— В смисъл? — и понеже не получи отговор, тя довърши мисълта му: — Какво прави той с хлапачка като мен ли?

— Т’ва не е моя работа, момиче.

— Точно така.

Сред звуците на музиката и танцуващите двойки, които се бутаха и спъваха в тях, те си запробиваха път към отсрещната стена, където нямаше толкова хора. Местата за сядане отдавна бяха заети.

— Но аз все пак ще ти кажа — продължи Даяна, при условие, че…

— Че?

— При условие, че ми кажеш с какво се занимаваш.

— О, момиче, нали не държиш да узнаеш истината.

— Напротив, държа.

— Ох, ох, ох — заклати отривисто глава Трип, — добре, момиче. Само че да не вземаш да ме издадеш на Бейба, че съм ти казал — и когато Даяна го увери безмълвно, той й призна: — Пръскам черепи.

Даяна реши, че не е чула добре от шумотевицата наоколо.

— Какво?

— Пръскам черепи, момиче — усмихна се той мило. — Какво толкова! Изобщо не се срамувам. Това е една достойна професия. И баща ми правеше същото до деня, в който го заловиха и му видяха сметката — Трип забарабани с пръсти по стената; имаше дълги, тънки и силни пръсти — като на хирург. — Майка ми щеше да се съсипе, ако беше узнала, ама вече е мъртва и сега т’ва няма никакво значение. Освен за мен, разбира се.

— Но ти си…

— Толкова дребен — изпревари я той и сви рамене. — Всеки тъй мисли в началото. Ама ръстът няма никакво значение, момиче — намигна й. — Чалъмът е друг, ако има такъв. Повечето хора си мислят, че трябва да си гигант, разбираш ли. Вдъхва им повече сигурност. Но да си гигант — заклати глава той, — не е никаква гаранция. Човек трябва да знае к’во да прави с това, което има, нали си чат. Да. Трябва да се научи да търгува с него истински, като при всяка друга работа.

— Добре де, а защо си избрал…

— Избрал ли? — погледът му стана суров, внезапно напрежение изопна тялото му. — Тук не става дума за никакъв избор. Могат да избират само белите, които имат време да учат в колежи. Аз нищо не съм избирал. Правя го, щото трябва да го правя. За тия неща няма два пътя. По дяволите! Идва някакво гадно копеле, вижда сметката на баща ми и аз к’во? — да седна и да зацивря? Никакви такива, момиче! Взех в двете си ръце магнума 357 на баща ми и оня тъкмо се намести в континентала си, аз се приближих и му рекох: „Извинявайте, гос’ине, ама нещо се е лепнало на предното ви стъкло.“ И натиснах спусъка срещу копелето. Взривът, който можеше да ме отхвърли на метри разстояние, направи дупка, достатъчно голяма, за да се провра почти целият. Надникнах вътре и огледах кадифените седалки на тоя гадняр, щото главата на копелето я нямаше — беше останало само едно тъмно туловище, което бълваше кръв като отприщен бент — той вдигна поглед към Даяна. — Та такъв ми беше изборът, момиче, ако туй се нарича избор.

— И какво стана после?

— К’во стана! Ония ме подгониха. Копелето имаше много приятели, малката — той се усмихна като от приятен спомен. — Ама аз добре си знаех урока. Бях се цанил да очистя повечето от тях, тъй че изработих първите си пари, докато…

— И ги уби всичките? Шегуваш се.

— Да пукна, ако се шегувам, момиче. Ама да не вземеш да питаш Бейба. Като нищо ще ми насини задника, ако разбере, че съм си отворил устата пред теб.

— Обещах ти да не му казвам — увери го Даяна. — Просто искам да знам… дали не ме поднасяш или нещо от сорта?

— От к’ъв зор ще го правя, момиче? По дяволите, не се шегувам аз с тия работи. Всеки един тук може да го потвърди. Ей на, питай Стинсън, хайде.

— О, да — обади се Стинсън и вдигна вежди. — Трип е напълно сериозен за тия работи. Трябва да кажа също, че той е и много добър приятел. Много честен — Стинсън се усмихна и погали Даяна по косата. — Добре ли се забавляваш тук?

— По-добре от където и да е другаде — отвърна тя. — Но едно нещо ми е интересно.

— Какво е то, малка красавице?

— Как оцеляват тия хора?

— О, как ли? Ами в много случаи някои не оцеляват, други извървяват собствения си път, ако ме разбираш какво имам предвид. Но всъщност, нали това е животът — да извървиш пътя си.

— Но това е… нелегален начин на живот.

— Е, да — пак се усмихна той, — но това е част от неговата привлекателност, нали? Тук тези хора са желани, почитани, известни — в много отношения дори ги величаят като богове. Какво повече могат да искат? Тук те получават известно удовлетворение, което потушава болката от миналото им, болката за рано разбитите им семейства. А семейството — това е много важно за тях; това е двигател, който ги движи напред. Защото още от деца единственото нещо, което са считали за своя собственост, е било семейството.

— Говорите така, сякаш сте над всичко това… и не сте част от…

Особен поглед изпълни очите на Стинсън и той премигна няколко пъти.

— Да, как да кажа, предполагам, че това е мой начин да потискам спомените си. Но не и да ги забравя, подчертавам, никога не ги забравям. Живея само с настоящето, без да позволявам на миналото да се изпречва на пътя ми — Стинсън я погледна едва ли не от височините на Олимп. — Аз съм танцьор, Даяна. Не стрелям по никого. И въпреки това в твоя свят аз съм не по-малко презрян от Трип — за момент в погледа му се появи нещо като благодарност към нея, задето най-сетне го разтовари от мъката му.

— Странно е, че си тук — продължи той бавно — точно в този момент. И че не изпитваш страх…

— Аз съм с Бейба.

Стинсън я изгледа особено.

— Да, разбира се. Но все пак си тук. И предполагам, че ти си направила първата стъпка към Бейба, а не обратното.

— Така е.

— Е, да, но си направила само стъпка. А това още не означава пътека. Поне както ние разбираме понятието пътека. Не си отишла при него като проститутка или за наркотик. Защо, тогава, си отишла?

— Ами… и аз не мога да обясня защо.

— Както и да е — отново я погали по косата. — Всъщност това няма значение сега. Но някой ден ще има — и замислено добави: — Ще има.

— Аха! — отдалеч се провикна Трип, докато се приближаваше към тях. — К’ви ти ги реди тоя кучи син за мен, а? К’во смахнато копеле съм, нали?

— Нищо подобно — отвърна Даяна, — тъкмо обратното.

Трип премести поглед от нея към Стинсън.

— Тъй ли? Много любезно от твоя страна, брат.

— В случая любезността няма нищо общо — отвърна Стинсън.

— К’ви ти ги разправяше? — закикоти се Трип. — Имам предвид т’ва копеле. Улицата, душко, се превърна вече в такава работна площадка, че не е по силите на негъра да ви разбере.

— Я млъквай, Трип! Престани да разиграваш театър пред дамата. Кого, смяташ, че ще заблудиш с тия глупости?

— За к’во говориш, човече?

— Нали разбираш, Даяна? Трип си въобразява, че колкото по на смях го вземаш, толкова по-лесно ще може да те избудалка някой ден. Обаче знаеш ли? Той е абсолютно прав — Стинсън се обърна към Трип: — А ти също знаеш ли какво, човече? Това тук е забава. Няма да падне работа за теб. Мястото е неутрално, извън границите на големите престрелки и други подобни жестокости — той заби показалец в гърдите на Трип. — Тъй че успокой топката. Отпусни се и се забавлявай.

— Слушай, човече, та нали само ако за момент се отпусна, точно тогава ония ще нахълтат и ще ме размажат на стената. Само аз си знам к’во ми струваше да дойда дотук, разбра ли?

— Слушай, човече — безпогрешно изимитира гласа на Трип Стинсън, — изобщо не си забавен — изхили се и се отдалечи.

— Къде е Бейба? — попита Даяна и се огледа наоколо.

Погледът й спря върху червената коса и бледите очи на Орелио Окейшо. Той тъкмо влизаше. Беше облечен в костюм с цвят на кестен; в петлицата му имаше забучен карамфил. Отгоре носеше наметнато кафяво кашмирено палто — изглежда съзнателно имитираше позата на предприемача Соя Хюрък.

Трип проследи погледа й и я дръпна настрана.

— Не се забърквай с такива като него, момиче. Той е буре с барут.

— Бейба върши някакви сделки с него.

— Аха. Само че не ми се ще да си пъхам носа в техните работи. Бейба знае к’во върши. А оня си пада по жените, стига да не са пуерториканки или негърки. Ще ги сдъвче и тъй бързо ще ги изплюе, че няма да знаят къде са. Стой настрана от него, казвам ти.

Но беше вече късно — Окейшо очевидно я беше видял сред множеството черни лица и си проправяше път към нея и Трип.

— Виж ти! — захили се той и заприлича на хищна риба. — Да пукна, ако това не е мадамата на Бейба — особено натърти на последната дума и тя прозвуча като „курва“. — Какво те е довело в тоя отдалечен район? Да видиш как живее другата половина ли? Да се вмъкнеш в нашите души… или ще е по-правилно да кажа, в нашите легла?

— Най-добре ще е нищо да не казваш — отвърна Даяна.

— Ха-ха-ха! — разсмя се той, но не злобно. — Чу ли я, Смайлър? — извърна се леко и зад него се показа слабото, тъмнокожо лице на Смайлър, който също се захили и облиза устни, сякаш преглътна нещо вкусно. — Можела и да отговаря. Това ми харесва. До гуша ми дойде от тия празноглави курви, на които обикновено попадам. К’во ще кажеш, момиче, да се чупим от тук двамата с теб и да…

Даяна чу зад гърба си леко щракване; разбра, че Трип извади джобното си ножче. Ала не успя да го използва, защото в този момент огромна черна ръка хвана протегнатата ръка на Окейшо за китката. Окейшо извърна глава.

— Ей!

— К’во става, Али? — изръмжа Бейба.

— Ааа, нищо, амиго. Само си бъбрехме с прекрасната дама.

Той погледна към ръката, обгърнала китката му, но Бейба не само че не я пусна, но я стисна още по-здраво.

— Знаеш ли, Али, аз съм отстъпчив негър. Живей и не пречи и на другите да живеят — тъй искам да изкарам живота си. Ама, да ти кажа, случва се чат-пат да ми се изпречи някой тип и да ме принуди да забравя девиза си — той силно разтърси китката на Окейшо, чиито устни се изкривиха от болка, ала бледите му очи останаха непроницаеми като камъни. — Не обичам лъжците, Али, а ти си точно такъв — лъжец. Чух всяка твоя дума, която изрече преди малко, и нито една не ми хареса. Знаеш ли к’во си мисля? Мисля си, че малко си се поразхайтил. Имаш нужда да поразмислиш в тия студени зимни нощи, тъй че ще ти дам тая възможност. От този момент нататък ти не съществуваш повече за мен. Поувлече се. Върви да си намериш друга връзка, човече, щото повече не те издържам — Бейба премести поглед от Окейшо към Смайлър. — А ти, Смайлър, к’во си се залепил за тоя мръсен епик? Толкова ли ти липсва самоуважение?

— Напротив, брат, имам и то много, уверявам те.

— Тогава кажи на този мръсен епик сбогом. Хайде, човече, искам да го чуя още сега. Ще работиш при мен, Смайлър, но ако първо покажеш, че си мъж.

Междувременно почти всички двойки бяха престанали да танцуват, а останалите се събраха в полукръг, за да наблюдават сцената.

Смайлър огледа гостите; хвърли бегъл поглед към Окейшо, който се бе вторачил в опакото на стискащата го ръка на Бейба, сетне очите му отново зашариха наоколо и се спряха върху Бейба.

— Да-а, друже, вече и аз съм независим като теб.

— Чу ли, Али? — тихо изрече Бейба. — Сега изчезвай от тук. Не ти е т’ва работата да влизаш в приказки с дамите, разбра ли? Иди си при твойта руса уличница, с която спиш от месеци насам. Хайде, човече — и отдръпна ръката си от Окейшо като от прокажен.

Сред настъпилата врява Даяна чу зад гърба са въздишка и гласа на Трип:

— Бейба, друже, печелиш по точки.

— Ами! — възрази Бейба и ги поведе извън центъра на последвалата суматоха. — Не събирам никакви точки. Но няма да позволя на мръсник като него да ми казва кое как е. Свърши вече тая, било к’вото било, загря ли? Просто има някои неща, пред които няма да отстъпя и туйто. Немалко тъпанарски прояви подминавам, особено в бизнеса. Ама на тоя гадняр му се пише лош край в най-скоро време — погледна надолу и видя все още отвореното джобно ножче в ръката на приятеля си. — По дяволите! Ясно ли ти е накъде бия? Трябваше да те изчакам да го накълцаш на салата — Бейба се изхили, прегърна Даяна през рамо и потупа Трип по гърба. — По дяволите всичко! — извика той. — Давайте да се веселим!

 

 

Даяна тъкмо спря на разстояние две коли встрани от входа на „Вътрешни линии — запад“ и видя Рубънс да излиза през „магически“ отварящите се врати. Носеше в ръце сак и дипломатическо куфарче от слонова кожа. Добре познатите й лице и походка я накараха да се усмихне.

— Закъсня. Случило ли се е нещо? — попита той, надничайки през отворения прозорец на колата. Беше валяло до преди малко и тя беше вдигнала гюрука.

Даяна се обърна към него и той продължи:

— Премести се. Аз ще карам.

Тя се подчини без никакви възражения и облегна глава на вратата, изчаквайки го да метне багажа си на задната седалка, да обиколи колата и да седне зад волана. После той се наклони към нея, сложи ръка на врата й и я притегли към себе си. Устните му докоснаха нейните, но тя отдръпна глава, за да каже:

— Трябваше да ми оставиш някакъв телефон — и зарови лице в рамото му. Ръцете й го обгърнаха и тя го притисна здраво в прегръдките си. Рубънс разбра, че не бива да казва нищо в този момент. Зад тях свиреха клаксони, профучаваха коли. Беше се захладило.

Най-сетне тя го пусна.

— Маги беше убита рано тази сутрин — това сякаш не беше нейният глас. — Убита!

— Убита? Как? От кого?

— Значи е оставен кървав знак: сабя в кръг — повтори той последните й думи. — Сигурна ли си в това?

Даяна кимна.

— Да, защо?

— Ами защото миналата година в Сан Франциско откриха няколко особено жестоки убийства, а малко след Нова година още две или три подобни в Ориндж Каунти. И всички бяха белязани със същия този знак, изписан с кръв върху самите жертви или върху нещо в близост до тях.

— Знаех си — вдигна рамене Даяна, — че лейтенантът знае повече, отколкото казва.

— А ти как разбра?

— Снощи бях с Крис. Той се напи жестоко и трябваше да го закарам до тях; но беше в състояние да се прибере сам. Влязохме и… я заварихме натъпкана в…

— О, Господи! — въздъхна дълбоко Рубънс, включи на скорост и натисна педала на газта. — Какво, по дяволите, си правила цяла нощ с Крис Кър? — попита той, след като излязоха на Сепулведа.

— Отбих се до студиото, в което записват, и после двамата отидохме да потанцуваме. Какво лошо има в това?

— Като знам с какво име се слави…

— С какво?

— Е, хайде сега, аз ли да те открехвам, че той не може да не посегне на жена.

— Аз не съм от тези жени.

Рубънс настъпи още педала на газта и колата политна напред с тихо ръмжене.

— Вярно е и трябва да призная, че си малко над висотата на неговия ограничен вкус.

— Ти си непоправим мръсник, знаеш ли? — кипна Даяна. — Той имаше нужда от помощ и аз му я дадох. Защото ми е приятел.

— То пък един приятел!

— Нямаш никаква причина да ревнуваш. В някои отношения и двамата толкова си приличате.

— Божичко! Надявам се, че се шегуваш.

— Ни най-малко.

Той намали скоростта и сви към Уилшър.

— Ти си направо непоносима.

— Рубънс — докосна го тя, — хайде да не воюваме. Поне не сега. Тази сутрин видях нещо, което не пожелавам на никого да види.

За да излязат на Сънсет, той мина през Уестуд Вилидж. Навън играеха деца, а пред кино „Плаза“ имаше опашка за билети. Даваха „Кралско червено“.

— Виж какво лице — каза Рубънс, хвърляйки поглед към постера с нейния лик върху фасадата на киното.

Той караше с бясна скорост по Сънсет, като на завоите боравеше само със скоростния лост, без да използва спирачка. Едва когато с рязък десен завой влезе в района на Бел Еър, намали и каза:

— Преведох те по този път, защото исках да видя как върви филмът ти. Спокойно мога да измъкна истинските печалби от „Парамаунт“, но предпочитам да видя опашките с очите си.

Даяна сложи ръка върху неговата.

— Аз също.

Мария беше оставила лампите да светят, преди да си тръгне и дърветата покрай алеята се къпеха в изкуствено сияние.

— Тъй ми се искаше да се обадиш.

— Звънях — рече той, — но не те намерих.

— Извинявай — извърна поглед Даяна, — забележката ми беше глупава.

— Няма нищо — спря и загаси двигателя. Във внезапната тишина се разнесоха песните на щурците като контраст на тихото бръмчене на вентилатора на колата. — Но пък се обадих на Берил. Исках да задвижа нещата.

— Кои неща?

Рубънс погали косата на Даяна.

— Наех я.

— За филма?

— За теб.

— Какво мисли Монти за нея?

— Забрави за Монти.

Тя отдръпна ръката му от себе си.

— Ти нали си изяснил това с Монти?

— Монти не е в лигата на Берил — Рубънс внимателно оглеждаше лицето й. — Изваден е оттам.

— Рубънс, аз искам той да знае. И ако не одобри…

— Чуй ме добре. Монти остарява. Уморен е. Сърцето му вече не е каквото беше навремето. Мисля, че… виж, само ме изслушай… мисля, че ти е време да се поогледаш за нов агент.

Даяна му хвърли саркастичен поглед.

— Обзалагам се, че вече имаш някого предвид.

Той реши да продължи в нейния стил:

— Един-двама.

— Аз няма да се разделя с Монти, тъй че да не говорим повече.

— Той ще те провали, Даяна. Монти е тежест, която ти няма да…

Тя се нахвърли върху Рубънс:

— Значи да го захвърля като ненужна парцалена кукла.

— В известен смисъл той вече е точно това. Ти израсна. Той се превърна в част от миналото ти. Изживя времето си; за него няма място там, за ъдето си тръгнала. Други са тия, които могат да ти помогнат от тук нататък.

— Само че на него няма кой да му помогне — не отстъпваше Даяна. — И това ще направя аз; нито ти, нито който и да е друг не може да ми попречи.

 

 

— Искам да дойдеш с мен на погребението на Маги.

— О, Господи!

— Моля те, Рубънс. За мен е от огромно значение.

Той въздъхна и вплете пръсти в нейните. Бяха в леглото; прозорецът беше широко отворен и през него нахлуваха нощни ухания. Рубънс я беше нахранил, изкъпал и я беше сложил да си легне. За известно време тя потъна в приятното състояние между съня и бодростта, което се дължеше на удобното легло, на приятната прохлада на чаршафите, поемащи бавно топлината на кръвта, на тихото барабанене на водата от душа, докато Рубънс се сапунисваше, на мисълта, че след малко тялото му ще се притисне до нейното. Но тя не искаше това да стане точно сега, тъй като спомените, заровени от години дълбоко в съзнанието й, започнаха да се издигат към повърхността като парещи мехури, пробивайки усойния и затлачен мочурлив пласт.

— Разкажи ми как беше в Сан Диего — каза тя след малко и стисна ръката му.

— Отвратително — беше се загледал в тавана и от промяната, която долови в гласа му, Даяна се почувства като в асансьор, полетял рязко надолу. — Трябваше да отида чак до Сан Диего, за да разбера, че онова малко копеле Ашли създава собствена империя за моя сметка. Майър, с когото трябваше да се видя — той си е наел за постоянно апартамент в хотел „Дел Коронадо“ и е напуснал Ню Йорк заради емфиземата си — той ми каза, че Ашли събирал гласове от управителния съвет в своя подкрепа. Каза ми още, че искал да ме изхвърли.

— Но това е идиотско — рече Даяна. — Та компанията е твоя, нали?

— Ами… и да, и не. Когато преди две години преправяхме „Моби Дик“, нещата малко се изкофтиха. Средствата ни започнаха да намаляват главоломно бързо — той се обърна на една страна, за да се доближи до Даяна. — А снимачният екип и актьорите вече работеха. Наложиха ни се няколко неприятни прекъсвания — заради бури, заради стачка. Но филмът беше от значение. Аз вярвах в него и имахме спешна нужда от пари. Е, ако бяхме подпомагани финансово от главното студио, както сега с „Хедър Дюел“, нямаше да има никакъв проблем. Но не би, та се наложи да потърсим помощ от другаде.

— Но „Моби Дик“ имаше голям успех.

— О, да. Излязох прав, че не се отказах от него. Но деянието беше вече извършено. А преди това, докато бяхме в дупка, моят приятел Ашли ми каза, че можел да намери мангизите до две седмици. Това беше по-добро от всичко, което аз можех да направя. И вместо да рискувам и да прекратя снимките, аз му казах да действа.

— А той как ги намери?

Рубънс свали поглед от тавана и го спря върху лицето на Даяна.

— Ами нека само да ти кажа, че оттогава при всяко мое отиване в Ню Йорк около заседателната маса на съвета виждам все повече и повече непознати лица. Досега бях прекалено много зает с други неща, за да се разровя в тази история. Виждах в каква дупка съм хвърлил компанията. А тя беше моята гордост. Но с „Моби Дик“ разбрах, че времето на истински независимия продуцент вече е отминало. Затова разработих широко обхватно споразумение с „Туентиът“, което ми даде нужната свобода.

После дойде обаждането на Майър. Той и само неколцина още влиятелни хора от старото време продължават да са в управителния съвет. А останалите… то е все едно, че са те нападнали кърлежи. Влязат ли ти веднъж под кожата, трудно можем да се отървеш от тях.

— Но не е невъзможно.

— О, не — разсмя се Рубънс и цялото му тяло се разтърси, — нищо не е невъзможно. Трябва само да имаш стоманени нерви.

Даяна беше облегнала глава върху гърдите му. Ударите на сърцето му изпълваха ушите й подобно на шума от морски вълни.

— Какво смяташ да правиш?

— Една част вече направих — срещнах се с Майър.

— И какво ти каза той? — гласът й беше спаднал до шепот; почти заспиваше.

— Майър ли? — отново избухна в смях Рубънс. — Голям чудак е тоя Майър. Радвам се, че ми е приятел. Лошо ще бъде, ако ми беше враг.

— Добре де, какво ти каза Майър?

— Че същото се отнася и за мен.

 

 

Фасадата на театър „Нова Бърлеск“ беше непривлекателна, дори съмнително скромна. Това, несъмнено, беше добре обмислено, тъй като мястото не представляваше туристически капан, пълен с пенсионерки и дебелани или — какъвто беше случаят в по-долната пресечка и оттатък улицата — с унили, крехки като птички създания, нашарени с елипсовидни черно-сини белези по бедрата и гръдния кош и с тъмни, хлътнали наркомански очи.

Тук специалните номера се изпълняваха нелегално за отбрана публика, включваща всякакъв род фетишисти. Някои от номерата бяха толкова шокиращи — персоналът винаги можеше да разкаже подходяща история — че ледени тръпки те полазваха по гърба. Тъй поне се говореше. Но всъщност никога не се разбра каква беше истината. Защото персоналът представляваше една весела група, която си гледаше работата с хладнокръвието на дисциплиниран артист.

В театъра не се изпълняваха мелодрами — публиката, а да не говорим за персонала, който смяташе, че се състои от взискателни професионалисти, нямаше да търпи подобни буламачи. Те можеха да се видят по многобройните комедийни сцени на Бродуей, но не и тук.

Долу, на нивото на улицата, имаше доста долнопробен порно магазин, в който с въодушевление се предлагаше невероятно богат избор на перверзни стоки: от нелегално направени черно-бели филми с изпълнители деца — деца, а не джуджета, каквито биха пробутали другаде на лековерния купувач — до висококачествени списания, от които лъхаше ужасяващата атмосфера от времето на Инквизицията. Намираха се също и снимки на чисто голи тела, разбира се, но повечето от клиентите на магазина ги отминаваха с презрение.

Макар че магазинът водеше оживена търговия — още с пристигането си в града първата работа на търговците, идващи отдалеч, беше да се отбият тук — истинската му печалба идваше от доходните сделки, които се сключваха в задната му част и то късно привечер. И наистина, най-хваленият охраняващ отряд на „Нова“ беше съставен от членове на този именно работнически картел.

Даяна ги разпозна, веднага щом ги видя. Това обаче не беше толкова изненадващо, тъй като те обичаха да показват дискретно атрибутите си, прибрани в кожени кобури под потните мишници. Но независимо от неприкритата им самонадеяност, Даяна намираше тези мъже за най-приятните от всички, които познаваше. Те до един имаха непрекъснато увеличаващи се семейства и никога не изпускаха случай да извадят от пластмасовите кутийки разгъващи се като хармоника цветни снимки на домочадието. Съчувстваха й, задето не е у дома, при майка си и бащински я покровителстваха, но тя знаеше, че го правят заради Бейба, когото обичаха.

Отстрани на театъра Бейба имаше нещо като офис — неофициален и неудобен, който използваше заедно със счетоводителя на „Нова“. Един зимен следобед, в който се бе изсипал проливен дъжд, Даяна разбра, че счетоводителят живее на тиха, широка улица в Бенсънхърст, където трийсетгодишната му жена членуваше в една женска организация и в местното библиотекарско дружество. Беше ясно, че когато служителят на „Нова“ имаше нужда от канцеларията, Бейба трябваше да излиза. Но той нямаше нищо против.

Даяна не познаваше друг по-сговорчив човек от Бейба. Нищо не беше в състояние да смути спокойствието, което лъхаше от огромния му ръст, и тя се чувстваше в пълна безопасност с него. Той беше твърда скала, върху която тя можеше да стъпи и спокойно да наблюдава бурното и опасно море.

Бейба с нищо не показваше, че има нещо против Даяна да наблюдава спектаклите иззад кулисите, може би защото смяташе, че покварата е вътре в самия човек. От своя страна Даяна се опияняваше от този фантасмагоричен парад на опулваща очите плът. Не си бе представяла, че тялото може да прави толкова много причудливи движения. Но постепенно разбра, че както изкуството — защото беше убедена, че това е изкуство — така и тялото са част от съзнанието. Жените, с които се запозна тук, бяха от един съвършено непознат за нея свят; тя дори не беше и чувала за него. Очите им изпускаха рентгенови лъчи, които бяха в състояние да проникнат в душата на всеки мъж, който прекрачеше прага на театралния портал.

Точно тук, в „Нова“, тя за пръв път видя вдигането на завеса, усети съсредоточеността в актьорското изпълнение. Тук всеки можеше да прави каквото си поиска, да се превъплъти в когото си поиска; можеше всъщност да изживее без стеснение или страх от възмездие и по-тъмната страна от същността си, която в живота отчасти прикриваше. Защото това, в края на краищата, беше само роля, макар че публиката съвсем не го възприемаше така. Колко е прекрасно да можеш да изживееш най-различни съдби с почти сходна страст. Да си освободен да правиш… какво? Всичко, каквото поискаш.

В една студена зимна вечер, когато слегналият се над града мрак беше толкова гъст, че уличните лампи едва мъждукаха, сякаш признаваха, че са загубили битката, а вятърът бушуваше по 42-ра улица с животинска ярост, Бейба свърна от улицата и поведе Даяна нагоре по изтърканите и разнебитени дървени стълби към фоайето на „Нова“.

Рустър дремеше в портиерската будка над захабена чаша с изстинало кафе, в което плуваше някакво чудато насекомо, привлечено вероятно от миризмата.

Опрял глава в дланта на черната си ръка, Рустър седеше притихнал в малкото си светилище; от двете му страни се надвесваха най-тъжните и прашни пластмасови палмови дървета, които можеха да се видят някъде. Наоколо нямаше жива душа. Отвътре долиташе приглушено от стените думкане на музиката, съпровождаща представлението.

— Горе ръцете, проклетнико! — извика Бейба в ухото на Рустър.

Онзи подскочи със завидна пъргавина, сънените му очи се ококориха, ръката му мигом се пъхна под плота, за да напипа лежащата в готовност пушка с отрязана цев.

Като видя пред себе си Бейба, лицето му се отпусна и той задъхан възкликна:

— Божке! Ще ти хвръкне главата някой ден, като се шегуваш така.

Бейба се засмя и потупа слабото му рамо.

— Не бива да заспиваш на пост! Ще цъфне Али с неговите хора и ще омете пода с теб. Внимавай!

Рустър изсумтя и рече:

— Тоя гад си научи вече урока, брат. Да знаеш само как хубаво го разпердушинихме — той вдигна пушката и я насочи към тъмната и безлюдна горна площадка на стълбите. — Буум! И ония мръсници беж, та обратно в Пуерто Рико, ха!

Бейба отмести настрани цевта на пушката му.

— По-внимателно с т’ва чудо. Обещах на моето момиче да не умирам.

Рустър се изкикоти и свали пушката.

— Бъди спокоен, брат! — и се обърна към Даяна: — Как сте, госпожице?

— Добре съм, Рустър.

— Виж к’во ще ти кажа. Ако тази голяма човекоподобна маймуна не се отнася добре с теб, ела тук. Чу ли? Знай, че тук имаш приятели.

— Хм — изсумтя Бейба, — не му вярвай нито дума, момиче. Той само гледа как да ти свали гащите.

— Е, много жестоко копеле си, Бейба — лицето на Рустър помръкна. — Много жестоко, да знаеш.

— Ама поне не лъжа — засмя се Бейба. — Кабинетът ми свободен ли е?

— Аха. Само Марти е там. Идва краят на месеца.

Те прекосиха осветеното в дрезгава синя светлина фоайе и тръгнаха надолу по стръмен коридор покрай кулисите на сцената. Спряха пред затворена ламаринена врата, боядисана с блажна боя. Бейба я побутна с длан и тя се отвори със скърцане.

— Ей — подвикна той в мрачината.

В този час пазеше Тони — широкоплещест мъжага с ниско чело и къдрава кестенява коса. Тънките му мустачки бяха започнали да белеят в краищата; малките му очи бяха с неопределен цвят. Имаше три деца и жена, която беше толкова пълна, че изглеждаше вечно бременна. Тялото му излъчваше миризма дори и след като се е къпал. Той смушка леко Бейба по рамото и стисна ръката на Даяна, като незнайно за кой път я попита дали иска да й покаже снимки на семейството си. Бейба я дръпна настрана, защото знаеше, че тя достатъчно пъти бе изслушвала с търпение подробния разказ за семейството на Тони.

По пътя за канцеларията Даяна спря зад тесните кулиси и надникна през прашните завеси, за да види какво се играе в момента на сцената. Дългокраката и гъвкава Дениз, прехвърлила вече двайсет и петте години, правеше доста смайващи акробатични движения с долната половина на тялото си. Повечето от постоянните номера Даяна вече знаеше наизуст, въпреки че някои от тях от седмица на седмица отпадаха и биваха заменяни с други.

Сега Дениз си напъхваше яйцето и след като покани доброволец от публиката да дойде и отвори уста под чатала на широко разтворените й крака, започна да чупи черупката с мускулите на влагалището си. Музиката спря и в залата настъпи пълна тишина. Никой не помръдваше. След малко се разнесе острият звук на пропукваща се сурова черупка и лигавата й вътрешност закапа на едри, гъсти капки в чакащата отворена уста. Тогава в полумрака от първите редове се чу колективна въздишка и в залата гръмнаха ръкопляскания.

Бейба беше продължил за канцеларията, но Даяна не помръдна от мястото си, тъй като знаеше, че Дениз още не е загряла.

Прехласната, тя остана да наблюдава обратния й стриптийз. Бавно, с еротични жестове голата Дениз взе чорапите си и започна да ги обува, като от време на време погалваше дългите си крака. После се обърна, препаса колан с жартиери на кръста си и закопча чорапите на него. Тя правеше всяко движение, без да поглежда към публиката — създаваше впечатлението, че си е вкъщи и се приготвя да излиза.

Направи няколко крачки до дъното на сцената, където върху масичка с колелца беше поставена тоалетно куфарче, и започна внимателно да нанася грим по лицето, очите, устните. Когато се обърна, резултатът беше поразителен — изглеждаше още по-хубава; гримът — а той съвсем не беше силен — подчертаваше очите и устните й.

Дениз взе четка и започна да я прокарва през дългата си коса. При всяко нейно движение гърдите й подскачаха нагоре-надолу.

Остави четката и плъзна длани по бедрата си, нагоре по торса, по извивките на гърдите си; после захлупи гърдите си в шепи и ги застиска, а след това започна да щипе зърната им, за да щръкнат. Навлажни устни и бръсна с ръка окосмения си триъгълник. Разтвори за миг бедра и поклати леко хълбок. Извади от тоалетното си куфарче сутиен и го закопча под гърдите си, наведе се леко напред и потърка плата в набъбналите си зърна, преди да ги прибере в чашките. Отново се наведе, взе обувките с високи токчета и ги обу.

Накрая извади дълга рокля с цвят на лавандула, нахлузи я отдолу нагоре с гъвкави извивки на тялото и вдигна ципа отстрани. Като се изключеше цепката на крака, роклята изглеждаше съвсем скромна.

Дойде ред на накитите: обици, чифт гривни, поставени високо над лакътя и диамантено колие, което се спускаше до цепката на гърдите.

Дениз закрачи бавно към авансцената и застана на ръба. Извади иззад гърба си чифт ръкавици от мека кожа с цвета на роклята. С панделка в косата тя приличаше на момиченце. С чувствена наслада започна да слага дългите си ръкавици, като заглаждаше кожата върху всеки пръст. После изведнъж, най-неочаквано, протегна ръка към публиката и издърпа един от мъжете на сцената при себе си.

Без каквито и да било встъпления тя смъкна ципа на панталона му и го притегли към светлината на прожектора. Наведе се леко, събра устни и духна члена му, после го обгърна с нежен като кадифе юмрук и започна бавно да го търка напред-назад, нагоре-надолу. Като по чудо той взе да се втвърдява и след малко щръкна като стрела. Дениз продължи да го поглажда все тъй усърдно, изпускайки тихи стонове. В момента, в който видя първите му предупредителни конвулсии, тя отметна роклята си, потрепващото връхче бръсна космите на венериния й хълм и го обля със сперма.

Зад кулисите Даяна обърна глава и видя Ерика, която седеше на една табуретка с кръстосани, разголени крака и пушеше тъпка пура в бяло цигаре. Раменете й бяха обгърнати с овехтял халат, но твърдите й като ябълки гърди стърчаха навън. На Даяна й беше направило впечатление, че тя обича да показва голотата си.

— Как успява да го постигне?

Ерика вдигна поглед към нея. Тя имаше метличиносини очи и къса руса коса.

— Кого имаш предвид, Дениз ли? — едва събра широките си чувствени устни, за да дръпне от пурата. — Ами то е много просто. Тя им прави точно това, което искат. Ние ги познаваме — Ерика вдигна рамене. — Такава е човешката природа, не виждаш ли? Има ли нещо по-очевидно от това?

— Но не е имало случай да не му стане на някого.

— Е, да, Дениз е много добра. По моему трябва да си нещо като радар — Ерика остави пурата си в зелен метален пепелник, почернял в средата. — Тя знае кого да си избере. Да не говорим, че всички ще се изтрепят да седнат на първия ред. Всъщност не тя отива при публиката — Ерика погледна Даяна, — а те идват при нея.

Устните й се разтегнаха в лека усмивка — особена студенина лъхаше от тази мимика, неразгадаема за Даяна.

— Това е съществен урок в живота.

Даяна пристъпи навътре в гримьорната, прокарвайки пръст по прашката повърхност на огледалата.

— Щастлива ли си тук? — попита тя след малко.

Чу как Ерика отново дръпна дълбоко от пурата си.

— Щастлива… — повтори Ерика; но думата не прозвуча като ехо, а по-скоро като познато определение, но с нов смисъл, което тя използва, за да направи някаква тънка игра на думи. В нейните уста думата означаваше нещо съвсем друго. — Знаеш ли какво значи да скъсаш с миналото? Но ме разбери правилно, нямам предвид просто да заминеш нанякъде, а наред с това и да го отречеш, да го забравиш, да си дадеш обет, че няма да си спомняш за него — тя изпусна синкаво кълбо остър дим. — Можеш ли да схванеш за какво говоря?

Даяна я гледаше с широко отворени очи.

— Ами, не знам. Май че да — отвърна тя.

Ерика отново се усмихна по особения си смразяващ начин.

— Не, мила, не можеш. Никой не може, освен ако сам не го направи.

— А ти това ли направи?

— О, да — странната й усмивка не изчезна и Даяна почувства, че я полазват тръпки. — Точно това. Знаеш ли, аз съм доста особена, доста… неповторима. Избягах от миналото си избягах на другия край на света и сега… да, щастлива съм, защото съм това, което искам да бъда.

Доста време двете не продумаха. Но в един момент Даяна не можа да сдържи въпроса си:

— И какво е то?

Залп от нестихващи аплодисменти нахлу през кулисите. Ерика се изправи, сложи на врата си островърха яка и погледна Даяна с големите си и невинни метличиносини очи; кораловите и устни се отвориха и тя отвърна:

— Шифър, просто шифър.

След това изчезна от стаята, разминавайки се с Дениз, която влезе запотена и раздърпана.

— Боже мой, каква тарапана! — тя облече халата си, седна и извади цигара. — Здрасти, миличка. Гледа ли представлението?

— Почти цялото.

— И не се отегчи, нали?

— Ъ-ъ.

Дениз се усмихна, избърса потта от челото си.

— Това е добре. Значи ще заучиш номера. Не че — тя вдигна ръка — те подкокоросвам да го правиш. Даже, като виждам, че в момента Бейба не е наоколо, би трябвало да ти кажа да изчезваш от тук.

— А ти защо не изчезнеш?

— Е, моето е малко по-различно.

— Не виждам кое му е различното.

— Виж какво, мило, на мен ми харесва. Освен това идвам тук, когато си поискам. Хем е хубаво, хем и наложително — нали уча в Нюйоркския университет. Тази година ми е последна. Такава гадна програма… — тя погледна Даяна. — Не ме разбираш, нали? О, и защо ли ти трябва?

— Напротив, струва ми се, че те разбирам. Мисля, че по същата причина съм тук и… с Бейба. Така е, защото когато се прибера, се чувствам различно.

За момент Дениз замълча, после протегна ръка към Даяна.

— Ела тук, мило — и погали Даяна по гърба. — Знаеш ли, че си права? Да. И все пак… — очите й потъмняха. — Все пак… — наведе се и целуна челото на Даяна — идваш тук да пълниш главата си с мечти — тя се усмихна и потупа Даяна по дупето. — Тръгвай си сега — рече с нисък глас.

— Утре пак ще дойда — на Даяна никак не й се тръгваше.

— Чуваш ли какво ти казвам? Хайде, че имам да зубря.

 

 

— А! — възкликна Марти, поглеждайки Даяна през очилата си. — Предположих, че може да дойдеш днес и ти донесох желирана поничка.

Той вдигна от разхвърляното бюро малко бяло пликче и го разклати.

— О, благодаря ти, Марти. Значи си запомнил — тя взе пликчето и извади поничката.

— К’во искаш да кажеш с това запомнил? Разбира се, че съм запомнил, нали затова ми плащат — той потупа с показалец слепоочието си. — Всичко помня. Жена ми разправя: „Марти, ама ти не помниш само цифри.“ Това тук е същински резервоар. Плувам в сума ти неща, които искам да забравя. Ела — той започна да разчиства едно паянтово кресло, отрупано с купчина от папки, които премести върху стара огнеупорна каса, — ела да седнеш.

Даяна седна и отхапа от поничката, а той я попита:

— Как е в училище?

— Добре.

— Върви ти, нали? — в гласа му се прокрадна съмнение; той махна с ръка. — Това тук не е… нали не се шляеш много тук? Образованието е ценна стока, разбираш ли? Дори и Бейба няма да го отрече, а, Бейба? Видя ли? Нали не искаш да свършиш като горката Дениз?

— Горката Дениз, ли? Защо горката? Та тя следва вечерен университет.

Марти се наклони към нея и, обърсвайки устата си от оваляния в захар сладкиш, каза:

— Тук не е място за момичета с ум в главата — и насочи дебелия си къс пръст към нея. — Това се отнася и за теб.

— Ей, остави я вече на мира — изръмжа Бейба от ъгъла. — Тя знае к’во иска.

— Пфу! — размаха ръка Марти. — Прекалено е малка още, за да е наясно какво иска.

— Не смятам, че възрастта има значение в случая — обади се Даяна.

— Засега може и да не смяташ — отвърна Марти, — ама по-нататък ще почнеш да смяташ.

— Тя няма да гледа глупостите тук, ако ми съвпаднат цифрите — намръщи се Бейба. — Затуй ела да свършим работата.

— Добре — наведе се Марти, — дай да погледна.

— Не пипай, бе, човек. Не е твоя работа да си пъхаш носа тук.

— К’ви ги приказваш? Да не мислиш, че не знам к’во означават тия цифри? Това е фасулска работа за мен — той дръпна разчертания жълт лист от ръката на Бейба. — Така де, няма да ми отнеме повече от минута и после можеш да заведеш Даяна в някой добър ресторант. Този месец можеш да си го позволиш.

Марти заби поглед в нечетливо изписаните цифри и измърмори:

— Къде ли си се учил да пишеш?

Едва изрече тези думи и вратата на канцеларията се отвори. На прага застана мъж със светлокафяво палто и насочен пистолет, местейки черното му смъртоносно дуло ту към единия, ту към другия. На главата си имаше маска, подобна на скиорска шапка в червено, бяло и синьо, така че се виждаха само очите и плътните му червени устни.

Той пристъпи две крачки навътре в тясната стая и зад гърба му се показа още един мъж; маскиран като него и малко по-висок. От полумрака отвъд рамката на вратата долетя жаловитият глас на Тони:

— Откъде можех да зная? Те бяха сред публиката, извадиха маските си, преди някой да разбере к’во става…

— Затваряй си плювалника! — прекъсна го високият, насочи магнум 357 към него и леко разкрачи крака.

Никой в стаята не помръдваше.

— Окей — каза мъжът с червено-бяло-синята маска, — давай мангизите.

— Какви мангизи? — обади се Марти.

— Ей, задник такъв, не се прави на луд — той отмести дулото на своя пистолет по посока на огнеупорната каса; Марти и Даяна седяха от двете й страни до стената. — Отвори я. Веднага!

— Никой от нас тук не знае комбинацията — възрази Марти. — Освен това…

Даяна подскочи от силния гърмеж. Марти политна назад към стената с разперени ръце. Моливът му падна и се търкулна по пода, от дупката на гърдите му шурна кръв. От силния удар на тялото в стената очилата му изхвърчаха на пода.

— Нищо не виждам — изсумтя той.

От ъгълчето на устата му потече кръв; гърдите му с усилие се надигнаха два пъти, сякаш някаква тежест ги притискаше, после изпуснаха въздух като спукан балон.

— Марти — повика го тихо Даяна, после малко по-високо: — Марти!

Мъжът с 38-калибровия пистолет се обърна към нея:

— Ей, ти, млъквай!

— Ама к’во става там? — изкрещя Тони.

— Слушай, шимпанзе, предупреждавам те, че…

— Тони — намеси се Бейба, — всичко е наред. Стой мирно.

— Как да стоя мирно с тоя магнум, дето ми се пули насреща?

— В това е номера, шимпанзе.

— Хайде — обади се мъжът със скиорската маска, — да действаме!

— Нека първо поуспокоим малко топката — рече кротко Бейба; по лицето му не трепваше мускул и Даяна си помисли: „Какви ги приказва той, че всичко било наред. Как ще е наред, като Марти е застрелян.“

— Я не ме поучавай к’во да…

— Предлагам ти добра сделка, момче — Бейба разпери ръце с длани навън. — К’во ще спечелиш като ни размажеш мозъците? Нима тоя нещастник може вече да отвори касата?

— Ама ти к’во направи? — намеси се вторият мъж. — Да не би да видя сметката на някой от тях?

— Наложи се. Показах им, че не се шегуваме. Тук някъде в тоя вертеп трябва да има скътан поне половин милион.

— Аха! — усмихна се приветливо Бейба. — И само аз знам къде е, к’во ще кажеш? Затуй, дайте да разговаряме като джентълмени. Стига вече сте стреляли.

Мъжът със скиорската маска поклати глава.

— С приказки нищо не става, чернилке. Ти само посочи къде са мангизите, преди да съм решил к’во да правя с туй момиченце тук.

— Дадено! — усмивката на Бейба не слизаше от лицето му. — Ти ще се разпореждаш, друже…

— Не се съмнявай в това, чернилке. Да вървим.

— Ама трябва първо да стана, нали?

— Добре, добре — раздразнен каза мъжът. — Хайде, размърдай се!

Бейба това и направи. С разперени върху бюрото длани той наклони огромното си тяло напред, яките му крака се разтвориха и се отметнаха право към дулото на пистолета. Подметките на ботушите му избиха оръжието от ръцете на мъжа и секунди след това гигантското туловище на Бейба с всичка сила се стовари върху нашественика.

Мъжът се свлече като посечен. Седнал върху него, Бейба вдигна дясната си ръка. Юмрукът му описа дъга във въздуха и се заби в лявата част на скиорската маска. Чу се остро пукане на кост и мъжът нададе вик.

Даяна подскочи от оглушителния гърмеж на магнума, падна от креслото и запуши с ръце ушите си. В това време Бейба се изгуби оттатък рамката на вратата. До слуха й долетя тежко пъшкане, после страхотни животински звуци и изведнъж по-високият мъж нахълта заднешком в стаята. Непосредствено след него връхлетя и Бейба с озъбено от ярост лице. Той сграбчи мъжа за предницата на палтото му и му нанесе един къс, свиреп удар право в гърдите. Като че ли цялата вселена се бе смълчала, за да се чуе ужасният пукот на чупещата се кост. Мъжът се строполи на пода; парчетата от натрошената му гръдна кост се забиваха в мускула на сърцето му.

Бейба се обърна към Даяна. Дори не се беше задъхал.

— Добре ли си, момиче?

Тя безмълвно кимна и посочи с глава към Мартин.

— Ами той?

Бейба я взе на ръце и през телата и кръвта си проправи път през насъбралата се зад кулисите любопитна тълпа. Хвърли поглед към Тони, докато го подминаваше и каза в ухото на Даяна:

— Забрави за Марти, момиче.

Даяна затвори очи и си наложи да не трепери, но не можа да пропъди мисълта за тихата широка улица в Бенсънхърст, където живееше Марти. И какво ли ще каже жена му в женската организация, запита се тя.

 

 

Форест Лон не се виждаше през високата желязна врата. Фалангата от репортери край входа още повече пречеше поне за известно време да се види какво има зад огромния портал.

— Божичко! — извърна глава Рубънс. — Берил се оказа права. Ето ти една добра възможност да разговаряш с тях за филма.

— Не се прави на непукист — тихо рече Даяна. Спомените продължаваха да се люшкат по повърхността на съзнанието и като отломки от претърпял корабокрушение огромен кораб. — Това е заради Маги.

— Погребенията изобщо не се правят заради мъртвите — говореше Рубънс с тон на човек с богат опит. — Те служат единствено да потискат страховете на живите — и след малко добави: — Не проявявам никакъв интерес към погребенията.

— Защо? Понеже не те е страх ли?

— Да.

Даяна подхвърли въпроса си на шега, ала той й отговори напълно сериозно. Тя го видя как дръпна дълбоко от цигарата; съскането, с което после изпусна дима, й прозвуча като въздишка на дракон. Когато наближиха възбудената тълпа, Даяна се облегна назад в седалката на лимузината, хвана ръката му и силно я стисна.

Беше ранно утро и палещите лъчи на слънцето още не бяха пробили гъстата мараня. Но докато колата се провираше между навалицата, фотоапаратите защракаха и ослепително белите им светкавици посипаха наоколо призрачни и неземни отблясъци, наподобяващи специални ефекти от филм на ужасите.

Въпреки силната охрана няколко нахални репортери бяха успели да проникнат отвъд оградата. Даяна не намираше нищо човешко във фанатичното им желание да скалъпят някоя измишльотина, за да изградят изопачен образ на Холивуд. Те залягаха по корем зад богато украсените мраморни паметници или дебнеха зад дърветата като играещи си деца и снимаха непрекъснато с модерните си фотоапарати с огромни телеобективи.

Даяна слезе от лимузината на Рубънс и изведнъж се закова на място като поразена от гръмотевица. Видя насреща си жена, която тъй поразително приличаше на Маги, че за миг всичко в нея се преобърна. Жената вървеше между Боунстийл и един възнисък мъж в тъмен костюм, който му беше с една мярка по-голям.

Боунстийл ги представи като Джоан и Дик Радър. Джоан беше сестрата на Маги. Дик имаше леко кривогледи очи. Започна да разправя, че бил от Солт Лейк Сити, където сега живеели двамата с Джоан. Продавал прахосмукачки. Даяна се почуди, че някой все още си изкарва прехраната с продажба на прахосмукачки.

— Неприятна работа — отбеляза Радър, колкото да каже нещо; явно беше от хората, които не знаят какво да правят, когато са разстроени, и говорят, опасявайки се, че мълчанието ще засили още повече скръбта. — Неведнъж предлагах да прескочим дотук. Живея толкова еднообразно и никога не съм идвал, нали разбивате, но… — гледаше право напред, в Даяна, без да поглежда смълчаната си съпруга; явно не беше случайно — Джоан все намираше някакво извинение. И ето сега това… изведнъж сме тук… не ми се вярва просто — очите му сякаш умолително говореха: „Даяна, кажи ми, че това е просто лоша шега.“

— Съжалявам — рече Даяна й се стори, че той трепна.

— Съжалявате ли? — обади се Джоан. — За какво има да съжалявате вие?

Това бяха първите думи, които Джоан изрече, откакто се запознаха. Гласът й нямаше нищо общо с този на Маги и това някак поуспокои Даяна.

— Аз бях най-добрата й приятелка, Джоан — каза Даяна.

— Госпожа Радър — поправи я другата; студените й сини очи дори не трепваха. — Какво знаят хора като вас — тя изрече последните думи така, както някой друг би казал „калтаци като вас“ — за приятелството… или за семейството. Не съм виждала Маги откакто напусна Сейнт Мери. Много време измина оттогава — очите й святкаха с онзи студен спокоен пламък, присъщ на някои протестанти, които изглежда никога не издаваха вътрешните си чувства. — Много време е това за две сестри. Прекалено много — Джоан пристъпи крачка напред и Даяна забеляза как съпругът й я хвана за лакътя, предугаждайки вероятно готовността й да се нахвърли към нея. — Не мога да си обясня за какво й трябваше да идва тук, какво толкова намери в тоя град. Тя не беше особено щастлив човек и може би е успяла някак да се приспособи тук. Тук никой не е щастлив. Това ми е повече от ясно. Единственото, което ви прави щастливи, е да се ядете един друг живи…

— Джоан?

Но тя хвърли на съпруга си такъв смразяващ поглед, че той мигом млъкна.

— Съгласих се Маги да бъде погребана тук, защото ми казаха, че такова било желанието й. Тя си избра да остане тук за добро или за… — Джоан не довърши мисълта си. На Даяна й се стори, че сълза като краткотраен фойерверк проблесна в ъгълчето на окото й; в следващия миг от нея нямаше и помен! — Обвинявам всички вас — гласът й беше спаднал, сякаш вихърът на чувствата го беше омотал на стегнато кълбо. — Защото всички вие я познавахте — макар да каза „всички“, много ясно се подразбираше, че има предвид Даяна. — Знаехте колко беше уязвима и въпреки това — тя почти преглътна следващите думи, — я оставихте да живее с този демон. Нищо добро не можеше да излезе от това. Само зло — и размаха пръст. — Вие я убихте! — сега шепнеше. — Вие убихте Маги! А аз… аз дори не мога да си спомня гласа й — най-сетне гласът на Джоан секна и тя цялата започна да трепери.

Радър обгърна раменете й и тя извърна лице настрани. Но до този момент очите й останаха сухи.

— Джоан — протегна ръка към нея Даяна, — госпожо Радър. Разбирам какво чувствате. Но не бъдете враждебна. Аз… ние и двете обичахме Маги.

— Не се осмелявайте да ме поучавате — отсече другата и се отдръпна от ръката на Даяна. — Нещастница такава! И вие, и всички като вас. Не ми е притрябвало вашето съчувствие. За мен то е толкова искрено, колкото и вашето понятие за приятелство.

— Все пак искам да ви кажа нещо — продължи Даяна. — Аз ценя всичките си приятели, но най-много обичах Маги. Ние с нея заедно израснахме в този град и през последните пет години сме споделяли тайните си до най-малки подробности. Няма такова нещо, което двете да не сме делили.

Джоан Радър пребледня и така се олюля назад, че съпругът й побърза да я хване, преди да се е строполила на земята. Но тази нейна реакция, очевидно плод на надигаща се омраза, подтикна Даяна да продължи:

— Да не мислите, че смъртта на Маги не ме засяга?

— Мисля, драга моя, че ви засяга толкова, колкото ви идва отвътре. Което ще рече — много малко.

— А къде бяхте вие, когато тя плачеше по цели нощи? Не вие, а аз бях тази, която я държеше в прегръдките си.

По негримираното лице на Джоан Радър избиха две петна — като две малки разтворени чадърчета.

— Нямате право да й говорите така — намеси се Радър. — Особено след като…

— Млъквай! — сряза го Джоан Радър и съпругът й звучно затвори уста. Тя се обърна към Даяна: — А вие не ме баламосвайте с вашите сантименталности. Ако на мен ми стане мъчно и захлипам на рамото ви, светица ли трябва да ви нарека? О, не, лъжете се — сухожилията на врата й бяха изхвръкнали. — Ако такава като вас сестра ми е наричала приятелка, направо ми е жал за нея.

— Джоан, моля ви… — Даяна чувстваше, че трябва да накара тази жена да я разбере. Много лесно беше да каже, че любовта й към Маги ще изтърпи каквото и да е. Но това бе единствената сестра на Маги — семейството й. Мисълта да бъде отхвърлена така грубо от нея изпълни Даяна с пъплещ ужас, който тя не можеше нито да преодолее, нито да определи. — Не искам да споря с вас. Ние и двете обичахме Маги. Това е напълно достатъчно, да ни свърже…

— Да ни свърже? — последва странна въздишка; в гласа й се долавяше истерична нотка. — Ние двете нямаме нищо общо — тя тръсна глава към съпруга си: — Хайде! — не се обръщаше към него по име. — Нашето място не е тук.

Даяна ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха; сърцето й се сви и тя си каза: „Съжалявам, Маги.“

Когато се обърна, видя, че на няколко крачки от нея са застанали Крис и групата му. Лицето на Крис изглеждаше изпито и измършавяло. Тай, която стоеше между него и Найджъл, беше вплела дългите си пръсти в ръката на Крис. Докато Даяна ги наблюдаваше, онази извърна глава и каза нещо в ухото му.

— Искам да ида да видя как е Крис — обърна се Даяна към Рубънс.

Той я погледна и отвърна:

— Върви — гласът му беше рязък.

— Няма ли да дойдеш с мен? — тя докосна ръката му.

— Иди ти — повтори той малко по-меко.

— Не се дръж така, Рубънс — прошепна Даяна, — поне тук и в този момент. Недей! Моля те.

— Нали те придружих дотук — рече той, но не грубо. — Сега продължавай сама. Не искам да имам нищо общо с тия хора.

В думите му като че ли се долавяше някакъв намек и тя го подкани:

— Хайде, скъпи. Защо не се доизкажеш?

— Не ревнувам, ако това си мислиш.

— Точно това си мисля — отвърна тя с тъжна усмивка; обърна се и тръгна бавно по току-що окосената трева.

Уханието й напомни за разхвърляните стари къщи в Кейп, за косачката, която я будеше призори със своето пърпорене, за горещите августовски дни в разгара на лятото, за разнасяната от вятъра тежка миризма на миди, струпани накуп под сянка, и за бащиното й лице, надвесено над нея, приветливо, грейнало от слънце и сол. Даяна затвори очи и прехапа устни; усети как пулсът й силно тупти в слепоочията. В нея закрещя глас, жален и отчаян, и тя изведнъж усети вкус на гума в устата си, толкова противен, че й се повдигна.

— Виж ти! — разнесе се гласът на Тай с особеното и английско произношение. — Днес примадоната не е много в настроение.

Даяна отвори очи. Тай беше единствената, която не беше облечена в тъмни дрехи за погребението. Напротив, като че ли специално бе избрала костюм с цвят на праскова и с цепка на полата, чорапи с ръб и червени обувки с много високи токчета. Беше си сложила рубинена огърлица и подходящи към нея обици. Изглеждаше като нагласена за рекламни снимки.

Даяна подмина забележката на Тай и попита:

— Как си, Крис?

— Много е добре — отвърна Тай, преди още Крис да е отворил уста. — Особено откакто е при нас.

— Мислех да поостане известно време сам — отвърна Даяна, чудейки се на себе си от къде на къде се почувства длъжна да обяснява постъпките си. — Той имаше нужда от почивка.

— О, да — отвърна Тай. — Почивка! В твоя дом! Колко алтруистично от твоя страна — тя се усмихна самодоволно; Найджъл направи същото. Тай издаде брадичка напред. — Какво, не ти ли е достатъчен продуцентът?

— За какво говориш?

— Говоря за теб и Крис — злобно отвърна Тай. — Всички знаем какво ставаше… колко страдаше Маги от това.

— Ти не си добре! — рече Даяна, но в същия момент си спомни за последния си телефонен разговор с Маги. Ето кой й беше пуснал тази муха.

— Маги беше аутсайдер — изсъска Тай, — каквато си и ти. Тя се опитваше да пробие там, където не й беше мястото — Тай разпери ръка с длан нагоре, сякаш предлагаше нейната празнота. — И ето къде лежи сега — после едва ли не през смях допълни: — Тя умря заради греховете си.

— Грехове ли? Какви грехове? — Даяна потърси с поглед очите на Крис. — Какви ги приказва тя?

— Магия — отвърна Тай. — Черна магия. Маги се мъчеше да разкъса нашия вътрешен кръг.

В този момент зад гърба им се чу шум от боричкане. Силка бе хванал един от репортерите, който безсилно се съпротивляваше. След това грабна камерата му и я метна към дънера на близкото дърво. Тя се разби и смачканият филм заподскача по земята като детска играчка. Найджъл се обърна да види какво става, Тай не помръдна. Крис усърдно изучаваше върховете на ботушите си.

Силка предаде мъжа на охраната и се върна при групата. Когато погледът му срещна очите на Даяна, той сякаш й каза: „Предупредих те за Тай.“

— Свърши ли? — попита Тай и след като Найджъл кимна, продължи: — Крис те харесва, Найджъл също. Не повтаряй грешката на своята приятелка. Това, което става между нас, не те засяга. Не се набърквай.

— Да не се набърквам ли? — учуди се Даяна. — По тя ми беше приятелка. Как няма да се набърквам?

Тай отвори уста да каже нещо, но в този момент се приближи Боунстийл, хвана Даяна за ръката и рече:

— Време е. Аз ще ви придружа.

Наоколо се възцари тягостна, неестествена тишина. Хората се разделиха на групи — поток от черно и бяло. Като че ли всички участваха в някаква чудовищна игра, като че ли единственото, което им бе останало в живота, което ги поддържаше живи, беше тази стръв да се преследват и измъчват взаимно. В съзнанието на Даяна изплуваха думите на Джоан: „Единственото, което ви прави щастливи, е да се ядете един друг.“ Не, възпротиви се мислено Даяна, това не е вярно. Ние не сме такива. Аз не съм такава. Някога можех и да стана като майка си, точно такава. Но се опазих.

Тя погледна още веднъж през рамото на Тай. Видя, че Силка я наблюдава. Той сложи показалец напреки на устните си и го задържа до момента, в който Боунстийл я обърна и я заведе обратно при Рубънс.

— Искам да говоря с вас — тихо каза тя.

— Не тук — отвърна Боунстийл. — И не сега — от ехото на собствените й думи я побиха ледени тръпки. — Все още не мога да ви кажа нищо.

— Можете, можете…

Ала те бяха вече при Рубънс; Боунстийл я остави и застана до Радърови. Даяна предположи, че той им се е обадил да ги извести.

Свещеникът започна опелото. Церемонията вървеше вяло и бездушно. Свещеникът изобщо не познаваше Маги, а говореше така, сякаш тя принадлежеше към енорията му от дете. Вероятно Джоан се е срещнала с него преди това и му е казала по-съществените подробности от живота на Маги.

Междувременно Даяна дойде до заключението, че Рубънс е прав — погребенията не се правеха за мъртвите, а за живите, защото тук нямаше и следа от жената, която беше Маги. Имаше само кръг от овални лица, изразяващи различна степен на скръб.

Най-сетне двама грубовати мъже спуснаха ковчега в земята като държаха яките въжета. Повече от един човек се погребва тук сега, помисли Даяна с очи, пълни със сълзи и с разкъсвано от мъка сърце. Джоан се отдели от съпруга си и с вдървени крака пристъпи до гроба. Докато свещеникът говореше с напевния си глас: „Пепел при пепел, прах при прах“, тя се наведе и взе в шепата си от рохкавата пръст. Изглеждаше съвършено сама, чак плашещо сама. Изправи се и за момент остана на място скована и неподвижна. Тай се обърна и каза нещо на Найджъл. С рязък жест Джоан протегна ръка напред и разтвори шепата си — пръстта се посипа върху лъскавия капак на ковчега като черен дъжд.

Бележки

[1] Презрително наименование на живущите в САЩ испанскоговорящи от Централна и Южна Америка и Карибския регион. — Б.пр.