Ерик Лустбадер
Сирените на Холивуд (14)

Четиринадесета глава

Когато Рубънс се прибра у дома, завари я да го чака в коридора. Утринната светлина беше много ярка, а той беше забравил слънчевите си очила в самолета. Затова, когато отвори входната врата, вътре къщата му се стори много тъмна и той спря за миг, докато очите му привикнат с тъмнината.

В първия момент видя само силуета й — висок, строен и някак величествен. Като съвършена скулптурна творба, мина му през ума.

Тогава тя се раздвижи и той долови леката й миризма: почувства особено стягане във врата си, но не можа да си го обясни.

Накрая я видя. Беше облечена с бледожълтеникава памучна рокля с висока яка и изрязана на гърба. Над дясното й рамо надничаше умното, тъжно лице на Елгрековия портрет.

— Чух за случилото се по пътя за аерогарата — каза Рубънс. — Пак тогава чух и за Крис. Сигурно малко съм закъснял — стоеше неподвижен и я оглеждаше от малкото разстояние между тях. Очите му бяха уплашени, сякаш си мислеше, че тя е пострадала заради отсъствието му. — Ти добре ли си?

— Отлично.

— А лицето ти?

— Ще се оправи. След време — гледаше го насмешливо. — Няма ли да се доближиш?

Думите й му прозвучаха като команда, освобождаваща го от плен, и той остави на пода куфара и пътната чанта. Пристъпи напред и я взе в обятията си. От допира му ледът в нея се разтопи, страхът и страстта, които тя отчаяно се опитваше временно да потуши, се изпариха и тя се огъна в ръцете му.

— Всичко свърши — прошепна Рубънс, докато я галеше по косата. — Свърши — ала той беше този, който трепереше.

— Какво ти става, Рубънс? — тя се притискаше в него и усещаше как силата му изтича в нея.

— Мислех, че си мъртва — гласът му прозвуча като особено ехо, от което късите косъмчета в горката част на врата му щръкнаха. — Или обезобразена по някакъв начин.

— Същата съм си — отвърна Даяна, без ни най-малко да си вярва. — Същата, каквато винаги съм била.

Той плъзна поглед през коридора към хола.

— По нищо не личи, че тук е ставало нещо. Все едно, че е било сън или нещо подобно — той я погледна. — Нека тъй да го наречем — лош сън — и притисна устни в нейните, сякаш с този жест щеше да заличи цялата драма, която се е разигравала тук съвсем наскоро. — Къде е Мария?

— В кухнята.

— Стой тук — оживи се той. — Ще ида да й кажа да приготви огромен обяд, който ще занесем на яхтата — усмихна й се. — Не съм забравил обещанието си.

 

 

Те вдигнаха платна при хубаво време, но скоро ги обгърна ниска морска мъгла и въпреки че бяха доста близо до брега, Даяна не виждаше никаква суша. Движеха се бавно на югозапад по посока на Сан Диего. Рубънс не й бе казал крайната цел и Даяна и не мислеше да го пита. Нямаше никакъв смисъл. Единствената им цел беше морето; единственото им намерение — да бъдат заедно.

Мария бе надминала себе си. Беше им приготвила пиле със сладко-кисел сос, което, поне според Даяна, имаше вкуса повече на китайско ястие, отколкото мексиканско; и още — царевични питки, питки с пълнеж, салата от домати и ситно нарязан лук, поръсен с олио и босилек. Беше добавила и прясно изпечена френска погача, поръсена обилно със сусам, точно както я обичаше Даяна, и накрая — силно, но сухо италианско вино „Гатинара“.

После тръгнаха по мастика; редуваха се в управлението на яхтата, като си подхвърляха кратки реплики без особена важност. Рубънс слезе в кабината да подремне, оставяйки кормилото в опитните ръце на Даяна. Едва надвечер се появи, облечен с тъмносини памучни панталони, плетена блуза с къси ръкави и износените си еспадрили.

— Ще вечеряме след час — обяви той.

Рубънс закотви яхтата със запалени контролни светлини и двамата слязоха в кабината. По време на вечерята Рубънс каза:

— Имам изненада за теб.

Даяна вдигна поглед и го замести изпитателно по всяка отделна черта на лицето му — тъмните, бездънни очи, волевия орлов нос, изразителната уста — и се запита как е могла да се страхува от този мъж.

— И каква е тя?

Очите му искряха.

— Подарък — отвърна той, жестикулирайки като фокусник, — какъвто ти си пожелаеш.

Даяна, естествено, разбра, че се шегува.

— О, по мой избор? Чакай да помисля. Какво иде кажеш за Тадж Махал?

— Дай ми срок една седмица — напълно сериозно рече Рубънс. — Ако наистина го искаш, имаш го.

— Тадж е малко големичък — каза Даяна. Стори й се, че нещо й се изплъзва. — Нали не се занасяш?

— Не — той поклати глава. — Искам да ти дам онова нещо, което най-много искаш на света. Нещо, което никой друг не може да ти даде. Какво е то?

Какво, наистина, запита се тя зашеметена. Кожени палта, дрехи, бижута. Околосветско пътуване. Помисли си и за ролс „Гранд Корниш“, „Формула 1 Лотус“, самолет „Лиър“. Помисли си за картини: на старите майстори и на модернистите — една Рембранд няма да е лошо или една Пикасо. Много обича и Моне, Какво ли не би дала да притежава една Моне! Но не можеше да изрече нищо от това. Предложението беше прекалено смайващо. „Изборът ми ще трябва да почака, рече си тя. Поне до утре.“ Стори й се, че той се разочарова, когато му го каза, но я разбра.

Тази вечер те се любиха дълго и бавно, като че ли в пълна хармония с лекото поклащане на яхтата. Но докато се унасяше в сън и се намираше на едва забележимата и краткотрайна граница между двата свята, Даяна почувства как тънките като нишки пипала на безпокойството докоснаха сърцето и. Тя се помъчи да потърси източника вътре в себе си, но в това време сънят я обори и тя заспа.

Събуждаше се, както й се стори, от сън в сън. Разхождаше се по улиците на европейски град. Град край море, макар че не можеше да каже кой точно. Слънцето топлеше раменете й, плочките под нея отекваха във внушителните възвишения с цвят на сиена, намиращи се от лявата й страна. Почувства жажда и седна под раирания чадър — оръфан на места и избелял — на едно открито кафене и си поръча кафе „Американо“. Когато обаче отпи от него, то беше толкова солено, че не можеше да се пие. Тя на няколко пъти повика сервитьора, правейки неуспешни опити да привлече вниманието му. Викаше, викаше… И викане я събуди. Или някакъв звук, много наподобяващ викане. Тя лежеше на двойния нар и чакаше да чуе отново тоя звук. Беше сигурна, че ще го чуе. До нея Рубънс спеше. Междувременно се размисли над съня си. Този град. Положително е била там — беше й много познат. Напрегна се. До морето. Трябва да е било Средиземно море. Добре тогава, кой… Неапол! Разбира се! Това беше Неапол. Но тя не е била там от, о, най-малко десет години. Какво беше свързано с Неапол?

После, по кой знае каква причина, се сети за „Митология“ на Булфинч. Навремето едно цяло лято тя жадно я бе чела от кора до кора, свършваше я и почваше отначало. Неапол.

И си спомни. Легендата за една от морските сирени — Партенопа, която толкова обезумяла от мъка, задето не успяла да примами Одисей към неговата гибел, че се хвърлила в морето. Ала вместо да се удави, вълните я изхвърлили на брега на Неапол. Даяна си спомни и за американото, което си беше поръчала в обляното от слънце кафене и колко солено беше то — като морската вода. Тя потрепери.

И точно в този момент чу звука, който я бе събудил — тих вик и идеше сякаш едновременно отвсякъде. Дори и вибрация мина през корпуса на яхтата. Даяна седна на нара и се огледа. Звукът продължи да се чува още дълго време като жална и почти хипнотизираща песен.

Тя стана, облече се с джинси и пуловер с висока яка и излезе на палубата. Съмваше се. Мъглата се бе вдигнала и морето се простираше пред нея докъдето й стигаше погледът във всички посоки. Нямаше никакъв вятър и водната повърхност беше спокойна и гладка като стъкло. Бръчица не набраздяваше вечната й обвивка.

Даяна отиде до оградата на хакборда, облегна се на лакти и пое дълбоко от богатството на въздуха. Това отпрати мисълта й към студен сезон, в който при дишане излизат облачета пара; към кишата в канавките, лепкави и почернели от сажди; към дълги, тъмни улици, гъмжащи от хора с лъскави, намръщени лица и изпълнени с гръмки звуци от радиоприемници и предимно с гласа на Джеймс Браун, който взривяваше нощта; към буренясали дворове; към разрушени сгради, тънещи в боклуци; към струящата пара от уличните шахти.

Във въображението си тя бе извикала подземния свят оттатък реката Стикс, съвсем близо до бар „Занзи“. Черните, лъскави лица с жълти очи и бели зъби се вторачиха в чуждия й външен вид, докато я доведоха към гетото… Спомени от друго време.

Сърцето й заби силно, когато отново чу тихия вопъл от огромната пазва на Тихия океан — имаше чувството, че самото море стене. Бледият мъх по кожата на ръцете й настръхна. И изведнъж всичките й мисли отлетяха като вятъра. Всички, с изключение на една — тя увисна в съзнанието и като блестяща златна сабя, която се въртеше и въртеше в центъра на съзнанието й. „Веднъж опитах, рече си тя и пулсът й се ускори, но тогава бях още дете и вярвах, че магията ще ми помогне. Е, да, но вече съм жена. И имам власт.“

В този момент Рубънс застана до нея; в ръцете си държеше чаши с димящо кафе. Даяна пое едната чаша и жадно отпи, стискайки здраво в пръсти и, длани горещата керамика.

Вече знаеше какво иска да каже на Рубънс, ала гърлото й се схвана и тя трябваше да изчака малко, да си почине, преди да отвори отново уста и със странен, пресипнал глас да заговори:

— Има един човек в Ню Йорк, Познавах го… много отдавна. Той уби мой приятел, човек, когото обичах. Нахълта в апартамента му и го застреля като куче — главата й се замая, стомахът й се сви на топка. Никой не знаеше за това, освен тя. — Той не подозираше, че аз съм там, че го видях какво направи.

Какво й беше казал Боби? Не можеш да забравяш старите си приятели. Не бива да ги забравяш. Никога!

Даяна погледна Рубънс в лицето; продължаваше да долавя звуците на морето, които отново долетяха като невидими вълни — хипнотизиращата песен на морските сирени.

— Това, което се случи с Ашли… — Рубънс я наблюдаваше по много особен начин; очите му бяха твърди и мрачни, изпълнени с живачен гняв. — Нали ме попита какво искам най-много — продължи тя. — Искам същото да се случи и с този човек.

Рубънс я обгърна с ръка и двамата тръгнаха към мостика. Той натисна един бутон и котвата започна да се вдига. Преди да слезе по-долу, се обърна към Даяна:

— Заслушай се. Ще чуеш китовете, които се зоват едни други. Това е една дълга, самотна песен.

После завъртя кормилото и насочи лодката обратно към брега.

 

 

Когато се върнаха вкъщи, Даяна каза на Рубънс името на мъжа: Орелио Окейшо. Колко странно прозвуча то в устата й. Не беше изговаряла пълното му име толкова много години. Беше име на същество от друг свят.

Докато Рубънс се запътваше към телефона, тя прекоси хола и разтвори вратата към градината. Басейнът проблясваше в горещия въздух, слънчевите лъчи хвърляха по повърхността му ситни диаманти. „Ако се гмурна там, положително ще си счупя врата.“

Даяна излезе навън и слънцето така я заслепи, че тя се олюля. Стомахът й пак се сви и първата й мисъл беше, че ще повърне. Като замаяна побърза да направи още няколко крачки, за да се хване за металната облегалка на най-близкия шезлонг. Краката й трепереха, по челото и под мишниците я изби пот. „Боже мой, помисли си тя. За този момент копнях, откакто видях Окейшо, надвесен над тялото на Бейба. Исках го мъртъв. Каква омраза ме изпълваше към него, към баща ми, задето умря и ме остави сама с майка ми.“

Тази омраза се бе загнездила като свит юмрук в сърцето на Даяна; беше станала част от нея от толкова дълго време, че тя бе загубила истинското й значение някъде дълбоко в себе си. И тя растеше там, сякаш Даяна я бе оставила да си има свой собствен живот. Сега, в едно мигновение, толкова ненадейно и силно, че чак я замая, тя разбра много ясно колко се е лутала в тази омраза и че с тази последна крачка омразата ще я удави.

За миг се почувства толкова безпомощна, толкова самотна и изплашена, колкото се чувстваше и по време на дългото си заточение при доктор Гийст. И започна да хлипа.

„Глупачка! — сгълча се тя. Защо плачеш? Все още имаш власт. Използвай я!“

— Рубънс! — извика тя и свали ръце от лицето си. — Рубънс!

Скочи и се затича през градината с мисълта: „Той тъкмо вдигаше слушалката, когато аз излязох навън.“

— Рубънс! — отново извика тя. Колко ли време е минало оттогава? — Рубънс!

Когато нахълта в гостната, той тъкмо слагаше слушалката на мястото й.

— Боже мой, не!

Широко отворените й очи се втренчиха в него. Едва си поемаше дъх.

— Даяна, какво…

— Рубънс, направи ли го?

— Току-що разговарях със Скайлър. Той…

— Разговорът с Ню Йорк! — изкрещя тя. — Проведе ли го?

— Тъкмо се канех. Какво?

— Ох, слава богу! — Даяна затвори очи и пое дълбоко дъх.

Рубънс се приближи до нея; тя цялата трепереше. Той я прегърна.

— Скъпа, какво има?

— Не искам да се обаждаш — погледна го в очите.

— Но това е твой подарък. Разбира се, че…

— Просто не се обаждай! — тя съзнателно понижи глас и сложи ръка на гърдите му. — Само това искам.

— Останах с впечатлението, че силно желаеш обратното. Да не би да бъркам?

Даяна отново затвори очи и той усети силната тръпка, която премина през тялото й.

— Не, не бъркаш. Смъртта на Окейшо е нещо, за което се молих цели единайсет години.

— Тогава Остави ме да се обадя. Искам да те направя щастлива. Сега имаш власт, не го ли разбра?

— Точно това е. Имам власт, точно както и ти. Мариън беше прав. Трудното не е да постигнеш власт, а да знаеш какво да правиш с нея, когато я имаш. Мисля, че и Мейър се чувства по същия начин.

— Мейър ли? — погледът му се втвърди. — Ти какво знаеш за него?

— Когато бях в Сан Франциско — погледна го Даяна в лицето, — той дойде при мен.

— Защо не си ми казала досега?

— Не бях сигурна, че ще ме разбереш. Той се безпокои за теб, Рубънс. Смята, че прекалено много си заприличал на него. И е прав.

— А какво те кара да мислиш, че сега ще те разбера?

— Защото сега съм сигурна, че ме обичаш. Не мога да живея повече така, Рубънс. През целия си живот живях с насилие, без всъщност да съм го разбирала. Сега виждам, че аз… ти и аз затъваме все по-дълбоко в нещо като плаващи пясъци, без дори да го осъзнаваме. Аз бях твоята най-благоразположена ученичка, но едва сега си давам сметка каква съм станала. Когато разбрах как постъпи с Ашли, аз си обещах, че никога няма да допусна това да се повтори. Същото обещание дадох и на Мейър. Той е по-умен от теб, поне в моите очи. Той сключи с мен сделка — ще ми помогне да открия кой уби Маги, ако аз опазя теб. Но той ми даде урок. Предлагаше ми насилие и аз го приех. Приех го с охота. Сега разбирам, че ние с теб ще бъдем отхвърлени от обществото до края на дните си в случай, че не спрем до тук; не трябва да има връщане назад. Веднъж, много отдавна, когато се запознах с Орелио Окейшо, исках да стана точно такава — отхвърлена от обществото. И всяко решение, което вземах оттогава до този момент, беше свързано с постигането на тази цел. Сега знам, че вече не го искам. Не бива да го искам. Ашли е мъртъв. Никой от нас двамата не може да направи нищо в случая. Докато бъдещето е нещо друго — очите им се срещнаха в една безкрайна минута. — Аз заминавам — заяви накрая Даяна.

— Къде отиваш?

— Не знам. Някъде. Неапол е хубаво място като начало.

Последва дълго мълчание.

— Искам да дойдеш с мен, Рубънс.

Даяна потърси в очите му някакъв издайнически знак. Едва когато го изрече, тя разбра колко много значеше това за нея. Сърцето й лудо заби. Ами ако той предпочете да остане, какво ще прави тя тогава? Нямаше да отложи заминаването си, в това беше сигурна. Решението й бе дошло от самата й същност и не биваше да го отхвърля; а и не искаше. Ала мисълта да го напусне беше толкова болезнена, че сърцето й със сигурност щеше да се пръсне.

— Да свиквам със страха — това е, което отдавна съм разбрал.

— Сега ме имаш — каза Даяна.

— Не искам да те изгубвам — гласът му бе дрезгав.

— Тогава тръгни с мен — тя взе ръката му и я стисна. — Ще бъде страшно както за мен, така и за теб. Но поне ще знаем, че това е, което искаме и двамата — да почнем отначало.

— Не съм толкова стар за това — усмихна се Рубънс. — Чакай да си приготвя багажа.

— Няма нужда — спря го Даяна. — Хайде направо да тръгваме. Веднага.

— Е, добре де, поне „Оскарите“ да вземем.

— За какво са ни? Те принадлежат на това място, не е ли така? Ще ни чакат, ако някога се върнем.

— Ами къщата?

— Остави я на мексиканците да се грижат за нея. Както досега.

И двамата излязоха през широко отворената врата в горещия слънчев ден, сред шарената сянка. Слязоха по стълбите и тръгнаха по сочната трева. После подметките им захрущяха по чакълестата алея, докато се приближаваха към сребристия мерцедес. Даяна седна зад волана. Рубънс, с ръка върху вратата на колата, се спря за миг и погледна назад, към земята.

После седна до Даяна и тя включи двигателя. Мерцедесът изпусна гърлен рев, докато Даяна правеше обратен завой. След това потегли бързо по дългата, виеща се алея между прашните, шепнещи палми.