Патрик Андерсън
Всички удоволствия (20)

20.

Офисът на Бо Кемпер се намираше на няколко преки от Гранд Сентръл, в един от гигантските небостъргачи. Фоайето имаше изходи и към „Парк“, и към „Лексингтън“, а когато пристигнах към седем, наоколо почти нямаше хора. Поразтъпках се между двете врати, докато най-сетне един едър тип с черен шлифер изникна зад гърба ми и каза:

— Ела с мен.

Последвах го към „Лексингтън“. Няколко минути стояхме под студения дъжд, после се появи черен мерцедес и типът нареди:

— Качвай се.

После се намърда до мен на задната седалка, Кемпер беше зад волана.

— Къде е момичето? — попитах аз.

— Още една дума и слизаш — отряза ме той.

Преглътнах отговора. Адвокатът потегли нагоре по улицата и зави в пет или шест преки, преди да излезе на „Фидиър Драйв“. Продължи да се взира в огледалцето за обратно виждане, докато спътникът му се въртеше и изучаваше колите зад и около нас.

— Какво ще кажеш за линкълна, Лео? — отрони Кемпер.

— Да — отвърна другият.

Кемпер рязко изви в локалното платно.

— Още е зад нас — обяви Лео.

Тези хора бяха параноици. Кемпер зави в първата пряка и наби спирачки. Лео свали прозореца и извади пистолет. Застинах, докато и тримата наблюдавахме как линкълнът завива към нас. Зад волана седеше възрастна жена. Средностатистическа американска баба. Кемпер изруга и потегли. Лео продължи да се озърта.

— Наел ли си някой да ни следи, Малой? — попита мрачно Кемпер.

— Ти си се побъркал — отвърнах.

— Май всичко е наред, мистър Кемпер — намеси се Лео, който все още държеше патлака си.

Моят беше под дюшека в хотелската стая. По принцип имах намерение да ходя въоръжен из този лунатичен град, но когато дойдеше моментът, се отказвах.

Намирахме се в източната част на града.

— Наведи се — излая Кемпер.

— Защо, по дяволите?! — запротестирах аз.

— Долу, глупако, казах ти да се наведеш!

Лео ми помогна с рамото си и след секунди бях сгънат на задната седалка с главата надолу. Усетих, че завихме няколко пъти, и накрая се озовахме в подземен гараж. Използвахме асансьора, за да се озовем в голям, модерен апартамент, украсен в синьо. Завесите бяха спуснати — вероятно за да не видя къде се намираме. Не разбирах защо бе цялата тази криеница. Просто исках да поприказвам с Анет. Кемпер или не ми вярваше, или пък бе изплашен до смърт. Най-вероятното предположение бе Ники Алегро.

Адвокатът си сипа питие.

— Искаш ли? — попита ме той.

„Пази се от адвокатите, които предлагат питиета“^[1], прецених наум, но все пак кимнах в съгласие.

Докато ми подаваше чашата, Кемпер попита:

— Да не си окичен с микрофончета?

— Не съм.

Лео ме препипа. После адвокатът кимна към една затворена врата.

— Тя е там. Имаш един час.

Анет седеше на малък син диван. Зад нея се виждаше библиотечка. Момичето се бе разделило с тениската „Толкова много мъже…“. Сега носеше бели панталони и розова блузка, а на бузата й имаше грозен белег.

— Добре ли си? — попитах я аз, след като затворих вратата.

Тя сви рамене и протегна ръка. Трябваше ми секунда, за да разбера, че искаше да й подам чашата си.

— Седни — каза тя. — Не хапя.

Изкикоти се и се зачудих с какво ли беше натъпкана.

Седнах на диванчето.

— Стаята подслушва ли се?

— Попитай него — отвърна тя. — Вероятно не. Теб те е грижа единствено за Блеър, а него тя хич не го интересува.

— От какво се страхува той?

— Каза да не говорим за него. Само за нея. Господи, какво си му направил, че те пусна тук?

— Нищо особено. Проговори сладкият глас на разума.

— Не си играй с него — каза тя.

— Виж, ти знаеш какво търся. Блеър. Мисля, че все още е тук. Имаш ли представа къде би могла да бъде?

Анет безпомощно разпери ръце. Красивата й кестенява коса свободно падаше върху раменете й. Лицето й бе тъжно. От какво се страхуваше чак толкова, за да избере този кръвопиец за спасител?

— Може да е навсякъде. В центъра, в крайните квартали. Тя има доста приятели.

— Към кого би се обърнала? На кого има най-голямо доверие?

Анет мрачно се изсмя.

— На мен. Вярваше на мен. И на Моника. Истинските победителки.

Тя допи питието в чашата ми. Реших да не я притискам и да й дам шанс да се отпусне.

— Разкажи ми как се запознахте.

— В един бар, току-що бе пристигнала в града. По това време тя фактически живееше на улицата, миеше чинии и сервираше в гадни заведения. Но беше толкова дяволски красива, че се чувстваше класата й. От нищо не й пукаше. Момчета, наркотици — тя просто бе щастлива, че е свободна. Предложих й да живее при мен, после я запознах с Моника. Понякога я питах за миналото й, но тя никога не говореше за себе си. Само веднъж каза, че баща й бил адвокат някъде на юг.

Този въпрос вече се въртеше в главата ми.

— Тя използваше ли друго име, освен Блеър?

Анет поклати глава.

— Даже се шегуваше и казваше, че Блеър е предостатъчно.

— Сещаш ли се някакви барове, където да я потърся?

Тя спомена имената на три или четири клуба във „Вилидж“, но допълни:

— Не мисля, че би отишла в тях, ако се крие. Там е пълно с хора, които, нали разбираш, познават други хора и така нататък.

— Анет, към кого би могла да се обърне тя?

Тя отметна косата си назад.

— За бога, има толкова хора. Не познавам всичките й приятели. Имаше едно момиче в някакъв колеж във Вирджиния, бяха много близки — тя й се обаждаше доста често.

— Знам за нея. Ами… клиентите й?

Тя замълча.

— Клиентите не са приятели. Имаше един стар режисьор, тя го харесваше; беше й нещо като дядо. Няколко пъти се среща и с онзи известен журналист… Как му беше името?

— Джилс Кеслър.

— Да. И с един сенатор, той инвестираше парите й. Май беше ирландец.

— А Ник Алегро?

Тя сви рамене.

— Не ми се говори за него. Но той едва ли е човекът, към когото тя би се обърнала за помощ.

— Окей. Но какво точно й е направил той? Говорих с онази жена от рекламната агенция. Знам, че Ник е наранил Блеър. Защо?

— За бога! — проплака тя. — Той е зъл човек. Прекалено е силен, има огромни връзки. Полицията не се занимава с него. Не знаеш ли, че и той я търси? Градът е малък и ако Бони е тук, той ще я открие. Интересува го касетата.

По дяволите, откъде този пласьор на наркотици знаеше за касетата? Уви, Анет не можеше да ми отговори.

— Какво й е сторил Ник? — попитах аз.

Тя като че ли се смути.

— Тази история с момичетата на повикване… Понякога всичко е наред. Но понякога не е. Не всички клиенти са безобидни бизнесмени. Наоколо кръжат и акули. Ники също е наоколо. Идва при Моника, обикаля другите апартаменти, където се събираме… Говори интересни неща, харчи доста пари, затрупва те с кокаин. Подхвърля: „Ей, защо не дойдеш на купона у нас?“. И доста от момичетата — боже, колко сме наивни, мислейки си, че знаем всичко, а всъщност сме пълни глупачки… И така, понякога някои момичета отиват у тях на купон и тогава…

Тя потрепери.

— Трябва да знаеш, че Ники е наполовина черен, наполовина порториканец, отраснал е в Харлем и си е извоювал живота от нищото. Той мрази всички тези момичета от богаташки семейства, колежанките, които идват в града и си въобразяват, че всичко е голям майтап. Той наистина ги мрази и иска да ги принизи до собственото си ниво. И го прави. За бога, наистина го прави.

Тя запали цигара.

— Купон, страхотно прекарване, момичето е на седмото небе и по някое време решава да си тръгне. Тогава Ники казва: „Ей, какво ще кажеш за едно бързо?“. Момичето решава: „Е, Ники е полезен човек, пък и сигурно изсмърках кокаин за петстотин долара на аванта, тъй че какво пречи?“. И тя ляга с него, но когато всичко свърши и тя най-сетне наистина е решила да си тръгне, се появява един от неговите приятели. После друг. И друг. И друг. Разбираш ли? Скоро тя сякаш вече не знае къде се намира и защо е там… Но всъщност проблемът е, че знае. Защото те не искат само секс. Те искат да я пречупят. Не с юмруците си — това би било десетки пъти по-добре. Просто продължават — по трима-четирима наведнъж. Правят ужасни неща с нея — неща, които тя не би си позволила и за пари, защото просто е едно добро момиче от добро семейство и се е захванала с бизнеса ей така, между другото, срещайки се за по трийсет минути с почтени чичковци, които биха могли да й бъдат бащи…

Тя се разплака и хвана ръката ми.

— Къде е тя, Анет? — попитах отчаяно аз.

— Не знам. Кълна се, че не знам.

— Тя имаше ли приятел?

— Не знам… Да, всъщност имаше едно момче.

— Кой е той, за бога?

— Не знам. Просто готино момче. Спомена го веднъж или два пъти. Но не искаше да го замесва.

Вратата се отвори и зад нея цъфна Кемпер, придружен от Лео.

— Хайде, Малой.

Обърнах се към Анет.

— Кажи ми някакво име, някакво място!

Лео ме дръпна.

— Не си спомням — изхлипа Анет. — Наистина не си спомням.

Лео ме сграбчи по-здраво. Опитах се да се отскубна, но бе невъзможно.

— Отведи мистър Малой до апартамента му — нареди Кемпер.

Лео ме завлече до асансьора. После и към мерцедеса.

— Накъде? — изръмжа той.

— „Таймс скуеър“.

Докато пътувахме, аз мислех за Анет, за онова копеле Алегро и неизвестния приятел на Бони.

Лео сви в една тъмна пряка и изкомандва:

— Слизай.

Измъкнах се от колата и той ме блъсна в гърба. Паднах. Нямаше как да се защитя, а едрото му туловище се приближаваше към мен.

Тогава внезапно ни осветиха два ярки фара, изскърцаха спирачки и се появиха двама души. Лео се обърна към тях.

— Има пистолет — извиках аз.

— Изчезвай — предупреди го единият от мъжете.

Лео го напсува.

Мъжът бе светкавично бърз. Чу се звук от натрошени кости и след миг Лео лежеше на земята.

— Изчезвай — повтори мъжът и прибра пистолета му.

Лео се надигна и се отдалечи, куцукайки.

Вече виждах по-ясно. Двамата бяха млади, тъмнокоси и ми изглеждаха познати.

— Всичко наред ли е?

— Да — отвърнах аз. — Кои сте вие?

— Хванете такси. Ще ви наблюдаваме оттук.

Докато махах от тротоара, единият претърси мерцедеса, а другият огледа улицата. Къде ги бях виждал преди?

Когато се върнах в евтиния си хотел, изпих бутилка вино, позяпах телевизия и скоро потънах в непробуден сън.