Патрик Андерсън
Всички удоволствия (16)

16.

На сутринта бях толкова отпаднал, че не можех да се облека. Тялото ми сякаш беше изрисувано от Пикасо през синия му период. Изпълзях от леглото към обяд, навлякох един халат, отворих си бира и изпратих сигнал за помощ към Елтън Капс.

Той се появи след двайсетина минути. Беше огромен — типичен жител на Оклахома, с конско лице и джинси. Напоследък повтаряше, че е свиневъд, но знаех, че в живота му е имало и моменти, свързани с безброй други неща.

Елтън купи фермата до нас преди около шест години. Малко след това ме предупредиха, че новият ми съсед току-що се е пенсионирал от ЦРУ и че бил легенда в бранша, свързван с възцаряването на Маркос, екзекуцията на Нго Дин Дием и свалянето на Алиенде.

Труден характер, реших аз и запазих дистанция. През първите две години се срещнахме само веднъж на някакво коледно парти. После, две-три седмици по-късно, беше незабравима снежна буря, успях да навра буика си в канавката. Докато проклинах съдбата, ето ти го и Елтън Капс — с голям джип и здрава верига. Измъкна ме без много-много приказки, а после го поканих на чашка. Той се оказа запознат както с политиката, така и с бърбъна. Не стигнахме до съгласие по нито един въпрос, но го харесах. Това често се случва във Вашингтон.

В същия ден ми разказа една интересна история. Израснал в ранчо в Оклахома, недалеч от щатското поправително училище. На всеки няколко месеца момчета бягали от училището, каза Елтън, и „с приятелите ми се мятахме на конете и ги гонехме като зайци“. Не бях сигурен, че мога да бъда близък с човек, който слагаше тази история в списъка на любимите си детски спомени (вероятно свалянето на Алиенде беше логична последица), но все пак станахме приятели.

След няколко месеца Елтън потърси съвета ми. Беше написал книга за кариерата си като шпионин, но двама издатели я бяха отказали. Съгласих се да я прочета.

За мое удоволствие ръкописът беше добър.

Заведох Елтън в Ню Йорк и обядвахме с моя агент — Фриц Хопър. Фриц не чете книги — причинявали му мигрена — но понякога се заслушва в автори, а Елтън го впечатли с историите си за шифри, мисии и шпионски операции. Когато едрият мъж стана, за да отиде до тоалетната, Фриц се обърна към мен със светнал поглед и възкликна:

— Звучи като мемоарите на Джеймс Бонд!

Фриц прати ръкописа на Елтън на един издател с не много добра репутация (от тези, които правят планини с пари), измисли тъповато заглавие („Супершпионин“) и когато след продажбите на тиражите с меки и твърди корици чертата бе теглена, се оказа, че моят приятел свинар е спечелил около седемстотин и петдесет хиляди долара. (Фриц, разбира се, получи седемдесет и пет от тях, след което ме почерпи.) Естествено в началото се появиха заплахи от страна на ЦРУ, че ще подведе Елтън под съдебна отговорност, но единственият резултат бе покачването на тиража.

Вярвах на Елтън и го уважавах. В миналото бе участвал в някои мръсни игрички, но вярвах в личния му кодекс. Предполагам, имаше много неща, които никога не би ми казал, но надали някога щеше да ме излъже. В сегашната ситуация той беше единствената ми възможност за разумен съвет.

Посрещнах го в кабинета си и му посочих бара. Той се обслужи и попита:

— Какво, по дяволите, не е наред?

Разгърнах леко халата си, за да види отоците по тялото ми.

— Господи Исусе — измърмори той и се приближи, сякаш не вярваше на очите си. — Кой го направи?

Свих рамене.

— Не знам. Нечии наемници. Виж, това, което ми трябва, е информация за един евреин, който твърди, че името му е Ури. Около петдесетгодишен, стегнат, към метър и осемдесет и пет, късо подстригана сребриста коса…

Разбрах, че веднага направи връзка.

— Има ли белег на брадичката?

Замислих се.

— Да, бях забравил.

— Сигурно ти е разказал, че семейството му е избягало от Хитлер?

— Точно така.

Елтън остави чашата си и се приближи към мен.

— Името му е Ривка Елазар. Ури е псевдоним. Той се пенсионира като втори човек в Мосад. Може би щеше да стане и номер едно, според мен беше политически ход. Ти си се срещал с него?

— Преди две вечери в апартамента на Орт Бътлър в Ню Йорк. На другата сутрин, тоест вчера, бях пребит.

— За бога, Грейди, в каква каша си се забъркал?

Разказах му цялата история. Бях стигнах до арабите, когато Елтън стана и отиде до прозорците — първо до единия, после до другия. Прилепи се до ъгъла на единия, после и на другия, сякаш искаше да огледа пред къщата, без самият да бъде видян. Не каза нищо — аз продължих, но инстинктивните му действия ме вледениха. Докато разказвах, той не спря да кръстосва из стаята, поглеждайки през прозорците.

Най-сетне завърших и въздъхнах:

— Това е всичко, което знам. Бих искал да ми обясниш какво общо има този Ури с шибаната история.

Елтън хвърли един последен поглед през прозорците, после седна и ме изгледа.

— Господи Исусе — каза той и отпи от бърбъна си. — Що се отнася до самия него… по дяволите, за този може да се напише книга. Най-известен е с операциите, с които Мосад отговори на атентатите на Черния Септември на летището „Лод“ през май 1972 и на олимпиадата в Мюнхен същата година. Помниш ли ги?

Разперих ръце.

— По това време аз губех първата си президентска кампания. Освежи ми паметта, ако обичаш.

— Самолет на „Ер Франс“ каца на летище „Лод“ край Тел Авив. Пътниците чакат багажа си. И изведнъж трима японци изваждат автомати и започват да стрелят. Двадесет и четирима са убити, седемдесет и осем — ранени. Отговорът на Мосад е два дни по-късно. В Бейрут избухва колата на палестински лидер. След шест седмици друг терористичен водач отваря пакетче, пак в Бейрут, то гръмва и го ослепява.

— Господи.

— Това е само началото. След убийството обаче на атлетите в Мюнхен, не можеш да си представиш какъв кошмар настана за Израел и по-специално — за Мосад. Светът вече мислеше, че те не могат да защитят собствените си спортисти, собственото си летище, че палестинците са ги поставили на колене! Ури беше човекът, към когото се обърнаха. Задачата му е била кратка и ясна — да елиминира лидерите на Черния Септември, независимо къде, кога и как. Идеята да се захванат с лидерите на ООП в чужбина не беше особено добра, защото имаше риск някой от изпълнителите да бъде заловен и съден за убийство. Но те нямаха избор. Първо застреляха един мъж на име Цвайтер пред апартамента му в Рим. После Хамшари, резидента на Черния Септември в Париж. Пратиха телефонен техник в офиса му, а на следващия ден, когато той вдигнал слушалката, тя експлодирала. Третата цел живееше в хотел „Олимпик“ в Никозия. Една вечер си четял в леглото и стаята му била отнесена от мощен взрив. Следващият беше иракски професор, който помагаше на Черния Септември в оръжейните доставки. Пръснаха му черепа на „Рю Роял“ в Париж, недалеч от „Максим“. Двайсет и четири часа по-късно заместникът на кипърската свръзка също бил взривен в стаята си.

— Достатъчно — казах аз.

— Идва интересната част… — Той се беше оживил. Сякаш беше бейзболен фен, който си припомняше финалната серия през 1986 г. — Брилянтен случай. Абсолютен е — шедьовърът на Ури през април 1973 г. в Бейрут. Лидерите на ООП са в командните си постове, обградени от въоръжена охрана — пълна безопасност. Няма начин Мосад дори да ги докосне. Е, една вечер Ури праща трийсетина души. Между тях и няколко жени. Пристигат със самолети, с коли и прочее, маскирани като туристи, хипита, млади влюбени. Целта е седеметажен жилищен блок — главната квартира на ООП. Израелците атакуват след полунощ, убиват пазачите на първия етаж, щурмуват апартаментите на палестинските лидери и ги застрелват. Взривяват сейфовете им и измъкват безценни документи. Но един момент е направо незабравим. Палестинците от по-горните етажи разбират, че има атака, слизат с асансьора, за да отвърнат на удара. Ури и хората му чакат във фоайето. Когато вратите на асансьора се отварят, те просто застрелват хората вътре, измъкват труповете и отново пращат кабинката нагоре, за да донесе следващите жертви. В крайна сметка взривяват сградата и се оттеглят с хеликоптер. Цялата операция трае два часа. Двама от израелците са убити, равносметката при терористите е повече от сто убити, без да броим лидерите на ООП. Удар по морала на палестинците, повдигане духа на евреите — няма какво да спре изпълнението на такава задача.

Елтън отново погледна през прозореца, после се извърна към мен.

— Искам да ти обясня, че той е един от най-добрите и опасни агенти в целия свят. А след като е в Америка и лично ръководи операцията, означава, че случаят е твърде специален.

— Той е сигурен, че има таен заговор срещу Израел.

Елтън кимна, сякаш вече знаеше.

— Ще си позволя един съвет. Измъкни се от тази каша. Каквато и да е, не е твоя работа. Нямаш представа какво би могло да се случи. Ти си като бебе, което пълзи през минно поле — няма и да разбереш какво те е ударило.

Отново усетих болките по тялото си.

— Проблемът е в дъщеря ми — започнах аз.

— Пени? Къде е тя?

— На училище. Трябва да си дойде тази вечер, за да прекара с нас уикенда.

— Добре. Утре ги вземи двете и отидете на летището. Хванете който и да е самолет. Качете се последни. Ще бъда там, за да видя дали не ви следят. Пътувайте до Маями или Финикс, или Лос Анджелис, или където и да е, после наеми кола. Закарай ги някъде и останете там две седмици. Не използвай кредитни карти, не се обаждай на никого. А аз ще се огледам тук. Ще уредим да се свържеш с мен по сигурна линия.

Поклатих глава.

— Пени ще възроптае, тя има изпити и важни часове, а Линда…

— По дяволите, човече, става дума за хора, които биха убили и трима ви, преди да сте успели да мигнете! Пред теб се е отворило малко ъгълче от ада, ти си си напъхал носа и си видял неща, които не е трябвало да видиш, но по-лошото е, че и самия теб са те видели! Тук не си в безопасност. Не разбираш ли?

Станах.

— Добре, ще постъпя, както казваш.

Моят приятел свинар извади от кабината на пикапа си пушка и преди да си тръгне, обходи двора. Провери дърветата край пътя и когато остана удовлетворен, ми помаха, ухили се и замина. После изчезна от погледа ми и аз заключих входната врата за пръв път, откакто бяхме купили тази къща. След което заключих и задната врата.