Ридли Пиърсън
Гайдаря от Хамелин (67)

67.

— Брадли? — повтори отново изпълнения с подозрения Шевалие и се отдръпна от прозореца.

— Това е начинът на Синди да ме постави на място — отвърна Болд, импровизирайки. — Една от онези закачки между съпруг и съпруга, водеща началото си от една история от детството ми, която ми се иска да не й бях разказвал. — Болд погледна Дафни и продължи заради спокойствието на адвоката: — Учителите бяха единствените в училище, които знаеха и помнеха името ми. Всички останали ми викаха Брадли. След време това започна да ми лази по нервите. Намразих името Брадли. И все още го мразя. Май никой не успява да запомни истинското ми име. Брадфорд.

— Когато те нарека Брадли, веднага привличам вниманието ти, скъпи — заяви Дафни, която без никакво колебание се включи убедително в играта. — А ти знаеш колко обичам да приковавам върху себе си цялото ти внимание. — Тя подръпна подгъва на роклята си и го повдигна малко повече от необходимото. Прекрасно знаеше как да привлече вниманието и на Шевалие.

Шевалие дръпна от цигарата си. Малките му очички продължаваха да шарят между лицата на двамата му клиенти.

Болд почувства капка пот, която се спусна надолу по ребрата му. От коридора долетяха стъпки, които приближаваха към вратата на офиса. Болд осъзна, че жената, която трябваше да им донесе Труди Китридж, е вече тук.

Дафни скочи от мястото си, оправи с ръка роклята си и се насочи право към детското столче — бебето! — но се спря в последния момент, решила, че е редно да се представи на жената. В отговор жената също им каза името си:

— Сюзън Чембърс.

Жената, нарекла се Чембърс, подаде бебешкото столче на Дафни, остави на пода пътната чанта, която носеше преметната през рамо, и колебливо свали слънчевите си очила. Лявото й око бе насинено и значително подуто.

Тя побърза да изпревари въпросите им.

— Подхлъзнах се на излизане от ваната. — Докосна шала си. — Много глупава злополука.

— Надявам се, че сте се консултирала с лекар — обади се Болд, пристъпи по-близо до нея и внимателно се вгледа в лицето й, опитвайки се да запомни всяка черта, всеки недостатък и отличителна особеност. Никога нямаше да може да забрави това лице; постара се да го запомни завинаги.

— Добре съм.

Болд не можа да се въздържи.

— Един такъв удар по главата може да ви навлече сериозни неприятности. Имате ли главоболие? — попита я той. Окото й беше зле ударено и тя сигурно използваше болкоуспокоителни — най-малкото аспирин.

Шевалие с кимане изрази съгласието си с Болд.

— Трябва да отидете на преглед — многозначително заяви той. После додаде с по-силен глас: — Нали?

Жената очевидно не бе особено доволна от факта, че разговорът се насочи към нея. Тя обаче успя да запази самообладание, погледна надолу към детето и рече:

— Красива е, нали?

Дафни повтори името си. Тя говореше задъхано, в гласа й се прокрадваха истерични нотки. После коленичи на пода и заговори с бебешки думички, за да поздрави малкото момиченце. Представлението на Дафни, използването на бебешкия език и прехласването по детето бе от съществено значение, защото социалната работничка — по всяка вероятност самата Лиза Кроули — бе разговаряла най-често със Синди Бремър по телефона. Всъщност бяха провели само няколко разговора, и то в сравнително дълъг период от време, така че беше малко вероятно Лиза Кроули да разбере, че гласовете са различни, но Дафни все пак предпочиташе да не поема никакви рискове. Тя съсредоточи цялото си внимание върху детето и остави документите и празните приказки на Болд.

— Може ли? — попита Дафни и посочи бебешкото столче.

— Моля — отвърна Лиза Кроули и добави: — Аз съм тук, за да отговори на всичките въпроси, които двамата с господин Бремър може да искате да ми зададете във връзка с отглеждането на детето.

Болд почувства внезапен пристъп на ярост — по-силна от всеки други път. Задействана първоначално от самото присъствие на тази жена — похитителката на дъщеря му бе в една и съща стая с него! — яростта му се подсили от поведението й, от спокойния и овладян глас, от дружелюбната загриженост, която жената излъчваше. Тя наистина се държеше като социална работничка, а не като човек, изпълняващ определена роля. Професионалното й спокойствие и компетентност бяха истинско предизвикателство за собствения му професионализъм и компетентност. Представяше си я в полицейска униформа, застанала на вратата на детската градина на Мили Уигинс. Тази жена бе докосвала Сара, насочила бе видеокамера към нея, докато тя бе пищяла от ужас и бе викала баща си на помощ. Болд изпита отчаяно желание да нарани тази жена, да й причини болка.

— Сър? — Тя го изгледа внимателно.

— Да? — отвърна Болд.

— Попитах ви дали имате някакви въпроси, свързани с отглеждането и храненето на детето.

— Не, не мисля. Както знаете, изкарахме курсовете за родители — поясни той и посочи документите на масата.

Семейство Бремър ги бяха информирали за изискванията, които е трябвало да изпълнят, за да могат да получат детето. Одобрените от държавата курсове за родители, организирани от една болница в Хюстън, завършваха с официална диплома, която бе прикрепена към документите на семейство Бремър. След като бе отгледал двете си деца, Болд се чувстваше достатъчно компетентен да проведе сам заниманията с бъдещите родители.

Душата му се разбунтува отново и той не можа да се въздържи. Погледна я право в очите и попита:

— Имате ли собствени деца, госпожо Чембърс?

Руменината се отцеди от лицето на Лиза Кроули.

Дафни рязко вдигна поглед.

— Брадли! — скастри го тя. — Това изобщо не ни влиза в работата! Госпожо Чембърс, моля ви да извините съпруга ми. Понякога се държи ужасно грубо и невъзпитано. Искам още да ви уверя, че малкото ни ангелче няма да научи лошите обноски на своя татко. Та аз почти успях да те науча как да се държиш на масата, нали, Брадли?

— Нямам свои деца — прошепна Кроули. Веднага след това се овладя и додаде: — И това е една от причините, поради която работата ми носи такова удовлетворение и чувство за изпълнен дълг. — Тя срещна погледа на Болд; за момент му се стори, че е прозряла измамата им. Но усмивката, появила се на лицето й, макар и твърде надменна, успокои страховете му.

— Разбира се, че е така — намеси се и Дафни, за да го подкрепи. — Обзалагам се, че ви се иска да отнесете у дома си всяко едно от дечицата, които двамата с господин Шевалие давате за осиновяване.

— Господин Шевалие ги дава за осиновяване, госпожо Бремър — поправи я жената. — Аз само наблюдавам процедурата. Заради доброто на детето и на щата. Макар че, да, вие сте права… всяко детенце е безценно, истинско боже чудо.

Огромна буца заседна в гърлото на Болд. Опита се да се пребори с нея, но избухна в сълзи. Те потекоха по лицето му.

— Погледнете го само! — саркастично възкликна Дафни. — Не мисля, че съм виждала съпругът ми да плаче, откакто „Рокетс“ изгубиха финалния мач.

Шевалие се подсмихна надменно и се зае с останалите документи, стиснал цигарата между влажните си устни.

Дафни се приближи до Болд, целуна го нежно и рече:

— Вече сме семейство, скъпи.

Болд кимна и бързо възвърна самообладанието си.

— Искаме час по-скоро да я отнесем вкъщи — рече Дафни.

— Да — кимна Кроули. — Вие сте родители с голям късмет. — Тя погледна Шевалие.

— Само още няколко подписа и приключваме — развълнувано ги увери Шевалие. — Сега, когато госпожица Сюзън е тук, можем да я използваме като свидетел.

Изведнъж, без всякакво предупреждение, върху покрива на сградата плисна проливен дъжд, а трополенето му прозвуча като малка експлозия. Бебето проплака.

Дафни се наведе, развърза предпазния колан на столчето и гушна Труди Китридж в сигурната си прегръдка.

Първото бебе бе спасено.