Ридли Пиърсън
Гайдаря от Хамелин (55)

55.

„Смайлинг Джонс Плежър енд соушъл клъб“, ъглово заведение в един квартал със смесено население от френскоговорещи каджуни, заселници от Карибите, и афроамериканци, притиснато между изобилието на „Гардън дистрикт“ и търговската част на града, ухаеше на странната комбинация от парфюм, застояла бира и ароматизатор с дъх на ванилия. Ботушите на Ла Моя залепнаха за дървения под. От усилвателите на тавана кънтеше ужасно силно каджунско изпълнение на акордеон, а три жени — по-скоро момичета — играеха пинбол^[1].

Ла Моя предпазливо заобиколи чифт дълги крака, които завършваха с къса рокличка от червена кожа. Момичето го дари с тъжен и отнесен поглед. Наркоманка. Ла Моя продължи нататък. На втория автомат играеше млада креолка — беше все още девойче, но така изпълваше късите си дънкови панталонки и белия потник, че на всеки мъж би му се приискало да надникне под тях.

— Здрасти — поздрави Ла Моя.

— Не сега, сладур. Остават ми още две хиляди, за да спечеля.

— Разполагам с всичкото време на света — излъга я той.

От автомата се разнесе силен звън, оповестявайки, че момичето е постигнало резултат, носещ й определен бонус, и тя заигра още по-трескаво. Успя да задържи топката в движение цели три минути и да спечели и следващия бонус. Никога до този момент Ла Моя не бе предполагал, че играта на пинбол може да бъде толкова секси. Момичето направи погрешно движение и топката замря неподвижно.

— Би могла да играеш тук целия ден — отбеляза Ла Моя.

— Освен ако не получа по-добро предложение. — Гласът издаваше възрастта й. Вероятно все още беше малолетна, макар дрехите и поведението й да говореха обратното.

— Тук работел някакъв тип на име Джими.

— И какво? Е, ще играя ли следващата игра, или не?

Преди да е успял да обясни какво се опитва да получи срещу двадесетте долара, който сложи на стъклената повърхност на машината, момичето побърза да го предупреди:

— С толкова няма да ме накараш дори да си отворя устата, сладур. — Тя дръпна назад металния лост и се приготви да пусне следващата топка, но Ла Моя сграбчи ръката й и я спря.

— Трябва да поговоря на четири очи с Джимбо, сладур. Двадесетачката е само за да продължиш играта.

Банкнотата изчезна под колана на късите панталонки. Не че там имаше някакво свободно място.

— Ще съм доволен, ако ми подскажеш къде бих могъл да го намеря.

Тя посочи нагоре към тавана.

— Застъпва на работа след час. Първата стая от тази страна е неговата. — Погледна Ла Моя преценяващо и додаде: — Още една двадесетачка и ще се прибереш у дома с усмивка на лицето.

Ла Моя я дари с широката си, чаровна усмивка.

— Само като си помисля за това, и започвам да се усмихвам.

— Имаш ли кола с широка задна седалка? Докарай я отзад. Кажи ми като си готов.

— Ще поговорим — рече Ла Моя.

— Не, няма — поправи го тя. После дръпна ръчката и металната топка се плъзна сред лабиринта от светлини, звънци и сигнали.

Ла Моя намери стълбището и се качи на втория етаж. От другата страна на първата врата се чуваше силният глас на Опра. Ла Моя си помисли, че момичето го е упътило погрешно — може би някое от момичетата на „Смайлинг Джонс“ в момента се трудеше зад тази врата. Той почука внимателно.

— Да? — Отвътре долетя мъжки глас на заклет пушач.

Ла Моя пъхна две двадесетдоларови банкноти под вратата. Това вероятно беше нощната надница в една такава дупка. Двадесетачките изчезнаха.

Мина цяла минута. Вратата не се отвори, нито пък някой отвътре попита нещо.

— Ей! — извика Ла Моя.

Гласът на Опра се усили.

Ла Моя почука повторно на вратата. Пъхна една стотачка, но веднага си я дръпна назад. После отново я пъхна от другата страна на вратата и отново си я прибра. Информацията, която търсеше, нямаше цена — Ла Моя се надяваше да се добере до самоличността на Гайдаря от Хамелин.

— Струва ми си, че чукаш не на тая врата, на която трябва.

— Джими?

— Ченге ли си?

— Бях навремето. Вече не съм. Не търся теб. Тръгнал съм след един индивид, с когото си бил заедно на последния си постоянен адрес.

— Няма да стане. — Двете двадесетачки се появиха изпод вратата.

— Човекът, когото търся, има същата татуировка на орел като теб, само че неговата е под лакътя, а твоята — на бицепса. Тази птица е единствената връзка между вас двамата. Не ти нося никакви неприятности. Татуировките са ви били изрисувани на последния ти адрес. — Ла Моя подпъхна стотачката, така че половината й да остане от другата страна на вратата. — Вземи я — подкани го той.

Парите си останаха непокътнати и на Ла Моя изведнъж му се стори, че това не е само банкнота, а самата Сара, уловена в смъртоносната хватка на битката.

Вратата се отвори едва-едва. Джими имаше козя брадичка и очила с евтини рамки. Тъмната му коса бе опъната назад и вързана на опашка. Изглеждаше ужасно тъп — както повечето хора от неговото тесто.

— Трима души сте си направили тази татуировка. Проверих в затвора. От тримата си спомниха само теб. Ти си останал малко по-дълго. Пресрочил си първоначалната покана.

— Ти трябва да си ченге.

— Бях навремето — повтори Ла Моя. — Този тип — онзи с татуировката под лакътя — закъснява с вноските по изплащането на един таурус. Аз представлявам търговеца.

— Никога не съм го познавал.

— Името му ще ни е от помощ. Знаем за татуировката, но разполагаме само с прякори и псевдоними.

Мъжът погледна към стотачката на пода.

— Плюс четиридесетте долара — осведоми насърчаващо Ла Моя. — За едно име. Знаеш ли нещо, което може да ми бъде от полза?

— Никога не съм го познавал. Не лично. Не съм го познавал до толкова, че да науча името му или нещо друго.

— Слушай, ако се опитваш да ме издоиш… И бездруго ми е тънка кесията…

— Не е това. Наистина не го познавах. Чуваш ли? — Той заговори с отвращение. — Онзи тип беше твърде хлъзгав. Това е всичко, което зная за него. С приказки можеше да постигне всичко. И да се отърве от всичко. Беше измамник…

— Мошеник?

— Точно така. Измамник. Бяха го тикнали в затвора за нещо. Но той се мазнеше на охраната и на шефа. И си постигна своето: цигари, трева, пиячка. Изобщо не исках и да го зная! Схващаш ли? Майната му на онова малко леке.

Ла Моя попиваше всяка подробност.

— Но той си е направил същата татуировка като теб — напомни му той с надеждата да предизвика някакво желание за съперничество. В това отношение затворниците бяха като малки деца.

— Аз си я направих първи, по дяволите. Всички й се възхищаваха. Включително и той. — Мъжът се поотпусна и отвори широко вратата. Гласът на Опра кънтеше от малкия цветен телевизор, по екрана на който преобладаваха жълтите цветове. Джими забеляза, че Ла Моя гледа към телевизора, и поясни: — Пристрастих се към тази кучка в затвора. Не мога да се откажа от нея.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Ти гледаш ли я?

Ла Моя само сви рамене.

— Значи казваш, че онзи тип се е подмазвал на управата и си е издействал по-специално отношение. Това е причината, поради която си го отбягвал.

— Той ползваше привилегии — оплака се мъжът. — Ние им викахме спални посещения.

— Брачни посещения.

— Само онези, които лижеха задниците на охраната, слагачите и подмазвачите, само те се ползваха от тези лайняни посещения. Значи лежиш в затвора и ти подслаждат живота по няколко пъти на месец. Хайде, стига бе!

Ла Моя знаеше, че подобни посещения противоречат на правилата и са били уреждани от пазачите срещу съответното заплащане.

— Значи е женен?

— Два, че и три пъти месечно смучеше и чукаше кучката, която, както подразбрах, ги вкарала и двамата в пандиза.

— Тя също е била в затвора?

— Двамата работили като екип. Та значи нея я караха от „Ламонт“ до тук. Свършват оная работа и отново я товарят в пикапа и я връщат там.

Брачни посещения между двама затворници! Това беше нещо нечувано в щата Вашингтон.

— „Ламонт“?

— Женски затвор.

— Значи съпругата е имала тежка присъда? — Ла Моя осъзна, че му се отваря възможност да идентифицира и двамата престъпници. Брачните посещения, естествено, са били напълно неофициални, което означаваше, че не са били вписвани никъде. Цялата работа намирисваше на подкупване на охраната или пък — предвид репутацията на ония двамата — на изкусна измама. Но в нея са участвали най-малко няколко пазачи и транспорт. — Онзи тип имаше ли пари?

— Как иначе щеше да се погажда толкова добре с охраната? Разбира се, имаше пари. Скрити някъде. Но едно нещо зная за онзи тип със сигурност — бил най-добрият в занаята си. Мисля, че го бяха вкарали на топло заради някакви измамени дъртаци. Нещо такова. — Той погледна към телевизора, където Опра крачеше по сцената. — Не зная нищо повече за него. Гледам да стоя далеч от такива лайнари.

Ла Моя му подаде четиридесетте долара. Стотачката си лежеше на пода.

— Сигурен ли си, че не си спомняш името му?

— Абсолютно.

— Как изглеждаше?

— Нищо особено. Висок колкото теб. Ако ще мами хората, трябва да не се набива на очи. Нали разбираш какво искам да ти кажа? Те трябва да му имат доверие.

— Не и аз — заяви Ла Моя. — Изобщо не мога да му имам доверие.