Ридли Пиърсън
Гайдаря от Хамелин (37)

37.

В четири часа сутринта Болд разбуди Лиз, която спеше дълбоко. Тя се пробуди веднага и яростно размаха ръце — дали за да се избави от паяжината на някой кошмар, или пък да прегърне съпруга, който за пръв път от толкова време насам спеше до нея.

Двамата не се бяха любили преди да заспят — Лиз все още не беше достатъчно силна — но любовта им бе по-силна и по-споделена от всяка друга нощ, в която физически бяха сливали телата си. Болд дори бе успял да намери малко покой и да се остави в прегръдките на съня, който от няколко дни бягаше от него.

— Ти каза нещо снощи… — Болд я погледна напрегнато.

— Любими? Какво има — попита Лиз, наричайки го с най-свидното име, което използваше само тя.

— Ти каза, че не сме сами…

— Имах предвид, че Господ…

— Да, зная. Но става дума за нещо повече, разбираш ли? Мисля, че най-после проумях защо все още не сме получили материалите от разследването в Портланд. Както и тези от Сан Франциско. Ами ако се окаже, че не Бюрото бави разследването, а самите полицейски управления, във всяко от които има по един човек в нашето положение?

— Нямаше ли вече да си разбрал по някакъв начин за това?

— И как да разбера? Нима някой знае за нас? За Сара? — Болд запали осветлението в стаята и Лиз премигна. Той продължи: — Позволих си да повярвам в това. Защо трябва някой друг да знае. Хил греши в предположението си, че някой репортер работи съвместно с някое ченге от управлението. Защото не става дума за един доносник, а за поредица от къртици… цяла група ченгета във всеки един град, които се намират в абсолютно същото положение, в което се оказахме двамата с теб.

— И какво ако е така? — попита тя. Беше объркана и дори малко уплашена от обхваналото го вълнение.

— Това означава, че съществуват доказателства, които са били укрити. Съществуват жертви, за които не знаем нищо и някои от които може би притежават информация, която така и не са споделили със силите на реда.

— Също като теб и информацията за онази компания за производство на бебешки дрешки — заключи Лиз.

— Точно така. Не познавам никого от Сан Франциско, но в Портланд има един сержант на име Том Баулър — познавам го доста добре, който оглавяваше разследването там, както и комисията за разследване на особено тежки престъпления — техния вариант на нашия специален отряд. Баулър има две деца.

— Часът е четири сутринта, любими.

— Заминавам за Портланд.

Той провеси крака от леглото.

— Сега?

— Ще стигна там на разсъмване. — Погледна я. — Имаш ли нещо против? Днес е неделя. И това е единственият ден, в който бих могъл да отида дотам, без някой да забележи това и да започне да задава въпроси.

— Имаш нужда от сън. От почивка. Трябва да поговорим.

— Заминавам.

— Любими, не ти ли е хрумвало, че не си в състояние да се справиш с всичко това съвсем сам? Ако имаш намерение да се придържаш към исканията, поставени от похитителя, разбирам… Но ние няма да им се подчиним, нали?

— Няма.

— Значи имаш нужда от помощ.

— Не. Не можем да допуснем това. — Той се изправи и я посъветва да се опита да поспи. — Ще се върна някъде след обяд. Клетъчният ми телефон е включен, ако имаш нужда от мен.

— Имам нужда от теб — увери го тя.

Лиз заспа отново още преди той да е облякъл връхните си дрехи.

 

 

В седем и тридесет сутринта река Колумбия бе обагрена от ярките лъчи на изгрева, а тъмните й буйни води отразяваха розовите отблясъци на небето, осеяно с пухкави, бели като памук облаци. Крайбрежни птици и чайки прелитаха ниско над водите й, а един шлеп бавно се носеше по реката и оставяше бяла пенлива диря по повърхността й. Шумът от уличното движение заглушаваше всички други шумове и ако човек останеше достатъчно дълго на брега на реката, загледан във водите й, можеше да си помисли, че този шум идва от дълбините й.

Болд изяде порция бъркани яйца и изпи четири чаши чай в една закусвалня. Сервитьорката бе твърде старичка за дръзката си прическа и прекалено словоохотлива за ранния час.

В девет часа сутринта Кони Баулър го информира, че съпругът й е излязъл по работа. В десет Болд позвъни отново и този път долови паниката, която се прокрадна в гласа й, докато се опитваше да извини отсъствието на съпруга си. Болд бе срещал Кони само веднъж. Представи й се отново, поинтересува се за децата, обясни, че просто минава през града и би искал да се види с Том. Тя му отговори, че децата са добре, но в гласа й се прокрадна облекчение. Болд продължи да я разпитва за Том. Тя предпазливо му даде името и адреса на някакъв бар. „Дъ Шенти Лантърн“.

Кръчмата се намираше на шест преки от полицейското управление на Портланд. Разположена бе в сутерена под някакъв китайски ресторант, наречен „Уонг Хонг“. Вътре беше тъмно и на Болд му трябваха няколко минути, за да привикне с полумрака след яркия слънчев ден отвън. В бара се носеше силното ухание на кифлички с яйчен крем, но обзавеждането бе в типично ирландски стил. Това не беше бар за разтуха, а свърталище на пияници; Болд бе свирил на пиано в заведения и от двата вида. Не беше и бар, в който ченгетата се събират на чашка. Полицаите бяха хора от особена порода. След осемчасовите смени, които прекарваха заедно, те обикновено оставаха още два часа заедно, за да се напият, преди да се приберат у дома. Разказваха си спомени от войната. Хвалеха се. Преувеличаваха разни случки. Разговаряха за спорт и коли, а при подходяща компания — и за жени. Дафни сигурно можеше да предложи най-различни обяснения на феномена полицейски бар и някои от тях сигурно биха заинтригували научните среди, но единствената смислена причина за съществуването на тези заведения бе фактът, че полицейската работа по своята същност е колективно усилие на екип от хора. След изнурителната работа хората от екипа се опитваха да се насладят на няколко мига от по-приятната и лесна част от живота.

„Дъ Шенти Лантърн“ не беше подобно убежище. В неделя сутринта в него бяха намерили подслон десетина отявлени пияници, дошли тук с едничката цел да продължат да пият или просто да започнат отначало. Том Баулър седеше сам на една маса. Пред него имаше пакет цигари, погледът му беше нефокусиран и отвлечен. Не обръщаше никакво внимание на спортната програма, която вървеше по телевизора „Сони“, поставен високо на стената. Чашата му с уиски бе полупразна. И ако се съдеше по начина, по който Баулър се взираше в нищото, това очевидно не бе първото му питие за деня.

Баулър изобщо не изглеждаше като мъж още ненавършил четиридесет години. Болд можеше и да не го забележи, ако не бе влязъл тук специално заради него. Облечен беше с омачкана бяла риза, наплескана с нещо червено — или кетчуп, или кръв. Когато забеляза Болд, той отрицателно поклати глава, опитвайки се да избегне разговора.

Болд придърпа един стол към масата, седна и го погледна изпитателно.

Барманката се намеси, опитвайки се да избави своя постоянен клиент. Косата й очевидно бе боядисана, гърдите й — изкуствено уголемени, а яркосините сенки над очите й се забелязваха дори и в тъмната, прилична на пещера кръчма.

Болд поръча портокалов сок за себе си и кафе за Баулър.

— Кой те изпрати тук? — попита Баулър и смени кафето с уиски.

— Така и не получихме материалите от вашето разследване, Том — рече му Болд, решил да говори направо. — Ти ръководеше разследването — припомни му той.

— Искаш да кажеш, че бях Кралица за един ден. Флеминг се появи, моят началник си сложи наколенките, погледна го право в очите и рече: „Както заповядате, господин Федерален агент“. Бяхме сформирали сериозен екип за разследване на особено тежки престъпления, но в крайна сметка се оказахме само момчета за всичко за костюмарите на Флеминг. Той е чудовище… този Флеминг. Диктатор. Има очи и на тила си, чува и вижда всичко. Знае какво мислиш още преди самият ти да си го осъзнал. Непрекъснато е нащрек. Постоянно имах усещането, че във всеки един момент той ни… използва. Манипулира ни, работи ни… а нашият шеф така и не го разбра. Ние събирахме доказателствата, но те ги обработваха и анализираха. И трябва да призная, че Флеминг се справи брилянтно — с вещината на преден защитник, който се опитва да убеди някоя от клакьорките доброволно да си свали гащичките. Ние се излагаме на упреците на обществото и поемаме цялата вина; Флеминг контролира цялото разследване. Чудесно знае къде да натисне, кои връзки да използва. Оставя нашия шеф да се фука по коктейлите и да се хвали, че разговаря по телефона и си пие пиенето с нашия щатски сенатор. Всичко е политика, Болд. Разпределение на вината: кой да опере пешкира, ако разследването се провали. И кого да интервюират по първите страници на вестниците, ако онзи тип влезе в седми участък и се предаде доброволно. Нека да ти кажа нещо — съобщенията по радиото провалиха разследването. Обществото е като дете, знаеш ли? Сервирай му прекалено много прибързана информация и то става опасно. — Той изпи уискито на един дъх. — Да вървят по дяволите!

— Как са децата? — попита Болд.

Том Баулър стисна зъби, очите му изведнъж сякаш се уголемиха и той ги прикова върху лицето на Болд. После се провикна към барманката, но гласът му прозвуча твърде високо:

— Джиндър! — Тя донесе двете питиета. — Какво искаш да знаеш за моите деца?

— Нека ти изложа една хипотетична ситуация, Том, и може би ще успееш да ми помогнеш да си изясня някои проблеми — рече Болд.

— Защо разпитваш за децата ми? — отново попита мъжът с настоятелността, характерна за пияниците.

Болд най-сетне бе успял да привлече вниманието му. Изведнъж му се стори, че в помещението стана по-топло.

— Какво по…

— Сара скоро ще стане на две годинки. Можеш ли да повярваш? — Болд отпи от сока си. После бутна чашата настрани. Напрегнато се вгледа в Баулър, без да изрече нито дума повече. Изражението на мъжа срещу него бавно се вкамени. Вече знаеше защо Болд бе пристигнал в Портланд. — Така че нека да допуснем, хипотетично, разбира се, че някое ченге работи по случай, голям случай… като поредица от похищения на деца… нещо такова — продължи Болд.

Баулър се размърда неловко на стола си.

Болд продължи:

— Нека допуснем още, че извършителят не е глупак. Чудесно съзнава, че трябва или да е невероятен късметлия, или да разполага с човек, който да работи в негова полза. Знае още, че федералните ще се намесят в разследването. Десетки хиляди деца изчезват всяка година. Много малко такива разследвания завършват успешно. Още по-малко са тези, които влизат в съда. Но този тип държи да се знае, че похищенията са негово дело. И оставя визитна картичка след себе си.

— Детска свирка.

— Точно така. — Болд се поколеба. Като се изключи Лиз, не бе казвал на никой друг за случилото се. Не можеше да си наложи да заговори за това. Вместо това продължи: — Извършителят е наясно, че местните ченгета са тези, които ще разследват сцената на престъплението и ще търсят улики и доказателства, съзнава, че най-вероятно местните лаборатории ще анализират намерените улики. Което означава, че основната информация се намира в ръцете на местните полицейски управления. Федералното бюро може и да контролира случая, но местните ченгета разполагат с доказателствата и поради тази причина успехът или провалът на разследването зависят изключително от тях.

По лицето на Баулър потече тънка струйка пот и попи в яката на ризата му. Изведнъж прежълтя. Сякаш бе болен от жълтеница. Или малария.

— Има и още нещо. Извършителят се бои много повече от федералните агенти, отколкото от местните ченгета. — Болд замълча за миг. — Та попитах ли те вече как са децата ти?

Баулър завъртя течността в чашата си, която проблесна като светъл диск в сумрака.

— Напразно си бил път дотук — рече той.

— Аз само разсъждавам хипотетично — напомни му Болд.

— Как е Лиз?

— Рак — направо отговори Болд. Споменаването на болестта вече не го нараняваше както преди. Ако очакваше Баулър да проговори пред него, той също трябваше да се опита да бъде максимално откровен. — Отвориха я. Натъпкаха я с лекарства, после започнаха да я облъчват. А тя намери утеха в религията.

— Кони също потърси упование в Бога. А аз? — Той вдигна чашата с уиски.

— И помага ли? — попита Болд. Може би страхът, който не му даваше покой, му помогна да се отпусне. А може би погледът в очите на Баулър потвърди подозренията му. Гласът му потрепери, когато каза: — Умолявам те, Том…

— „Соникс“ направо ще ни смажат тази година. Всичко свърши в момента, в който нашите изгубиха „Клив дъ Глайд“. Още тогава трябваше да се признаят за победени.

— Нека да кажем, че този тип — извършителят — притежава нещо, което е мое — сърдито възкликна Болд. — А аз не зная дали мога да му вярвам, че ще ми го върне цяло и невредимо. — Вгледа се в човека пред себе си с надеждата, че може да надникне в очите му, но напразно. — Нека да кажем, че това само допълнително засили интереса ми към материалите от разследването в Портланд.

— Една вечер занесох папката с материалите — основните материали по разследването — у дома. Отбих се тук, за да изпия едно питие. И някой разбил колата ми. Моята кола! Откраднаха куфарчето с документите. Папката изчезна. Ние, естествено, разполагаме с други копия, но е нужно време, докато сглобим всичко отново.

— Имам нужда от тези материали, Том. Трябват ми всички следи, до които успея да се добера.

— Не, тук грешиш. Знаеш ли кое е най-доброто за теб? Да играеш по правилата. После ще се радваш, че си го направил. — Изчака Болд да осмисли чутото, а след това го погледна в очите. Издържа напрегнатия му поглед и заяви: — Пени е добре. Споменах ли го? Благодаря ти, че попита.

Том Баулър се изправи и с мъка бутна стола си назад. Краката му изскърцаха по застлания с плочки под и Болд настръхна от неприятния звук. Баулър едва се крепеше на краката си. А отвътре отдавна бе мъртъв. Очевидно бе играл по правилата и сега дъщеря му си бе вкъщи. Но дъщерята на Болд я нямаше. Нямаше го детето на семейство Шотц. И на семейство Уайнстейн. Баулър трябваше да живее с мисълта за тези деца. Или поне да се опита. Мъжът мина край Болд и рече нещо на Джинджър за сметката. Излезе от кръчмата, без да се обърне назад.