Ридли Пиърсън
Гайдаря от Хамелин (32)

32.

Болд отлагаше разговора с Лиз от два дни. Но сега трябваше да вземе някакво решение по отношение на последните улики — камиона на ФедЕкс, появил се на записа, с условията, оставени при похищението на Сара и той трябваше да съобщи за случилото се на Лиз. Независимо от здравословното й състояние. Предпочете да се качи по стълбите — така щеше да спечели още малко допълнително време, през което да се опита да събере мислите си.

Завари я да чете някаква малка книжка в леглото си. В съседното легло очевидно бе лежал някой, но в момента бе празно. Лицето й бе възвърнало предишния си цвят. Не носеше никакъв грим. Очите й вече не бяха размътени и нефокусирани. Изглеждаше уморена и по-стара от жената, която той си спомняше, но бе значително по-добре от онази Лиз Болд, която бяха приели в болницата преди няколко седмици.

— Изглеждаш страхотно — каза й той и я целуна по устните.

— Ще ми се да можех да кажа същото за теб. Не че не се радвам да те видя. Напоследък май общувахме повече по телефона. Липсваше ми. — Тя замълча в очакване и той да каже нещо. Когато не последва отговор от негова страна, Лиз го попита предпазливо: — Тя е, нали? — Внимателно го измери с поглед, чертите на лицето й се разкривиха. Рязко си пое дъх. — Тя, нали? — Руменината се отцеди от лицето й.

Болд понечи да отговори, но се задави със собствените си думи. Лиз говореше за Дафни; погрешно бе изтълкувала поведението му.

— Двамата можем да се справим с всичко — храбро заяви тя.

Болд се просълзи. Беше объркан, ядосан, разкаян.

В очите й, за пръв път от месеци насам, се появи някаква мекота. Болд осъзна, че болките от болестта са отшумели.

— Къде е тя? — попита Болд и посочи празното легло.

Лиз посочи вратата на тоалетната.

— Искаш ли да се поразходим? — попита той и й подаде ръка.

Тя провеси крака от леглото.

— Подай ми халата — помоли Лиз. — И бездруго утре се прибирам у дома. Трябва да се поупражнявам.

Лиз успяваше да запази самообладание, макар да вярваше, че в момента съпругът й върти любов с друга жена. А той стоеше край нея, изпълнен със страхопочитание, чувстваше се незначителен и достоен за съжаление. В цялата ситуация наистина имаше въвлечено едно момиче, но той не можеше да намери сили да й го обясни.

Болд й подаде халата, а тя измъкна чехлите си изпод леглото. Докато й помагаше да облече халата, Болд зърна за миг голото й тяло. Беше по-различно от онова, което си спомняше. Трябваше да качи поне още десетина килограма, за да възвърне предишния си вид. Болд се прегърби и безмълвно се помоли тя да оздравее.

Тръгна заедно с нея по дългия, безличен коридор, който ги отведе в празната чакалня, наричана от всички „Солариум“. Болд намали телевизора и двамата се настаниха в най-отдалечения ъгъл.

— Не става дума за това, Лиз. Догадките ти нямат нищо общо с истината. Моята любов към теб… В момента е по-силна и по-чиста от всякога. Възхищението, което изпитвам към теб заради всичко, което изтърпя… заради силата… куража…

— Заслугата не е моя, любими. Това е много по-голямо от мен… по-необхватно. Но все пак ти благодаря. — Погледна го напрегнато и продължи: — Знаеш, че можем да се справим с всичко, нали?

Дали не говореше за пари? Банкерът в нея имаше навика да свързва всичките им проблеми с парите, да вижда начин за разрешаването им най-вече във финансовата стабилност на семейството.

— Не съм толкова сигурен — отвърна той.

Тя се усмихна топло.

— За каквото и да става дума, ще го посрещнем двамата заедно.

Той избухна в плач толкова внезапно, толкова неочаквано, че трябваше да скрие лице най-напред с ръка, а после да захлупи глава на рамото й. Тя го прегърна и започна да разтрива врата му.

— Лошото почти свърши, скъпи…

Той не можеше да й каже истината, без да я погледне в очите. Облегна се назад и се вцепени, забелязал изражението на лицето й. Моментът изобщо не беше подходящ. Цялата му подготовка и отрепетираните фрази се оказаха безполезни — обезсмислени от ласкавата топлота в очите й.

— Става дума за Сара — неочаквано изрече той.

Лицето й изведнъж пребледня, думите сякаш заседнаха в гърлото й. От очите й потекоха сълзи и покапаха по него. Спокойствието й рухна, тя мъчително се опита да преглътне.

— Злополука? — неясно попита тя.

Той поклати отрицателно глава.

— Взеха я… отвлякоха я от детската градина.

Тя го погледна неразбиращо. Лицето й стана бяло като платно, брадичката й затрепери. Обхваналият я гняв беше толкова очевиден и доловим, колкото и изпъкналите кости на гръбнака й.

— Жива ли е? — прошепна Лиз.

— Да.

— Отвлечена?

— Да.

— Но ти каза, че ще се грижиш за тях. Каза… Каза, че можеш да се справиш! — Очите й го умоляваха да й каже, че това не е истина. А той не можеше да измисли нищо в отговор.

— Тя им трябва жива — глуповато заяви той.

Тя го отблъсна и скръсти ръце пред гърдите си. Огледа се наоколо сякаш търсеше място да се скрие.

— И ти допусна това? Позволи им да вземат детенцето ми? — После бързо го погледна? — А Майлс?

— Пратих го при Кати.

— Копеле такова! Ето защо изчезна през последните дни. Страхливец!

— Вече имаме някои улики — излъга той. Улови се, че кърши ръце… също като Дорис Шотц. Изведнъж разбра защо хората извършват самоубийства. Всяко нещо си имаше своето основание.

— Махай се оттук! — заповяда тя и го погледна с размътените си очи. Започна да повтаря тези думи, докато те се сляха една с друга, превърнаха се в нещо като мантра.

— Лиз… — умолително изрече той.

Тя се сви подобно на охлюв, който се опитва да се скрие в къщичката си. Подпря глава на коленете си и изрече през сълзи:

— Махай се оттук и отивай да намериш дъщеря ми.

— Имам нужда от теб, Лиз. Имам нужда от помощта ти.

— Това е твоят свят, не моят — изстреля в отговор тя. — Никога не съм искала да съм част от него.

Вече никой от двамата не си спомняше колко пъти го бе молила да напусне отдела. Болд нямаше какво да каже в свое оправдание. И двамата знаеха, че Лиз има право и той не можеше да оспори думите й.

Опита отново.

— Тя се нуждае и от двама ни, Елизабет.

— Ти, копеле такова! — Тя се сви почти на кълбо. — Върни ми детенцето, чуваш ли!

— Ще я намеря — заяви той. Вече бе взел решение, но логиката му на дългогодишен полицай противоречеше на всичко, което бе казал до този момент. — Ще я върна. — Почувства се толкова малък, незначителен и страхлив…

Тя протегна болезнено слабата си и бледа ръка и му посочи вратата.

Болд понечи да я докосне, но тя с отвращение се отдръпна назад.

— Лиз, аз… — Не можа да измисли какво да каже.

Ръката й се разтрепери, но продължи да сочи към вратата.

Болд изтри сълзите си и неохотно тръгна натам. Бе завладян от смазващо усещане за празнота, почувства се ужасно сам… Излезе, без да каже нито дума повече. Знаеше какво трябва да направи.