Ридли Пиърсън
Гайдаря от Хамелин (23)

23.

Дафни Матюс, която никога до този момент не бе канена от Болд на кафе, посрещна поканата му с искрена изненада. Нито един от двамата не пиеше кафе, а и нямаха навика да си уреждат тайни срещи. Или поне не вече.

„Ду Жур“, малко кафене на Първо авеню, предлагаше любимата храна на градските юпита, а от прозорците му се разкриваше величествена гледка към залива. Изборът на кафенето също я изненада. Предпочитанията на Болд клоняха по-скоро към чая и кифличките, които се сервираха във „Фор сийзънс олимпик“.

Той бе заел една маса, почти допряна до големия панорамен прозорец с изглед към залива и към тучната зеленина на островите. Тя си поръча чай на старомодния бар. В момента, в който погледна Болд, разбра, че се е случило нещо лошо. Нещо ужасно лошо. Лиз, помисли си тя.

— Здрасти — нехайно поздрави Дафни и издърпа един стол, за да седне.

Той не се изправи, за да я посрещне. Това не беше онзи Лу Болд, когото Дафни познаваше.

— О, здрасти! — Той я погледна сковано и не направи какъвто и да било опит да я поздрави наистина.

Дафни се почувства маловажна. Побърза да седне срещу него.

— Дафи, имам нужда от услуга. Ще те разбера, ако откажеш да ми помогнеш, но ако все пак решиш, че си готова да свършиш нещо за мен, единственото, за което ще те помоля, е да не ми задаваш никакви въпроси. Никакви. Нито един. Важно е за двама ни… за всички. Така че не ме питай нищо.

— Тази молба важи ли и за настоящия момент?

Той я погледна, а после бързо премести поглед към вратата на кафенето.

— Това беше въпрос — информира я Болд.

Сякаш изведнъж бе остарял с двадесет години. Лиз, отново си помисли Дафни. Почувства тъга. Болд се беше пречупил — ако искаше да бъде напълно откровена, Дафни трябваше да си признае, че бе очаквала това да се случи доста по-рано.

— Значи абсолютно никакви въпроси?

— Така ще е най-добре — кимна той. — По-сигурно. По-безопасно. — Погледна крадешком към предната част на заведението. Мъката бе в състояние да причини странни неща и на най-силните и твърди хора.

— Не можеш да се върнеш в службата в този вид — предупреди го Дафни. — И това не е въпрос.

Всъщност той никога не бе изглеждал кой знае колко спретнат и елегантен, а по дрехите му неизменно имаше по някое петно, останало от последното му ядене. Новите немачкаеми тъкани, които напоследък бяха излезли на мода, вероятно бяха създадени именно за хора като него, но той продължаваше да се придържа към естествените тъкани. Всичките му дрехи бяха от вълна и памук, в резултат на което през повечето време изглеждаше като неоправено легло. Освен това рядко успяваше да се избръсне, без да остави по лицето островче стърчаща четина.

— Ще се стегна — обеща й.

— Дали ще можеш? — попита тя.

Очите му го издаваха. Едва не се разплака при последния й въпрос. Чудесно разбираше собствената си уязвимост. А за Дафни това бе особено важен признак.

— Лу, един от принципите, според който живея, е необходимостта да споделим проблемите си с околните. Зная, че е нужна известна смелост, но, повярвай ми, струва си риска. — Тя замълча за момент с надеждата, че последните й думи може да стигнат до съзнанието му, може да задействат някаква ответна реакция. — Довери ми се. Моля те!

Той подпря глава върху дланите на ръцете си. Разперените му пръсти покриха устата му, придърпаха бузите му надолу, и очите му се ококориха в гротескна гримаса. Болд заговори, но думите му прозвучаха неясно и глухо.

— Единственото, което искам от теб, е една услуга. Но тя ще ти отнеме останалата част от деня.

— В болницата? У вас?

— Ще шофираш.

— Ще шофирам — повтори тя. — Заедно с теб? Сама?

— Отново въпроси — заяви той. Очите му издаваха огромната болка, спотаила се в душата му.

Дафни се намрази заради онова, което му причиняваше.

— Позволи ми да започна отначало. Прости ми за тези въпроси. Моля те. Моля те! Позволи ми да кажа да. За каквото и да става дума. Каквото и да означава това съгласие. Отговорът ми е да. Да!

— Проблемът е в това, че аз съм зает с нещо друго, а Марина отсъства — поясни той с безжизнения си глас. — Оставате ти, Беър или Дикси. Най-напред реших да се обърна към теб. Което не означава, че си длъжна да се съгласиш.

— Поласкана съм, че първо си се сетил за мен. Освен това вече приех — напомни му Дафни. — Едно пътуване ще ми се отрази добре. — После додаде: — Къде ще ходя? Защо? — Усети се по средата на следващия въпрос и отново тихичко се извини. В момента трябваше да пипа много внимателно.

— Спомняш ли си онази автомивка над Грийн Лейк. Онзи случай с умишления палеж?

— Разбира се.

— Бъди там след час. — Той погледна часовника си. — След един час.

Дафни се напрегна, когато чу молбата му. Офицерите от разузнаването обикновено участваха във всевъзможни сложни разследвания — от конспиративни операции, доказващи корупция в политическите върхове, до подслушване на разговорите на шефовете на азиатската мафия. За какво точно ставаше дума в момента? Молбата му лична ли бе, или бе свързана с някое текущо разследване? Нима тя съвсем погрешно бе изтълкувала състоянието му?

— След един час на автомивката — сухо повтори тя.

— Можем да се видим и по-рано, ако искаш. Но не и по-късно — предупреди я той.

— След един час е добре. Ще имам достатъчно време.

— В такъв случай остава след час. Паркирай от източната страна. Аз ще мина край теб. Няма да използвам клаксон или някаква друга сигнализация — ще трябва да се оглеждаш внимателно, за да не ме пропуснеш. Ще тръгнеш веднага след мен и така ще влезем в автомивката — моята кола непосредствено преди твоята. Откажи вътрешно почистване. Това означава, че ще можеш да останеш вътре в колата и няма да се наложи да ходиш в чакалнята. Напълни резервоара на колата си догоре. Купи и някакви бисквитки — най-добре с форма на различни животинки — приключи с указанията си Болд.

— Майлс — промълви тя, внезапно проумяла всичко. Често бе общувала с детето, за да знае любимите му храни.

Очите му ядно проблеснаха.

— Можеш да вземеш и някоя ябълка.

— Разбрах. — Значи наистина ставаше дума за Майлс. Ами Сара? Искаше й се да попита дали няма да й трябват детски седалки, но не посмя.

Искрено загрижен, той я погледна настойчиво:

— Сигурна ли си, нямаш нищо против? — Отново погледна към касата като че ли очакваше някого.

— След един час в автомивката „Лукс Уош“ — повтори тя.

— И спазвай стриктно указанията ми — грубо заяви той. После рязко се изправи и краката на стола изскърцаха по пода.

— Добре — съгласи се тя.

— Не излизай веднага след мен. Остани още няколко минути.

— Добре.

— Важно е. Няколко минути.

— Разбирам. — Нищо не разбираше.

Той излезе от кафенето, поспря за миг на вратата и светлината, струяща отвън, го превърна в обикновен силует, лишавайки го напълно от идентичността му. Отново валеше. Отвсякъде ги обгръщаше сивота. Дафни вече копнееше за пролетта. Искаше Болд отново да стане предишния човек. Непрекъснато поглеждаше часовника си. От опит знаеше, че в подобни ситуации минутите се нижат едва-едва. Чу се свирка на ферибот — самотна и призрачна. Звукът й напомни за Болд — самотен и далечен.

Отново погледна часовника си. Бяха минали три минути. След още петдесет и седем трябваше да е на автомивката.

 

 

Тя паркира на Осемдесета улица. Зачака появата на Болд, приковала поглед в огледалото за обратно виждане. Той закъсняваше с пет минути, което не му бе присъщо. Дафни знаеше какво ще стане в автомивката. Бяха използвали подобни номера и преди. Животът на ченгетата отчасти се състоеше от измамни трикове. Но от всички полицаи в управлението тя бе най-привързана към Болд.

Шевролетът му мина покрай нея. Никакъв знак, че я е забелязал. Дъждът не й позволи да надникне в колата му, но Дафни предположи, че Майлс е на задната седалка.

Последва го към входа на автомивката. Вниманието й бе изострено до краен предел.

Шевролетът зави зад ъгъла и един от работниците в автомивката, въоръжен с дълъг маркуч и с разперен чадър над главата си, се приближи до вратата на шофьора. Болд го отпъди с ръка.

Дафни натисна бутона „SEND“ на клетъчния си телефон и едновременно с това свали стъклото на прозореца и също отказа вътрешно почистване на колата. Очевидно двата последователни отказа дойдоха твърде много за работника, който я погледна с увиснала челюст и попита:

— Не желаете?

— Не желая — уверено отвърна тя и затвори прозореца. Искрено се надяваше, че Болд ще отговори на позвъняването й.

Шевролетът навлезе под силната струя от вода и сапун, последван само миг по-късно от нейната хонда. Двете коли бяха погълнати от машинариите на поточния механизъм. Последва струя чиста вода за изплакване, а веднага след това силна въздушна струя разпръсна водните пръски по предното стъкло като сребристо ветрило. В този момент Болд се измъкна от колата си, понесъл голяма детска седалка, в която се намираше синът му. В другата си ръка стискаше пътна чанта. Размяната се извърши за броени секунди — на неясната, пречупена през водата светлина в автомивката Болд сякаш изведнъж изникна до колата й, рязко отвори задната врата, нагласи детската седалка и закопча предпазния колан като през цялото време пристъпваше в крак с движещия се конвейер. Подаде й някакво намачкано листче хартия и промърмори нещо за техния адрес. Каза й да не спира на изхода на автомивката — той щял да плати и за нея. После додаде:

— В никакъв случай не искам да използваш клетъчния си телефон.

Дафни чу затварянето на задната врата на колата й. Болд, мокър до кости, се спусна към шевролета и успя да се настани зад волана само миг преди колата да се появи от гърлото на конвейера.

На първия червен светофар, на който се наложи да спре, Дафни разгъна листчето хартия, което Болд й бе подал. Кетрин Сойер. Сестрата на Болд. Адрес в Уенътчий, Вашингтон. Телефонен номер. Очакваше я дълго пътуване.

Но къде беше Сара, зачуди се Дафни. Миг по-късно я споходи нова, ужасяваща мисъл: Това ли беше въпросът, който Болд не желаеше да чуе?