Ридли Пиърсън
Гайдаря от Хамелин (1)

1.

Влакът потегли от гарата без някаква определена цел — маршрутът му започваше и свършваше на едно и също място; предназначението му не бе да превозва пътниците, а да ги храни.

В началото на март в западната част на щата Вашингтон вече се усещаше краят на дъждовния период — дъждът, който през зимните месеци се изливаше почти безспир и притискаше района под влажната си пелена, бе започнал да оставя след себе си надежда и обещание за приближаващото лято. Хоризонтът на изток бе забулен от тъмни дъждовни облаци. На запад обаче залязващото слънце огряваше небесносини ивици, набраздили оловносивото небе — дългоочакван подарък за жителите на Сиатъл.

Дорис Шотц остана изненадана, когато се приближиха до увеселителния влак. Беше решила, че съпругът й Пол смята да я заведе в някое от заведенията на „Ивар“ — една от най-популярната верига ресторанти за рибни деликатеси в Сиатъл. Идеята за вечеря извън дома я бе поставила пред своеобразно изпитание, тъй като за пръв път щеше да й се наложи да остави четиримесечната си дъщеря Ронда на грижите на детегледачка. Най-накрая бе решила, че може да си позволи един-два часа в някое заведение на две-три преки от дома й. Но да прекара цялата вечер в някакъв увеселителен влак насред гората й се струваше невъзможно. Направо немислимо!

— Изненадана ли си? — попита я Пол и гордо размаха билетите.

Опитвайки се да се пребори с настъпващата паника, Дорис си напомни, че Джуди е опитна и надеждна детегледачка, която през последната година се бе грижила за Хенри с отговорност и всеотдайност, нетипични за едно петнадесетгодишно момиче. Реши, че ще е по-добре да не спори, а да позволи на Пол да се наслади на изненадата, която й бе подготвил.

Вече години наред говореха за този увеселителен влак. Освен това Дорис трябваше да признае, че през последните девет месеца Пол се бе държал като светец. И тя му дължеше тази вечер.

— Не мога да повярвам! — искрено отвърна тя.

— Зная. Изобщо не ти бе хрумнало, че мога да те доведа тук, нали?

— Нито за миг. Кълна ти се, че успя да ме изненадаш.

— Добре. — Той хвана ръката й и я стисна.

Тя се изчерви от срам. Единственото, което искаше, бе да се прибере у дома при децата си.

— Да се качваме — подкани я Пол.

 

 

Влакът се разклати. Дорис леко помръдна, за да не разлее евтиното шампанско, което Пол беше поръчал. Макар че не искаше да пие, докато кърми, тя съзнаваше, че отказът й да участва пълноценно в празненството ще подразни Пол и тъй като вече бе направила немалко, за да угоди на съпруга си, реши, че няма да допусне вечерта им да бъде съсипана заради някаква си чаша вино. Влакът зави на изток, заснежените планински върхове се обагриха в аленочервено от лъчите на залязващото слънце, а Пол възкликна с очевидно задоволство:

— Тази гледка по никакъв начин не може да се сравни с платките на развален компютър.

Пол поправяше компютри в една фирма, която собственикът й бе нарекъл „Микро систъм уъркшоп“. Единственото му основание при избора на името бе фактът, че то се съкращаваше на „МС уъркшоп“, а в един свят, доминиран изцяло от Майкрософт, тези два инициала означаваха долари и печалби. Пол обикаляше из града със син пикап, на вратите на който пишеше „МС уъркшоп“, и отстраняваше всякакви повреди, свързани с твърди дискове, компютърни мрежи и терминали. Дорис толкова често го бе слушала да говори за тези неща, че понякога си мислеше, че и тя може би ще може да отстрани някоя и друга повреда.

Пол печелеше достатъчно и семейството бе добре осигурено. Обичаше съпругата си по свой начин. Тя също го обичаше, макар и не така, както в началото. Сега посвещаваше на децата по-голямата част от времето си. И по-голямата част от любовта си. Не беше сигурна какво именно изпитва към Пол. Просто знаеше, че е обречена да живее с него и да се примирява с настроенията му. Истината обаче бе, че живееше единствено заради децата си — Ронда и Хенри. Никога преди не бе изпитвала толкова дълбока и всеобхватна обич. Душата й се изпълваше с топлота само като си помислеше за тях.

Тя учтиво отказа, когато той й предложи да напълни чашата й за втори път, и се вгледа в лицето на съпруга си, пламнало под въздействието на алкохола. Той очевидно преливаше от щастие и, леко замаян от шампанското, не спираше да й говори. Само че тя не го слушаше. „Мъже! Дай им влакове и коли“, помисли си Дорис.

— Не мислиш ли, че трябва да се обадя вкъщи? — попита тя.

— Да се обадиш?

Тя посочи към задния край на вагона.

— Там има телефон. Клетъчен. Бих могла да позвъня.

— Знаеш ли колко са скъпи тези разговори? Петнадесет минути, Дорис — изтъкна той, погледна часовника си марка „Касио“ и продължи саркастично: — Няма ни вкъщи цели петнадесет минути! — Наведе се към нея и тя усети сладникавия мирис на алкохол — мирис, който й напомни за епизодичните пиянски изблици на насилие в брачното им ложе. — Децата са добре. Джуди е повече от надеждна и компетентна.

— Прав си — съгласи се тя и се усмихна несигурно.

Той кимна и се загледа през прозореца.

Дорис си помисли, че ще й прилошее от притеснение. Хрумна й, че след няколко минути може да се извини и под предлог, че ще ползва тоалетната, да звънне по телефона. Пол вероятно изобщо нямаше да разбере.

Бялата тапа на бутилката с шампанско издрънча на пода и се търкулна в краката му. Влакът минаваше край жилищни квартали, а пейзажът й напомняше за игра на монополи. Няколко от семействата във вагона бяха облечени официално, но повечето носеха джинси и пуловери. Да не се намираха в „Ориент експрес“, я!

Скоро стана ясно, че Пол се вълнува не толкова от нейната близост, колкото от факта, че се намира в този влак. Притиснал пламнали бузи към прозореца, той нервно потропваше с десния си крак — признак, че е пийнал повече от необходимото. И докато съпругът й потъваше в алкохолно опиянение, Дорис не можеше да се отърси от мислите за децата си.

Изминаха десет минути, през които те почти не разговаряха. Дорис се извини, приближи се до телефона и позвъни у дома. Никой на отговори.

„Грешен номер“, помисли си тя. При тази цена — три долара и деветдесет и пет цента през първата минута и деветдесет и девет цента за всяка следваща — Пол неминуемо щеше да разбере за разговора още щом получи разпечатката по кредитната си карта. Но какво толкова? Тя натисна бутона за повторно обаждане. Избра номера и притеснено се заслуша в безкрайното звънене. Помисли си, че Джуди сигурно точно в този момент сменя памперса на бебето или пък е заета да го храни. Това, че не вдига телефона, не означава непременно, че се е случило нещо лошо…

„Пожар“, помисли си Дорис. Домашният кът за забавления на Пол — той по-скоро приличаше на спортен център — бе целият опасан с жици и кабели, които претоварваха инсталацията на къщата. Какво щеше да прави Джуди в случай на пожар?

Стомахът й се сви на топка. Леденостудените пръсти на ръцете й сякаш изведнъж станаха безчувствени. Джуди може да е в тоалетната. Нищо повече.

Но въображението й не знаеше покой. Може би Джуди си е поканила някой приятел в къщата. И не обръща никакво внимание нито на децата, нито на телефона. Дорис надникна иззад ъгъла към гърба на съпруга си. Нямаше я вече няколко минути. Цялата вечер щеше да се провали, ако я хванеше край телефона. Беше му обещала, че ще изчака и ще се обади у дома едва след вечерята.

Дорис остави слушалката, реши да влезе за миг в тоалетната и да опита да се обади отново на излизане. Когато обаче излезе, телефонът бе зает — някаква майка щастливо си бъбреше с децата си.

Жената затвори и Дорис за пореден път опита да се свърже с дома си. Този път безкрайното звънене на телефона й се стори като наказание заради това, че не бе послушала Пол. Отново погледна към него, макар че единственото, за което мислеше в момента, бе, че с децата й става нещо ужасно. Реши да се обади на съседката си Тина, която отговори още на второто позвъняване.

Дорис се постара да прогони паниката от гласа си.

— Тина, Дорис съм. Малко ми е неудобно да те помоля, но би ли…

Дълбоко в сърцето си обаче знаеше: случило се бе нещо ужасно.