Даяна Палмър
Прокудена любов (3)

Трета глава

Преди пет години, беше в края на пролетта, Блейк помагаше в обора при прегледа на един болен кон. Меридит се появи точно когато докторът си тръгваше. Бе дошла да търси вуйчо му. Денят беше облачен от сутринта и бурята ги свари в конюшнята. Заваля проливен дъжд. Застанала на прага, повдигнала се на пръсти, Меридит се взираше навън през водната пелена. Облечена беше в лека бяла рокля с копчета отпред, плътно прилепнала и подчертаваща стройното й тяло. Стоеше с гръб към Блейк, който жадно бе впил очи в нея. Стройните й изваяни крака и чувствената извивка на тялото й го привлякоха неудържимо. Той замръзна вцепенен. Не би трябвало да има подобно въздействие над него. Нали си има Нина — русокоса красавица, която го обича. Меридит бе бледа, срамежлива и съвсем не беше неговият тип жена. Но както я съзерцаваше, тялото му изведнъж оживя и той не разбра как се озова до нея. Тя го чу или може би го усети, защото се извърна. Преди да сведе поглед надолу, той зърна прокрадналото се в очите й желание.

— Лее като из ведро — изрече тя неуверено. — Канех се да тръгвам, но исках да попитам вуйчо ти за някои неща.

— Напоследък вечно се мотаеш наоколо! — натякна той, ядосан от жестокия номер, който му изигра тялото й.

— Той ми помага за статията в училищния вестник — изчерви се тя. — Смятам да напиша книга със същия сюжет.

— Книга! — присмя й се. — Ти си едва на деветнайсет. Какво те кара да мислиш, че знаеш достатъчно, за да пишеш книга? Та ти още не си започнала да живееш?

Тя вдигна глава и очите й гневно проблеснаха.

— Изкарваш ме едва ли не дете!

— Точно така изглеждаш понякога! — подчерта той иронично, забелязал панделката в края на плитката й. — А и съм почти дванайсет години по-възрастен от теб.

Пристъпи към нея. Желанието в очите й, макар и неосъзнато, го развълнува. Не му се бе случвало друга жена, освен Нина, да го намира привлекателен. Проклетият белег, получен заради Меридит, разсичаше цялата му буза и го обезобразяваше. Високомерното му държание му придаваше още по-строг вид. Вече на крачка от Меридит, той виждаше играта на бързо сменящите се чувства по лицето й. Харесваше му нейната невинност. Караше го да се чувства уверен. Няма с кого да го сравнява. Погледът му се плъзна по нежните й устни и без сам да разбере как, повдигна брадичката й и яростно започна да я целува.

— Блейк…

Дъхът й секна, но той не разбра дали от страх, или от възбуда. Не се интересуваше! Първият допир до устните й надигна вълна от страст в стройното му тяло.

— Не се дърпай! — изхриптя. — Ела тук! — Привлече я грубо към себе си и жадно впи устни в нейните.

Дори сега, след пет години, усещаше допира на нежното й тяло, вдъхваше аромата й, чувстваше нетърпеливия плам на целувката й. Той не чуваше дъжда, който барабанеше по покрива, нито гърленото мучене на връщащите се от паша крави, чиито силуети се очертаваха в здрача.

С учудване усети колебливата отзивчивост на устните й, които неуверено и срамежливо се разтвориха. Страстта му избухна с нова сила. Той подпря Меридит на стената и я притисна с тялото си, а ръцете му плътно я обгърнаха. Усети задъханото й дишане, чу тихото „не“, когато пръстите му обхванаха през роклята твърдите й гърди. Докосването го влуди. Тялото му изгаряше. Желаеше я до безумие. Почувства как тя изведнъж се отпусна в ръцете му, тръпнеща и отзивчива. Езикът му нежно се провря между устните й и тя цялата се напрегна, но не се отдръпна. Пръстите му уверено разкопчаха роклята й, плъзнаха надолу тънката материя и откриха гърдите й, той изстена, наведе се и устните му докоснаха изящните зърна. Усети как ръцете й се вкопчиха в раменете му. Меката коприна на плътта й го замая, допирът на кожата й го влуди. Вече не можеше да се владее. От възбуда ръцете му станаха нетърпеливи и настойчиви. Устните му жадно се впиха в твърдата й гръд…

Какво би се случило после, можеше само да гадае. Почти не чуваше отчаяните й вопли. Шумът от приближаваща се кола го накара да дойде на себе си. Той вдигна глава и видя изпълнените й с ужас очи. Със закъснение осъзна какво е сторил. Рязко пое дъх и се отдръпна. Изпитваше силна болка от незадоволеното желание. В очите му още тлееше жарава. Изчервена, Меридит припряно опитваше да закопчае и пооправи роклята си. И едва тогава той разбра колко интимна е била прегръдката. Страстта го бе завладяла и лишила от разсъдък. Беше уплашил и нея, и себе си. За първи път му се случваше да загуби контрол над действията си. Бил е твърде неопитен, както разбра по-късно. Нещата се промениха, след като се ожени за Нина. Но за първи път вкуси от чувствената наслада през онзи ден, с Меридит. Не каза нищо — бе твърде потресен. Благославяше внезапното появяване на вуйчо си. По-късно му стана ясно, че той се е досетил за случилото се в конюшнята и е променил завещанието си, преследвайки определена цел. Смятал е, че любимата кръщелница и племенникът му са идеална двойка. А на Блейк и през ум не му минаваше. Беше толкова замаян от меките устни на Меридит, че несъзнателно понечи да тръгне след нея, когато тя промълви някакво извинение и побягна в дъжда пред слисания поглед на вуйчо му.

След няколко дни старецът почина внезапно от сърдечен удар. Блейк бе съкрушен. Връхлетя го отчайващо чувство на самота. Меридит и родителите й бяха наблизо, но той почти ги забрави, завладян от Нина, която не се отделяше от него, нежна и състрадателна. После дойде денят за прочитане на завещанието. Блейк беше сгоден за Нина, но все още не можеше да се пребори с обърканите чувства, които Меридит събуждаше у него. Завещанието бе отворено и така научи, че вуйчо Дан оставя двайсет процента от недвижимите си имоти на Меридит. Единственият начин Блейк да ги получи бе да се ожени за нея. Според завещанието той наследяваше четирийсет и девет процента, а всичките му останали роднини трябваше да си разделят останалите трийсет и един. Нина се бе изсмяла на Меридит. Той още помнеше неописуемото пренебрежение, с което я бе изгледала. Един от братовчедите му дори заяви, че е готов да застане в съда на негова страна, ако реши да обжалва завещанието срещу Меридит. Но Блейк постъпи много по-лошо. Опитът на вуйчо му да направлява живота му, както и подхилкването на надменните му роднини, преляха чашата.

— Да се оженя за нея? — каза бавно, след като завещанието беше прочетено. В последвалата гробна тишина той стана от стола и се изправи срещу Меридит. — Боже мой! Да се оженя за това бледо, невзрачно подобие на жена? По-скоро съм готов да се лиша от имота, парите и левия си крак, отколкото да се оженя за нея! — Доближи я съвсем и със злорадство забеляза как тя пребледня от унизителните думи, изречени пред всички присъстващи. — Не, Меридит! Не позна! — продължи жлъчно. — Взимай си дела и върви с него по дяволите! Не те искам!

Очакваше тя да се разплаче и да избяга. Ала се бе излъгал. Смъртно бледа и разтреперана, тя сведе очи, обърна се и напусна стаята с поразително достойнство.

По-късно го беше срам да си спомня непреклонната й гордост и собственото си необуздано избухване. Братовчедът, предложил съдействието си, го изгледа мрачно и излезе без дума повече, оставяйки го с Нина и другите роднини, които впоследствие заведоха дело за наследството. А Нина се усмихваше, притиснала се към него и го омайваше с нежност. Защото бе сигурна, че той все някак ще си върне дела. Посъветва го да говори с адвоката си и Блейк я послуша. Но както се изясни, единственият начин да си получи дела обратно, бе женитбата му с Меридит или нарушаване на завещанието. И едното, и другото бяха еднакво невъзможни. Гневът му още не се беше уталожил, когато видя, че Меридит излиза през задния вход. Явно се бе сбогувала в кухнята с госпожа Джексън. Беше бледа, но учудващо спокойна. Вървеше съсредоточено, без да спира. Той я догони в сенчестия заден двор на къщата. Застана пред нея и й препречи пътя.

— Не искам никакъв дял! — тихо рече тя, без да го поглежда. — И никога не съм искала! Ако знаех за намеренията на вуйчо ти, щях да предотвратя вписването ми в завещанието.

— Нима? — подхвърли той ехидно. — Нали така ти се предоставя шанс да се ожениш за богаташ? Семейството ти е бедно.

— Има и по-лоши неща от бедността — отвърна тя. — А хората, които се женят заради пари, си получават заслуженото. Както ще разбереш някой ден…

— Какво искаш да кажеш? — той грубо я хвана за раменете.

— Искам да кажа, че Нина желае богатството ти, а не теб самия — отвърна Меридит с тъжна усмивка.

— Нина ме обича!

— Не.

— А теб какво те засяга? — изръмжа той. — Последните два месеца не можех да се обърна, без да налетя на теб! Ти винаги си тук! Да не би да си решила, че една целувка не ти стига и си закопняла за още? — Всъщност бе точно обратното. Той я желаеше така неистово, че зад гнева прикриваше отчаяната си влудяваща страст. Проклинайки живота и обстоятелствата, той я сграбчи, без да обръща внимание на слабата й съпротива. — Пази боже да си отидеш без нищо! — изхриптя и грубо впи устни в нейните. Обвини я, че го преследва, че се домогва до парите на вуйчо му. После си тръгна и я остави обляна в сълзи.

Блейк затвори очи. Мразеше спомена, своята жестокост. Тогава беше друг човек. Дразнеше се от факта, че Меридит го вълнува. Покрай Нина и въображаемите си чувства към нея, той успя да изхвърли от ума си нарастващото влечение към Меридит. Нина го обичаше, а Меридит просто искаше богатството му. Поне така мислеше тогава. Сега вече знаеше истината, но бе твърде късно. Онези няколко интимни минути в конюшнята през далечния пролетен следобед бяха най-сладкото и най-тъжно нещо в живота му. След прочитането на завещанието той се държа жестоко, защото се почувства предаден и от вуйчо си, и от нея. Но не само заради това. Желаеше Меридит, а бе дал дума на Нина, че ще се оженят и честта му налагаше да я сдържи. Прогони Меридит, принуди я да избяга и така отстрани изкушението от пътя си. Дълбоко в себе си усещаше, че няма да й устои.

Беше поразен, че загуби контрол над себе си именно с Меридит. С Нина никога не му се беше случвало, макар да изпитваше топли чувства към нея, породени най-вече от демонстративното й обожание и закачливо кокетство. Но Меридит разгаряше у него огнена страст. Последния път, когато я видя, той разярено се нахвърли върху нея с обвинението, че нарочно го съблазнява, ходейки по петите му като влюбено кученце, че го преследва, че му е дошла до гуша. Да, тя избяга, но не спря да го преследва. Цели пет години.

Седмица след като си беше заминала адвокатът му донесе нотариално заверен документ за наследството без иск от нейна страна за полагащия й се дял. Нина беше безкрайно доволна и го отведе направо пред олтара. Погълнат от угризения на съвестта за постъпката си към Меридит, той не се възпротиви, макар пет пари да не даваше за Нина. Любеше се с нея, но вместо да изпита удоволствие, чувстваше все по-голяма празнота. В леглото тя му се усмихваше обичливо. Усмихваше се! До деня, в който започнаха съдебните битки, поведени от роднините му, и тя започна да недоволства и да го упреква, че никога няма да се отърве от тях. И така, Нина го напусна, разведе се с него, а той имаше на разположение пет години да проклина глупостта си.

Държанието на Меридит в магазина не го изненада. Даваше си сметка каква жестока обида й бе нанесъл. Вероятно така и не бе имала любовник след това. Защото незарастващи белези бяха наранили душата й. Заради тях се чувстваше още по-виновен. Едва ли съществува някаква възможност да се сближат дотолкова, та да й признае истината за случилото се, дори ако гордостта му позволи. Във всеки случай тя ясно показа отношението си. Доброволно не би прекрачила прага на къщата му. Блейк тежко въздъхна. Невероятно, мислеше той, как човек може да се превърне в най-злия враг на самия себе си. Обръщайки се назад, виждаше, че вуйчо му е бил прав. Ако се беше оженил за Меридит, нейната любов щеше с времето да го накара да й отвърне с взаимност. Твърде късно го разбра.

 

 

В дома на Боби и Бес Меридит разсеяно гледаше някакъв филм, но мисълта й бе прикована върху неочаквания сблъсък с Блейк. Сърцето й се сви като видя познатата гарвановочерна коса, присвитите зелени очи и самонадеяната присмехулна усмивка. През изминалите години тя се насилваше да ходи на срещи, да излиза с други мъже, но нищо не се получаваше. Не позволяваше на никой мъж да стигне по-далеч от една целувка, и дори целувките бяха мъчителни и неприятни след тези на Блейк. Част от съществото й се боеше от него заради нанесеното оскърбление, но другата част тръпнеше от спомена за първата им близост в конюшнята. За сладкото, бавно надигащо се желание, което избухна помежду им като лятна светкавица. А страстната му целувка бе причината никой друг мъж да не я развълнува. Най-голямата изненада бе дъщерята на Блейк. Меридит не знаеше за детето. Както разбра от Елиза, никой не е знаел. Сара Джейн бе игра на съдбата. Меридит се питаше дали Блейк е обичал Нина. Ако е тъй, Сара ще му бъде утеха. Но когато той каза, че Нина е мъртва, лицето му не трепна, а в очите му нямаше и намек за скръб. Не личеше да е опечален. Странно наистина, защото тогава бе толкова непреклонен в решението си да се ожени за нея, толкова сигурен, че тя го обича.

Меридит стана и закрачи неспокойно из голямата гостна. Спря пред широкия, стигащ до пода прозорец и се загледа навън. Няколкостотин метра по-нататък, на възвишението, беше къщата на Блейк. Въздъхна при спомена за щастливото време, прекарано там, преди случката със завещанието. Блейк винаги се бе държал неприязнено към нея, ала онзи ден в конюшнята бе изпълнен с вълшебна омая. Бе й вдъхнал надежда, че той я обича и не може да живее без нея, че ще остави Нина. Мечти! Тя се изсмя с непонятен за самата нея цинизъм. Ще дойде ден, когато Блейк Донован ще изпита нещо повече от неприязън към нея. Днес той не се държа враждебно, но беше на границата да го стори. Сара я хареса й ще е трудно да избягва детето, без да го огорчи. Меридит усещаше, че животът на малката не е бил щастлив. Не се държеше като разглезено дете, а при баща си и госпожа Джексън е само от ден-два. Недоумяваше защо, но не посмя да го попита. Сара й напомни за собственото й бедно детство. Без братя и сестри, с родители, които работеха от ранни зори и изкарваха прехраната си с пот на челото. Единствената й приятелка беше Бес, която живееше по-зле и от нея. Двете се сдружиха като деца, но пораснаха и останаха близки. Тъй че, когато Бес я покани да им погостува няколко седмици, тя охотно прие. Почивката бе добре дошла. Съзнателно не беше мислила за присъствието на Блейк в Джекс Корнър. Всъщност надяваше се да не го срещне. Много глупаво от нейна страна. Кинг и Елиза, Бес и Боби, всички го познават. С Кинг са добри приятели. Питаше се дали не смее да признае и на самата себе си, че копнее да го види отново? Да провери доколко са били основателни страховете й или пък са били само израз на несподелената й любов? Искаше да разбере дали при вида му отново ще почувства как краката й се подкосяват, а сърцето й спира да бие. Е, сега вече знаеше. Точно така и стана. И ако у нея съществуваше някакъв инстинкт за самосъхранение, трябваше да се държи далеч от него. Не биваше да рискува повторно да завладее сърцето й. Един път бе достатъчно. Предостатъчно. Просто ще го отбягва, каза си, и всичко ще е наред.

Но надеждата й да не го види повече се оказа напразна, защото Сара Джейн хареса Меридит и реши да накара баща си да я заведе на споменатото от Елиза празненство.

Блейк слушаше молбите й със смесени чувства. Дъщеря му бе започнала да посвиква, макар да бе все така опърничава. Госпожа Джексън се справяше доста добре, но изчезваше в момента, в който Блейк се прибереше от работа, оставяйки го той да разговаря с малката си нацупена щерка. Блейк разбираше, че ситуацията изисква женски подход, но госпожа Джексън не беше нужната жена. Сара хареса Меридит, а му се стори, че и на Меридит й допадна детето. Ако успее да я придума да се сприятели с малката, щеше да му бъде по-лесно. В противен случай не бе сигурен за развоя на отношенията между тримата. След като видя как Меридит все още се страхува от него, колко болезнено е за нея миналото, той не искаше да отваря старите рани и да ги посипва със сол. Но Сара непрекъснато настояваше да я заведе на гости, не го оставяше на мира и той недоумяваше как да постъпи.

— Обади се на Лиза! — Сара решително вирна към него нацупените си устнички. — Тя ми обеща да си играя с нейното момиченце. Искам да видя също и Меридит! Тя ме обича! — Изгледа го настойчиво и очите й така заприличаха на неговите. — Ти не ме обичаш!

— Вече ти обясних — каза той с пресилено търпение, седнал върху ръба на бюрото. — С теб още не сме се опознали.

— Ти въобще не си стоиш вкъщи — въздъхна тя. — А госпожа Джексън също не ме обича.

— Тя не е свикнала с деца, Сара. Аз също. Виж какво, дребосъче. Ще се опитам да прекарвам повече време с теб. Но трябва да проумееш, че имам и работа. От мен зависят много хора.

— Хайде да се обадиш на Лиза — не преставаше тя. — Моля те! — добави.

Без да усети, той вече вдигаше телефона. Сара беше намерила начин да му влиза под кожата. Започваше да свиква с нейния глас, с шума от топуркащите й сутрин крачета, със звуците на мултфилми и детски предавания, разнасящи се от всекидневната. Може би с течение на времето двамата щяха да свикнат един с друг.

Блейк говори с Елиза и тя с удоволствие прие да изпълни молбата на Сара. Обеща да уреди посещението за следващия ден, тъй като беше събота и Блейк можеше да заведе детето у Бес. Но първо искаше да й позвъни и да я предупреди, за да е сигурна, че няма други планове за деня.

Двамата седяха и чакаха да им се обади, след разговора си с Бес. Блейк се чудеше как ли ще се почувства Меридит, но явно тя нямаше нищо против, защото Елиза звънна след пет минути и каза, че Бес ще ги очаква към шест часа и кани Сара да прекара у тях целия следобед.

— Цял следобед? — възкликна Сара с грейнало лице. — Може ли да остана там целия следобед?

— Ще видим — отвърна уклончиво Блейк. — Защо не отидеш да си поиграеш?

— Нямам играчки — вдигна рамене Сара. — Имах мече, но то се загуби. Татко Бред не ми даде да го потърся, преди да ме доведат тук.

— Не го наричай повече така! — рече сърдито Блейк и очите му се присвиха. — Той не ти е баща! Аз съм ти баща!

Сара се ококори, а той се почувства неудобно.

— Може ли да викам на теб „татко“? — попита.

— Както искаш — отговори равнодушно, но бе необикновено развълнуван и дори очите му се насълзиха.

— Добре! — Тя отиде в кухнята да провери има ли още сладки.

Блейк се навъси. Мислеше за играчките. Едно дете на четири години сигурно би трябвало да има играчки. Ще попита Елиза. Тя положително знае с какво си играят малките момиченца.

На сутринта Сара се появи в трапезарията с новата си плисирана рокля. Блейк прехапа устни, за да не избухне в смях. Беше я облякла обратно и не бе успяла да я закопчее. На краката си имаше дантелени чорапки, ала единият бе жълт, а другият — розов. Като се прибави и несресаната и коса, приличаше на Пипи Дългото чорапче.

— Ела тук, дребосъче, и дай да ти облека роклята както трябва — повика я той.

Сара го изгледа враждебно.

— Тя си е както трябва — отвърна троснато.

— Не е! И не се карай с мен, детенце! — Той се изправи. — Виж колко съм по-голям от теб.

— Аз пък няма да те слушам!

— Ще ме слушаш и още как! Иначе…

— Какво иначе? — попита го предизвикателно.

— Иначе ще си останеш днес вкъщи!

Тя се нацупи и сведе глава. Той й помогна да се преоблече, проклинайки копчетата, които се оказаха непосилна задача за големите му пръсти. Най-сетне се справи с тях и се качиха в стаята й да потърсят еднакви чорапи. След това я среса, докато косата й стана мека и лъскава. Когато беше готова, тя се извърна към него и го погледна безпомощно.

— Никога не съм играла с деца. Мама казваше, че я нервират.

Той не отвърна, но много добре си представи как е реагирала Нина при появата на някое дете.

— Ще мога ли да живея тук? — попита неочаквано Сара и в очите й се прокрадна искрен страх. — Няма ли да ме изгониш?

Той преглътна, за да сподави едно доста солено проклятие.

— Не, няма да те изгоня — рече твърдо. — Ти си моя дъщеря.

— Ти не ме искаше, когато бях бебе — обвини го тя.

Той седна и й заговори много сериозно, като на възрастен.

— Аз не знаех за теб. Нямах представа, че имам малко момиченце. Сега вече зная. Ти си Донован и твоето място е тук! При мен!

— Завинаги ли ще мога да живея тук?

— Поне докато пораснеш — увери я той. — Не се каниш да заплачеш, нали? — попита, защото очичките й заблестяха.

Това свърши работа. Тя го погледна и гордо вирна брадичка.

— Аз никога не плача! Аз съм смела!

— Предполагам, че ти се е налагало да бъдеш — промърмори той мрачно и стана. — Е, хайде, ако ще ходим, да тръгваме! И да се държиш добре. Ще кажа на Бес да те нашляпа, ако не слушаш.

— Меридит няма да й даде да ме бие — рече Сара. — Тя ми е приятелка. Ти имаш ли приятели?

— Един-двама — отговори, хвана я за ръка и я поведе.

— Те идват ли да играят с теб? — попита го сериозно Сара. — Може ли и с мен да си играят?

Блейк го напуши смях, като си представи как Кинг Ропър седи с кръстосани крака върху килима в гостната и облича дрешки на куклата.

— Не ми се вярва — отвърна. — Те са възрастни.

— О, вярно! Възрастните са много големи, за да си играят. Аз не искам да порасна! Искам да си имам кукла!

— Каква кукла?

— Хубава, с дълга златна коса и красиви дрехи. Ще мога да си говоря с нея. И плюшено мече — допълни тъжно. — Искам едно мече, същото като господин Дружко. Мъчно ми е за господин Дружко… Той спеше с мен. Когато съм самичка, ме е страх от тъмното.

— Да, зная — измърмори Блейк. Всяка вечер трябваше да помага на госпожа Джексън при слагането на Сара в леглото и след това да прогонва чудовищата, преди тя да заспи.

— В стаята ми живеят много чудовища — осведоми го тя. — Всяка нощ ще идваш да ги убиваш, нали?

— Досега вече съм се справил с няколко.

— Ти си много голям! — разгледаше го тя внимателно с широко отворени очи. — Сигурно тежиш милион кила!

— Не съвсем.

— Аз съм висока три метра — повдигна се Сара и започна да ходи на пръсти.

Казаха довиждане на госпожа Джексън и излязоха. Струваше му се съвсем естествено да я държи за ръката и да се усмихва на бърборенето й. Имаше някаква магия в децата, дори в това трудно човече. Питаше се дали чувството за сигурност ще я поукроти. Едва ли. Радваше се, че тя притежава непреклонен дух и вътрешна сила, защото щяха да й потрябват, докато свикне да живее при него.

Къщата на Бес и Боби беше изящна тухлена постройка с раздвижена архитектура. Малко залесено пространство я отделяше от имението на Блейк. На дългата алея за коли вече стояха сивият линкълн на Елиза, червеното порше на Меридит и синият мерцедес, който караше Бес. Блейк паркира зад тях и помогна на Сара да слезе. Развълнувана и възбудена, тя мигом се озова пред вратата. Отвори им малко русо момиченце, почти на нейната възраст, и срамежливо поздрави.

— Сара, това е Даниел — появи се усмихната Елиза. — С нетърпение те очакваше да се запознаете. Здравей, Блейк! Хайде, влизайте.

Децата се запътиха към гостната с донесената от Даниел голяма кутия, пълна с играчки. Блейк свали широкополата си шапка. Той и Елиза се задържаха във вестибюла. Очите на Сара светеха като коледна елха и тя радостно възкликваше при вида на всяка от играчките на Даниел. Седнала на пода, ги вземаше една по една, разглеждаше ги от всички страни и уверяваше Даниел колко са красиви.

— Тя няма никакви играчки — мрачно обясни Блейк. — Понякога изглежда толкова зряла. Често не я разбирам.

— Да си родител изисква време — прекъсна го Елиза. — Не очаквай всичко да разбереш и научиш изведнъж.

— Не смятам, че изобщо съм научил нещо досега — призна той. Беше свъсил вежди и наблюдаваше дъщеря си. — Мислех, че тя ще изблъска Даниел и ще й грабне играчките. Не е от децата, с които лесно може да се справи човек.

— Тя е наплашена — рече Елиза. — Но е добро дете. Виждаш как хубаво си играе и не създава неприятности.

— Засега — измърмори Блейк, очаквайки всеки момент дъщеря му да направи някоя беля. Изведнъж сърцето му се преобърна. По коридора се зададе Меридит. За миг тя се поколеба, после се приближи.

— Бес прави кафе — каза спокойно.

Беше облечена с бледозелена рокля, ясно очертаваща стегнатия й бюст. Косата й, свободно разпусната, се виеше на вълни по раменете. Изглеждаше необикновено млада и невинна и спомените отново завладяха Блейк.

— Ще останеш ли за кафето? — попита го Елиза.

— Да — съгласи се той. Не откъсваше поглед от Меридит.

Тя отмести очи и се запъти към гостната. Чувстваше се твърде неуверена и се боеше, че той ще забележи колко лесно може да я смути и обърка.

— Меридит! — Сара скочи сияеща, и се втурна в отворените й обятия. Меридит я вдигна и топло я прегърна. — О, Меридит! Татко ме доведе при Дани и ще ми купи нов господин Дружко. И казва, че ще имам кукла! Той е най-добрият татко на света!

Блейк се вцепени, сякаш някой му бе пъхнал лед във врата. Беше вперил озадачен поглед в детето. Току-що за първи път го нарече „татко“ и нещо в него се преобърна. Изпълни го с особена топлина. Накара го да се почувства необходим и сякаш прогони самотата му.

— Чудесно, миличко — рече Меридит. Пусна малката долу и клекна до нея. Усмихваше се и приглаждаше назад непокорната й коса. — Новата ти рокличка е много хубава.

— Да, наистина! — обади се и Даниел. Самата тя беше облечена като за игра, в поразмъкнати панталони и блузка, но не се подиграваше на Сара. Беше кротко и добродушно дете.

— Бях я облякла наопаки, но татко ми я оправи — обясняваше Сара на Меридит. — Ще останеш ли с нас? Може да си поиграем на кукли.

— Бих искала… — започна Меридит притеснено, защото Блейк не преставаше да я гледа. Безумно й се щеше да си тръгне, да избяга от него. — Но трябва да отида до библиотеката и да потърся една книга.

— Мислех, че днес е почивен ден. — Бес тъкмо влизаше с кафето и бе чула последните й думи. — Нали си тук да си починеш, а не да работиш?

— Зная — усмихна се Меридит. — Но не се чувствам спокойна, ако бездействам. Няма да се бавя.

— Мога да те закарам — предложи Блейк.

Тя пребледня и понечи да откаже, но Елиза и Бес се намесиха да я придумват, докато стана невъзможно да отхвърли предложението му. Идеше й да заплаче. Сама с Блейк в колата му? За какво ще си говорят? Какво биха могли да си кажат, без да започнат пак някоя ужасна разправия? Миналото бе оставило твърде дълбоки следи в душата й. Не искаше да рискува да чуе нови оскърбления. Ала ето, че допусна той да се разпорежда с нея. Вече беше невъзможно да се откаже от съвместното им пътуване до града. Какво ще правиш сега, Меридит, запита се тя.