Даяна Палмър
Прокудена любов (2)

Втора глава

Обикновено Блейк и госпожа Джексън вечеряха почти без да разговарят. Но старият навик бе нарушен. Сара Джейн беше самоходна енциклопедия от въпроси. Отговорът на един водеше към друго „защо“ и така нататък, докато на Блейк вече му идеше да се скрие под масата. А само споменаването, че е време за лягане, предизвика изблик на гневен плач. Госпожа Джексън я придумваше да бъде послушна, но Сара Джейн само заплака още по-гръмогласно. Блейк се намеси, взе я на ръце и я понесе към нейната стая. Икономката й помогна да се съблече и да си легне, а той чакаше нетърпеливо край леглото, за да й пожелае лека нощ.

— Ти не ме обичаш! — обвини го Сара.

Непокорството й го ядосваше, но тя бе гордо дете и той не искаше да сломява духа й.

— Не съм те опознал още — отговори й. — А също и ти мен. Хората не се сприятеляват лесно. Нужно е време, дребосъче.

Завита с дебелото одеяло почти до брадичката, Сара сякаш обмисляше думите му.

— Ти не мразиш малките деца, нали? — попита накрая.

— Не, не мразя децата — отвърна той. — Просто не съм свикнал с тях. Дълго време съм живял сам.

— Ти обичаше ли мама?

На този въпрос му бе по-трудно да отговори. Блейк сви рамене.

— Тя беше хубава. Ожених се за нея.

— Тя не ме обичаше — довери му Сара. — Наистина ли може да остана тук? И не трябва да се връщам при татко Бред?

— Не, няма да се връщаш. Ще трябва да променим някои неща, Сара, но ще свикнем един с друг.

— Аз се страхувам от тъмното — призна тя.

— Ще оставим нощната лампа да свети.

— Ами ако дойде някое чудовище?

— Ще го убия, разбира се — увери я той с усмивка.

Тя се размърда под завивките.

— Ти не се ли страхуваш от чудовища?

— Никак.

— Добре! — За първи път Сара се усмихна, после се втренчи в него. — Тук имаш белег — посочи дясната му буза.

— Да. — Той несъзнателно докосна страната си. Не обичаше да си спомня как се бе сдобил с него. — Лека нощ, дребосъче!

Не предложи да й прочете приказка или да й разкаже нещо. Всъщност нямаше представа какво би искало да чуе едно дете. Не й оправи завивката, нито я целуна. Щеше да се почувства неловко. А и Сара не поиска нито приказка, нито целувка. Вероятно не бе свикнала да получава нежност. Държеше се като дете, на което не са обръщали много внимание.

Той се върна долу в кабинета. Искаше да приключи работата за деня, която бе оставил при пристигането на Сара. Утре госпожа Джексън ще поеме детето в свои ръце. Той не може да пропусне заседанието на Управителния съвет. Дори заради дъщеря си.

 

 

Джекс Корнър беше средно по големина градче в щата Оклахома. Кантората на Блейк се намираше в един от модерните новозастроени райони. На следващия ден, тъкмо когато Управителният съвет привършваше обсъжданията по повод финансирането на предстоящ проект, смутена и разтревожена в залата влезе секретарката на Блейк.

— Господин Донован, обажда се вашата икономка. Ще говорите ли с нея?

— Казах ви да не ни прекъсвате, освен ако не е нещо спешно, Дейзи — рязко се обърна той към младата жена.

— Ако обичате, господине… — настоя тя притеснено. Той стана, извини се и връхлетя гневно в приемната. Грабна слушалката и намръщено изгледа Дейзи.

— Казвай, Ейми, какво има? — попита кратко.

— Напускам.

— О, Боже мой! Не сега! Почакай поне докато започне да ходи на срещи!

— Не мога да чакам толкова дълго! И още днес искам да си уредим сметките! — тросна се госпожа Джексън.

— Защо?

— Чувате ли? — Беше отдалечила слушалката. Той чуваше. Сара Джейн пищеше с всичка сила.

— Къде сте? — попита с ледено спокойствие.

— В града. В магазина на Мег Доналдсън. Писъците продължават вече десет минути. Само защото не искам да й купя роклята, която тя си е избрала. Не мога да я накарам да спре.

— Ами, напляскайте я по дупето — предложи Блейк.

— Да я бия пред хората? — Гласът на икономката звучеше така, сякаш я караше да върже детето за препускащ кон. — Няма да стане!

— Добре, идвам! — Блейк затвори телефона. — Кажете на Управителния съвет да продължи без мен! — нареди кратко на Дейзи и грабна шапката си от закачалката. — Трябва да уредя един въпрос.

— Кога ще се върнете, господине? — попита секретарката.

— Бог знае кога! — Той тръшна вратата след себе си, мислено проклинайки бащинството и чувствителните икономки.

След десет минути пристигна. За късмет пред магазинчето имаше свободно място, където успя да провре мерцедеса. Паркира до червено порше със свален гюрук. Спря за миг да му се полюбува, като се чудеше кой ли е собственикът.

— О, слава Богу! — Госпожа Джексън почти връхлетя върху него при влизането му в магазина. — Накарайте я да млъкне!

Сара лежеше на пода със зачервено лице, риташе и пищеше. Косата й бе мокра от пот, а старата рокля цялата измачкана. Вдигна поглед към Блейк и писъците секнаха.

— Тя не иска да ми купи роклята с плисетата — оплака се нацупено детето.

— Защо? — порази той с въпроса си госпожа Джексън. Думите му се изплъзнаха, преди да се замисли. Зад тезгяха Мег Доналдсън едва прикри в шепа усмивката си.

Госпожа Джексън изглеждаше като нападната в гръб. Тя леко се изкашля.

— Защото е скъпа.

— Аз съм богат — напомни той.

— Да, но роклята не е подходяща за игра на двора. Тя има нужда от джинси, бельо и палтенце.

— Имам нужда от рокля, с която да ходя на забави! — изхълца Сара. — Никога не съм ходила на забави! Искам да имам приятели!

Блейк я изправи, после клекна пред нея.

— Не обичам сърдитковците — каза й. — Следващия път госпожа Джексън ще те напляска пред хората — добави той.

Икономката се изчерви като домат, а Мег Доналдсън се наведе под тезгяха уж търсеше нещо и избухна в смях. Докато госпожа Джексън се чудеше какво да отговори, в магазина влязоха две жени. Едната беше Елиза, съпругата на Кинг Ропър — приятел на Блейк.

— Блейк! — зарадва се Елиза. — Толкова отдавна не съм те виждала. Какво правите тук с госпожа Джексън? А това кой е? — Погледът й спря на детето.

— Дъщеря ми, Сара Джейн — отвърна Блейк. — Току-що имахме малка разправия.

— Говорете от свое име — процеди госпожа Джексън. — Аз напускам.

— Вие ли напускате, госпожо Джексън? Да вярвам ли на ушите си? — попита нежен мелодичен глас и сърцето на Блейк подскочи.

Той бавно се изправи и се озова лице в лице с жената, чийто образ го преследваше толкова години.

В сивите очи на Меридит Калхоун се четеше единствено лека насмешка. Носеше синя рокля и бяло сако. Изглеждаше прекрасно. През изминалите години фигурата й се бе наляла — висока и изящна, с едър стегнат бюст и тънка талия, с примамлива извивка на бедрата. Копринените чорапи очертаваха дългите й стройни крака. Блейк почувства болка и силен копнеж.

— Мери! — възкликна възторжено госпожа Джексън и я прегърна. — Колко време мина!

Наистина, колко отдавна беше, когато госпожа Джексън правеше сладки за нея при посещенията й в къщата на вуйчо му.

— Доста време, Ейми — съгласи се Меридит. — Но ти си съвсем същата.

— А ти си се променила — рече госпожа Джексън с усмивка. — Пораснала си.

— И се прочу — вмъкна Елиза. — Меридит и снаха ми, Бес, бяха съученички. И досега са големи приятелки. Мери е отседнала при Бес и Боби.

— Те наскоро купиха къщата, съседна на моята — обади се Блейк, колкото да каже нещо. Не намираше думи да изрази чувствата си, обзели го щом съзря Меридит. Толкова много години, толкова много болка! Но каквото и да е изпитвала към него, то е отминало. Забелязваше се веднага.

— Да не би Нина да се е върнала заедно с дъщеря ти? — попита любопитно Елиза.

— Нина е мъртва. Сега Сара Джейн живее при мен. — Той откъсна очи от Меридит и насочи вниманието си към детето. — Иди се измий!

— Ела и ти! — рече Сара.

— Не!

— Няма да ида!

— Аз ще я заведа — обади се госпожа Джексън.

— Не те искам! Ти не ми купи плисираната рокля! — Сара насочи вниманието си към двете жени, които ги наблюдаваха с любопитство. — Теб те има във вестника — обърна се тя към Меридит. — Ти пишеш книги. Татко ми каза.

Меридит едва се сдържа да не погледне към Блейк. Неочакваната им среща и без това я бе накарала да онемее. Слава Богу, че се бе научила да прикрива чувствата си и не се издаде. Не искаше Блейк Донован да разбере, че е все още уязвима.

Сара приближи към Меридит и я изгледа с искрено възхищение.

— Можеш ли да разказваш приказки?

— Да, струва ми се — отвърна тя и се усмихна на детето, което толкова много приличаше на Блейк. — Очите ти са зачервени, Сара. Не трябва да плачеш.

— Искам плисираната рокля. Искам да отида на забава, където ще има други деца и ще мога да си играя с тях! Тук е скучно и те не ме обичат! — посочи тя Блейк и госпожа Джексън, после хвана Меридит за ръката. — Ела с мен. — Момиченцето се обърна към баща си и наперено поясни. — Аз я харесвам! Искам тя да ми измие лицето.

— Не възразяваш ли? — обърна се Блейк към Меридит за първи път, откакто бе влязла.

— Не, нямам нищо против. — Тя избегна погледа му, обърна се и остави Сара да я води.

— Променила се е… — повтори госпожа Джексън. — Едва я познах.

— Ами доста време мина. Сега е известна жена, не е детето, което ни напусна — съгласи се госпожа Доналдсън.

Блейк се отдръпна притеснено, но Елиза веднага приближи. Преди години, когато го беше срещнала за първи път, тя малко се боеше от него, но вече го бе опознала по-добре. Той и Кинг бяха добри приятели и често си ходеха на гости.

— Откога е при теб Сара? — поинтересува се тя.

— От вчера — отвърна сухо той. — А ми се струва вече цял век! Предполагам, ще свикна с нея, но засега не върви по вода. Тя е трудно дете.

— Просто е наплашена и самотна — рече Елиза. — Ще ти бъде по-лесно, когато свикне и се поуспокои.

— Дотогава може да банкрутирам. Наложи се да напусна заседание на Управителния съвет, защото на Сара Джейн й се приискала плисирана рокля!

— Защо не й я купиш? А следващата седмица нека дойде на рождения ден на моята Даниел. За нея ще е добре да се запознае със свои връстници.

— Ще излапа цялата торта и ще събори къщата — изстена той.

— Едва ли. Тя е само едно малко момиченце.

— Което обърна наопаки дневната ми за по-малко от десет минути — оплака се Блейк.

— Моята Даниел се справя за пет — засмя се Елиза. — Нормално е, няма нищо страшно!

В този мит Сара и Меридит се зададоха от дъното на магазина.

— Виж какво ми подари Мери! — похвали се Сара и му показа снежнобяла кърпичка. — За мен е! Има и дантела!

Блейк кимна, обърна се рязко и грабна роклята, предизвикала цялата олелия.

— Тя си е моя! Искам я! О, моля ти се! — промени Сара тактиката и вдигна към него умоляващ поглед.

— Ти как мислиш? — обърна се Блейк към госпожа Джексън.

— Мисля, че ако купите на Сара Джейн тази рокля, ще я облека на вас! — закани се възрастната жена.

— Наистина, не бива да отстъпвате на детските капризи — намеси се и госпожа Доналдсън. — Имам опит с децата. Отгледала съм четири.

— Ти започна тази история — обвини Блейк госпожа Джексън. — Първо, защо е трябвало да й казваш, че не може да има това проклето нещо?

— Обясних ви, че е твърде скъпа за всекидневна рокля.

— Тя ще има нужда от рокля за тържеството на Даниел — намеси се Елиза.

— Виж сега какви ги забърка! — изръмжа Блейк на госпожа Джексън.

— Никога повече няма да я водя на покупки! Оставете някой друг да се занимава с компанията ви и си я водете сам! — възропта тя.

— Не зная какво да мисля за жена, която не е способна да купи рокля на едно малко дете!

— Тя не е просто малко дете, а една Донован! И няма човек, който би се усъмнил, че не е ваша дъщеря! — отсече икономката.

Неочаквано и за себе си Блейк усети приятно вълнение. Сведе поглед към детето, за което твърдяха, че толкова прилича на него. Трябваше да се съгласи, че наистина притежава някои от най-хубавите му качества — упоритост и решителност. Да не говорим за добрия вкус.

— Ще получиш роклята, Сара — каза той и бе награден с такава възхитителна усмивка, че би продал и мерцедеса да й купи проклетата дреха, независимо от цената.

— О, благодаря ти! — възкликна щастливо Сара.

— Ще съжалявате — предупреди госпожа Джексън.

— Грешката е твоя! — рече Блейк.

— Казахте да я заведа в магазина, но не споменахте какво да й купя! — напомни му тя. — Аз се прибирам вкъщи.

— Ами, тръгвай! И да не прегориш обяда! — подвикна след нея.

— Не бих могла да прегоря сандвичите, дори да искам. А това ще е всичко, което ще получите днес!

— Ще те уволня!

— Слава Богу!

Блейк забеляза, че госпожа Доналдсън и Елиза едва сдържат смеха си. Подобен двубой между него и икономката не беше новост за тях. Изразът на Меридит бе по-неразгадаем. Тя не откъсваше поглед от Сара, а на Блейк му се искаше да прочете чувствата в очите й.

— Трябва да вървим — извърна се тя към Елиза. — Бес ще ме чака да я закарам до фризьорския салон.

— Добре, нека само да купя чорапи за Даниел и съм готова.

Така Меридит остана сама с Блейк и дъщеря му.

— Нали е хубава? — въздъхна доволно Сара и се завъртя с роклята. — Приличам на принцеса от приказките!

— Ще ти трябват също обувки и някои дрехи за игра — рече Блейк.

— Добре! — Тя изтича към рафтовете и ги заразглежда.

— Нормално ли е да се интересуват от дрехи на тази възраст? — обърна се Блейк към Меридит.

— Не зная — отвърна тя притеснено. Втренчените в нея зелени очи й навяваха мъчителни спомени. — Отдавна не съм била сред деца. Аз… Трябва да тръгвам.

Той докосна ръката й. Изненада го, че тя не се отдръпна, само го изгледа с горящи от обида, болка и гняв очи.

— Значи не си забравила… — промълви той.

— Смяташ ли, че бих могла? — изсмя се тя нервно. — Ти си причината да не се появявам тук! И сега се колебаех дали да се върна, но ми омръзна да се крия!

Той не знаеше какво да отговори. Реакцията й го бе заварила неподготвен. Не очакваше такава неприязън. Търсеше по лицето й следи от чувства, които знаеше, че няма да открие.

— Променила си се… — каза тихо.

Очите й го пронизаха със студен блясък.

— О, да, промених се! Пораснах. Можеш да бъдеш спокоен! Вече няма да вървя по петите ти като кученце.

Думите й го нараниха, а тя точно това целеше. Винаги й беше натяквал, че го преследва, а след прочитането на завещанието направо й хвърли обвинението в лицето. Болезненото напомняне за миналото го отблъсна и ожесточи.

— И слава Богу! — рече с подигравателна усмивка. — Ще може ли да получа писмено уверение?

— Върви по дяволите! — прошепна тя.

Изречени от малката срамежлива Меридит, думите го сразиха. Дори не можа да й отвърне. В този момент се появи Сара с цял куп дрехи.

— Виж, нали са хубави! Може ли да ги взема всичките? — попита тя.

— Разбира се — отговори разсеяно Блейк.

Меридит се извърна с усмивка. За първи път бе излязла победител в двубоя с Блейк. Каква приятна изненада бе да открие, че вече не се страхува от него.

— Готова ли си да тръгваме? — попита тя приближилата се Елиза.

— Да, разбира се. Довиждане, Блейк!

— Не си отивай! — притича Сара и хвана Меридит за ръкава. — Нали си ми приятелка!

Откъде можеше да знае момиченцето колко болезнено бе за нея да прегръща детето на Блейк, детето, което можеше да бъде тяхно! Клекна пред Сара и хвана малката й ръчичка.

— Сега трябва да вървя. Но ще се видим пак, Сара. Съгласна ли си?

Сара помръкна.

— Ти си добра. Никой друг не ми се усмихва.

— Госпожа Джексън ще ти се усмихва довечера, обещавам ти — обади се Блейк.

— И ти не се усмихваш! — упрекна го Сара.

— Ще ми се набръчка лицето — оправда се той. — А сега събирай покупките и да се прибираме вкъщи.

— Добре — въздъхна тя и погледна Меридит. — Ще ми дойдеш ли на гости?

Меридит пребледня. Да стъпи пак в онази къща, където Блейк я оскърби и унизи? Пази Боже!

— Ти ще дойдеш у нас на гости, Сара. При Даниел — обади се припряно Елиза и Меридит разбра, че приятелката й е научила цялата история от Кинг. Добре, че навреме се намеси.

— Коя е Дан… Даниел? — попита Сара.

— Моята дъщеричка. Тя е на четири години.

— И аз съм почти на четири — похвали се Сара. — Даниел знае ли стихотворения? Аз съм научила много. „Хъмпти Дъмпти стоеше на стената…“

— Ще се обадя на татко ти и той ще те доведе при Бес, където сега живее Меридит. Бес е моята снаха и ние с Даниел й ходим понякога на гости.

— Искам да си имам приятелка — съгласи се Сара. — Ще отидем ли? — обърна се към баща си.

Блейк не откъсваше очи от Меридит, която пристъпяше смутено.

— Разбира се, че ще отидем — отговори той само за да я ядоса.

Меридит се извърна. Сърцето й биеше до пръсване. Нямаше желание отново да влиза в двубой с Блейк.

— Довиждане, Мери! — викна Сара.

— Довиждане, Сара Джейн — пророни тя, без да поглежда към Блейк, и се усмихна насила.

Той също се сбогува. Почувства силна болка, задето Меридит дори не го погледна. Наблюдаваше я как сяда зад волана на червеното порше. Скъпата кола не бе в неин стил, но тя вече не беше предишното момиче. Той присви очи. Чудеше се дали все още е така невинна, или вече е познала любовта. При тази мисъл лицето му се вкамени. Никой преди него не беше я докосвал. Но той се показа груб и я изплаши. Не беше умишлено. Вкусът на кожата й, ароматът на косата й, усещането, когато я докосна, го бяха зашеметили. А и той самият бе неопитен по онова време. Нина беше първата жена в живота му. Но единствената истинска близост, макар и целомъдрена, изпита с Меридит. Дори след всичките тези години той чувстваше устните й, усещаше сладостта им. Виждаше нежната гладка кожа на гърдите й, когато бе разкопчал роклята. Тихо изстена. Да, точно тогава бе престанал да се владее. Тя едва ли е подозирала колко е неопитен. Блейк я желаеше до лудост. Но срамежлива, млада и невинна, тя се изплаши от буйната му страст…

Блейк се върна към действителността с потъмнели от спомена очи. Толкова далечен изглеждаше денят, в който дъждът го свари в конюшнята, а Меридит влезе да търси вуйчо му…