Анри Ардел
Брачна авантюра (16)

XVI

Когато излязоха на улицата, която беше пълна с хора, известно време те крачеха, без да проговорят. Гислен обаче схвана, че времето тече бързо и не трябва да губи нито минута в присъствието на тази жена. Веднага я попита:

— Защо мълчите така, госпожо? Ще ми кажете ли?

Ариана отговори бавно:

— Мисля си за брат ви. Мисля си за идеала, който носи мирно и спокойно щастие и ръководи човешкия живот. Останалите хора, дори и най-добрите, имат своите различни цели!… А тези цели съдбовно водят към страдание. Защото преди всичко и над всичко те мислят само за тях…

Един минувач, който бързаше, я блъсна и тя за момент млъкна, а след това продължи:

— Колко чудно е, когато млади хора виждат своето щастие в отрицание на онези блага, които създават радост, щастие и смисъл в живота на останалите хора! Това наистина са изключителни характери!

— Те са избраници! — отговори Гислен със странен глас, който я впечатли.

— Гислен, вие като че ли му завиждате?

— Истина е. Понякога му завиждам!

— Само понякога?

— Завиждам му тогава, когато се почувствувам привлечен, ужасно привлечен тъкмо от онова, което светът крие в себе си най-упоително и най-страшно, което може да поднесе на човека! Аз не съм в състояние да се извися духовно като Франсис и нямам неговата душа! Аз съм едно нещастно човешко същество от кръв и плът и никога не мога да бъда сигурен дали изкушението, срещу което се боря с отчаяние, няма да излезе по-силно от мен!

Ариана го слушаше с широко отворени очи, страшно изненадана. Никога досега тя не беше чувала така разтреперан глас, пълен с необикновена страст.

„Изкушение!“ За нея тази дума нямаше никакво значение, защото винаги вършеше само онова, което й харесваше. Знаеше много добре обаче, че за Гислен, възпитан по друг начин, тази дума представлява въпрос на съвест. А тя не искаше той да се раздели с нея заради някакви угризения на съвестта!

Ариана се приближи до него и му каза мило:

— Гислен, за бога, не се измъчвайте за някакво изкушение! Забравете го и то ще ви забрави! Някои думи имат само това значение, което ние виждаме в тях.

Той поклати глава, защото свиждането с Франсис страшно го беше развълнувало и беше разровило дълбоко неговата съвест:

— Не мога, Ариана. Аз не съм в състояние да мисля като вас! В този момент ми се струва, като че ли съм надвесен над пропаст и не мога да се задържа. А не намирам в себе си сили да се обърна и да се върна.

— Мислите ли, че връщането е необходимо? Не ставайте от онези, които си намислят непотребни задължения!

Той погледна нейното засмяно лице, за което устните му така жадуваха. И почти извика с отчаян глас:

— Ариана! Вие сте безмилостна! Нима не разбирате?

— Какво?

Тя се спря, съзнаваше, че и над него, и над нея се беше надвесила опасност, близка, съвсем осезаема опасност…

Гислен не отговори. С огромно усилие на волята той сдържа бурята от страст в себе си и като че ли изведнъж се вкамени.

Без да продумат, те стигнаха до Париж, който със своите шумни улици ги погълна и ги въвлече във водовъртежа си.

Някаква нещастница предлагаше цветя, молейки:

— Купете, госпожо, господине!

Гислен спря. Той беше отново господар над себе си. Ариана не забеляза колко се беше променил.

— Госпожо, позволете ми да ви подаря букет цветя като спомен от тази наша разходка.

Тя трепна, когато чу гласа на Гислен, който пак беше станал спокоен, както обикновено. Той избра най-хубавите цветя, които продавачката имаше — карамфили и виолетки, без да обръща внимание на това, което говореше Ариана:

— Стига! Стига! Гислен… Няма да мога да вляза в метрото с такъв букет! Най-добре ще направите да ми повикате такси.

Той я послуша. И докато след това заплащаше цветята, тя вече се беше качила в такси. Когато седна и сложи цветята на коленете си, тя му извика:

— Гислен, ще дойдете ли с мен? Ще слезете, където искате.

В него веднага оживя образът на младата жена, от ръцете на която лъха аромат на карамфили и виолетки, седнала съвсем близо до него в мрачния автомобил. С цялото си същество искаше да я почувствува така близо до себе си. Някаква тайнствена воля обаче се оказа по-силна от всичко и той отговори така, като че ли говореше на съвършено чужд човек:

— Благодаря ви, госпожо, аз ще се върна пеша.

И веднага, почти грубо, затвори вратата на колата и каза на шофьора адреса на Ариана. Тя не успя дори да му каже сбогом и колата вече беше потеглила. Обърна се веднага, за да го види през стъклото, обаче той беше изчезнал в нощта, сред безименната тълпа.

Ариана изведнъж се почувствува сама и миришейки цветята, се мъчеше да си представи неговото лице. Ясно виждаше как се беше изменил изразът му и си помисли: „Колко чудноват беше днес! Никога не съм го виждала такъв. Той ме обича. Обича ме страстно, защото избяга от мен, като че ли се страхува. Изплашил се е да не се влюби в мен! А аз точно това искам!“.

И егоистично, безмилостно си каза: „Ах! Нека само остане такъв. Ще получа от него онова, което друг не може да ми даде. Скъпи Гислен, ако знаете само колко щастлива ме правите, другояче бихте мислили и «изкушението» изобщо не би ви плашило… Бихте мислили само за щастието, което ми доставяте. Защото аз искам да ви запазя за себе си и ще бъда към вас така разумно добра, че скоро ще се излекувате от страховете, които ви довеждат до тези безумни постъпки“.

Една мисъл малко я смути: „Само Франсис да не го отнеме! С него не съм в състояние да се боря!“.

Както през лятото, така и сега Франсис дьо Керданек беше повлиял на младата жена и тя беше почувствувала в себе си силата на неговата чиста и открита душа. Той обаче остана далеч от нея и сега тя си мислеше само какво би станало с нея, ако загуби Гислен. Би останала сама в парижката тълпа, защото Клод все повече се отдалечаваше, отчуждаваше се от нея и тя все повече изпитваше нужда от неговото покровителствено присъствие.

А Клод наистина съвсем не се тревожеше от това, че ги виждаше често заедно! Той не гледаше на тяхното приятелство като на нещо сериозно. „Двамата млади така хубаво се забавляват!“ — мислеше си той. И позволяваше на Ариана да дружи с Гислен така, както оставят децата да си играят с куклите. По такъв начин и той поне беше спокоен и можеше да се отдаде на работата си.

А нито тя, нито Гислен бяха малки деца, а млад мъж и млада жена, жадуващи за любов.

Ариана прошепна:

— Мили Клод, защо ме оставяш? Защо гледаш на мен само като на хубава и интересна кукла? Нима ти не подозираш, че аз все още страстно жадувам да се превърнем с теб в едно цяло?

Колата спря. Тя трепна и се върна към действителността. Беше вече пред своя дом. Там, зад осветените прозорци, се намираше нейното домашно огнище… Там ще намери Клод! Да имаше време поне да долови, че с нея става нещо!

Още щом отвори вратата, тя попита:

— Господарят вкъщи ли е?

— Да, в стаята си, с една дама, която искаше да говори с него.

— Знаете ли как се казва?

— На визитната й картичка, както ми се струва, пишеше: „Госпожица Марслен — драматична артистка“.

— Добре, благодаря ви.

За пръв път тя почувствува нещо, което напомняше ревност. Клод нямаше време, за да й докаже, че я обича, а имаше достатъчно време, за да приема и разговаря с млади артистки, които идват да го молят за нещо!

Ядосана, Ариана отиде в стаята си, за да се облече. Всяка вечер, когато нямаха гости или пък когато не бяха в театъра, те вечеряха в града. Току-що беше дала необходимите нареждания на камериерката, на вратата се чу почукване:

— Мога ли да вляза?

— Разбира се! — извика тя с почти несравнима радост от това, че ще го види. — Аз смятах, че все още продължаваш разговора си със своята посетителка!

— По-добре кажи, че продължава да ме тормози! Това е някакво чудновато момиче, което на всяка цена иска да получи роля. Хубава е. Обаче няма никакъв талант! И трябваше само да се отърва учтиво от нея… Нека върви по дяволите, а ние да се позабавляваме, мило дете! Имаш ли малко време на разположение, преди да започнеш да се обличаш?

Той говореше нежно и нервността на Ариана се стопи. Богословът, Гислен полека започнаха да избледняват от нейната памет. Тя каза:

— Ти ми изглеждаш уморен, скъпи Клод, нали?

— През целия ден не съм си починал нито минута. Исках да свърша…

— Какво?

Между тях обаче вече се беше създал навикът тя да не го разпитва за неговите литературни занимания.

Ариана не питаше, а той, от своя страна, не й даваше обяснения. Сега само я попита:

— Какво прави днес следобед?

— Ходих в богословския факултет!

— В богословския факултет? Какво говориш? В богословския факултет!

Той я наблюдаваше почти изплашен.

— Кого си търсила там?

— Посетих господин Франсис дьо Керданек заедно с Гислен, който отиваше да го види.

— Това е просто смешно! Как ли сте изглеждали двамата? Целият факултет сигурно е бил скандализиран! Хубаво мнение си е съставил за тебе Франсис!

— Защо? В това нямаше нищо лошо. Напротив, от моя страна е твърде любезно, че бих толкова път само за да го видя! Впрочем той ще стане светец. Не е способен да мисли така дребнаво, както останалите хора…

— Благодаря! — отговори Клод, когото всичко това по-скоро забавляваше, отколкото дразнеше. През цялото време той милваше Ариана по косите.

Тя глезено се притисна към него на ниското канапе.

— Ако той наистина е светец, тогава нищо друго не можете да направите, освен да го подложите на изкушение!

— И мога да потърся от него добри съвети, когато и самата аз реша да стана светица…

— Не сега, не веднага, нали, мила?

— Не, още не! Не се безпокой. Но все пак може да бъде от полза това, че познавам и че се възхищавам от Франсис дьо Керданек, защото ако настъпи ден на изкушение, когато бъда готова да извърша някоя глупост, някаква непоправима глупост, достатъчно е да си представя как би ме осъдила неговата чиста душа, за да си тегля… И затова аз ще внимавам много в този момент да не си мисля за него.

Клод я погледна бързо.

— А дали случайно в теб вече няма желание да извършиш някаква глупост?

— Нима човек може да знае? Удобен случай, нежно цвете, мъж, който е твърде погълнат от други работи…

— И млада съпруга, която е кокетна или пък извънредно любопитна, или пък малко вятърничава. Всичко това обаче нас не ни засяга.

— Нека се надяваме, че не ни засяга…

Той поиска да й отговори, изненадан от това, че тя трепереше до него.

Обаче телефонът иззвъня. Камериерката влезе и каза:

— Търсят господаря по телефона.

Клод стана. Беше нервен.

— Ах, този телефон! Що за глупаво изобретение! Веднага ще се върна, скъпа.

Тя обаче стана и каза със странен глас:

— Ще стане късно, Клод! Трябва вече да се обличам. Ти наистина си твърде зает.

И си помисли дали Гислен бе живял само за нея.