Анри Ардел
Брачна авантюра (23)

XXIII

Не се получаваше нито писмо, нито Клод пристигаше.

Така изминаха пет страшни дни. В тишината им се стаяваше ужас. Две думи непрестанно тормозеха измъчената душа на Ариана: „Никога вече!“.

Постепенно на нея започна да й се струва, че съдбата й е белязана с печат. Клод не й вярва или пък не иска да й прости, че го беше напуснала по такъв начин, осъжда я жестоко. Не иска да подновява вече една връзка, която тя самата беше скъсала.

На шестата сутрин, когато слизаше от стаята си, Ариана зададе на Доминик същия въпрос, който отправяше и през предишните дни:

— Няма ли нищо за мен по пощата, Доминик?

— Пощенският раздавач още не е дошъл. Но разходете се малко, докато дойде. Така, в очакване, времето ще ви се стори страшно дълго.

— Добре. Ще се опитам да почета малко в гората, край морето…

В гласа й се долавяше такова страдание, че Доминик съжали тази млада жена, която много се измъчваше, макар и не по своя вина. Тя й се усмихна топло и каза:

— Разбира се, идете и почетете, за да се отърсите малко от мрачните мисли, които така безсмислено ви душат.

— Безсмислено! Доми, бъдещето е страшно! Аз много се страхувам от него!

— Вие нямате търпение, дете мое. А е необходимо много търпение, когато човек иска да върне отново избягалото от него щастие…

Ариана сама разбираше това много добре. Тя бавно се изкачи към елховата горичка, която започваше над залива.

Толкова много пъти тук, през миналата пролет, тя беше разговаряла с Клод и беше наблюдавала с него как вълните се разбиват в скалите. А днес е сама! Той е далеч и не иска да й изпрати поне една дума, на която тя така много разчиташе и от която така много се плашеше.

Макар Доминик да я беше посъветвала да чете, Ариана дори не отвори книгата. Спомни си с отчаяние миналото, когато никого не можеше да вини, и заплака.

— Ариана!

Някой я беше повикал. Ще я види така разплакана! Скочи и се огледа наоколо.

Пред нея беше застанал Клод — блед като самата нея.

Неудържим порив я караше да се хвърли в неговите обятия. Но тя не помръдна, само извика:

— О, Клод! Колко много се забави!

— Аз не бях в Париж, когато е пристигнало твоето писмо. Щом го получих, веднага се отправих към теб, защото ти ме повика…

Несъзнателно тя кършеше ръцете си, без да направи нито една крачка към него. Той също стоеше неподвижен на мястото си. Ариана го погледна, в очите й се бе отразило цялото й сърце, и му каза:

— Клод, вярваш ли ми? Ще ми простиш ли, че така те измъчих?

Той продължаваше да мълчи. Неговата мисъл проникваше в нейната душа, за да прозре в нея и да открие истината, да намери изгубената вяра.

Няколко минути изминаха в тягостно мълчание.

Погледът му след това стана по-спокоен и по-нежен. С движение, което тя така добре познаваше, той разпери ръцете си и каза нежно:

— Вярвам ти, Ариана. Тежките дни отлетяха. Ела и ги забрави, мила!