Анри Ардел
Брачна авантюра (18)

XVIII

За да може да узнае, необходимо беше да се срещне насаме с него. В течение на седмица тя нямаше никакви вести от Гислен и не беше в състояние да понася повече цялата тази тайнственост. Изпрати му бърза картичка, с която му съобщаваше, че още същия ден, около три часа следобед, ще го посети, за да види как върви неговото оздравяване.

Знаеше, че след като е известен, той ще намери начин да я приеме и ще може да си поговори с него колкото си иска.

Същия ден преди обяд, когато отиде да пусне картичката, тя купи една виенска ваза. Върна се вкъщи малко късно, така че едва й остана време да се облече за обяд. Защото този ден щяха да имат гости — някакви приятели на Клод, които той беше поканил на обяд, за да си поговорят.

Ариана беше блестяща и занимаваше гостите със своята духовитост и веселост. Те просто я поглъщаха, за голямо удоволствие на Клод.

 

 

— Имаш ли някакви новини от Гислен? Аз днес ще правя едно посещение близо до неговото жилище и ще се осведомя как е — попита тя Клод, след като изпратиха гостите.

Жените винаги имат някого да навестят близо до онзи, когото искат да видят.

Когато позвъни у Гислен, той сам й отвори.

— Как, вие сте сам вкъщи? — извика тя весело, без никаква умисъл.

— Както виждате! Моят случаен слуга е зает с някаква работа и ето ме оставен сам на съдбата си. Може би ви е неприятно?

— Не, за бога! Защо да ми бъде неприятно? Аз дойдох да видя вас, Гислен.

— Получих вашата картичка твърде късно, за да мога да ви съобщя…

— Да ми съобщите какво? — прекъсна го тя. — Да не идвам?

Той отговори полугласно, като че ли разговаряше сам със себе си:

— Да, ако имах смелост да го направя и ако имах и време…

— За щастие не сте имали време! Аз исках да поговоря с вас.

Той отвори вратата на работната си стая, която този път беше цялата в цветя — в нейна чест. Очарована, тя извика:

— Ах, колко е красиво! Признайте, че сте направили добре, като сте послушали моя съвет! Не бях сигурна, че ще ме послушате, защото ето на̀, вие сте някак си стегнат човек. И понеже се съмнявах, донесох ви и аз цветя. Ще ги сложите на работната си маса във вазата, която ви обещах и която е вече тук…

В помрачените му очи засия такава радост, че младата жена се засмя. Тя знаеше, че всичко това ще му достави голямо удоволствие, но все пак не очакваше, че той ще се зарадва толкова много.

Тази светлина блесна само за миг в очите на Гислен, за да издаде колко много я обожаваше той мълчаливо, но й се стори, като че ли я обхваща някакъв плам.

Той съвсем тихо каза:

— Госпожо, вие не подозирате колко щастлив се чувствувам!

— Щом е така и щом помежду ни няма недоразумения, както ми се струваше, тогава трябва и да ми го докажете, трябва пак да станем истински приятели — каза тя унило.

— А нима аз не съм вече такъв?

— Не знам… Вие изобщо не приличахте на себе си, когато бях тук с Клод. А и след това, пред баща ми. Да не би тяхното присъствие така да ви беше преобразило, че аз не бях в състояние да ви позная?

Гислен прекара ръката си по челото, а лицето му изведнъж се помрачи.

— Моля ви да ме извините, че за момент съм бил неразположен…

— Не неразположен, а тъжен. Поради това трябва доброволно и от сърце да се помирите, че сме си такива, каквито сме, и да се наслаждаваме колкото се може повече на онези моменти, които прекарваме заедно. Искате ли?

— Естествено искам.

Тези обикновени думи той произнесе с такава сериозност, че тя остана изненадана.

— Гислен, вие криете нещо… Какво? Аз съм ваша приятелка. Трябва да ми поверите какво става с вас. Имате ли някакви неприятности? Или пък грижи? Може би се дължат на вашата музика? Да не би издателят ви да не е изпратил още коректурите?

— Не, те вече са тук…

— Толкова по-добре. След малко ще ги прегледам. Нима не сте доволен? Приятелю, кажете ми какво ви е?

Ариана се наведе малко към него, като че ли в очите му търсеше истината, която той не искаше да издаде. Гислен й отговори безгрижно, макар под този привидно лек тон да се криеше нещо извънредно сериозно:

— Всичко сега е добре, защото вие сте тук, скъпа приятелко. Но така приятно и едновременно страшно е да знам, че вие сте тук заради мен!

Той млъкна, като че ли изплашен от думите, искащи да се излеят, думи, които не смееше да произнесе. И затова се опита да постави между нея и себе си музиката.

— Бих желал да използвам най-пълно вашето посещение. Мога ли да ви помоля да изсвирите моята последна композиция? Как искам да чуя вашия глас! Ще се опитам да ви акомпанирам. Струва ми се, че рамото ми ще позволи това.

— Ще го изморите, без да има нужда. По-добре ще направите да ме слушате. Така може би ще прецените по-правилно своето произведение.

И тя веднага свали шапката и ръкавиците си, оправи непослушната си коса с едно движение на ръката, движение, което беше така скъпо за Гислен, и седна пред пианото.

Баща й имаше право. Новите мелодии на Гислен бяха много по-добри, отколкото по-ранните му работи. Ариана имаше достатъчно музикални познания, за да може сама да направи преценка. Само истински композитор можеше да изрази такива страстни и едновременно тъжни чувства, които сякаш бяха вдъхновени от изживявания, стоящи над всички тях.

Гислен беше седнал, облегнал глава на двете си ръце, и нито веднъж не прекъсна Ариана, нито пък я спря или поправи. Слушаше спокойно и мълчаливо.

Ариана сама прекъсна и се приближи до него. Сложи ръка на рамото на младия човек и едва тогава той вдигна глава. Чертите на лицето му бяха обтегнати и това страшно изненада младата жена.

— Гислен, какво ви е? Как можете да бъдете тъжен, когато сте в състояние да композирате такава музика? Вие безспорно ще станете голям композитор!

Черните зеници светнаха за момент.

— Може би в това да намеря утеха.

— Утеха? За какво?

— За всичко онова, от което животът ме лишава… Госпожо, щом казвате, че тази композиция ви харесва, позволете ми да ви я посветя и да я нарека „Песента на моята приятелка“, като спомен от последния час, който прекарвам с вас. Съгласна ли сте? Кажете!

Тя го прекъсна радостно:

— О, Гислен, нима можете да се съмнявате? Вашата идея е великолепна! От все сърце ви благодаря за удоволствието, което ми доставяте! Вие изобщо не можете да си представите колко се гордея с вас, скъпи приятелю!

Той разбра, че тя беше казала всичко това съвсем искрено и почувствува, че тези думи ще му дават сили, когато остане сам.

Ариана го попита весело:

— Искате ли да изпея още веднъж вашата песен, за да ми покажете сега как трябва да я пея, за да сте напълно доволен?

Той поклати глава и гласът му стана някак приглушен:

— Не днес. Късно е.

— Значи вие предпочитате да дойда още веднъж? — попита го тя, като се смееше.

Ариана почувствува нужда да се защити от онова вълнение, което усещаше, че изпитва, предизвикано от държането на младия човек.

— Сега вече съм здрав и вие няма да идвате.

— Ако вие не искате…

— Аз много бих искал да идвате. Тъкмо и затова не бива да го правите.

— О, Гислен! И вие ми го казвате! Вие?

Тя пребледня, като че ли той изведнъж грубо я беше отблъснал от себе си.

— Толкова ви е променил вашият брат… Той ви е втълпил вече да не ме виждате! Как можете да бъдете толкова слаб, че да го послушате?

— Това не е слабост, а мой дълг! Отдавна вече не съм в състояние да се лъжа. Не намерих обаче в себе си сили да се жертвам…

— Гислен, вие сте ми приятел и аз не искам да ви загубя само защото ви измъчва мисълта за изкушението, както сам казвате. Все пак няма нищо лошо в това, че изпитвате към мен приятелски чувства. Не е ли вярно?

— Приятелски!… Ако е само приятелство, аз не бих се измъчвал сега, че вие сте при мен, а напълно съзнавам, че нямам право да ви кажа, а трябва да бягам, да се крия, защото страшно ви обичам!

Това признание беше по-силно от волята му и Ариана го посрещна с вълнение и молба:

— О, Гислен, не говорете неща, които могат да убият нашето приятелство!

— Нашето приятелство!

Той вдигна в отчаяние рамене.

— Нашето приятелство! Да, лесно ви е да говорите за приятелство, защото нищо не ми давате. Аз обаче бих лъгал мизерно, ако кажа същото. За мен онова, което вие ми давате, не е вече достатъчно! Страшно се измъчвам, че никога вие няма да бъдете моя, а аз ви обичам така, както никога не съм обичал и най-скъпите за мен същества! Мисля си, че вие ме омагьосахте още от първия момент, когато ви видях в църквата на гробищата на Каменевен! Вие бяхте в бяла рокля и приличахте на момиченце. Само очите ви бяха очи на жена и техният поглед ме изпепели, когато се спряха върху мен…

— Гислен, тогава аз не направих нищо, за да ви привлека!

— Не сте. Колко разумен съм бил в онзи момент, колко правилно съм разсъждавал! Тогава взех решение да ви избягвам и не исках да остана нито в Пон Ген, нито в Трефри, когато знаех, че ще ви виждам там. И след това случаят поиска да се срещнем, спомняте ли си? Онази сутрин, когато Тиг ви доведе в Коац Кери?…

— Спомням си — отговори Ариана съвсем тихо, развълнувана от спомена за това светло утро и от спомена за отминалото лято, сякаш е била в рая, от който по-късно е трябвало да бъде изгонена.

Изведнъж тя почувствува умора и седна на дивана. Слушаше Гислен. Съзнаващ, че ще трябва да се разделят завинаги, той продължи докрай:

— Вие винаги сте били към мен необикновено добра! Посрещнахте любезно дивака, какъвто тогава бях. Съвсем и не подозирахте, че вие за мен бяхте олицетворение на онова, което аз съм си представял за любовта, което съм очаквал от нея. И тогава заживях с луди мечти: да ви обичам тихо, без който и да било да подозира това…

— О, скъпи Гислен! — прошепна тя.

Вдигна глава и го погледна. Беше безкрайно развълнувана.

„Никога Клод не ми е принадлежал така — мислеше тя. — Защо всичко това не го казва Клод, защо Гислен не е Клод!… За такава любов аз жадувам. Да бих могла само да си представя, че това е неговият глас!“

И тя несъзнателно затвори очи. За да си представя по-добре онова, което така страстно желаеше! Или за да не гледа вече трагичния израз на лицето на Гислен, измъчван от онова, което ставаше в сърцето му.

Думите, които той говореше обаче, стигаха до най-дълбоките бездни на нейната душа.

— В Париж аз пак ви срещнах… Имах невероятното щастие да се намеся в живота ви, непрестанно да бъда до вас, и то съвсем близко, така че сам се питам как съм могъл да мълча. Днес обаче всички мои решения се превърнаха в пепел. Мразя възпитанието, което съм получил и което ме кара да смятам, че не бива да върша зло, защото е недостойно. Мразя и проницателността на Франсис, който от момента, когато ни видя заедно, схвана истината, разбра опасността и призова моята съвест, която и без това вече беше заговорила. Знам много добре колко прав е той. И щом е така, докато в мен още има малко чест, аз ви казвам: Оставете ме, мила. Оставете ме, любима!

Ариана потрепери до дъното на душата си. „Оставете ме, любима!“ Защо Клод не я наричаше по-често така! Защо сега й се струва, че той е толкова далеч от нея, толкова далеч! Ръцете й сами бяха започнали да се кършат, като че ли се намираше в някаква непрогледна нощ, слаба и нежна тревица в страшната буря, която беше понесла Гислен със себе си.

— Идете си, мила, излезте веднага, по-скоро, защото в мен няма вече нито следа от някогашния ми разум и мъдрост. Идете си! Вземете обаче със себе си моето последно признание, святата и чиста истина!… Вие знаете, че аз обожавам музиката. Разбирате добре какво значи за мен да пиша? Знайте тогава, кълна се, говоря истината, че само ако мога да ви целуна и да ви прегърна, с удоволствие бих се съгласил никога да не напиша вече нито нота. Най-голямото щастие за мен би било да съм ваш роб.

По цялото тяло на младата жена мина тръпка. Думите, които сега беше произнесъл Гислен, бяха точно ония, за които тя така много жадуваше и така напразно чакаше да чуе от Клод. И тя повтори:

— За да бъда ваша, значи вие бихте се съгласили дори и на такава жертва?… О, колко ме обичате! Никога, никога няма да забравя какво сте били готов да пожертвувате за мен. Гислен, мили приятелю, не бъдете така тъжен… И аз ви обичам!

Той изведнъж пребледня, в очите му заигра някаква луда радост, но още веднъж, за последен път, каза:

— Мила, идете си, оставете ме, моля ви се…

Той й протегна и двете си ръце, за да й помогне да стане.

Ариана се изправи съвсем, сякаш насън. С послушен глас, като на малко момиченце, тя едва чуто прошепна:

— Да, отивам си. Сбогом, Гислен.

И му поднесе челото си.

Той се наведе. В същия момент обаче тя се поизправи малко, така че устните на приятеля й не попаднаха на челото или на косите й, а върху нейните треперещи устни…