Анри Ардел
Брачна авантюра (15)

XV

Гислен дьо Керданек беше свикнал да подлага на изпитание съвестта си, за да не се излъже в характера на чувствата, които изпитваше към Ариана. Той знаеше много добре, че тя го смята за искрен приятел, това се чувствуваше и в отношенията й с него. И Гислен разбираше, че най-разумно ще бъде да се отдалечава, да я вижда колкото се може по-рядко, да бяга от нея.

Словото на Евангелието, според което онзи, който обича опасността, в опасност ще страда, никога не му се беше струвало така вярно, както сега, в този случай. Неговата слабост обаче към младата жена беше така голяма, че той не можеше да се реши да я избягва. Всичко онова, което имаше възможност да направи, беше да се затвори в себе си, да се прикрива пред нея, да не издава истинските си чувства.

Никога той не беше се чувствал така объркан пред Ариана, както в деня, когато тя му предложи да го придружи при посещението при брат му Франсис в богословския факултет.

Когато й каза, че ще трябва да отиде до Иси при брат си, у нея веднага се пробуди старата й симпатия към Франсис дьо Керданек и тя радостно извика:

— О, Гислен! Аз много бих искала да дойда с вас! Нали може?

— Естествено! — отговори той, смутен от неочакваното предложение. — За вас обаче подобно посещение изобщо няма да е интересно!

— Лъжете се! Всичко онова, което виждам и което е ново за мен, е интересно. Никога не съм ходила в богословския факултет.

— Нищо особено няма да видите — мъчеше се да я разубеди той.

— Може би, но ще го знам едва когато излезем оттам. Защо се противите толкова на това посещение? Смятате ли, че вашият брат ще помисли, че съм прекалено любопитна?

— О, не! Франсис за никого не мисли нищо лошо, без да има причини за това. Ще ви каже, че сте много любезна, задето сте се потрудили да отидете да го видите.

— Значи сте съгласен. Ще ме вземете утре, нали?

Гислен не беше в състояние да й каже, че се опасява от онова, което брат му ще си помисли за тази тяхна разходка насаме. Вероятно ще остане изненадан, а може би и нещо повече — ще му направи забележка. Може и да го запита. А да се разкрие пред него, значеше да извърши лудост!

Той обаче не беше в състояние да се противопостави на желанието на Ариана и примирен тръгна, заедно с нея, така радостен, че забрави всички въпроси, които поставяше безпокойството, породило се у него.

Ариана като дете се радваше на разходката по далечните и пълни с хора улици, в метрото, в което хората се блъскаха, в трамвая, който напомняше някакво провинциално градче. Малките магазини в покрайнините предизвикаха у нея възторг. Пред един такъв магазин тя видя пържени картофи, които бяха жълти като злато. И извика:

— Тези картофи сигурно са великолепни! Когато се връщаме, ще хапнем от тях!

Нейният спътник съвсем не беше във възторг от прашните картофи и се намръщи, когато чу предложението на младата жена. Тя забеляза това и веднага добави:

— Разбира се, че не можем да занесем такива картофи в богословския факултет. В замяна на това можем да занесем малко сладки. Ще ги изядем заедно с брат ви. Има ли там сладкарница?

— Естествено. Там можем да пием и чай! — добави Гислен, доволен от това, че нейното внимание бе отдалечено от картофите.

Ариана обаче иронично отговори:

— Какво да правя с чая? Не може да се влезе във факултета с чайник в ръка и с чашка! Аха, ето една сладкарница, която не мирише толкова лошо.

И веднага тя накупи големи количества сладки, за радост на сладкарката. В резултат на това тя натовари Гислен с обемист пакет, без да държи сметка, че мъжете не обичат да носят пакети.

Все пак тя го запита весело:

— Да не би да е унизително за вас да носите сладки? Тук сме далеч от Париж!

— Не смятам за унизително това, което върша от любов към вас.

Тя му отправи усмивка на признателност, която го озари с щастие. В този момент му се искаше никога да не стигнат до богословския факултет и тази тяхна разходка да продължи до безкрай.

Пред тях обаче се виждаше вече зданието на факултета и той с открито съжаление в гласа си каза:

— Ето ни, стигнахме вече!

— Нима?

Ариана първа влезе в просторния двор. До входната врата бдеше една грамадна Богородица. Гислен веднага отиде при портиера и поиска от него новини за брат си.

В двора беше пълно с хора, разделени на групи, и във всяка група можеше да се види по един богослов. Млади хора непрестанно излизаха от главната сграда и се отправяха към близките си — засмени, весели, доволни прегръщаха и целуваха бащите си, братята и сестрите си.

Ариана изненадано извика:

— Никога не бих си помислила, че в богословския факултет хората се целуват толкова много! Аз…

Веднага обаче млъкна.

Появи се Франсис дьо Керданек и потърси с поглед брат си. Гислен му се обади. Младият богослов се усмихна сърдечно, но когато забеляза елегантната позната жена, която внимателно го наблюдаваше, на лицето му се изписа изненада.

Когато Ариана срещна за пръв път Франсис дьо Керданек, той беше облечен още в обикновено цивилно облекло. Така очакваше да го види тя и сега. Когато обаче го видя в расо, видимо трепна и почервеня от смущение, че така необмислено беше дошла да го посети.

— Франсис, нима не можа да познаеш госпожа Симор? — попита Гислен, който сам бе необикновено смутен.

Франсис обаче така добродушно и сърдечно им се усмихна, че смущението им веднага изчезна. Ариана пак стана весела и разговорлива, каквато е била винаги.

— Моля да ме извините, господин Дьо Керданек, че дойдох да ви посетя тук. Изобщо не помислих, че това от моя страна е волност и че в богословския факултет не се идва без позволение. Но като си спомних как ме посрещахте в Трефри…

— Госпожо, богословският факултет ви поздравява с добре дошли и се надява, че вие ще останете с най-добри впечатления. Аз само съжалявам, че и Клод не е с вас.

Гислен веднага схвана, че това е упрек, отправен към двамата, които много приличаха на любовници, измъкнали се за малко, за да бъдат сами.

Дали и Ариана чувствуваше същото? Тя сама обясни:

— Моят съпруг работи много и поради това няма време за разходки. Той с удоволствие ме повери на господин Дьо Керданек, на когото и двамата гледаме като на член от нашето семейство, като на брат на Клод.

— Да, Клод и ние сме приятели още от детинство. А тези връзки са твърде силни, особено когато, както е случаят с нас, са основани на пълно доверие.

Гислен много добре познаваше брат си, за да не схване и тези му думи като укор, макар и със заобикалки. Франсис обаче не каза нищо повече и тримата поведоха сърдечен разговор, хапвайки от сладките, които Ариана беше донесла.

Франсис беше много добре разположен. Разпитваше за успехите, които Гислен постигаше в музиката, и с най-голям интерес слушаше Ариана как говори за живота във висшето парижко общество и за своите усилия да въведе и Гислен в този живот.

Той обаче, както и Гислен навремето, си мислеше за словата на Евангелието относно изкушението на опасностите, което изрази весело и ясно:

— Госпожо, госпожо, не изкушавайте Гислен! Ако иска да успее, не бива да се забавлява много!

— Да знаеш и да опознаваш все повече неща това не значи едновременно и да се забавляваш!

— Естествено… не.

— Нима вие смятате, че човек греши и че е опасно да се гледа с отворени очи на всичките четири страни на света, като по такъв начин разширяваме своя хоризонт?

— Струва ми се, че онзи, който обича много да наблюдава и да вижда всичко в своя хоризонт, не напредва много по пътя си. Може би обаче аз разсъждавам погрешно. Тук всички ние знаем, но без да наблюдаваме много около себе си, а в себе си…

— И по такъв начин вие не се задушавате?

— Съвсем не! Имате възможност сама да се убедите!

Ариана се огледа бързо наоколо и заяви веднага:

— Така е! На нито един от вас не личи, че му пречи това, че стои затворен в един и същи кръг, в който вашата мисъл не може да се движи и развива свободно!…

— Затворени? Съвсем не! Още по-малко нашата мисъл! Мен ми се струва дори, че няма по-свободни същества от нас, защото ние нищо не искаме от земята, от земното.

— Вие сте мъдреци! Мислите само как да станете по-съвършени! Но и такъв стремеж може да изтощи човека! Съжалявам, че сте…

Франсис се засмя:

— Госпожо, човек постоянно трябва да се стреми към нещо и голяма или малка, но в него винаги трябва да има воля да осъществи колкото може от онова, което е негова цел. Нима вие не мислите така?

Ариана присви малко устни и отговори лукаво:

— Що се отнася до вашата цел, аз мисля, че тя има и неприятни последици, защото заради нея вие сте решили да се лишите от всичко онова, което в живота очарова нас, останалите нещастни смъртни.

— Но ако ние тъкмо така сме щастливи, защото получаваме много повече от онова, което губим!

Лицето на младата жена стана изведнъж сериозно и тя погледна Франсис дьо Керданек с пламенен поглед, който едновременно беше и въпрос:

— И вие наистина не съжалявате за всичко, което оставяте зад себе си? Не се ли опасявате, че ще дойде ден, когато може би ще се разочаровате, че сте искали твърде много от своя идеал?

По лицето на Франсис мина някаква светлина, която говореше повече от всякакъв отговор. В този момент на просветление Ариана схвана, че съществува и някакъв вътрешен живот, за който тя не подозира нищо, както и всички онези, между които тя се движи, между които живее. И малко по-тихо, тя каза със своя топъл глас:

— Господин Дьо Керданек, аз бих искала да поверя на вас душата си, за да научи и тя нещо от онзи свят, към който вие принадлежите и за който тя не знае нищо…

Погледът й се срещна с този на Гислен. Той не се беше намесил в тоя разговор, но тя почувствува, че той, много повече от нея самата, беше завидял на брат си в този момент, че така напълно се е отказал от земните радости.

Заби камбана, което беше знак, че свиждането е свършило. Тримата станаха и излязоха в мрачния коридор. Там имаше много посетители, които си тръгваха. На прага Ариана се обърна и каза засмяно:

— Ще дойда с Клод, когато почувствувам нужда от добри съвети.

— Чудесно, очаквам ви и двамата.

— Вие бихте предпочели да ме видите другия път с него, нали?

Франсис се засмя на така поставения въпрос.

— Кажете му, че едно негово посещение би ме зарадвало много. Довиждане, госпожо. Довиждане, Гислен. Не ме забравяй идната неделя.

Гислен каза само „добре“ и стисна ръката на брат си. В себе си обаче той се чувствуваше щастлив, че беше успял да извлече, да изтръгне Ариана от духовното влияние на брат си, под което сега, както и в Трефри, тя беше попаднала.