Михаил Филипов
Отсроченото време

През един горещ августовски ден в редакцията на списание „Фантастика и реалност“ седяха четирима човека.

Тримата на масата — редакторите Боско, Перголезе и писателят Мериди — обсъждаха разказа на последния. Четвъртият от присъствуващите — писателят Стефано Буркнич, кротко дремеше в креслото от изкуствена кожа.

Ставаше дума за фантастичните манипулации с пространството и времето, послужили на Мериди за основа на разказа му, обсъждаха, доколко правоподобно изглежда всичко това. Неочаквано Буркнич вдигна глава — оказа се, че той съвсем не спял — и каза заядливо:

— Я оставете тази работа! Правоподобно, неправоподобно, какво значение има! Стига разказът да е занимателен, читателят ще го погълне с каквото и да е пълен. Ако искате, ще ви разкажа една истинска история за времето, а вие след това решавайте правдоподобна ли изглежда тя, или не.

— Това се случи с един достатъчно известен човек, когото познавах от дете.

Той беше много способен социолог и на тридесет и три години придоби колосална известност със своята книга „Обществото и техническият прогрес“.

Веднъж, когато Чезарини работел у дома си, на външната врата позвънили. Той отворил — пред него стояли двама. Единият от тях, този, който бил по-висок, помолил:

— Сеньор Чезарини, аз като вас съм социолог, а моят приятел е историк. Ние се интересуваме от историята на развитието на разумното общество във вашия свят, по-точно от неговия съвременен стадий.

— Аз не бих се осмелил да нарека съвременното общество разумно — пошегувал се Чезарини и веднага се сепнал: в този момент схванал смисъла на думите „във вашия свят“.

„Побъркани или гангстери?“ — тревожно помислил той.

Дългия енергично тръснал глава:

— Не, не и не, сеньор Чезарини! Нито побъркани, нито гангстери! Ние действително сме обитатели на друг свят и можем да ви докажем това.

— И така, по силата на редица причини ние разполагаме само с 2 часа 12 минути и 37.2 секунди. Затова се осмелявам веднага да пристъпя към работата.

— Ние вече знаем нещичко за вашия свят, донякъде сме запознати с неговото минало, а сега изучаваме историята на последните петдесет години. Преди половин час имахме щастието да се запознаем с Вашия труд и бихме искали да получим и други Ваши произведения. Освен това ще ви бъдем крайно признателни, ако ни запознаете и с останалата литература по този въпрос.

— Не знам ще мога ли с нещо да ви помогна. Впрочем почакайте… Ето един екземпляр от моята още неизлязла книга със списък на съответната литература.

След това той отишъл до библиотеката и извадил няколко книги.

— Тези книги също мога да ви дам — добавил той. — А сега — по книжарниците. Колко време остана на наше… на ваше разположение?

— Един час и петдесет и две минути — отговорил Дългия.

Те се спуснали долу и гостът показал стоящия недалече „албатрос“, последен модел. В автомобила Чезарини с удивление забелязал, че нито един от пришълците не хванал кормилото. Неговото удивление нараснало още повече при вида на празното табло пред седалката на шофьора — там нямало нито ключ за запалване, нито прибори, нито педали — с една дума, нищо нямало.

Забелязвайки удивлението му, Дългия казал:

— Не се безпокойте, сеньор Чезарини, вие само помислете къде трябва да отидем.

Чезарини помислил за една книжарница, където често успявал да намери търсените книги. „Албатросът“ трепнал и се понесъл по улиците, долитайки до светофарите точно на зелена светлина. След няколко минути те били на мястото.

След това пришълците ходили още в две книжарници и запълнили с книги багажника и свободното място в колата.

Когато накрая „албатросът“ спрял в тихата пресечка, оставали точно още десет минути… до какво? Това Чезарини не знаел.

Дългия веднага отговорил:

— През останалото време аз ще се опитам да ви обясня, сеньор Чезарини, това, което успея или съумея. Според вашите представи нашият свят се намира толкова далече оттук, че аз се затруднявам даже приблизително да обознача неговото местоположение. Само че за нас това разстояние не е толкова голямо, ако се използуват някои особени свойства на това, което Вие наричате пространство–време… нещо подобно на тунел в тази субстанция. Но тези тунели могат да се използуват само през определено време и за определен срок. Например ние ще можем да дойдем отново при вас едва след около двадесет ваши години. Впрочем на нас ни остава още съвсем малко време, а на мен ми се иска да ви се отблагодаря за вашата неоценима помощ…

Дългия съсредоточено намръщил чело:

— Затруднен съм… Нищо от това, което носим със себе си, не става за употреба във вашия свят, между нас има толкова малко общи неща. Впрочем…

Той започнал трескаво да се рови в джобовете си и накрая намерил това, което търсел — блестящ лещообразен предмет, напомнящ джобен часовник.

— Ето това е часовник, който отчита локалното време на всеки индивидиум, представляващо елемент от колективното време на цялата система. Според мен вашите древни прадеди са знаели за неговото съществуване и са го наричали фатум. Нашият вариант за използуване на този механизъм не може да бъде приспособен за вас, но вие можете да го използувате по следния начин: ако предвиждате някакво нежелателно за вас събитие, ще можете да го отложите за в бъдеще заедно с този промеждутък от време, който то трябва да заеме. За да се осъществи вашето желание, или по-точно, вашето нежелание, ще бъде необходимо и достатъчно то да не засяга по съществен начин локалните времена на другите индивидиуми и да не повлияе на колективното време на вашата система. Например вие не ще можете да отсрочите времето на вашата смърт с цената на смъртта на други индивидиуми, тъй като вашето локално време отчасти се детерминира от времената на другите индивидиуми. И това в никакъв случай няма да бъде чудо! Чудеса не стават даже в нашия свят, въпреки че там много неща на вас биха ви се сторили чудеса! Но имайте предвид: вашето съществуване е ли-мити-рано. И когато до вашата смърт остане точно толкова време, колкото вие сте отсрочили, механизмът ще се включи и всички отсрочени събития ще настъпят едно след друго. Това ще бъде за вас неочаквано, тъй като не ви е известна датата на вашата смърт. Има и още един елемент на неочакваност. Не е задължително да ви се случат именно тези събития, които вие сте отложили. През времето, изминало от отсрочването на събитието, обстоятелствата, послужили като негова причина, могат да се изменят, а следователно може да се измени и самото събитие. Неблагоприятното може да се превърне в благоприятно и обратно. Няма да се измени само времето, заемано от тези събития.

— Страхувам се, че ако се възползувам от този часовник, моите предсмъртни дни ще се окажат малко пренаситени със събития — мрачно забелязал Чезарини.

— Именно, точно така! — подхванал Дългия. — Но не бихте ли искали да запитате още нещо на прощаване?

— Искам. Как мога да си послужа с този часовник?

— О, хиляди извинения! Ето с това червено копче вие го включвате, а с черното го изключвате. Вземете! А сега съм принуден да ви помоля да напуснете нашето превозно средство. Довиждане — нетърпеливо проговорил Дългия, едва ли не изтиквайки социолога от колата.

Чезарини спрял на тротоара, за да види какво ще стане. Отначало „албатросът“ с двамата пътници не помръдвал от мястото. Изведнъж неговите контури се замъглили и той започнал да се разтапя — като бучка захар в чаша чай. Миг — и на мястото на автомобила се извила безшумна вихрушка, преливаща в цветовете на дъгата.

Като се прибрал у дома, Чезарини започнал да разглежда часовника. От едната му страна, там, където корпусът бил прозрачен, се виждали три стрелки: две централни — червена и черна, и още една черна, по-малка, на отделен циферблат. По краищата на циферблатите имало някакви неразбираеми знаци.

Чезарини сложил часовника на масата и дълго го гледал, преди да се реши да натисне червеното копче. Трите стрелки мигновено се задвижили и отново замрели.

Той се огледал, ослушал се — нищо не се изменило нито вън, нито вътре в него. Поднесъл часовника към ухото си — той работел безшумно, ако въобще работел. В края на краищата той отново натиснал червеното копче и оставил часовника на спокойствие.

Буркнич замълча и запуши цигара. Мериди попита:

— Е, използувал ли е вашият приятел този часовник?

— Използувал го или мислел, че го използува, и това според мен стана причина за неговата преждевременна смърт. Чезарини и вярвал, и не вярвал в този часовник. Във всеки случай той повече не го изключвал и навсякъде го мъкнел със себе си.

Първият случай му се предоставил, когато веднъж през нощта пътувал по виещ се планински път със скорост, от която би изпаднал в ярост всеки полицай. Неочаквано право пред него от мъглата изникнал огромен фургон. За броени секунди преди сблъскването Чезарини се помолил: „Господи! Не искам, направи така, че това да ми се размине!“

В следващия миг фургонът се търкалял по склона, а потресеният социолог подминал завоя и спрял колата.

Едва след няколко дни той могъл спокойно да премисли случилото се.

Нали пришълецът го беше предупредил, че неговите желания ще се изпълняват само в случай, че няма да повлияят върху съдбата на други хора. От друга страна, той можеше да се блъсне във фургона, а можеше и да не се блъсне, и неговото спасение действително би могло да се обясни с най-естествени причини.

Изведнъж нещо осенило социолога: ами ако погледне часовника? Оказало се, че червената стрелка се придвижила на малка, но напълно забележима част от окръжността.

Изминало повече от година. Чезарини станал на тридесет и пет години и решил да се ожени за миловидна и богата девойка.

Един ден преди свадбата на прием у родителите на годеницата, като наблюдавал как се държи девойката, Чезарини дошъл до извода, че тя е безнадеждно глупава, и пожелал свадбата да не се състои.

Завръщайки се в къщи, той намерил на масата плик. В него имало дотолкова любопитни сведения за годеницата, че скандалът бил неизбежен.

Чезарини не беше излишно дребнав по въпросите на морала и се съгласил да потули скандала за прилична сума. И отново червената стрелка се придвижила по циферблата.

Имаше и други подобни случаи, за които ми е разказвал, имаше и доста други, за които премълча. Характерно за всичките бе това, че в тях нямаше нищо свръхестествено или дори просто странно.

Минаха години. Моят приятел се зае сериозно с политиката, неведнъж влизаше в разни рисковани авантюри и винаги излизаше сух от водата. Но сякаш невероятният му напредък не само не го радваше, а напротив, тревожеше го. Според мен, той ужасно се страхуваше, че лимитът на неговото отсрочено време изтича и наближава часът на разплатата. Накрая удари гръм.

Чезарини не остави науката и неговите книги винаги бяха сензационни: той имаше достъп до източниците на цялата необходима информация. Впрочем тъкмо сензацията го провали: в една статия той неволно разгласи сведения за платежоспособността на нашата държава. Започна следствие, изясни се, че Чезарини е получил подкуп от фирмата „Люпусест“ и че го заплашват няколко години затвор. Когато наминах при него няколко дни преди делото, той ми показа часовника, чиято подвижна червена стрелка беше покрила черната, и каза:

— Според мен, оня тип е казал истината — тази играчка повече не действува. Но аз се страхувам не от затвора, а от това, че този неуспех е само първият от веригата нещастия и беди, които аз отлагах в течение на почти двадесет години. И се страхувам, че те сега наведнъж ще се стоварят върху мен.

Аз се заех да го разубеждавам, доказвайки, че той никога не може да бъде сигурен, че неговите сполуки са следствие от действието на механизма, а не на собствения му необикновен шанс. И после, ако даже допуснем, че неблагоприятните събития действително са се отлагали, нали за времето, изминало от момента на отсрочката, те са могли, както е казал пришълецът, да се превърнат в по-благоприятни…

— Както и в по-малко благоприятни — мрачно ме прекъсна Чезарини.

По принцип той беше прав и аз престанах да му възразявам. Напуснах го с неспокойна душа.

Моята тревога не беше напразна — на следващия ден научих, че Чезарини се застрелял.

Буркнич млъкна и извади нова цигара.

— Ако вие не ни будалкате, Стефано, остава да се предположи, че вашият приятел е бил рядък късметлия, а цялата тази история с часовника вие сте я измислили само за да се пошегувате — каза Мериди.

Вместо отговор Буркнич извади от джоба си някакъв предмет.

— Аз получих това по пощата три дни след неговата смърт.

Часовникът тръгна от ръка на ръка и в края на краищата се върна при собственика си.

— Вие опитвали ли сте… да го използувате? — внимателно се осведоми Мериди.

— А как мислите, Стефано, какво ще стане, ако известно време използувате това нещо, а после го предадете на друго лице?

— А какво трябва да се измени? Времето тече, независимо от това, дали имате часовник или не.

— А не бихте ли могли да ни демонстрирате неговото действие? Ако това е възможно — попита Боско.

Буркнич помисли и натисна червеното копче.

— Омръзна ми тази горещина — каза той.

Стана толкова тихо, че всички дочуха шумоленето на вентилатора. Измина минута — и изведнъж стъклата на прозореца звъннаха от гръм.

Събеседниците се обърнаха към прозореца. Там, където зад къщите се криеше морето, бавно се разрастваше виолетов облак.

— Ето и края на жегата — каза Боско. — Жалко само, че никой от нас не погледна през прозореца преди пет минути. В дадения случай горещината свърши за всички. А как би могло това да се осъществи само за вас?

— Откъде да знам? Можеше да ме поканят в Гренландия или да е умрял чичо ми в Аляска и да се налага да отлетя там, за да встъпя във владение на наследството.

— Смятате ли да използувате този часовник? — попита Мериди.

— Не, Джино, но може би вие ще поискате да опитате?

— А, не, благодаря! — възкликна Мериди.

— Е, тогава аз тръгвам. Днес съм без кола и искам да се добера до къщи преди дъжда. Довиждане!

Буркнич прибра часовника, нахлупи своята панама с увиснала периферия и излезе.

Когато вратата зад него се затвори, Боско замислено каза:

— А той така и не каза защо беше дошъл.