Джак Фини
Боя се…

Боя се, много се боя, и то не за себе си — в края на краищата съм вече на шестдесет и шест години и главата ми е бяла, — но се страхувам за вас, за всеки, който още не е изживял живота си. Страхувам се, защото, според мен, в света отскоро започнаха да стават тревожни произшествия. Отбелязват ги тук-там, обясняват ги отгоре-отгоре и ги отминават. А аз съм убеден — не бива да се отминават и ако навреме не се осъзнае какво означава всичко това, светът ще потъне в непрогледен кошмар. Прав ли съм — съдете сами.

Една вечер — това бе миналата зима — се завърнах у дома от шахклуба, на който съм член. Аз съм вдовец, живея сам в уютен тристаен апартамент с изглед към Петото авеню. Беше още твърде рано — светнах абажура над любимото ми кресло и взех недочетения криминален роман, после включих радиото, но за съжаление не обърнах внимание на коя вълна беше настроено.

Лампите се загряха и звуци на акордеон — отначало слаби, после все по-силни — живо зазвучаха. Да се чете при такава музика е удоволствие, аз разтворих книгата на отбелязаното място и се задълбочих в нея…

Тук искам да бъда извънредно точен в детайлите: съвсем не твърдя, че съм се вслушвал в предаването. Но твърдо зная, че в един прекрасен миг музиката секна и публиката заръкопляска. Тогава мъжки глас — чувствуваше се, че аплодисментите са му приятни — произнесе с насмешка: „Е, добре, стига вече, стига!“, но шумът продължи още десетина секунди. Той пак се позасмя, после вече по-твърдо повтори: „Добре, стига!“, и аплодисментите стихнаха. „Това беше Алек този и този“ — произнесе гласът и аз отново потънах в криминалната си история.

Но не за дълго — гласът, принадлежащ очевидно на човек на средна възраст, привлече отново моето внимание, може би тонът му се измени, защото ставаше дума за нов изпълнител: „А сега — мис Рут Грили от Трентън, щата Ню Джерси. Мис Грили е пианистка, ако правилно съм отгатнал…“ Младежки глас, засрамен, едва разбираем, отвърна: „Вие отгатнахте, Мейджър Бауес…“ Мъжът — сега вече познах неговия уверен характерен говор — попита: „И какво смятате да ни изсвирите?“ „Гълъбицата“ — отвърна девойката. И мъжът повтори след нея, обявявайки номера:

— „Гълъбицата“!

Пауза, встъпителни акорди на пианото — аз продължих да чета. Тя свиреше, аз слушах с половин ухо, но все пак забелязах, че не свири особено добре, бърка такта — може би от вълнение. И тук моето внимание се съсредоточи изцяло и окончателно: от радиото прозвуча гонг. Девойката взе неуверено още няколко ноти. Гонгът дрезгаво удари пак, музиката спря, през аудиторията се понесе безпокоен шум. „Е, добре, добре“ — изрече познатият глас и аз разбрах, че именно него очаквах, че знаех какво ще произнесе. Публиката се успокои и гласът започна:

— А сега…

Радиото замлъкна. Кратък миг нито звук, само слаб тътен. А после започна съвършено друга програма: Бинг Кросби със сина си — последните тактове на „Песента на Сам“, която много обичам. И пак се върнах към четенето, малко недоумявайки как изведнъж приключи предишната програма, но всъщност не се замислих особено над това, докато не дочетох книгата и не започнах да се приготвям за сън.

И едва тогава, разсъбличайки се в спалнята, аз си спомних, че Мейджър Бауес е отдавна-отдавна мъртъв. Години минаха, не по-малко от пет години, откакто тази суха насмешка в познатото: „Е, добре, добре“, прозвучаха за последен път из цяла Америка…

Е, какво ти остава да сториш, ако се случи нещо абсолютно невъзможно? Може би да разкажеш на приятелите — мене и така неведнъж са ме закачали дали не съм слушал през деня Мак и Моран, двойка комици, популярни преди двадесет и пет години, или да кажем Флойд Гибънс, говорител отпреди войната. Имало е и други шеги за сметка на евтиния ми радиоприемник.

Но един човек — през следващия четвъртък — изслуша разказа ми напълно сериозно, а когато свърших, ми разправи своята история, не по-малко странна. Мъжът беше умен, разсъдлив и когато го слушах, изпитвах не още страх, но просто недоумение: между тая история и странното поведение на моето радио имаше очевидно нещо общо, някакво свързващо звено. Отдавна напуснах работа, свободно време не ми липсва и на следващия ден не ме домързя да седна във влака и да замина до Кънектикът с единствената цел да получа потвърждение на това, което чух от първа ръка. Записах всичко подробно и в бележника ми историята звучеше така:

Случай 2. Луис Трекнър, 44-годишен, търговец на въглища и дърва близо до Денбъри, Кънектикът.

На 20 юни миналата година, разказа мистър Трекнър, той излязъл на верандата на собствената си къща в шест часа сутринта. Точно до верандата, от самия край на покрива чак до земята, по фасадата се проточвала ивица сива боя, още прясна.

— На ширина като че ли осемдюймова четка е била прокарана — ми казваше мистър Трекнър — и бие на очи, бог знае как е станало: къщата е бяла. Аз значи реших, че дечурлигата са се пошегували през нощта. Но ако беше така, то без стълба не биха стигнали до покрива, а за какъв дявол им е притрябвало — умът ми не достигаше… При това ивицата беше не как да е намацана, а изтеглена старателно, от горе до долу на фасадата точно в средата…

Изобщо мистър Трекнър взел стълбата и изчистил сивата боя с терпентин. А през октомври същата година решил да пребоядиса къщата.

— Бялото е капризно, не трае дълго, затова я боядисах в сиво. Фасадата измазах най-накрая, завърших я около пет часа в събота вечер. А на сутринта излизам я гледам — на фасадата бяла ивица и пак от горе до долу. Аз значи реших, че това са пак дечурлигата, дявол да ги вземе, защото ивицата беше точно на същото място, както тогава. Но се вгледах хубаво и виждам — боята съвсем не е прясна, а е същата тая бялата, дето вчера я пребоядисах. Някой значи свършил хубава работа — изчистил новата боя в едно поле от осем дюйма и чак до ръба на покрива се заврял. Кого ли не го е домързяло. Просто не ми го побира умът…

* * *

Забелязвате ли общото между тази история и моята? Да предположим за миг, че е станало нещо, което във всеки от случаите нарушава нормалния ход на времето. Именно така, струва ми се, беше с мене: в продължение на няколко минути аз слушах радиопредаване, прозвучало много години преди това. Да предположим после, че никой не е докосвал къщата на мистър Трекнър освен самият той — той боядисал своя дом през октомври, но по силата на някаква фантастична бърканица на времена известно количество боя се появило на фасадата още предишното лято. Понеже тогава, през лятото, той изчистил тази боя, прясната сива багра изчезнала, след като пребоядисал къщата си през есента.

Ще ви излъжа, ако заявя, че изведнъж му повярвах за всичко това. По-скоро построих занимателни предположения и разказвах на приятели двете истории просто като интересни епизоди. Аз съм човек общителен, имам много познати и от време на време ми се случваше в отговор на разказите си да чуя други, не по-малко странни…

Понякога събеседникът ми казваше: „О, вие ми напомняте случка, за която слушах днес…“, и аз добавях към колекцията си още една история. На някакъв младеж, живеещ в Лонг Айлънд, позвънила сестра му от Ню Йорк; това било в петък вечер. А тя настоявала после, че звъняла чак в понеделник, след три дни. В отдела на Чейз нейшънъл банк на Четиридесет и пета улица ми показаха чек, изплатен един ден по-рано от датата на подписването му. На Шестдесет и осма улица пристигнало писмо, пуснато в пощенската кутия на главната улица в град Грин Ривър, щата Уайоминг, едва седемнадесет минути преди връчването му…

И тъй нататък, и тъй нататък. Моите истории се ползуваха сега с голяма популярност и аз си внушавах, че събирането и проверяването на тези сведения е просто мое хоби.

Случай 17. Юлия Айзенберг, 31-годишна, чиновничка, Ню Йорк.

Мис Айзенберг живее в миниатюрна квартира без асансьор в квартала Гринуич Вилъдж. Аз поговорих с нея, след като приятел от клуба, неин съсед, ми преразказа една достатъчно несвързана версия на това, което й се беше случило.

Преди около четири години, в единадесет часа вечерта, мис Айзенберг отишла до дрогерията да си купи паста за зъби. И като се връщала обратно, вече недалеч от къщи, към нея прибягал черно-бял пес и след минутно колебание положил лапи на гърдите й.

— Имах неблагоразумието да го погаля — разказа ми мис Айзенберг — и от тази секунда той не пожела да се отдели вече от мен. Когато влизах в метрото, трябваше буквално да го изтикат, бедничкия, за да затворят вратата. Беше ми жал за тоя глупчо и се почувствувах малко виновна пред него — и изведнъж, когато след един час погледнах през прозореца си, той стоеше до вратата…

Кучето останало наоколо цели три дни. То познавало и приветствувало мис Айзенберг с дива радост всеки път, когато тя се появявала на улицата.

— Когато сутрин сядах в автобуса, за да отида на работа, той оставаше на тротоара и гледаше след мене така тъжно, така жалостно, бедният глупчо… Даже исках да го взема у дома, защото явно той вече нямаше да се върне при господаря си. Впрочем никой от съседите не можа да се досети на кого може да принадлежи кучето и в края на краищата то изчезна…

А след две години един приятел на мис Айзенберг й подарил триседмично паленце.

— Квартирата ми, сам виждате, е твърде тясна, за да гледам в нея куче, но то беше толкова миличко, че не можах да устоя. Израсна силно и красиво куче, което ядеше повече, отколкото аз самата…

Кварталът бил спокоен, кучето не се закачало и мис Айзенберг, когато го разхождала вечер, обикновено го пускала от каишката, още повече че то никога не бягало надалеч.

— И веднъж, тъкмо забелязах, че души нещо в здрача, буквално на пет крачки от мене, аз го повиках, но то не отговори. Не се завърна през тази нощ и никога вече не се завърна, аз никога повече не го видях. А на нашата улица от двете страни има плътна стена от къщи с винаги затворени врати и няма никакви пролуки. То не можеше някъде да изчезне, просто не можеше. И все пак изчезна…

Много дни подред търсила мис Айзенберг своето куче, питала у съседите, давала обявления във вестниците — напразно.

— И веднъж късно вечерта, когато се канех да си лягам, аз случайно погледнах през прозореца на улицата и изведнъж си припомних онова, което бях съвсем забравила. Аз си спомних за кучето, което сама прогоних преди две години…

Мис Айзенберг ме погледна тъжно и унило каза:

— Това беше същото куче, моето куче. Когато притежавате едно животно, вие го познавате и не можете да се излъжете. И аз твърдя пред вас: това беше моето куче. Безмислица или не, но моето куче се изгуби — аз сама го прогоних две години преди да се роди на тоя свят…

Тя беззвучно заплака, сълзите тихо се плъзгаха по лицето й.

— Може би мислите, че съм нервно разстроена, подлудяла от самотата. Но не сте прав, съвсем не сте прав… — Тя изтри сълзите си с кърпичката. — Аз съм напълно уравновесена, не по-малко от всеки друг в наше време, и аз ви уверявам, че именно така беше…

В този миг, когато седях в жалката, но извънредно чиста стаичка на мис Айзенберг, аз изведнъж осъзнах, че тези странни малки инциденти в никакъв случай не са просто занимателни и необясними, че те могат, отлично могат да се превърнат в трагедия. Именно в този миг за пръв път почувствувах, че се боя.

Последните единадесет месеца аз прекарах да откривам, да проследявам тези странни случаи един след друг и аз съм удивен и изплашен от това, колко многочислени са те. Аз съм удивен и изплашен от това, че те се срещат все по-често и по-често и — не зная как точно да се изразя, — боя се от нарастващата сила, с която те влияят върху съдбата на хората, влияят понякога трагично. Ето един пример, избран почти на слуки, пример за все по-нарастващото влияние на… на какво? На това, което сега става в нашия свят.

Случай 34. Пол В. Керч, 31-годишен, счетоводител, Бронкс.

Беше ясен слънчев ден, когато се срещнах с това никога неусмихващо се семейство в тяхната собствена квартира в Бронкс. Мистър Керч се оказа широкоплещест, твърде красив, но мрачен млад човек. Съпругата му — приятна тъмнокоса жена още под тридесетте, но я разваляха подпухналите кръгове под очите й. Синът им беше хубаво шест-седемгодишно момченце. Запознахме се и малкият го изпратиха в другата стая да си играе.

— Е, добре — уморено произнесе мистър Керч и посегна към етажерката с книги, — да пристъпим към работата. Вие казахте по телефона, че в общи черти знаете за нас…

Това звучеше отчасти като въпрос, отчасти като потвърждение.

— Да — отвърнах.

Той сне от горния рафт един плик и извади от него сноп фотографии.

— Ето ги. — Той поседна до мене, стискайки снимките в ръка. — Имам напълно приличен фотоапарат. И изобщо съм сносен любител — до кухнята съм преградил малко килерче, в което сам проявявам и копирам. Преди две седмици отидохме в Централния парк… — Гласът му беше уморен и безизразен, като че ли твърде много пъти бе повтарял своя разказ на глас и на себе си. — Денят беше хубав, почти като днес, а и бабите отдавна искаха нови снимки от нас. Аз заснех цял филм. Камерата ми е със самоснимачка — нагласиш апарата и след няколко секунди копчето заработва автоматично — време достатъчно, за да се присъединиш и да се снимаш с другите…

Той ми подаде фотографиите — всички, освен една. В очите му бе застинала пълна безнадеждност.

— Тези направих отначало — рече Керч.

Снимките бяха доста големи, около седем на три и половина дюйма, и аз ги разгледах внимателно. Изобщо бяха напълно обикновени семейни снимки, но силно контрастни, тъй че се различаваха даже дребните детайли. Позите бяха различни, но по лицата на тримата се четеше същата неизменна усмивка. Мистър Керч беше в гладък костюм, жена му бе облякла тъмна рокля и лек жакет, а синът в тъмно палтенце и панталонки до коленете. На заден план се виждаше дърво без листа. Вдигнах поглед към мистър Керч, давайки му да разбере, че съм изучил фотографиите в най-големи подробности.

— И тази снимка — каза той, преди да ми подаде последната картичка — аз направих точно по същия начин. Уточнихме позата, аз подготвих апарата и се присъединих към семейството си. В понеделник вечер проявих филма. И ето какво излезе на последния негатив…

Той ми подаде снимката. За миг ми се сторя, че това е още едно копие, малко различаващо се от останалите; после забелязах разликата. Мистър Керч беше както и преди с гладки коси, с широка усмивка, но в съвсем друг костюм. Малкият, застанал до баща си, беше с около три дюйма по-висок, панталоните му бяха дълги — ясно бе, че е пораснал, но не по-малко ясно беше, че това е същият малчуган. Затова пък жената нямаше буквално нищо общо с мисис Керч. Елегантна блондинка — слънцето сияеше в пухкавите й коси, — много хубава, просто не можеш да откъснеш погледа си. Тя се усмихваше, загледана право в обектива, и държеше мистър Керч за ръка.

Аз го погледнах.

— Коя е тя?

Мистър Керч уморено поклати глава.

— Не зная! — мрачно каза той и изведнъж избухна. — Казвам ви, не зная! В живота си не съм я виждал!… — Той се обърна към жена си, но тя не го удостои с поглед и Керч отново се обърна към мене, свивайки рамене. — Всъщност това е всичко — каза той. — Всичко, както си беше…

Стана, бръкна с ръце в джобовете и започна да се разхожда из стаята с поглед към мисис Керч, като отправяше думите си в действителност към нея, макар че официално говореше на мене.

— Коя е тя? И как въобще се получи тази идиотска снимка? Заявявам ви — никога не съм срещал подобна жена!…

Погледнах отново фотографията.

— А дърветата са разцъфнали! — казах. Зад гърба на изпълнения с важност хлапак, на усмихнатия мистър Керч и на жената със сияеща усмивка се издигаха дърветата на Централния парк, обсипани с гъста лятна зеленина.

Мистър Керч кимна.

— Зная. — Говореше тъжно. — И представяте ли си какво казва тя? — разпали се той, като впери поглед в съпругата си. — Тя твърди, че това е моята жена, т.е. новата ми жена след две години! Боже мой!… — той притисна глава с ръцете си. — Какво ли няма да чуеш от жените!…

— Защо мислите така? — аз погледнах към мисис Керч, но тя и мен не удостои с отговор: мълчеше, стиснала устни.

Керч безнадеждно повдигна рамене.

— Тя е убедена, че на снимката всичко е така, както ще бъде след две години. Или тя ще умре, или… — той се поколеба малко — или аз ще се разведа с нея, но синът ще остане при мене и ще оженя за тази, която е тук, до нас.

Сега ние двамата гледахме мисис Керч, гледахме я, докато тя не почувствува, че трябва да каже нещо.

— И ако не съм права — тя въздъхна, — тогава обяснете ми какво означава всичко това?…

Никой от нас не намери отговора и след няколко минути аз се сбогувах. Какво можех да добавя всъщност? И нима не беше безпределно ясно, че каквато и да е разгадката на злополучната снимка, разбирателството вече никога няма да се върне в това семейство.

Случай 72. Лейтенант Алфред Ейхлър, 33 годишен, Полицейско управление на град Ню Йорк.

Късно вечерта на 9 януари полицейският патрул намерил револвер, лежащ на самата алея около източния вход на Централния парк. При лабораторното изследване по оръжието били намерени пръстови отпечатъци. В пълнителя липсвал един патрон. Вторият изстреляли при експертизата, за да може специалистът да състави балистична характеристика на револвера. Отпечатъците сверили с тези в полицейските досиета: оказало се, че принадлежат на никакъв хулиган, на който се водело и оръжието, веднъж арестуван за саморазправа. Понеже започнали разследване, дали заповед за арест.

— Детективът отиде в приюта, където този тип по наши сведения, живееше, но не го намерил. И понеже нямаше неразкрити престъпления с употреба на огнестрелно оръжие напоследък, през тази нощ не го търсихме повече.

А на следната вечер в Централния парк със същия този револвер беше убит човек. Балистичната експертиза доказа стопроцентово това, тъй че не остана и сянка от съмнение. Скоро установиха, че убитият се спречкал с един приятел в близката кръчма. После двамата, явно пияни, излезли от кръчмата заедно. И вторият беше същият този хулиган, чието оръжие намерихме предната вечер, и това оръжие беше както преди затворено в полицейския сейф!

И както добави лейтенант Ейхлър:

— Това е невъзможно — да се убие човек с именно този револвер, но така е станало! Не питайте как и защо — откъде да зная… Но ако някой смята, че с подобно дело може да се намъкне в съда, той просто е луд!

Случай 111. Капитан в оставка Хувърт В. Рим, 66-годишен, Полицейско управление на град Ню Йорк.

С капитан Рим се срещнах, както се бяхме уговорили в парка Стайвезънт на Второ авеню. Малка зелена педя земя с дървени пейки и асфалтови алеи, притисната отвсякъде от огромния град…

— Искате да чуете за делото Фентц, така ли? — запита той веднага след като се представихме един на друг и намерихме свободна скамейка. — Добре. Не обичам да говоря за него — само се нервира човек, — но би било интересно все пак да узная какво мислите вие…

Той беше едър и твърде тежък, с червендалесто лице, резки черти и носеше стар полицейски мундир и фуражка, само че кокардата беше снета.

— Дежурех в градската морга — започна той, щом извадих бележника и молива си, — в Белвю. Това се случи към полунощ, ние седяхме и пиехме кафе с един от лекарите. Беше през юни миналата година, малко преди да се пенсионирам. Служех в отдела на изчезналите без вести. И ето че донесоха самия този, и колко странно изглеждаше! С брада. Млад човек, най-много на тридесет, а със старомодни бакенбарди и дрехите му бяха съвсем невероятни. В полицията бях от тридесет години и какви ли не трупове съм виждал! Веднъж намериха един арабин, целия в медали и ордени, и близо седмица издирвахме кой е той. Но изобщо работата не е в това, как изглеждаше този тип, а в това, което намерихме в джобовете му.

Капитанът се обърна да види заинтересувал ли ме е, после продължи:

— В джобовете на умрелия намерихме около един долар дребни и едно от момчетата взе петцентова монета и ми я показа. Е, бяхме се нагледали на петцентови монети в живота си: и новите с Джеферсън, и с бизон, тия дето бяха дотогава, а от време на време ми бяха попадали и монети с главата на Свободата — тях престанаха да ги секат преди Първата световна война. Но тази беше още по-стара. От едната й страна имаше гербът на Съединените щати, а от другата — голяма петица; такива съм виждал само в детинството си. И най-смешното — тази монета изглеждаше съвсем нова, сякаш вчера е излязла от пресата, такава, каквато търговците на редки монети наричат „новоизмайсторена“. Датата й беше 1876 година и в джоба на мъртвия нямаше нито една монета, пусната поне година по-късно.

Капитанът ме погледна въпросително: вярвам ли му?

— Е че какво — забелязах аз, като се откъснах за миг от бележника си, — случват се такива работи…

— Разбира се — отвърна той доволен, — само че и на центовете, и на всички, които намериха у него, има глава на индианец. Кажете, моля, кога сте видели за последен път такъв „индиански“ цент? Там имаше даже трицентова сребърна монета, нещо като старите дайми, но по-малка. И всички банкноти в портфейла му, всичките до една, бяха старинни, грамадни…

Капитанът се наведе напред и изплю тютюна, който дъвчеше. На лицето му бе застинало изражение на крайно неудоволствие — изражение, каквото би трябвало да има полицаят, когато се сблъска с явно отклонение от общоприетото.

— Повече от седемдесет долара наличност — и нито едни истински федерален! Имаше два жълти десетака. Помните ли ги? Обменяха ги в злато. Останалите бяха банкноти от Националната банка — вие естествено ги помните. Пускаха ги направо в местните клонове на банката и шефът на клона се разписваше на всяка хартийка собственоръчно; затова и на времето ги фалшифицираше всеки, който не го мързеше…

— Какво още — продължи капитанът, като се облегна на скамейката и кръстоса крак върху крак, — в портфейла му намерихме сметка от файтонджийската пияца на Лексингтън авеню: три долара за храна и поддържане на конете и измиване на каляската. Намерихме и меден жетон за пет цента, с който може да пие бира в някакъв си салун^[1]. Намерихме и писмо с печат „Филаделфия, юни 1876 г.“ със старинна двуцентова пощенска марка и снопче визитни картички. На тях имаше име и адрес, същото име се четеше върху писмото…

— Как така — казах леко удивен аз, — значи вие веднага установихте кой е той?

— Точно така. Рудолф Фентц и адрес: Пето авеню, Ню Йорк, само номера съм забравил. И никаква, както се казва, проблема… — Капитанът отново изплю тютюн. — Само една беда: на тоя адрес не живееше никой. Имаше само магазин — той стоеше там от години и никой в целия магазин не беше чувал за някакъв си Рудолф Фентц и въобще подобно име нямаше даже в телефонния указател. И никой не го потърси, не го взеха, не направиха справка за него и във Вашингтон от пръстовите му отпечатъци и помен нямаше. На сакото му имаше етикет с името и адреса на шивача — някъде в Бродуей, но и там никой не беше чувал за такъв шивач…

— А какво особено намирахте в дрехите му?

— Нима познавате някой — рече капитанът, — който би сложил панталони на едри черни и бели карета? Тесни — та повече няма накъде, без маншети и отгоре на всичко огладени без следа от ръб?

Трябваше да помисля малко.

— Познавам — заявих аз, — познавам! Баща ми е носил такива, когато е бил съвсем млад, още преди женитбата си. Виждал съм стари снимки…

— Точно тъй — каза капитан Рим, — и вероятно той е носил и къс жакет с две облечени в плат копчета отзад на талията, жилетка с ревери, копринен цилиндър, голяма черна връзка на фльонга, твърда яка с обърнати нагоре ъгли и обувки с копчета…

— Нима вашият Фентц беше облечен така?

— Както преди бог знае колко години! А беше не повече от тридесет. На цилиндъра му имаше етикетче от магазина за шапки на Двадесет и трета улица — магазин, който е бил закрит в първите години на века! Е, какъв извод можете да направите от всичко това?

— Виждате ли — внимателно казах аз, — мъчно е да се измъкнеш оттук. Очевидно някой си е поставил идиотската цел да се облече колкото може по-старомодно — монети и банкноти могат да се купят, предполагам, в специален магазин, — а после се е изхитрил да загине в улична катастрофа.

— Изхитрил се — това го казахте съвсем точно. Единадесет и петнадесет вечерта на Таймс скуер, когато свършват театрите, е едва ли не най-опасното време и място в света, а тоя момък се появява изведнъж насред улицата, пули се на всичко наоколо, звери се на колите и рекламите, сякаш никога в живота си не ги е виждал. Регулировчикът, който бил на пост, веднага го забелязал — можете да си представите как се е държал! А когато дали зелена светлина, колите се втурнали по кръстовището и вместо да изчака, той се втурнал назад колкото му крака държат към тротоара. Чукнали го, той се тръшнал и готово…

Капитанът замълча и известно време седя неподвижен, дъвчеше тютюна си и със злост гледаше една млада майка с количка — уверен бях, че гледа през нея като през празно пространство. Жената мина край нас и го изгледа недоумяващо, а той, без да забелязва нищо, продължи:

— И дяволът няма да се оправи в подобна история. Така и не узнахме нищо. Отначало прегледах старите телефонни указатели, просто тъй, без да се надявам на нищо, само защото се пазеха от дълги години. И изведнъж, представете си, в лятното издание на 1939 година намерих Рудолф Фентц, живееш на Петдесет и втора улица. В 1942 година заминал оттук, ми разказа домоуправителят. Тогава бил на шестдесет години и напуснал работата си, а дотогава — по думите на управителя — работел в банката, която е през два квартала от къщата. Аз разпитах в тази банки, където е работел, и там ми казаха, че се уволнил в 1940 година, а след пет години умрял. Но вдовицата му била жива и се преселила във Флорида при сестра си.

— Написах на вдовицата писмо, но тя можа да ми съобщи само едно нещо и полза от съобщението й нямаше, затова и не докладвах — поне официално не. Бащата на мъжа й изчезнал, когато той бил на две годинки. Излязъл да се разходи към десет вечерта — съпругата му все му натяквала, че цигареният дим се попива в пердетата, а той придобил навика преди лягане да излезе на разходка с цигара — и вече не се върнал; никой повече не го видял, нито чул за него. Семейството пръснало куп пари да го открие, но всичко било напразно. Това се случило към 1876 година, по-точно старицата не успя да си припомни. В къщи не говорели много за него.

— Това беше всичко — каза капитан Рим. — Както и да е, аз загубих половин ден да се ровя в папките на старите полицейски досиета. И в края на краищата намерих папката с изчезналите без вест през 1876 година и Рудолф Фентц беше записан там. Имаше и описание на външността му, само че не толкова подробно, а за пръстови отпечатъци, разбира се, не може да се говори. Аз бих дал една година от живота си, даже от тия, които имам да изживея, и положително бих спал по-добре нощем, ако успея да разбера всичко това. Беше записано, че е на двадесет в девет години, че носи бакенбарди, копринен цилиндър, тъмен жакет и карирани панталони. Толкова. Не беше казано каква връзка, каква жилетка, не се споменаваше носил ли е обувки с копчета. Наричал се Рудолф Фентц и живеел на Пето авеню, на същия този адрес, вероятно там е бил наел квартира. Заключението на полицията беше: местонахождението не е установено.

— Ненавиждам тая история — тихо рече капитанът. — Ненавиждам я! Бих искал никога да не съм слушал за нея. А вие какво ще кажете за това? — запита неочаквано и сърдито той. — Мислите, че един млад мъж е отишъл да вземе малко чист въздух в 1876 година, прескочил през толкова години и се появил изведнъж в наши дни?

Свих неопределено рамене и капитанът реши, че това означава „не“.

— Не, разбира се, че не — повтори той. — Разбира се, не, но опитайте се да го обясните по друг начин…

* * *

Бих могъл и да продължа. Бих могъл да приведа стотици други подобни случаи. Една сутрин шестнадесетгодишна девойка излязла от спалнята си с дрехите в ръка: роклята била твърде голяма, защото девойката се превърнала в единадесетгодишно момиченце. Имаше и много други произшествия, твърде странни, за да се пише за тях. Всички те се бяха случили в Ню Йорк и близките му околности през последните няколко години; мисля, че хиляди такива случаи са станали и стават в момента наоколо. Могъл бих да продължа, но ще задам главния въпрос: какво става и защо?

Струва ми се, че мога да дам отговора.

Нима сами не сте забелязали, че едва ли не всеки, когото познавате, все по-решително въстава, бунтува се против настоящето? И все по-остро тъгува за миналото? Аз съм забелязал. През целия си дълъг живот никога преди не съм слушал толкова много хора да изказват така откровено желанието си „да живеят в началото на века“ или „когато животът беше не толкова сложен“, или „когато си струваше да се живее на света“, или „когато можеше да отгледаш децата си да станат хора и да си уверен в утрешния ден“, или най-сетне просто „в доброто старо време“. Никой никога не говореше такива неща, когато бях млад. Настоящето ни се струваше славно, богато, най-прекрасното от всички времена. А ето че сега говорят иначе…

За първи път през цялата история на човечеството хората отчаяно искат да се спасят от настоящето. Вестникарските будки в Америка са претъпкани с литература на спасението и самото заглавие е вече символично. Твърде много списания изпълват страниците си с фантастика, да се спасиш, да заминеш — в други времена, в миналото, в бъдещето, в други светове, на други планети — където и да е, само да си далеч оттук, от нашето време. Даже големите седмичници, книгоиздателствата и Холивуд все по-често и по-често отстъпват пред подобни искания. В света се появи единно, страстно като жажда желание (вие можете просто физически да го усетите) — един натиск на мисълта, която се бори против хода на времето. И аз съм дълбоко убеден: този натиск — милиони умове, слети в единен порив — вече, макар и слабо, все по-явно размества своето време. В мига, когато един такъв порив достига връхната си точка, когато желанието да се измъкнеш, да се спасиш, обхваща почти целия ни свят, в тези именно минути стават описаните от мен инциденти.

Е, добре, аз също изживях почти целия си живот. Много не може да ми се отнеме — не повече от няколко години. Но твърде лошо е всичко това, твърде много американци се стремят да избягат от днешната действителност, която би могла да бъде толкова богата, щедра, щастлива. Ние живеем на планета, способна да осигури по най-чудесен начин един достоен живот на всяка жива душа — та нали деветдесет и девет процента от хората мечтаят само за това. Защо тогава, дявол да ни вземе, не сме способни да осъществим техните простички мечти?

Бележки

[1] Кръчма, обикновено с хотел, в първите селища на Запад. ↑